Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (13)

Тринадесета глава

Празненството започна малко преди обяд и щеше да продължи до вечерта. Гостите бяха повече от хиляда и се настаниха по масите в голямата градина зад дома на дон Анджелино. Масимо бе преброил повече от триста автомобила, чиито номера даваха красноречива, макар и непълна представа за териториите, над които от години наред се разпростираше властта на баща му. Приятелите на фамилията бяха дошли отвсякъде, както от Севера, така и от целия остров. Бяха се събрали в чест на детето, но Масимо си даваше сметка, че присъствието им бе нещо повече от израз на почит и уважение.

— Не е ли чудесно семейното ни тържество? — повтаряше Никола д’Амико, който продължаваше да минава по масите и да се прегръща с приятелите.

Не ще и съмнение, че това наистина беше голямо тържество, но Масимо се чувстваше скован при вида на множеството непознати физиономии. Вече се беше ръкувал с куп хора и всеки път бе изпитвал неприятното чувство, че цялата сърдечност и уважение, които му засвидетелстваха, се дължеше единствено на това, че бе син на дон Анджелино. Тези хора знаеха всичко за него, знаеха как вървеше учението му, знаеха слабостите му и дори бяха научили за необяснимите му меланхолични настроения.

Мъжете бяха лъснати и издокарани в черни костюми и вталени ризи. Някои от тях изглеждаха доста елегантни, но достатъчно бе да си отворят устата, и произходът им веднага излизаше наяве. Жените бяха отрупани с деца и бижута и изглеждаха поласкани от честта да присъстват на това пиршество заедно с мъжете си. Възбудени, сякаш за първи път бяха попаднали в такова общество, те помитаха всичко в чиниите си и само от време на време повдигаха глава от тях, за да се усмихнат на някоя позната или да ударят плесница на най-немирните палавници. След църковната церемония шествието се отправи към имението на дон Анджелино, където половин полк сервитьори, всичките надеждни и проверени хора, обслужваха масите.

Обядът започна малко след един, а към три часа все още продължаваха да поднасят на гостите нови и нови ястия. Масимо вече не се съмняваше, че целият този панаир няма да приключи преди полунощ.

Баща му бе седнал на централната маса под колонадата, в компанията на Никола д’Амико, Лука, голяма част от десетниците и някои видни представители на приятелските фамилии. Саза Гризанти се намираше в чужбина, но бе намерил начин да изпрати подаръка си: верижка с кръст от масивно злато, върху който бяха монтирани три брилянта. Когато го видя, Масимо се усмихна и си помисли, че малкият Анджелино може би щеше да го носи едва след петнадесет години, и то само при положение, че израснеше достатъчно силен, за да го издържи на врата си.

В една стая на партера бяха изложили всичките подаръци и цяла една от стените й беше покрита с банкноти от по петдесет и сто хиляди лири, закачени от името на отсъстващите или пък от онези, които бяха решили по този начин да изразят вниманието си към първия внук на дон Анджелино Феранте. При все че Масимо бе виждал подобно нещо единствено на сватбата на брат си, това съвсем не го изпълваше с гордост. Чувстваше се някак си като чужд сред своите и реши, че в крайна сметка баща му, изглежда, беше прав да казва, че образованието по-скоро отчуждава хората един от друг, отколкото да ги сближава.

Погледна снаха си: макар и в траур, от нея се излъчваше ведрина и спокойствие. Загледа се по-внимателно и забеляза, че всеки път, когато някоя приятелка й напомняше за тежката загуба, сполетяла я преди няколко месеца, лицето й приемаше скръбно изражение. После Мариуча отново се навеждаше над чинията и продължаваше да яде, както всички останали жени. Не, не можеше да се каже, че има вид на безутешна вдовица, и тази мисъл му беше неприятна, тъй като събуждаше у него дълбоката му неприязън към онези жени, които, следвайки древния закон на пълното мълчание и безучастие, винаги са в състояние да оцелеят.

Приближи се Пиетро Кораца.

— Масимо, ами ти кога ще се жениш?

Кораца беше един от най-опасните хора на фамилията.

— Божа работа — отвърна Масимо и повдигна рамене.

— Защо си толкова сериозен?… Я виж колко хубави момичета има наоколо. На кого ги оставяш?…

— Не се безпокой, аз ще се погрижа за тях! — намеси се Тото Гризанти, най-малкият син на дон Емилио, който се бе присламчил към тях. Беше пиян и едва се държеше на краката си.

— Аз ще се погрижа! — повтори той и се ухили.

Кораца го погледна презрително:

— Тото Гризанти, ти май нещо не си наред!

Тото Гризанти помириса пръстите на дясната си ръка и ги тикна под носа на Пиетро Кораца.

— Дъхни, Кораца! Усещаш ли на какво миришат?

Кораца го изгледа гневно, без да обръща внимание на ръката му.

— Пак ли си пипал сестра си по оная работа?

Физиономията на Тото Гризанти внезапно се вкамени. Масимо хвана ръката му и бавно я смъкна надолу.

— Тото… — започна той и спря. — Тото, хайде успокой се… Днес само ще се веселим…

Тото Гризанти не обърна внимание на думите му и продължи втренчено да гледа съперника си.

— Кораца, познат ли ти е юмрукът на баща ми?

— Не, познат ми е само баща ти — отвърна Кораца.

— Приятни забавления и на двама ви — каза Тото Гризанти и се отдалечи с подигравателна усмивка. Щеше да прекара целия следобед, сврян между фустите на момичетата. Всъщност затова го и наричаха „Дупедушко“.

Масимо поднесе към Кораца пакета си с цигари.

— Запали и ще ти мине.

Кораца взе една цигара, скъса я по средата, захвърли половината и запали остатъка. Масимо го погледна с любопитство и приятелят му обясни:

— Тютюнът ми вреди и не трябва да пуша…

В този момент на естрадата, построена точно срещу къщата се качи един мургав издокаран младеж, известен с прякора Миланеца. Естрадата беше голяма и пищно украсена, почти като онези, които се строяха за тържествени случаи на площада, с тази разлика, че изглеждаше доста по-претенциозна. Миланеца взе микрофона, с професионална непринуденост го преметна между ръцете си и започна да говори. Оркестърът, който вече цели два часа свиреше без прекъсване, най-после слезе да си отпочине и гостите се приготвиха да слушат оратора.

Миланеца, чието име всъщност беше Тони, изглежда, познаваше всички присъстващи и дори докато говореше, от време на време при него все се качваше някой, за да му прошепне нещо на ухото. Тони благодари на всички от името на всички, разказа няколко анекдота и обяви, че за вечерта се очаква да пристигнат „известни звезди от радиото, телевизията и артистичния свят“, след което започна да извиква по име хората, които му бяха подшушнати на ухото, и да ги кара всеки да импровизира нещо пред микрофона. Опитваше се по този начин да подгрее атмосферата и да приобщи всички гости към започващия спектакъл, който едва по-късно щеше да разкрие най-големите си достойнства. Очакваше се да пристигнат няколко известни певци, никой от които не желаеше какъвто и да е хонорар за участието си. Адвокатът Спатаро, който беше организирал програмата, беше наредил да се изплатят хонорари на онези от участниците, които, макар и да не искаха, имаха нужда от пари. За все още неизвестните артисти появата им на естрадата беше истински шанс. Дон Анджелино можеше да ги възнагради, представяйки ги на онези, които впоследствие биха могли да ги ангажират навсякъде — на сватби, религиозни празненства, както и за далеч по-доходни участия. Другите, по-известните, чиито снимки отдавна вече се появяваха по списанията, се бяха съгласили да участват в празненството само защото някой ги беше посъветвал да сторят така. За Масимо не беше тайна, че баща му е свързан с някои кръгове от шоубизнеса и че дори е финансирал две големи киностудии, което напълно обясняваше професионалния интерес на тези идоли, които шофьорите на фамилията щяха да вземат от летището и да доведат направо на празненството.

В момента на естрадата се изявяваха неаполитански певци. Бяха дошли много техни представители, може би защото връзките с неаполитанската мафия бяха възобновени едва преди шест месеца. Между сицилианци и неаполитанци никога не бе царяла особена симпатия, тъй като схващанията и принципите им твърде много се различаваха. Новите арогантни мафиоти градяха властта си, като излагаха на показ своята сила, докато „старата гвардия“ правеше точно обратното. Връзките между сицилианци и неаполитанци бяха прекъснати преди пет години, в деня, когато един треторазреден мафиот, едно нищожество, обиди важна личност от фамилията Гризанти. Последният бе отказал да търси сметка на тази дребна риба и бе поискал извинение направо от Тотоно, или Командора, както го наричаха — човека, който държеше в свои ръце голяма част от контрабандния внос на цигари и контролираше пазара на електродомакинските уреди. Виновен, че е пропуснал да уведоми хората си за присъствието на сицилианеца, Тотоно му бе поднесъл своите извинения и го бе поканил да се чувства негов „гост с всички произтичащи от това права“. Да бъдеш считан за „гост“ означаваше да имаш правото „да видиш, да пипнеш и да се възползваш от сделките, които в момента осъществява домакинът“. Беше израз на особено благоволение и се практикуваше на всички нива. Сицилианецът поблагодари на Тотоно и почтително го увери в своите най-приятелски чувства, но вместо да остане в Неапол една-две седмици, както се прави, той не напусна града цели две години, през които здраво проникна в делата на Тотоно, отне му половината град, както все още се говореше в Неапол, и унизи властта на Командора, който беше принуден да го търпи, тъй като се страхуваше от конфликт с фамилията Гризанти.

Две години по-късно сицилианецът се завърна вкъщи и повече никой нищо не чу за него. Тотоно, с прозвището Командора, беше застрелян в една тясна уличка на Санита и двата града прекратиха всякакви контакти. Едва преди няколко месеца дон Емилио Гризанти на връщане от едно от многобройните си пътувания до Щатите отново беше установил приятелски отношения с неаполитанците, които предвиждаха и взаимни услуги при използването на пристанищата. От този момент натам дори и певците се възползваха от мирния договор и мнозина от тях започнаха да слизат в Сицилия, за да пеят на големите празненства. Ето защо не беше чудно масираното им участие в музикалната програма на кръщенето, още повече че дон Анджелино беше поканил за кръстник на внука си Салваторе Акарди — единия от съветниците на дон Емилио Гризанти.

Масимо седна на стълбището в задния двор на къщата и се облегна на колоната, за да се предпази от силната светлина на прожекторите. Запали цигара. До слуха му достигна ехото от мощните уредби на оркестъра, който тъкмо бе засвирил марш. Вероятно най-близкият приятел на фамилията отново искаше да демонстрира показната си церемониалност. Появи се Бенито Браманте и се запъти към него. Масимо, също както и баща му, винаги бе изпитвал симпатия към Бенито, който в редките случаи, когато му се отдадеше да се добере до сцена, се наричаше Бени Баримър. Беше единственият човек, способен да го развесели и да разсмее баща му. Притежаваше необикновен талант, който можеше да го направи голям комик, и обикновено, приемайки ролята на чудак, ефектно пускаше номерата си. Лицето му беше издължено, несиметрично и сякаш върху него винаги бе застинала гримаса, предизвикваща смях. Човек никога не можеше да го види сериозен.

— Ами ти защо не си на сцената? — попита го Масимо.

— Ами аз исках малко да попея, и то имах голям мерак, само че баща ти ми каза да си седя на мястото и да си трая — отвърна Бенито и повдигна рамене. Не посмя да добави, че онова, което му бе предадено от Никола д’Амико, го бе разстроило и бе породило в него опасението да не би да е изпаднал в немилост. Седна на стълбите и Масимо го прегърна.

— Е, и без това по-едрите риби ще дойдат чак довечера, така че дотогава все ще те пуснат — отвърна приятелят му и го погледна, но долови, че иронията му не е постигнала целта си, тъй като, изглежда, Бенито беше убеден, че не го допускат до сцената именно заради едрите риби. Разбра, че Браманте е взел на сериозно шегата му, и го разтърси.

— Ей, фарисей такъв! Баща ми чудесно знае какъв артист си ти и много те обича. Не разбираш ли, че все още не те пуска на сцената, защото чака да дойдат и другите?

Каза го ей така, но беше сигурен, че не греши, тъй като прекалено добре познаваше баща си. Погледна Бенито и видя, че лицето му грейна.

— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но не исках да си правя илюзии.

— Хайде, върни се там и ще видиш, че скоро ще те извикат пред микрофона — подкани го Масимо. — И гледай да им покажеш кой си и какво можеш!

Видя го да се отдалечава. Смачканата му физиономия с мъка прикриваше вълнението му. Откакто дон Анджелино му бе създал дом и семейство, Бенито бе станал съвсем друг човек. Разбира се, голямата заслуга за това бе на благодетеля му, който поиска от него окончателно да се раздели с онези занимания, с които беше дебютирал в подземния свят.

И действително дебютът на Бенито не беше успешен. Още като момче по време на окупацията му предложиха да участва в обира на един голям хранителен склад, охраняван от американците. Складът се намираше на Четирите кьошета в Палермо и пред всяка стена на сградата имаше патрул, който сновеше от единия й ъгъл до другия. Предварително набелязали жертвата, момчетата изпратиха Бенито при войника, за да му поиска една цигара. И докато американецът се бе навел над хлапето, за да му даде пакетче дъвки, получи силен удар по главата и изпадна в несвяст. Бандата съблече униформата му и го остави в камионетката, предназначена да откара заграбената плячка. Няколко минути по-късно, докато Бенито се изкачваше по стената на склада, вкопчил се във водосточната тръба, едно от другите момчета облече униформата на американския войник и зае неговия пост. Мястото беше слабо осветено и отдалече никой от американците не забеляза подмяната на патрула. Добрал се до склада, Бенито започна да хвърля на приятелите си всичко, което му попаднеше подръка. Надолу полетяха цели кашони с консерви от телешко месо, достатъчни да захранят черния пазар за цяла седмица. Неведнъж от тъмнината се разнесоха гласове да престане и да слиза, но Бенито, изглежда, бе решил да изпразни целия склад и продължаваше да хвърля чували, които падаха на улицата или направо в камионетката, паркирана до тротоара. Накрая реши, че е приключил, и заслиза като котка по водосточната тръба. На два метра от земята усети две ръце да го сграбчват за колана на панталоните и просъска сърдито: „Остави ме, мога и сам“, ала ръцете не го пуснаха. Миг по-късно с изненада установи, че се е озовал в ръцете на огромен негър във военна униформа, който го вкара в един джип, където вече го очакваха приятелите му с белезници на ръцете.

Така Бенито Браманте опозна карцера, който обаче не промени темперамента, а още по-малко склонностите му, породени впрочем единствено от нуждата. Трябва да кажем, че още като малко момченце винаги си лягаше преди братята си и ги очакваше в средата на леглото, за да го стоплят с телата си. В замяна на това сутрин ставаше първи, за да е сигурен, че ще намери какво да сложи на гърба си. Когато излезе от карцера, мина през кратък курс и стана „стръв“ на автобусните джебчии. Заставаше срещу предварително набелязаната жертва и започваше да я гледа право в очите. После всичките му мускули се напрягаха, сякаш изпадаше в каталепсия, и започваше тихо да мълви нещо през зъби. Обзет от любопитство, човекът се навеждаше към него, за да се опита да разбере сподавените звуци, които сякаш излизаха от утробата на нещастното момче, и тогава то произнасяше по-отчетливо: „Моля ви, кажете ми, блед ли съм?“

Пътникът едва успяваше да кимне в знак на потвърждение, когато Бенито се вдървяваше като каменна статуя и се отпускаше в ръцете му. Нещастната жертва биваше принудена да го хване с две ръце, за да го задържи, докато Бенито отпускаше ръце надолу и треперейки като в епилептичен припадък, повтаряше: „Зле ми е, зле ми е.“ И докато хората викаха към шофьора да спре автобуса, изплашени от състоянието на момчето, което сякаш всеки момент щеше да припадне, в действие влизаше джебчията, който отмъкваше портфейла на жертвата. Изнесен от автобуса, Бенито неминуемо проявяваше признаци на подобрение, благодареше на жертвата и на останалите си спасители и се изгубваше из тесните улички на Шанхай. Номерът действаше безотказно из всички тролейбусни линии на Палермо до деня, в който се случи неприятна изненада. Бенито тъкмо бе застанал пред един непознат и преди още да се разтрепери, забеляза, че мъжът го гледа с такова изражение, което не му оставяше ни най-малка надежда. Пътникът се наведе към него и тихо му прошушна: „А сега какво, пак ли ще припадаме?“ Хвана го за ръката и без съмнение щеше да се развика, ако Бенито внезапно не му бе продумал, придавайки си най-заплашителното и същевременно ласкаво изражение:

— Давай да слезем без много врява, така ще е по-добре за всички. Хайде, не се безпокой.

Слязоха без много шум на следващата спирка, но непознатият продължаваше да го стиска за ръката и се разкрещя извън себе си от гняв, че си иска портфейла, откраднат му предишната седмица. Бенито го успокои и се огледа наоколо, след което го запита с най-добронамерения си тон:

— Колко имаше в портфейла?

— Петнайсет хиляди лири — сухо отвърна мъжът.

— Добре — каза Бенито с още по-конфиденциален тон. — Знаеш ли какво трябва да направиш, за да си го получиш обратно?

Разгневената жертва все още не можеше да схване.

— Какво?

— Да ме хванеш! — изкрещя в лицето му Бенито и хукна колкото го държат краката. Онзи не издържа да го гони дори и половин километър.

Когато беше свободен, ходеше да свири и да пее по сватби и всякакви други празненства из селата или пък подгряваше публиката преди спектакли. Така я беше карал в продължение на години, до онази сутрин, когато на изхода на Палермо беше спрял на стоп дон Анджелино. Няколко километра по-натам се бе опитал да открадне портфейла на онзи, който щеше да му стане покровител, и тогава за първи път в живота си Никола д’Амико видя дон Анджелино така чистосърдечно да се смее. Нямаше никакво съмнение, а и както по-късно и самият дон щеше да се съгласи, Бенито просто беше човек без късмет. Единствено поради тази причина бе успял да спечели симпатиите на Големия баща. Беше му обещал, че ще смени начина си на живот, и започна оттам, че си измисли артистичен псевдоним, а именно Бени Баримър.

До слуха на Масимо достигнаха последните думи, с които комикът завърши серията от скечове, и той с удоволствие установи, че ги последваха бурни и продължителни аплодисменти. Очевидно Бенито се бе харесал на публиката.

Масимо се върна при гостите, но гледаше да е по-далече от баща си, тъй като знаеше, че ако той го забележеше, незабавно щеше да тръгне да го представя на естрадните звезди, които бяха настанени на почетната маса, а това никак не му се нравеше. Не искаше да се запознава с когото и да било, още по-малко при тези обстоятелства. Мъжете бяха пили доста, но в дома на дон Анджелино никой нямаше да си позволи да се напие до самозабрава. Недалеч от баща си Масимо забеляза Бенито в компанията на адвоката и няколко представители на групата от Милано и по интереса, който проявяваше Никола д’Амико, разбра, че за комика се открива някаква добра възможност.

Приближи се Лука. Целият облечен в черно, изглеждаше съвсем различен от обикновено и бе направо елегантен. Личеше си, че се чувства чудесно. Масимо се вгледа в спокойния, самодоволен израз на братовчед си и отново се убеди в нещо, което винаги бе знаел. Един ден Лука щеше да заеме мястото на баща му. Тази мисъл не му беше неприятна, тъй като той си даваше сметка, че Лука наистина е по-подходящ от него да наследи дон Анджелино.

— Чудесен празник, а? — обърна се към него Лука.

— Да, чудесен празник — отвърна като ехо братовчед му.

Лука му предложи пура и докато му я палеше, добави:

— Баща ти беше поканил и Тереза Билечи, но съпругата на дон Сантино му е отговорила, че не е в състояние да дойде. Според теб какво може да означава това?

Двамата седнаха в едно плетено канапе. Лука изглеждаше разтревожен.

— Според мен, ако не е болна, е трябвало да дойде на всяка цена. Тя добре знае, че дон Сантино е наш приятел — отвърна Масимо.

— Ами ако нито е болна, нито е в мензис, по каква причина в такъв случай е отказала да дойде? — продължи Лука. Явно се опитваше да го доведе до заключението, до което самият той вече бе стигнал.

— Може би просто не е имала желание — почти раздразнен отвърна Масимо.

— Сигурно е така. Не е имала желание да се забавлява — сякаш на себе си пророни Лука. — Само че знаеш ли какво мисля аз? Когато поканихме вдовицата на Минафо, тя също отговори, че не била в състояние да дойде.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам ли. Просто има едно нещо, което не мога да схвана. Баща ти не е човек, на когото можеш да откажеш без сериозно основание.

Изпусна от устата си кълбо дим и стана. Преди да си тръгне обаче, отново дръпна от пурата и погледна братовчед си в очите:

— Кажи ми откровено, на теб май не ти е забавно, така ли е?

— Така е. Не ми е забавно, но въпреки това празненството е чудесно.

После, за да промени разговора, добави:

— Баща ми да не би да е решил нещо за Бенито?

— Да — разсеяно отвърна Лука. — Говори с адвоката да му осигури средства, за да си създаде собствена трупа. Иска да го лансира. Онези от Милано ще му дадат възможност да се снима в телевизията и в рекламни клипове. Бенито ще замине още утре заедно с адвоката, така че и за него това е голям празник.

— Какво казва баща ми за Тереза Билечи? — отново се върна на въпроса Масимо.

— И той не знае какво точно да мисли. Иди при него да изпиете по една чаша, ще му доставиш удоволствие. В края на краищата това е твоята фамилия.

Лука каза последните думи без никакъв укор и си тръгна. Масимо обаче реши да се прибере и да си легне. Обходи с поглед околните маси. Видя Мариуча да разговаря със сина на Никола д’Амико, видя на естрадата да се лигави някакъв артист, облечен като жена, след което се отправи към къщата. Никой нямаше да забележи отсъствието му. На стълбището срещна Розета. Без да му задава въпроси, тя веднага разбра всичко.

— Внимавай само да не събудиш детето — каза му тя.

Той й отвърна с усмивка.