Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pearls Are a Nuisance, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
hammster (2009)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 2

История

  1. — Добавяне

1

Вярно е, онази сутрин не вършех нищо, а само си седях пред празния лист на машината и си мислех как трябва да напиша писмо. Вярно е също, че по принцип сутрин нямам кой знае каква работа. Но това съвсем не означава, че съм длъжен да хукна да търся перлената огърлица на старата госпожа Пенръдок. В крайна сметка не съм полицай.

Цялата работа е там, че ми се обади Елен Макинтош, а това вече е друго нещо.

— Как си, скъпи? — попита тя. — Зает ли си?

— И да, и не — рекох. — По-скоро не. Добре съм. Какво си ми намислила?

— Имам чувството, че не ме обичаш, Уолтър. Да не говорим, че е редно да се захванеш с някаква работа. Имаш прекалено много пари. Някой е откраднал перлите на госпожа Пенръдок и искам да ги намериш.

— Сигурно си мислите, че сте набрали номера на полицията — казах студено. — Това обаче е жилището на Уолтър Гейдж. Господин Гейдж е на телефона.

— Ами тогава предайте на господин Гейдж от името на госпожица Елен Макинтош, че ако до половин час не се яви тук, ще получи малка препоръчана пратка, съдържаща годежен пръстен с диамант.

— А нима имам голяма полза от тази работа — рекох. — Онази дърта сврака ще живее поне още петдесет години.

Тя обаче беше вече затворила, затова си сложих шапката, слязох и потеглих с пакарда. Беше прекрасно априлско утро, ако такива неща изобщо ви вълнуват. Госпожа Пенръдок живееше на широка, но тиха улица в Карънделит Парк. Сигурно поне от половин век къщата с нищо не бе променила вида си, а и фактът, че Елен Макинтош можеше да живее там още толкова време, определено не ме караше да подскачам от радост. Освен ако старата госпожа Пенръдок не умреше и повече нямаше да се нуждае от услугите на медицинска сестра. Господин Пенръдок беше починал преди няколко години без завещание, но затова пък бе оставил на жена си огромна финансова каша и списък с пенсионери, дълъг като ръката на провидението.

Натиснах звънеца и след доста чакане вратата ми отвори дребна дъртуша с престилка на камериерка и с измъчено кокче сива косица на темето. Изгледа ме така, сякаш никога преди не ме е виждала и най-малко искаше да ме вижда сега.

— Госпожица Елен Макинтош, ако обичате. Кажете й, че я търси господин Уолтър Гейдж.

Тя изсумтя, обърна се, без да каже дума, и двамата потънахме в древните дълбини на къщата, докато стигнахме остъклена веранда с плетена мебел и мирис на египетска гробница. Бабишкерът изсумтя отново и излезе.

Само след миг вратата се отвори повторно и на прага застана Елен Макинтош. Може би не харесвате високи момичета с медноруси коси и кожа като на онази първа праскова, която продавачът прибира за себе си. Ако е така, мога само да ви съжалявам.

— Скъпи, ти все пак дойде — извика тя. — Колко мило, Уолтър. Ела да седнем и всичко ще ти разкажа.

Седнахме.

— Откраднаха перлената огърлица на госпожа Пенръдок, Уолтър.

— Това ми го каза и по телефона. Не съм изкуфял склеротик.

— Ако позволиш една професионална догадка — каза тя, — мисля дори, че си загубил ума си. И то завинаги. Става дума за наниз от четирийсет и девет подбрани розови перли, които господин Пенръдок подарил на госпожа Пенръдок за златната им сватба. Напоследък обаче тя почти не ги слага, освен може би на Коледа или когато покани много стари приятели на вечеря и се чувства достатъчно добре, за да седи. И всяка година в Деня на благодарността дава вечеря за всички пенсионери, приятели и бивши служители, които господин Пенръдок й остави в наследство… та ги носеше и тогава.

— Нещо пообърка граматическите времена, но общата идея е ясна — казах. — Карай нататък.

— С една дума, Уолтър — продължи Елен, като ме изгледа, както на някого би се сторило, закачливо, — откраднаха перлите. Да, знам, казвам ти го за трети път, но в цялата работа има нещо загадъчно. Тя ги държеше в кожен калъф в стара каса, която обикновено е отключена, но дори и да я заключат, всеки по-силен мъж би могъл да я отвори с голи ръце. Днес сутринта трябваше да взема от касата някакъв документ и надникнах при перлите, колкото да им кажа здрасти…

— Надявам се, че предаността ти към госпожа Пенръдок не се крепи на надеждата, че може да ти остави огърлицата — казах сурово. — Перлите са хубаво нещо за стари дами и дебели блондинки, но за една висока, стройна като топола…

— О, стига си дрънкал, скъпи — прекъсна ме Елен. — Можеш да си сигурен, че не съм чакала тези перли, защото те бяха фалшиви.

С мъка преглътнах и се облещих насреща й.

— Е — продумах най-после, като се ухилих цинично, — все бях чувал, че старият Пенръдок измъквал от време на време по някое кривогледо зайче от цилиндъра, но с това, че е подарил фалшиви перли на собствената си съпруга за златната им сватба, определено ми скри шайбата.

— Стига си се правил на глупак, Уолтър! Тогава те си бяха съвсем истински. Работата е там, че госпожа Пенръдок ги продаде и поръча да й направят дубликат. Неин стар приятел, господин Лансинг Галъмор, собственик на едноименната бижутерия, изпълни поръчката й особено дискретно, защото тя, естествено, не искаше никой да разбере. Ето защо не сме викали и полиция. Ти ще й ги намериш, нали, Уолтър?

— Как? И защо изобщо ги е продала?

— Защото господин Пенръдок умря внезапно, без да осигури хорицата, които издържаше. А после дойде голямата криза и всички пари се стопиха. Останаха само колкото да се поддържа домакинството и да се плаща на слугите — до един служили толкова дълго на госпожата, че тя би предпочела по-скоро да умре от глад, отколкото да ги уволни.

— Това е друго нещо — казах. — Свалям й шапка. Но как, за бога, да ги намеря, и изобщо има ли смисъл, щом са били фалшиви?

— Перлите, имитациите имам предвид, струват две хиляди долара и са специално изработени в Чехия, за което са били необходими няколко месеца. При сегашната обстановка там обаче изобщо не е сигурно, че може да се направи втора подобна имитация, и госпожата се ужасява при мисълта как някой може да открие фалшификата или пък самият крадец да започне да я изнудва, ако разбере за измамата. Защото, скъпи, аз знам кой ги е откраднал.

— Ъ? — изплъзна се от устата ми звук, който много рядко използвам, понеже не смятам, че трябва да присъства в речника на един джентълмен.

— Шофьорът, който работи тук от няколко месеца, Уолтър — един огромен грубиян, Хенри Ейчълбъргър. Онзи ден напусна внезапно, без никаква причина. А никой никога не напуска госпожа Пенръдок. Последният й шофьор беше много възрастен и умря. Хенри Ейчълбъргър напусна, без да каже дума, и аз съм сигурна, че той е откраднал перлите. Той дори се опита да ме целуне веднъж.

— А, така значи? — обадих се с коренно променен тон. — Опитал се е да те целуне! Къде е тази камара месо, скъпа? Имаш ли изобщо представа? Дълбоко се съмнявам, че ме чака зад ъгъла, та да му разбия носа.

Елен сведе дългите си копринени ресници, а направи ли така, коленете ми омекват като козуначено тесто.

— Не е избягал. Сигурно е знаел, че перлите са фалшиви, че е в безопасност и спокойно може да си изнудва госпожа Пенръдок. Обадих се в агенцията, която ни го бе изпратила, и се оказа, че отново се е върнал при тях и се е зачислил като безработен, но отказаха да ми дадат адреса му. Противоречало на правилника им.

— А не може ли друг да е взел перлите? Например крадец.

— Не може. Слугите са извън подозрение, а всяка нощ къщата се заключва почти херметически. Пък и няма следи от взлом. Освен това Хенри Ейчълбъргър знаеше къде стоят перлите, защото веднъж ме видя да ги прибирам — госпожа Пенръдок беше поканила двама скъпи приятели на вечеря по случай годишнината от смъртта на съпруга й и тогава носи огърлицата за последен път.

— Сигурно е бил щур купон — рекох. — Добре, ще отида в агенцията и ще ги накарам да ми дадат адреса му. Къде е тя?

— Казва се „Ейда Туми Доместик Емплоймънт Ейджънси“ и се намира на Втора източна — много неприятен квартал.

— Струва ми се, че моето присъствие ще се окаже по-неприятно за Хенри Ейчълбъргър — отсякох. — Та значи, казваш, че се е опитал да те целуне, а?

— Перлите, Уолтър — нежно напомни Елен, — сега са по-важни. Искрено се надявам все още да не е забелязал, че са фалшиви, и да не ги е хвърлил в океана.

— Ако ги е хвърлил, ще го накарам да се гмурка — процедих зловещо.

— Той е висок един и деветдесет, огромен и много силен, Уолтър — свенливо отбеляза Елен. — Но не е красив колкото теб, разбира се.

— Точно моят ръст — рекох. — Срещата ще ми достави удоволствие. Довиждане, скъпа.

Тя ме хвана за ръкава.

— И още нещо, Уолтър. Нямам нищо против да го понатупаш, защото е мъжествено, но внимавай да не се наложи да идва полиция. И ти си доста едър и силен, бил си централен нападател в колежа, но имаш една малка слабост. Ще ми обещаеш ли да не пиеш?

— Този Ейчълбъргър — отвърнах — е единственият стимулант, от който имам нужда.