Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (20)

Двадесета глава

Стаята беше потънала в мрак. Пиетрино Гамбара отвори вратата и погледна братовчед си, който лежеше на леглото, обърнат с лице към стената. Разбра, че не спи, и се приближи до него.

— Искаш ли кафе? — попита го той.

— Не, благодаря — отвърна Мазино и се обърна по гръб. Очите му бяха подути и влажни, но гласът му звучеше решително и уверено.

— Но какво ти е? Да не би да плачеш? — учуди се Пиетрино. Познаваше братовчед си като изключително твърд човек и никога не го беше виждал така разстроен. Изглежда, се беше случило нещо много сериозно.

— Аз да плача! Ти за хлапак ли ме вземаш?

Опита се да се усмихне, но лицето му се изкриви в жалка гримаса.

— Обади ли им се?

— Да. Казаха ми, че идват. Случило ли се е нещо?

Мазино не отговори. Питаше се кого ще изпрати дон Анджелино и къде ли ще го убият. Вероятно преди това щяха да му искат обяснения, а едва ли сега имаше нещо, което му беше по-неприятно от това да говори. Момчетата всеки момент щяха да се появят и всичко щеше да свърши веднъж завинаги. Не се страхуваше да умре, тъй като не намираше никакъв смисъл повече да живее. Дори и да се опиташе да избяга, не можеше цял живот да се крие в очакване на възмездието. Беше сгрешил и трябваше да плати. Такива бяха правилата. Нямаше намерение да се оправдава пред дон Анджелино, тъй като не искаше да умре като страхливец. Сега вече нищо не можеше да се промени дори и да убиеше Ардицоне. Беше изпуснал своя момент и бе проиграл шанса си. Сега всеки друг, който убиеше Ардицоне, можеше да спаси честта на фамилията, но не и той. От негова страна би изглеждало, че отнема чуждото право на възмездие. Мариуча бе мъртва и заедно с нея бе изчезнало всичко онова, което го беше подтикнало да измени на дон Анджелино и да му нанесе тази обида. Единственото нещо, което честта му подсказваше, бе да предаде живота си в ръцете на фамилията. Обърна се към стената, от което братовчед му разбра, че няма какво повече да прави в стаята, и си излезе, без да продума.

Когато чу вратата да се затваря, Мазино бавно извърна глава и се загледа в голямото петно на тавана. Още от дете изпитваше удоволствие да наблюдава петната по стените, тъй като те даваха простор на фантазията му да прониква отвъд реалността, в която така и не успя да се вмести напълно. В тези петна той различаваше старовремски рицари на коне и дори цели войски. Сега отново се опита да ги съзре в олющената мазилка на тавана, ала единственото, което успя да види, беше едно тъмно мръсно петно, което сякаш бавно, бавно се разрастваше над електрическата крушка. Мина му през ум, че след малко някой щеше да влезе в стаята и той щеше да умре. Всичко това му се стори толкова ужасно и глупаво, че го обхвана истинска ярост. Глупаво беше да се остави да го убият, още по-глупаво беше самият той да го убие. Колко нелепо бе това вечно усещане, че играеш една роля, която не можеш да изоставиш до последния миг! И колко абсурдна бе тази вечна борба за оцеляване, създала всички тези правила, които те учат единствено как да надживееш останалите! По дяволите! — помисли си той. — И всичко това само защото съм си позволил да се любя с една вдовица! А къде пише, че един мъж не може да спи с вдовицата на своя приятел?! Наистина бе убедил Мариуча да продаде земята на мъжа си, но къде е казано, че човек не може да разполага по своя воля с онова, което му принадлежи? Мариуча бе мъртва, защото някакъв проклет кучи син я беше удавил в мивката, но от къде на къде трябваше той да се чувства отговорен за смъртта й? И защо трябваше да стои в тази стая и да чака да бъде убит? Усети, че от очите му се стичат сълзи, и веднага си каза, че плаче не от страх, а от отчаяние. В следващия момент долови някаква глъчка, чу шум от стъпки в коридора и вратата бавно се отвори. Повдигна очи и видя баща си до леглото. Раменете му сякаш бяха хлътнали под дрехата и изглеждаше внезапно остарял с десет години. Взря се в угасналия му поглед и си помисли, че от цяла вечност двамата не се бяха поглеждали в очите. И през ум не му беше минало, че тъкмо баща му ще дойде при него преди екзекуцията, и почувства, че в този момент е застанал пред катастрофалната равносметка на своя живот, който никога не си бе представял така.

— Дори не съм те карал и да работиш — глухо и с горчивина прошепна Никола д’Амико и Мазино най-после разбра, че всичко онова, от което баща му го беше лишавал, бе продиктувано от желанието му да го създаде по свой образ и подобие. Внезапно се изсмя. Смехът му прозвуча нервно, истерично, отчаяно и веднага секна. Продължи да гледа баща си. В един момент усети сълзи в очите си и му мина през ум, че жалката му, изкривена от страх физиономия влива нова отрова в сърцето на баща му. Всичко това обаче вече нямаше никакво значение. „Искам да плача и това си е мое право — каза си той. — Това е последният избор, който все още не ми е забранен, и ако някой си помисли, че плача от страх, нека върви по дяволите!“ Никога не беше обичал баща си така, както в този момент, може би, защото той всъщност никога не му бе принадлежал така, както сега.

— Защо не ги повикаш да влязат? Хайде, кажи им да ме застрелят, така поне всичко ще свърши по-скоро.

Очите на баща му се наляха със сълзи и Мазино го погледна съчувствено.

— Благодаря ти, че не избяга — отвърна старецът и Мазино разбра, че ще трябва да изиграе ролята си до края, за което беше подготвян през целия си живот.

— Не можех да си позволя такова нещо. Зная, че съм виновен — прошепна Мазино и почувства, че е съвсем искрен. Не беше способен да импровизира в момента, в който му предстоеше да умре. Видя баща си да изважда от джоба си един пистолет и в първия момент не разбра какво ще последва. Никола д’Амико остави пистолета върху леглото и тихо промърмори, сякаш се срамуваше, че той трябва да му подсказва какво да направи:

— Използвай го.

Остана още няколко секунди, загледан в лицето на сина си, опитвайки се да запомни всичко в този миг, само не и дълбокия смут в изражението на немите му очи. После, сякаш уверен в онова, което бе видял, той се обърна, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В коридора се изправи в целия си ръст, взря се пред себе си, без да удостои дори с поглед двамата мъже, които го бяха придружили, и застина в очакване. Миг след това чу приглушеното ехо от изстрела.

Внезапно потрепери и раменете му сякаш се превиха под някаква огромна тежест.

— Изнесете го — прошепна той.