Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baciamo le Mani, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Марио Йончев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2010)
Издание:
Виторио Скиралди. Целувам ви ръка
„Атика“, София, 1994
Библиотечно оформление и корица: Тандем G
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Дон Сантино се завръщаше инкогнито в Сицилия, за да изпълни неприятната си мисия. С други думи, отиваше да възстанови властта си, която ден след ден се изплъзваше пред очите му. Самият той постепенно се бе освободил от нея заедно с бремето на своята отговорност, която впрочем никой вече не му и приписваше. Сега се връщаше, за да наследи сам себе си и с единствената цел да извърши един акт на справедливост.
След дългата раздяла отново щеше да види жена си. Тя го бе последвала в изгнанието му, но там се разболя и лекарите я посъветваха да се върне в Палермо, където климатът щеше да й помогне да се възстанови. Така той остана сам. Винаги си бе мечтал да има син, който да го съпроводи до последното му жилище, но не му беше съдено да изживее тази радост. И никой нямаше да наследи властта му. Сега на седемдесетгодишна възраст го бяха въдворили в това село, навътре в континента, в един свят, съвършено различен от онзи, в който бе преуспял, и където дори собствената му жена не беше край него. И въпреки милиардите, които имаше, старостта му беше нерада. Беше се борил, за да стане господар, ала се оказа, че е един нещастен господар, след като подвластните му си позволяваха да не го зачитат за нищо. Не биваше да допуска това, в противен случай щеше да изгуби всичко. Беше работил, за да създаде империя. Заради властта бе пожертвал дори и удовлетворението да изживее спокойно старините си и сега не можеше да се примири с мисълта, че животът му ще свърши в някой старчески дом за милиардери.
Докато пътуваше, си мислеше за всичко онова, което би искал да направи, ако бе още млад, и сърцето му се изпълни с горчивина. Погледна часовника си. След няколко часа щеше да си е у дома. Тереза го очакваше. Той отново нямаше да й каже какви са намеренията му и тя, уви, отново нямаше да му зададе никакви въпроси. Сега вече бе твърде късно, за да си заговорят отново.
На гарата го чакаше Ардицоне заедно с още двама мъже, които той почти не познаваше. Изглежда, Ардицоне държеше да демонстрира авторитета си. Попита ги къде е съветникът: отвърнаха му, че Пиетро Николози е получил апандиситна криза и че ще отидат при него в къщата му край морето до Сферакавало.
Автомобилът напусна града с пълна скорост, прекоси околовръстното шосе и се насочи по пътя за Пунта Раизи. На разклона за Карини завиха по една отбивка над селото и колата се затресе по каменистия път. Дон Сантино хвърли поглед към къщите, които оставаха зад тях, и заговори, без да поглежда Ардицоне:
— Оттук ще стигнеш ли до Сферакавало, Ардицоне?
— Малко ще заобиколим, но затова пък е по-сигурно.
Няколко минути продължиха да пътуват мълчаливо. Двамата мъже отпред упорито избягваха да се обръщат. Ардицоне не откъсваше поглед от него. Това вече не бе просто неуважение, а пълно незачитане. Сякаш вече не съществуваше. Преди да тръгне, бе уведомил единствено Николози, а сега ето че Ардицоне го водеше незнайно къде по този изровен път. Помисли си, че трябва да бъде нащрек, но пък покажеше ли подозрителност, щеше да излезе, че се страхува.
— Ардицоне, къщата на Николози не беше ли край морето?
— Да, но тук сме в полето. Дон Сантино не харесва ли полския въздух? Та той е толкова полезен, особено за болни хора…
Ардицоне го погледна в очакване на отговор, от който да изпита вкуса на своята победа, но дон Сантино не каза нищо.
Колата спря пред една къща. Някога в нея криеха приятелите, които не биваше да се появяват из района. Нямаше други автомобили, нито се усещаха признаци за нечие присъствие. Един от непознатите мъже му отвори вратата, но в погледа му нямаше и следа от уважение. Дон Сантино не му обърна внимание и слезе сам.
Другият понечи да го претърси, но той го спря с поглед:
— Нямам оръжие — каза той и проследи Ардицоне, който бе извадил от багажника един автомат.
Всичко изглеждаше като екзекуция и дон Сантино с мъка си помисли, че и през ум не му бе минавала мисъл за подобен край. Знаеше, че рано или късно щеше да бъде убит, но си представяше, че ще умре с оръжие в ръка, убит от засада или пък покосен по обичайния начин с автоматични изстрели от някоя минаваща кола. Това обаче, което ставаше сега, бе един жалък и трагичен край на цялата му кариера като дон.
Изненада се от твърдия поглед, с който Ардицоне го наблюдаваше. Навярно в този момент, готвейки се да го убие, чувстваше съвестта си чиста, сякаш му предстоеше да изпълни една най-обикновена заповед. Ако това бяха младите и методите им, той нямаше никакво желание дори и да се опита да ги разбере.
— И останалите ли са съгласни? — попита той.
— Никой нищо не знае — спокойно отговори Ардицоне.
Дон Сантино се почувства истински щастлив от това, че никакъв съд не се бе произнесъл над него. И никаква присъда не бе определила съдбата му. Усмихна се, сякаш на някакво далечно видение, после се огледа и попита:
— Къде? — Не се вълнуваше, че ще умре; всъщност хората с неговия занаят бързо изгубваха чувството за страх от смъртта, а освен това и годините му толкова се бяха натрупали, че вече се чувстваше уморен.
Ардицоне му посочи гърба на къщата и той тръгна, последван от тримата мъже. Почти цялата стена беше обрасла с бръшлян, който се виеше и зад ъглите. Ускори крачките си. Дали щяха докрай да го бележат с низостта си, или пък Ардицоне действително имаше данни да застане на върха и щеше да го погледне в очите, преди да го застреля? Усети куршумите в гърба си, потрепери, обхванат от някаква безумна радост, и се свлече на колене.
Последва безкраен миг, в който зелените листа му се сториха още по-близки и огромни. Никога не се бе лъгал в оценките си за хората: този, който го убиваше, с нищо не бе успял да го учуди. После почувства силна топлина в тила.
И пред очите на Гаспаре Ардицоне той тежко се строполи безжизнен в тревата.
Едно време всяко убийство бе свързано с някаква поука за живите. Мъртвият биваше захвърлян на пътя или сред полето и всички разбираха, че върху него е било приложено смъртно наказание. Понякога върху мъртвия биваше оставян някакъв знак, като например камък в устата на предателите или птица в ръцете на донжуаните, стигнали накрая до фаталната погрешна стъпка, за да напомня на другите, че тази смърт е била отсъдена според изконните правни норми, които никой не може да престъпва. В други случаи, когато между клановете се водеше война, убитите се изоставяха на показ, с което воюващите фамилии, от една страна, демонстрираха престижа и властта си, а, от друга, целяха да покажат печелившите си удари пред анонимните съдии на безпощадния им двубой.
Сега вече нямаше никаква полза от подобен род демонстрации, напротив, те само можеха да се окажат опасни. Сега просто неудобните хора изчезваха мистериозно и повече никой нищо не научаваше за тях. Нито труп, нито следи за издирване, нито възможност за следствие. Тази ужасна игра, незачитаща елементарните правила на почтеност, практически елиминираше държавата и нейните представители. Понякога се случваше да открият на четири метра под земята трупа на човек или по-скоро онова, което бе останало от него; карабинерите стигаха до някакво предположение за самоличността на жертвата, ала когато отидеха да разпитат близките, получаваха отговор, че същият отдавна се намира в Щатите или в Германия и че навярно там се е оженил отново, тъй като не е благоволил да изпрати никаква вест за себе си. Тогава карабинерите завеждаха в архива случая като убийство с неизвестен извършител и насилието над закона биваше опаковано в пълно мълчание.
Едно време мълчанието на вдовиците се купуваше, като семейството им се осигуряваше, а смъртта на съпруга се представяше за нещо печално, но неизбежно. Жените спокойно можеха да оплакват мъжете си, а целта на обезщетението беше да избият от главата си миража на отмъщението, включително и мисълта за признания пред полицейските власти.
Сега обаче методите се бяха променили дори и спрямо тях. Парите вече не закупуваха единствено мълчанието, а служеха и за нещо повече. Сега те можеха да заплатят не само траура, но даже и мъката на вдовиците, осъждайки ги на равнодушие. Те вече дори не можеха да оплакват мъжете си, след като трябваше да твърдят, че са живи. Това бяха така наречените бели вдовици.
След като изчака да заровят Сантино Билечи в земята, Гаспаре Ардицоне отиде направо в дома на вдовицата. Тереза Билечи се готвеше да посрещне мъжа си и в първия момент не разбра причината за това посещение. Ардицоне обаче нямаше време за губене, затова й показа златния му часовник и верижката, с която го окачваше на жилетката си, и й каза, че дон Сантино е мъртъв. Остави я няколко минути да се изплаче, след което й каза, че това ще бъдат последните й сълзи. Никой извън фамилията не знаеше, че дон Сантино е убит, и никой не биваше дори за миг да се усъмни, че е изчезнал. Ако въпреки всичко тя се облечеше в траур или дадеше да се разбере, че мъжът й е мъртъв, никой нямаше да защити приятелите й, още по-малко пък щеше да гарантира живота на дъщерите й и семействата им.
След всичко онова, което бе изживяла през тези тридесет години, Тереза Билечи разбра какво означава това предупреждение. Същевременно си даде сметка, че поне за известно време още Сантино трябваше да бъде считан за жив заради фамилията и неприятелите й, докато нещата не си отидеха отново по местата. Изтри сълзите си. Щеше да оплаква мъжа си по-късно, когато останеше сама. Обеща, че никой никога не ще открие вдовицата в нейно лице, и каза, че в случай на разпит ще твърди, че мъжът й не се е обаждал. Ако й кажеха, че дон Сантино тайно е напуснал района, в който бе заточен, щеше да се покаже учудена, но все едно, нямаше да проговори. Ардицоне й напомни, че за разлика от много други вдовици със своето състояние тя няма да има никакви финансови проблеми, и я увери, че семейството й ще бъде покрай нея. Когато го изпращаше, Тереза му поиска часовника, който й беше показал; Ардицоне неумолимо поклати глава. Щеше да е твърде рисковано, ако й оставеше тази реликва, но й обеща, че ще й го върне веднага щом това станеше възможно. После излезе от стаята.
Тереза Билечи чу стъпките му да се отдалечават по стълбището и изтича в спалнята, където най-после на воля изплака мъката си, заровила глава между две възглавници. Първата й мисъл бе да се обади на дъщерите си, но си спомни ужасните заплахи на Ардицоне и навреме се спря. Момичетата не трябваше нищо да знаят. Беше опасно. По-късно щеше да се свърже с тях, за да им каже, че баща им в последния момент е отложил идването си в Палермо.
Впоследствие времето щеше да я научи какво да прави. Сега поне да можеше да се довери някому. Помисли си за дон Анджелино. Той беше силен и бе приятел на Сантино. Щеше да разбере кой го е убил и щеше да му потърси сметка. Почувства, че й прилошава. Стана от леглото и отиде в банята, където в шкафчето държеше шишенце валериан. Отмери петнадесет капки в една чаша и внезапно се почувства по-добре. Сега имаше нужда от всичките си сили, за да премисли и подробно да обсъди положението, преди да вземе каквото и да е решение. От мъжа си бе научила, че животът е нещо маловажно, ала сега не собственият й живот я занимаваше. Часовникът в антрето удари дванадесет часа. Спомни си за яденето във фурната, приготвено за несъстоялия се обяд, помисли си за часовника, който Ардицоне отнесе със себе си, и се отпусна сломена в креслото. От този момент започваше да живее само със спомените си.