Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (22)

Двадесет и втора глава

Първо Стефано, а сега и Масимо. Двама от синовете му бяха мъртви. Първият, защото прекалено беше свикнал с насилието, а вторият, защото смяташе, че хората могат да минат и без него.

Дон Анджелино Феранте бе напълно сломен. Бяха му връчили решението на съда, с което го въдворяваха в едно село в областта Трентино, където зимата бе още по-дълга и студена. Властите отказваха дори да го изчакат да се прости със сина си. Лучано щеше да докара ковчега с тялото на Масимо едва след няколко дни, така че той нямаше да присъства на погребението.

Години наред се бе опитвал да втълпи на своя син, че навсякъде оцеляването е по-важно от всички останали дела на хората. Масимо не му бе повярвал и бе завършил живота си, пронизан с нож край боклукчийските варели на някаква незнайна улица в Ню Йорк. За него насилието бе израз на една система, благодарение на която баща му и други като него бяха изградили своята власт, и може би затова цял живот си бе останал все същото дете, убедено, че хората все още се делят на добри и лоши, според някакви наивни манихейски норми. Дон Анджелино с горчивина си помисли, че преди още да бе разбрал някои от основните неща на този свят, синът му беше умрял, убит от някакъв дребен крадец, който също бе рискувал кожата си. Заради едно портмоне.

Беше се оказал лош баща, след като не бе успял да научи синовете си на житейските закони, които се усложняваха от ден на ден. И ето че сега идваше краят. Изпращаха го в някакво село далеч сред планините. Хората като Ардицоне, които идваха след него, нямаха какво друго да защитават освен живота и парите си. Законите бяха несправедливи, тъй като се пишеха от победителите, а победителите винаги осъждат слабите на подчинение. Той бе прибягвал към насилие, за да промени логиката на тези правила, които поне в неговата страна бяха довели хората до отчаяние и примирение. Именно затова бе създал свой закон и свое правосъдие.

Сега настъпваше епохата на бандитите. Те щяха да запазят несправедливата система, противопоставяйки се на държавните закони, без да предложат други вместо тях. Масимо не бе разбрал това и ако бе успял да поживее по-дълго време далеч от бащината справедливост, навярно щеше да си създаде свой собствен живот, но тогава трябваше да се моли никога да не се изпречва на чужд път. Разбира се, възможно бе и той да не избяга от сблъсъка с дребния ежедневен произвол, който примирява слабите със съдбата им на победени, и в крайна сметка да се промени. Безсмисленото насилие обаче не му беше дало тази отсрочка и го бе причакало в тъмната нюйоркска улица, по която беше минал, връщайки се през нощта, прекарана с едно момиче.

Дон Анджелино изпитваше чувството, че на гърдите му е легнал воденичен камък. Стана от креслото и отиде до бюфета, за да си потърси хапчетата. Повика Кармела и я помоли да му донесе чаша вода. В съседната стая го чакаха Никола д’Амико и Лука. Мина му през ум, че започва да губи авторитет дори пред своите хора, тъй като човек като него не биваше да позволява дори и на съдбата да се стовари така безмилостно отгоре му. Каза на Карамела да въведе двамата мъже. Тя застана на прага, извика ги и когато влязоха, затвори вратата след тях.

Лука изглеждаше неузнаваем и когато дон Анджелино го видя, бе обхванат от искрена нежност към него. Явно в живота му сега съществуваше една-единствена цел: да убие Ардицоне. За да я осъществи, той бе готов да го преследва до края на света. Никола д’Амико беше мрачен, обикаляше из стаята и не се решаваше да заговори. От смъртта на Мазино не беше вече съшият човек. Приличаше на куче, изгубило благоволението на господаря си.

— Какви са новините? — попита дон Анджелино.

— Снощи дон Емилио е заминал за Козенца — отвърна Никола д’Амико.

— Ами съдружието му с Ардицоне?

— Поверил го е на братята си. Сега те са поели управлението. Разширяват дейността си. Заявили са, че те също ще останат неутрални по отношение на нещата, които ни засягат. Съдружието им с Ардицоне било само делово.

— Деловите им отношения не ни интересуват — каза дон Анджелино, опитвайки се да прикрие горчивината, с която го бе изпълнила тази новина. Синът му Лучано беше свързан с Гризанти и по този начин, макар и косвено, се бе превърнал в съдружник на убиеца на брат си.

— Кой е организирал операцията? — попита той и отговорът на Никола д’Амико потвърди предположението му.

— Палацоло от Ню Йорк, но изглежда, че отдавна е обмислял да разшири дейността си в средиземноморския район. Един от сътрудниците на Гризанти е бил изпратен в Марсилия да подбере хора.

Дон Анджелино стана от креслото си и отиде до бюрото. Взе една зелена тетрадки и я подаде на д’Амико.

— Аз заминавам утре. Тук съм записал всичко, за да знаете как да се оправяте в мое отсъствие. В онова село ще остана само няколко месеца, след което ще ми измислят някоя болест и ще бъда преместен по-близо. Разговарях вече с приятелите от Рим и те ме увериха, че ще уредят всичко веднага щом бурята утихне, така че няма за какво да се тревожите. Лука, ти знаеш как да действаш.

Лука кимна утвърдително. Дон Анджелино се обърна към д’Амико, който тъкмо се канеше да заговори, и изпревари предложението му.

— Никола, ти ще останеш тук. Ще ме придружат две от младите момчета. Сега си много по-необходим тук.

Бръкна в джоба на жилетката си, извади един ключ и го предаде на стария съветник.

— Документите са в касата. Прегледал съм всичко, но все пак, ако се появят някакви проблеми, обадете ми се.

Обърна се към Лука:

— Кажи на Кармела да донесе кафето и сладкишите. Предстои ни да разговаряме за още много неща и Кармела е приготвила хубави неща за ядене.

Лука изпълни поръчението, след което тримата мъже се настаниха около бюрото. Останаха да разговарят цялата нощ. На сутринта двамата си тръгнаха. Щяха отново да се видят след няколко часа, за да изпратят дон Анджелино. Д’Амико се прибра направо в стаята си, а Лука излезе на двора, за да изпуши още една цигара. Със заминаването на дон Анджелино на практика той поемаше ръководството на фамилията. Разбира се, до него щеше да стои Никола д’Амико, но старият съветник вече нямаше необходимия авторитет, за да се противопостави на решенията му. Мина му през ум, че вече от няколко дни не беше виждал своето момиче, и се засрами, че в такъв момент може да го занимава подобна мисъл. Напоследък твърде много жени се бяха появили във фамилията и всички те бяха донесли само нещастия. Сега не беше време да мисли за момичета и не можеше да си позволи лукса да се отдава на сантименталности, поне докато не приключеше войната. Д’Амико му беше подхвърлил една идея във връзка със съдружието между Гризанти и Ардицоне и сега вече той знаеше от кого би могъл да научи къде се крие Гаспаре. Трябваше обаче да действа незабавно, преди пристигането на Лучано, за да не му попречат да изпълни плана, който се оформяше в главата му. Щеше да накара хората на Гризанти да проговорят дори ако се наложеше живи да ги дере един по един, но повече не можеше да търпи Ардицоне да му се изплъзва. Само за три месеца този човек направо бе разгромил тяхната фамилия, беше убил приятелите му, беше унизил дон Анджелино и го бе превърнал в безпомощен свидетел на собствената си катастрофа. Ако успееше да го убие, щеше да направи най-скъпоценния подарък на стария дон, който, веднъж възвърнал престижа си, щеше да нанесе решителен удар на оцелелите от клана на Билечи и окончателно да го заличи от списъка на могъщите фамилии. Той нямаше лични амбиции, никога не бе мечтал за мястото на стареца, тъй като знаеше, че то по право му се полага, и до този момент бе предпочитал да живее под неговата сянка.

Хвърли недопушената си цигара и се прибра, за да си легне. Минавайки край кабинета, видя светлина под вратата и на устните му се появи усмивка на съчувствие към стария дон, принуден да замине в изгнание. Влезе в стаята си, съблече се, загаси лампата и заспа веднага щом си легна, тъй като за първи път от седмици наред бе намерил начин да се примири със съвестта си.

На следващата сутрин Кармела го събуди и му поднесе чаша горещо кафе. Дон Анджелино беше в кабинета си и навярно изобщо не си беше лягал. Навън момчетата вече бяха натоварили багажа му в колата, която щеше да го закара на гарата. Розета го чакаше заедно със съпруга си в антрето и когато се сбогува с него, се разплака.

Дон Анджелино целуна дъщеря си и се опита да се пошегува:

— Защо плачеш? Най-малко ти имаш основание да се оплакваш. Нали и без това вкъщи те чака друг Анджелино?

После махна недоволно на зет си, който стоеше настрана, сякаш искаше да му припомни, че един мъж не бива да допуска жена му да изпада в такова състояние, сбогува се с Никола д’Амико, Лука, Кармела и десетниците, които бяха дошли да го изпратят, и се качи в автомобила. Други две коли, едната отпред, другата отзад, го съпроводиха до гарата. По пътя не се случи нищо и два часа по-късно влакът, който трябваше да го отведе на север, бавно потегли от перона.