Кристофър Бар
Солдато (1)

1

ТОЙ НЯМАШЕ НИТО МИНАЛО, НИТО БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК ЛИЦЕ И ИМЕ. ЖИВЕЕШЕ ИСТИНСКИ САМО КОГАТО НАТИСКАШЕ СПУСЪКА ВИНАГИ БЕШЕ САМ. НИКОЙ НЕ ГО ПОЗНАВАШЕ И ТОЙ НЕ ПОЗНАВАШЕ НИКОГО, НО САМО ДО ОНЗИ МОМЕНТ, ОНАЗИ СЕКУНДА, В КОЯТО НАИСТИНА ОБИЧАШЕ ДРУГИЯ ЧОВЕК — СВОЯТА ЖЕРТВА, В МИГА, В КОЙТО ТЯ УМИРАШЕ.

Той чакаше.

С устройството за нощна стрелба, монтирано на оръжието му, той можеше да се цели като посред бял ден. Кръглият червеникав отвор, разделен на четири от един кръст с тънки чертички на разстояние един милиметър една от друга, плътно приближаваше всеки детайл на къщата от другата страна на улицата.

Хубаво оръжие беше, но вече нямаше име, защото той беше изпилил обозначението на типа и серийния номер. Той самият не му беше дал име, въпреки че понякога му приличаше на чело, инструмент, от който можеше да изтръгва топли, дълбоки, болезнено хубави тонове. Това бяха малкото моменти, в които той се страхуваше от самия себе си.

Облегна оръжието до боядисаната в бяло стена и пристъпи към прозореца. Стаята, в която чакаше, беше празна, ако не се смятаха завесите и сивият килим, който поглъщаше шума. Той не пушеше, нито пък пиеше. Чакаше неподвижно. Въпреки късния час на улицата все още бе много оживено. Погледна кварцовия часовник с червения индикатор. Почти единайсет и половина. Още пет минути. Сградата отсреща беше „Клерол“, един от най-изисканите хотели на града. Входът на голямата като дворец сграда се закриваше от тента на бели и червени ивици. От време на време оттам се появяваше портиер в ливрея, за да посрещне някой гост от препускащите напред-назад жълти като тъкачески совалки таксита.

Повечето прозорци на „Клерол“ бяха тъмни. Синя светлина обливаше орнаментите на фронтона.

Те празнуваха на горния етаж. В стаята им все още беше светло. Зад тежките завеси от брокат се движеха сенки.

Мъжът се отдръпна от прозореца и вдигна тежкото оръжие. Още три минути. Струваше му се, че през стените на хотела вижда малката черна ръка, която този момент някъде в огромната луксозна сграда разлива силно миризлива течност върху тапицираните мебели и завеси, а след това драсва клечка кибрит.

Той си представяше как пламъкът става все по-голям и се изкачва по малката клечица. Ръката чака, докато изгори половината клечка. След това се устремява към една от напръсканите завеси. За миг става тъмно, но веднага след това пламъкът трепва, светкавично бързо обхваща кадифените тапицерии, изкачва се по завесите и се спуска върху килима.

Той вдигна оръжието и опря приклада в рамото си. Знаеше, че трябва да мине още известно време, за да може да стреля. Но вече беше готов.

Огънят лумна на горния етаж. Противопожарната инсталация не работеше. И не можеше да работи, защото същата ръка, която запали огъня, беше повредила и алармената инсталация. Вратата на една стая падна с трясък и огънят се понесе по коридора. С бясна бързина обхващаше пурпурночервения килим и покри златистите лайстни на стените с черна съскаща обвивка. Първата жертва беше Поли Уестмаркот. Тя се връщаше от ресторанта и отвори стаята си. Пламъците я връхлетяха като нажежена вълна. Беше на шейсет години и нямаше никакъв шанс да избегне смъртта. Сребристите й коси за секунди се превърнаха в черни точки, розовата й рокля от шифон се изду и се разпадна, а горещата ръка на зноя избърса грима на Поли Уестмаркот като цветен тебешир от плоча за писане.

Пожарната се приближаваше към улицата. Сирените й звучаха като викове за помощ от чистилището. Сигналните светлини върху шофьорската кабина блестяха на мокрия асфалт. Бяха шест оперативни коли, следвани от линейка и кран. Полицейски коли се вмъкваха между бързо нарастващото множество зяпачи. Беше започнало да вали, но никой не обръщаше внимание на това. В Ню Йорк ежедневно умираха от насилствена смърт дузина хора, но тези, които оставаха живи, изглежда, не можеха да се нагледат.

Зад прозорците на „Клерол“ бушуваше стихията на огъня. Виковете на ужас бяха заглушени от воя на сирените. Лъскави стълби се изправяха пред фасадата на хотела и маркучите с вода се стрелнаха нагоре като огромни змии. Чуваха се отривисти команди, правеше се блокада. Пожарникарите разтваряха спасителни платнища, големи бели петна върху черния асфалт. Прозорците на най-горния етаж на луксозния хотел се пръснаха с дрънчене. Върху улицата валяха парчета стъкла. Пламъци разкъсваха нощта. Полицейският кордон изблъскваше тълпата.

Човекът в празната стая не се интересуваше от хаоса на улицата. Изглеждаше като сраснал с оръжието си. Наблюдаваше отсрещния прозорец през устройството за нощна стрелба. Чакаше мъжете, които искаше да убие. Беше съвсем спокоен. Знаеше, че в този момент никой не гледаше нагоре към него. Знаеше също, че мъжете нямаха никакъв шанс да се измъкнат през коридора. Бяха трима и трябваше да скочат.

Леко придърпа спусъка с пръст. Дясното му око се притисна към окуляра. Лявото беше затворено. Прозорецът отсреща като че ли потрепваше. Горещината заличаваше очертанията.

Изведнъж крилата на прозореца се разтвориха. Един мъж се наведе навън. Беше с черен костюм, риза и вратовръзка. Косите му падаха върху челото, а лицето му беше изцапано със сажди. Той викаше надолу. Там разпънаха спасително платнище. Мъжът се покатери на перваза на прозореца. Зад него се виждаха силуетите на другите двама мъже. Центърът на кръстачката сочеше челото на мъжа върху перваза. Стрелецът разтвори устни. След това натисна спусъка.

Трясъкът на изстрела се сля с шума от улицата. През окуляра стрелецът видя как челото на жертвата му се пръсна. След това човекът изгуби равновесие и падна от прозореца. Падаше надолу с разперени ръце и крака и се приземи в разпънатото платнище. Пожарникарите внимателно го спуснаха на земята, но мъжът не стана. Те се приближиха до него и спряха шокирани, като забелязаха дупката в челото му.

Стрелецът беше изместил дулото на оръжието си само няколко милиметра по-наляво. Сега беше взел на мушка втория мъж, който тъкмо се качваше върху перваза на прозореца. Десният ръкав на човека вече гореше. Стрелецът отново натисна спусъка. Но този път жертвата не политна напред в бездната, а падна назад в горящата стая. „По дяволите.“ Стрелецът видя, че третият мъж разбра, като се наведе над падналия. Той погледна нагоре. Третият изстрел изтрещя, но не улучи. Мъжът се хвърли на пода.

Долу на улицата се вдигна адски шум. Хиляди очи търсеха убиеца по сградите наоколо. В осветената от трепкащата светлина на пламъците нощ се възцаряваше ужас. Пищяха тремолиращи свирки. Минаха няколко минути, докато полицията разбере какво се беше случило, но след това тя реагираше с обичайната прецизност.

Стрелецът знаеше, че няма повече време. Манхатънската полиция беше опитна и пипаше здраво. За няколко минути разузнавателни групи щяха да претърсят целия квартал, докато други части херметически го изолират. Все пак беше улучил двама. Не беше успял да улучи единия мъж. За първи път, откакто убиваше. За втори изстрел вече нямаше възможност. Но и третият мъж щеше да умре — в пламъците.

Стрелецът остави оръжието. Той носеше ръкавици, за да не остават никакви отпечатъци по метала. Нищо по оръжието не издаваше самоличността му. Безумие беше да го влачи сега със себе си.

Безумие…

Той прокара ръка по челото си. Устните му бяха сухи. Не искаше да се остави да го хванат. Изтича към вратата и я отвори. Вън в осветения само от слабата светлина на лампите от тавана коридор цареше тишина.

Не си направи труда да затвори вратата. Долу отекваха стъпки от ботуши. Те идваха.

Обърна се и затича по коридора към аварийното стълбище.

Първите снимачни коли на големите Нюйоркски телевизионни компании си пробиваха път към блокадата. Огънят все още не беше овладян. Към нощното небе хвърчаха големи снопове искри. Водни струи обстрелваха прозорците и фасадата на хотела. По тротоарите санитари се грижеха за първите жертви. С помощта на стълби пожарникарите се промъкваха към онези гости на хотела, които не смееха да скочат. Една майка беше хвърлила детето си от третия етаж и то лежеше мъртво на тротоара, въпреки че разпраната тента, през която беше минало, бе омекотила удара. По лицето на портиера се стичаше дъжд. Или може би това бяха сълзи?

Капитан Франк Роян не плачеше. Той имаше други грижи. Беше се облегнал на отворената врата на тъмносиния си форд „Галакси“, яката му беше вдигната и говореше по един микрофон. На равномерни интервали от време едната му страна се осветяваше от червена въртяща се лампа върху покрива на колата.

Роян ръководеше търсенето на безумния наемен убиец. Гледайки нагоре, той лаеше командите си в пукащата радиостанция. Неговите хора по покривите се опитваха да открият убиеца. Бяха намерили стаята, от която беше стрелял, стаята и оръжието. Той самият беше изчезнал. Роян имаше чувството, че убиецът повече няма да се появи. Този удар беше превъзходно замислен. Първо пожарът, след това изстрелите. Любопитен беше да узнае имената на жертвите. Сигурно бяха важни персони, щом заради тях някой пали един от най-големите хотели на града. Или това беше случайност? Може би убиецът просто беше видял хубавия огън и бе стрелял, за да откъсне нещо от отрупаното с плод дърво? Всичко беше възможно. Днес почти всеки американец, който държи на името си, има цял арсенал от оръжия в нощното си шкафче.

Но Роян не вярваше в случайности. Според него този случай намирисваше на организирано престъпление.

Защо това трябваше да се случи тъкмо в неговия район? Като че ли нямаше достатъчно работа в Манхатън-Уест? А това беше случай, с който комисарят сигурно лично щеше да се заеме. Сигурно беше.

— И тук няма нищо — обади се дрезгав глас от радиостанцията.

— Продължавайте да търсите! — каза Роян. — На покрива, във всяко жилище, във всяка яма за смет, ако е необходимо. И не забравяйте — търсим най-малко двама души. Един, който е стрелял, и още един, който е подпалил огъня.

„Ако той самият не е загинал в пожара“ — добави той мислено.

— Окей, капитане — прозвуча от високоговорителя.

„Това няма да е славна страница в кариерата ми“ — мислеше Роян. И чувството му не го лъжеше.

— Ало, капитане — капитан Роян!

Капитанът погледна нататък към блокадата. Вратът го болеше. Замръзваше, а очите му горяха. Репортери, фотографи и оператори продължаваха да се опитват да проникнат през полицейския кордон.

— Капитане, какво ще кажете за това?

Трябваше да говори с тях. Не можеше да си позволи да настройва хората от пресата срещу себе си. Той ги мразеше, защото можеха да го направят на бъзе и коприва, но пък имаше и нужда от тях. Една снимка и няколко хвалебствени думи на първа страница в големите вестници и по телевизионните екрани можеха по-бързо да придвижат кариерата му напред, отколкото тристате конски сили на италианска спортна кола. Приятелят му Джеймс Хиро беше най-добрият пример за това. Роян окачи микрофона на вилката и тръгна с разкопчано палто към чакащите журналисти. Проблясваха светкавици, насочиха към него микрофони, а камерите го снимаха в едър план. Въпреки силната светлина на прожекторите той не мигаше.

— Здравейте, момчета!

Въпросите се сипеха. „Какво мислите за случая, Франк? Психопат или мафията? Подпалвачът ли е стрелял? Колко убити има? Знаете ли кои са жертвите?“

Роян вдигна ръка:

— Засега все още абсолютно нищо не знам — каза той. — Пожарът още не е овладян. Щом стане възможно да влезем в хотела, ще знаем повече. Трябва да разпитаме персонала. Както обикновено. Освен това жертвите още не са идентифицирани.

— Заловихте ли вече стрелеца?

— Засега още не.

— А подпалвача?

— Също не.

— Имате ли предположение, Франк?

— В предположенията не ме бива. Трябват ми факти. Това е всичко, момчета. Без повече коментари. Не съм тук за удоволствие. Само си върша работата.

— Ще поеме ли Джеймс Хиро случая?

Роян измери с поглед човека, задал му този въпрос. Беше Пат Гарик от „Ню Йорк таймс“. Преди няколко месеца Гарик написа голяма статия за Хиро. Изглежда, двамата бяха станали добри приятели.

— Няма да коментирам. Освен това Хиро не е в моя екип.

За съжаление, защото Хиро беше най-добрият. Едно сътрудничество между тях двамата би могло в пресата… Това беше само възможност. Той още веднъж махна на репортерите и след това се обърна. Камерите отново се насочиха към горящия хотел. От най-горния етаж се кълбеше гъст сив дим.