Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (8)

Осма глава

Дон Анджелино нареди парите от обира да бъдат предадени на вдовицата на загиналия при престрелката счетоводител и д’Амико се зае да изпълни това благотворително дело, напълно в стила на фамилията, която винаги бе акуратна спрямо онези, към които бе в дълг. Големият баща добре разбираше, че убийствата са били неизбежни и че този факт би следвало да освободи съвестта му от всякакви угризения, но ето че вече няколко дни четиримата убити бяха все пред очите му. Колко ли още такива като тях ненужно щяха да загинат, докато виновниците си получеха заслуженото? За първи път през последните дни забеляза, че в съзнанието му присъстват анонимните лица на тези нещастни, безсмислени жертви, които с нищо не застрашаваха властта му. И за първи път в него се прокрадна мисълта, че едва ли може повече да продължава както преди и единствено пред себе си да дава сметка за своето правосъдие. Никога не се бе молил и не смяташе, че някога за нещо би могъл да се моли, в това число и на Бога. Все пак навярно трябваше да стори още едно благотворително дело, като приеме да стане патрон на празненството в чест на небесната покровителка. Впрочем той вече беше решил след няколко месеца да принесе в дар нова мантия на Богородица за процесията, посветена на празника й. А дали не беше по-добре да го стори още сега. Но нима това щеше да бъде дар, а не подкуп от една нечиста съвест? Отхвърли тази мисъл като някаква недопустима слабост, от която се засрами, и отново се върна към задълженията си. И все пак не го напусна потискащото впечатление, че убийството на четиримата мъже приличаше повече на терористичен акт, отколкото на справедливо възмездие. А терорът беше несъвместим с принципите на фамилията Феранте. Или по-скоро това беше едно неуспешно отмъщение, което съветникът му щеше да доведе докрай, след като проведеше разговор с дон Сантино Билечи.

За разлика от него Мазино д’Амико изпитваше съжаление единствено за пропуснатата възможност. Привечер, когато реши да посети Мариуча, той си даде сметка, че съвсем иначе си бе представял завършека на своята акция. Естествено, съвсем друго би било, ако се появеше пред вдовицата, за да й съобщи, че е ликвидирал убиеца на съпруга й. Мариуча му харесваше още от самото начало. Първи й бе хвърлил око, ала Стефано и този път бе оценил избора му и се бе влюбил в нея. Мариуча знаеше всичко това, знаеше също, че Стефано бе пресякъл аспирациите на своя приятел с предложението си да се ожени за нея и навярно беше оценил въздържаността му след сватбата. Баща му го беше научил да се отнася към жените на приятелите си като към сестри и Мазино стриктно спазваше това правило. Ала сега вече Стефано го нямаше.

Почука на вратата й, изпълнен с вълнение. За последен път беше видял Мариуча на погребението, после баща му го уведоми, че вдовицата няма да отиде в имението при дон Анджелино, а ще остане в града, за да стои настрана от мястото, което навярно щеше да се превърне в бойно гюле.

Посрещна го самата Мариуча и когато Мазино влезе, с удоволствие установи, че в дома й не тегне атмосфера на култ към покойния. Седнаха в хола. Мазино мълчаливо наблюдаваше жената и се питаше доколко ли се е възвърнало желанието й да има отново в леглото си мъж. Тя първа заговори, каза, че може би ще се върне да преподава в училището, ако, разбира се, свекърът й не се възпротиви, и Мазино си даде сметка, че ако това станеше. Мариуча навярно отново щеше да му се изплъзне. Сега за нея той беше единственият изход от самотата, без който животът й би се превърнал в безкраен низ от нерадостни дни. Мариуча плахо намекна за престрелката и за четиримата убити, които тя интуитивно беше свързала с акция от страна на фамилията, и попита: „Те ли бяха?“ Мазино кимна, без да я погледне. Навярно трябваше да добави, че самият убиец не е между жертвите, но реши, че би било глупаво и излишно да нарушава мълчанието, на което той и другите като него се бяха обрекли завинаги. Фамилията никога не би му простила, ако издадеше нейна тайна пред една жена, та било то и вдовицата на Стефано. Предпочете да не говори, още повече че пак той печелеше от своето мълчание.

Мариуча го погледна в очите: „Ти ли беше?“ Той отново кимна, навеждайки глава, но този път не се въздържа и добави:

— Аз и другите. — После стана и сякаш смутен от въпросите, й поиска чаша вода.

Сега Мариуча напълно беше схванала смисъла на посещението и почувства, че след тези признания Мазино отново придобива особените си права над нея. Усети, че гърлото й пресъхва и я обхваща странно безпокойство, сякаш някакво предчувствие за нещо, което знаеше, че неминуемо ще се случи. Отиде в кухнята и изпи чаша вода.

Очакваха я тежки дни, дни на терзания и самота. Дон Анджелино нямаше да й разреши да погази паметта на сина му, като го замени с любовник или с нов съпруг, ала с Мазино всичко щеше да е по-различно. Мазино беше част от същата фамилия и никога нямаше да проговори.

Познаваше го по-отдавна, отколкото Стефано. Двамата безкрайно си приличаха. Връзката й с Мазино щеше да бъде като един таен брак — сигурна, удобна и най-вече безопасна. Кръвта й постепенно слезе от главата и започна лудо да пулсира в корема, където тя усещаше същински спазми. Върна се в хола и когато му поднесе чашата с вода, сведе глава, защото усети, че той е впил поглед в очите й. Мазино дори и не докосна чашата. Прокара ръка по лицето й, след това бавно я насочи към тила й. Мариуча затвори очи. Той взе от ръката й пълната чаша и сякаш още с този жест започна да я съблича. С дясната ръка продължи да гали тила й, а лявата постави върху рамото й и със спокойно движение положи тялото й на пода. Мариуча усети докосването на езика му до небцето си и понечи да реагира, да каже нещо, да се възпротиви, но не защото не го желаеше. Беше изминало толкова кратко време от смъртта на Стефано! Ала в момента, когато си го помисли, сякаш за да изтрие това чувство от съзнанието си с друго, още по-силно, тя се вкопчи в шията на Мазино и с почти истерична страст впи устни в неговите. Усети ръката му върху плътта си, отпусна се на килима и внезапно напрегна хълбоци, сякаш за да се освободи от някакво същество, което чувстваше вътре в себе си. Стори й се, че Мазино се отделя от нея, но тревогата й продължи само миг. Видя го през притворените си мигли да отива към прозореца и да дърпа тежките тъмни завеси. После клепките й се сляха и всички образи в стаята се стопиха. Усети как Мазино я проникна с онази могъща сила и власт, която само човек от тази фамилия можеше да има върху нея. Човек, какъвто беше и самият Стефано.