Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (22)

XXII. „Ад майорем деи глориам“

Същия ден

Щом завършиха разбора на странното откритие на Консулов, Ковачев позвъни на Марков и помоли веднага да ги приеме. Той настоя с него да дойде и капитанът — де само защото генералът можеше да пожелае да чуе допълнителни подробности от първоизточника, но и защото чувството за справедливост му диктуваше това. Консулов бе заслужил похвалата си и редно беше да я получи лично от генерала.

Щом влязоха, Ковачев веднага даде думата на Консулов, който този път с по-малко театралничене, но все пак във формата на загадка прочете тринайсетте правила. Генералът го изслуша търпеливо докрай, без каквито и да е забележки и когато Консулов направи своето заключение, стана и бащински го прегърна.

— А сега, момчета, трябва да определим по-нататъшното си поведение. — Той се замисли за миг и изглежда му се стори, че не е бил достатъчно изразителен в благодарността си, та добави: — Браво, капитане, скоро майор да станете! Харесвате ми. И мене ме глождеше нещо, що за тип е този Лъжепетров, но по-далеч от душевните си терзания не можах да отида. А вие сте отишъл… в библиотеката. Още веднъж браво! А сега да помислим заедно как ще оползотворим откритието на Консулов. Дали вече не е дошло време да свалим маските и да поканим този господин към открита игра? Доколкото един йезуит е способен да играе без маска.

Да, може би вече бе дошло време да се пристъпи към решителните разпити, към приключването на това разследване. Играта с телефонния автомат 70–69 бе продължила успешно, макар и безрезултатно. Проверката на гласовете в управлението, сравняването на стотина фонограми установи, че най-близък глас по височина и интонации, по тембър и обертонове или, както специалистите от научно-техническия отдел се изразиха, по фоноспектър, притежава възрастният експерт Петър Манчев, всеизвестният доайен на фотографите в управлението бай Пешо. От същия уличен автомат, по същите часове той се обаждаше на познатите вече лица като тайнствения Христ… и тъй нататък. Ту им поставяше задачи, ту изслушваше докладите им. В този смисъл „работата“ на Петров бе попаднала в сигурни ръце, но полза от нея практически нямаше. Защото така не бе разкрит нито едни нов агент!

— На мене ми се струва — започна Ковачев, — че още е рано за игра на открито. Пък и с какви ли козове разполагаме! На последната карта се е подало само лявото горно ъгълче, а какво се крие по-надолу, ас купа ли…

— По ми прилича на поп спатия — подметна Марков.

— Той е българин — възползува се от прекъсването Консулов. — Сигурен съм!

— И аз така мисля — продължи Ковачев. Но отде се е появил той през 1975 година в София Установихме, че не е от Видин. А откъде е? Какъв е бил, преди да стане Георги Петров? С какво се е занимавал? Ей това трябва да установим, преди да си позволяваме каквито и да е откровеничения с него.

— Въпросът е, кога е станал йезуит. Той е на около петдесет години. А това не е възраст, на която човек променя разбиранията си, държанието си. Пак и тази школовка, това изливане на йезуитската форма е станало на младини, преди тридесетина години.

— Значи, някъде през петдесетте години поде мисълта на Ковачев Марков. — Помня ги аз тези времена, ох как ги помня. И процеса на пасторите, и този на кюретата. Само че йезуитите у нас трябва да са съвсем малко, редки единици. Българският народ с богомилската си школовка православната църква не е могъл да понася, та йезуитите ли! Това, че те се рядкост у нас, е някаква нишка. Но кой кога и защо е направил него йезуит?

— И аз мисля, че това, приемането му за йезуит, е отдавнашна работа. Тези привички, тези маниери се усвояват тъй твърдо само на младини, когато психиката на човека е още гъвкава.

Марков спря с жест Ковачев.

— Чакайте, почакайте! У нас имаше едно йезуитско гнездо, френският колеж в Пловдив…, почакайте, как се казваше…, там действуваше един стар шпионин, Анри Дампера, небезизвестният на времето си пер Озон…, много мъчен човек. Учениците му го наричали пер Бизон. Няма да го забравя. Ах да, колежът се казваше „Свети Августин“ и принадлежеше на конгрегацията „Успение Богородично“. Ей, как се сетих, велика работа е това склерозата, идват ти наум истории отпреди десетки години. Та този колеж издаваше редовно албуми с питомците си, с абитуриентите. Вземете ги, в нашия архив ги пазят, надявам се, поровете се там. Нищо чудно и тази змия да се е излюпила от котилото на пер Озон…

Архивът на бившия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив наистина бе запазен. Сред огромното количество книжнина се намериха и албумите, които тази своеобразна католическа гимназия е издавала всяка година и в които бяха напечатани портретите на абитуриентите с малки шеговити характеристики. Въпросът беше сред редицата ухилени хлапашки физиономии да бъде открит и идентифициран този леко състарен вече петдесетгодишен мъж, името на когото те не знаеха. Както се казва, „на око“, сравнявайки сегашната фотография на Петров с ученическите снимки. Спряха се на пет момчета. След това дойде на помощ науката. Специалистите от научно-техническия отдел по метрична физиогномоника фиксираха 28 опорни точки по главата — анфас и в профил — и изведоха индивидуалната му формула. След това обработиха „заподозрените“ портрети по аналогичен начин. Измерванията и проведените на тяхна основа изчисления посочиха абитуриента Стефан Мирославов, завършил колежа през 1947 година.

За контрол генералът нареди да се проверят всички, за които бе възникнало предположение, че може да приличат. Двама живееха в Пловдив, един се бе заселил в Русе, четвъртият бе починал само преди две години, а петият…, петият бе изчезнал още през 1954 година и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Несъмнено това беше човекът, който се подвизаваше под името Петров. И само няколко дена бяха нужни, за да се изясни достатъчно подробно личността му. Биографията му бе кратка, но съдържателна.

Стефан Мирославов (наричан от всички само Стив!) бе роден през 1928 година като единствен син на Йозо Мирославов — богат католик чифликчия, притежател на много земи, няколко доходни къщи в Пловдив на главната улица, над хиляда декара гори в Родопите и две дъскорезници. Религиозни до фанатизъм, и той, и жена му Мария били редовни посетители на католическата църква „Свети Лудвиг“. Единствения си любим син дали да се учи и възпитава още петгодишен в забавачницата на френския колеж, който той завършил със златен медал през 1947 година.

В архивите на гимназията успяха да открият доста материали за младия Мирославов и те всички го характеризираха откъм най-добрите страни. Известно беше, че отците йезуити са обграждали с особено внимание децата от „висш“ произход, момчетата, които благодарение на своите родители, на тяхното богатство и положение са обещавали да заемат видно място в обществото. Особено ако към това те са били трудолюбиви, интелигентни и амбициозни. А точно такъв е бил Стив. Почти през целия курс на обучението той е бил най-добрият ученик в класа си, служел за пример не само с бележките и поведението си, но и със старанието си при посещението на богослуженията и литургиите в училищната капела и в катедралата „Свети Лудвиг“. Затова за никого не било изненада, че на абитуриентското тържество на него била връчена „При д’екселанс“ — „Наградата за най-достойния“. Освен грамотата за тази висока чест той получил и разкошен албум с цветни илюстрации на най-прочутите замъци във Франция. Но което било много по-важно, голямата награда му обезпечавала и висока стипендия за който и да е университет във Франция.

Да, всичко дотук се развивало по най-блестящия начин. Но само дотук! 1947 година била върхът на неговия възход, след който започнало стремглавото му падане. Първо, не му разрешили да замине за Франция и да следва по стипендията си. Официалният мотив бил, че не си е изслужил военната служба. И Стив заминал в казармата. Оттам излязъл през 1949 година, но светът, в който попаднал, за тези две години се бил коренно изменил. Всичките им имоти били конфискувани или национализирани — били засегнати по няколко от революционните закони на народната власт. Баща му и майка му, които притежавали половин квартал къщи, останали да живеят в една стая, без доходи, без пенсия. Впрочем, баща му скоро умрял от инфаркт — изглежда, не е могъл да преживее нито промяната в общественото си положение, нито загубата на имотите си. Останали двамата — майка му, неспособна за никаква работа, която цял живот е командувала слугините си, и той, с още непораснала коса след казармата.

Следващите няколко години са тайнствени във финансово отношение. Майка и син живеят, макар и не в предишното охолство и блясък, но все пак прилично, без да имат никакви видими доходи. Дали някой стар приятел ги е подкрепял? Но те, „старите приятели“, почти всички били разкулачени и се намирали в не по-добро положение. Най-вероятно госпожа Мария Мирославова е имала скътано на потайно място ковчеже със скъпоценности, които малко по малко е продавала. Така или иначе, но Стив се записва в Софийския университет да следва право. Скоро и там се проявява като най-трудолюбивия, като най-схватливия и интелигентен студент. Още от втори курс той е признатият първенец по юриспруденция, пък и любимец на преподавателите. Във всеки случай на тези, заварени в университета на 9 септември 1944 г.

Втори съкрушителен удар се стоварва върху младия Мирославов през май 1952 година. При поредната чистка във факултета го изключват от университета като социално чужд и син на „бившите“. И то точно преди явяването му на юнската сесия, през която той е щял да вземе, както винаги, блестящо всичките си изпити за трета година. Можем да си представим каква буря се е разразила в душата на младия и амбициозен Мирославов, какъв вулкан от омраза е изригнал срещу всичко комунистическо.

Оттук започва неговото „ходене по мъките“. Дали защото не е могъл да намери нещо по-добро или пък от инат, „напук на народната власт“, той, многообещаващият млад юрист, става обикновен физически работник, и то от най-неквалифицираните. Няколко месеца ходи с една конска каруца из Пловдив да събира кокали от месарниците, които вози на работилницата за туткал. След това дълго време е изкопчия — вади пясък и чакъл от Марица.

При разкриването на шпионско-диверсантската организация на католишките кюрета през юли 1952 г. били засечени някакви връзки на Стефан Мирославов с отец Павел Джиджов, свещеник и бивш домакин на католико-униятската семинария към „Свети Августин“. По архивите сега не можеше да се разбере доколко тя е била сериозна и противозаконна, но той не е бил привлечен като обвиняем в процеса през септември 1952 г. Следователят или е проявил небрежност по отношение на него, или пък наистина всеотдайният на правото студент не е бил замесен в политиката.

До 1954 г. той си остава все неквалифициран физически работник и не прави дори опит да намери някаква по-лека, по-подходяща за интелекта и образованието си работа. Хора, които са го познавали през този период, разказваха, че в началото той бил страшно отчаян и замислял дори да се самоубие. Но постепенно се успокоил — дали свикнал с новото си положение или злобата надделяла над всички останали чувства, но „стиснал зъби“, затворил се в себе си и си избирал все по-тежки, по-уморителни работи. Сякаш калявал тялото си или пък във физическата умора удавял душевните си терзания.

Така карал сам с майка си, без любов или дори временна приятелка, затворен в себе си, озлобен на обществото. Докато през май 1954 г. изчезнал. Просто един ден сутринта, както обикновено, излязъл от къщи, за да отиде на работа. Но там не се появил. И оттогава никой не го е видял, никой не го е чул. Никой, дори майка му, не получава и картичка от него.

Наложи се да разровят архивите на Пловдивското окръжно управление на МВР и по този повод. Там те откриха устното заявление на Мария Мирославова, подкрепено на същия ден писмено, че нейният син е изчезнал в сряда, на 7 май. Тя молеше милицията да го издири и да установи дали с него не се е случило някакво нещастие. Странното беше, че молбата до милицията е отправена едва седем дена по-късно, чак на 14 май. Защо разтревожената за съдбата на единствения си син майка е чакала толкова дълго? Защо тя не е вдигнала тревога още на другия ден? Това „нехайство“ можеше да бъде обяснено само по един начин. Помежду им е имало сговор. Тя е знаела къде е „изчезнал“ синът й, дала му е необходимото време от една седмица, за да осъществи плана си, и чак тогава е алармирала милицията за да оправдае себе си.

Колкото и да ровиха архивите на Държавна сигурност и на Гранични войски, не можаха да открият никаква следа за този период. Сякаш границата през първата половина на май 1954 г. е била напълно спокойна или доколкото с имало някакви нарушения, те явно са били от съвсем друг характер, несвързани с него.

Така започваше една празнина от цели 23 години в биографията на Стефан Мирославов. Къде е бил, с какво се е занимавал, не се знаеше. Допустимо беше и да се е крил някъде из България. Макар това да беше съвсем невероятно. Пък и какъв смисъл е имало? Не, той непременно е избягал в чужбина, може би дори е отишъл, за да получи, макар и със седемгодишно закъснение, стипендията си във Франция, която му се е полагала като първенец на колежа „Свети Августин“. И все пак генерал Марков не се реши да започнат разпитите, преди да изяснят какво е правил през този твърде дълъг период, през тези 23 години — най-зрелите в неговия живот.

Разузнаването и контраразузнаването са двете старши и любими сестри близначки на Държавната сигурност. Макар и поотделно, те служат на една идея и винаги, когато е необходимо, си помагат. А това беше тъкмо случай, в който можеше да си помогнат. Ако приемем, че Мирославов е избягал и се е намирал през това време в чужбина, вероятно се е подвизавал сред емигрантските среди. Това, което не знаеше контраразузнаването, трябваше да бъде известно на разузнаването.

Ковачев дълго се труди над подробната справка, която предадоха на управлението по разузнаването. В нея имаше всички данни, до които се бяха добрали, всички предположения и догадки, които бяха обсъдили; богата галерия от фотографии в разни пози и ракурси, не само сегашни, не само от албума на колежа, но и от запазения семеен архив в Пловдив, който престарялата му майка смутено им предостави. Към справката беше приложена пълна и най-точна биография на Петров — Мирославов.

Докато дойде материалът от разузнаването, продължаваха от време на време разпитите на Петров. Водеше ги от самото начало и все на базата на обиска Консулов, без да се вкарват в играта дори магнетофонните записи, нито данните от наблюдението, да не говорим за разкриването на личността на Мирославов. Несъмнено разпитите бяха омръзнали и на двамата и трудно беше да се каже на кого повече. Но нито единият, нито другият показваха отвращението си към вечно повтарящите се еднакви въпроси и още по-стереотипните, добре заучени отговори. При разпитите Консулов демонстрираше неприсъщо олимпийско спокойствие, а Петров доказваше, че добре е усвоил правилата на свети Игнаций.

Най-после пристигна материалът от разузнаването. Другарите от управлението го бяха назовали „справка“, но това определение решително не бе справедливо. Дебелият пакет гъсто изписана хартия наподобяваше по-скоро някаква научна монография, някаква дисертация на старателен кандидат на науките. Личеше си, че много хора дълго се бяха трудили над съчиняването на тази „справка“ и не един архив е бил старателно разлистван.

Първата, встъпителната глава, наречена „Идентификация“, бе изцяло посветена на въпроса за идентифицирането на Георги Михайлов Петров с личността на Стефан Йозев Мирославов и с разни фигури, които са се подвизавали през годините от 1954 до 1975 из българските емигрантски среди и чуждите разузнавания. Установено бе, че два месеца след бягството си Стив се появява в Рим с истинското си име. И след това се прощава завинаги с него. По безспорен начин бе доказано, че той действува първоначално като французина Анри Лекок. После се превръща в италианеца Филипо Таламо, а след това в отец Джузепе Паван и в отец Пиетро Коффи, та дори може би в известния емисар на Ватикана отец Густаво де Реджис.

Първите два месеца след бягството му се губеха. Възможно е да ги е прекарал в някой гръцки, турски или югославски лагер. Също така не можа да бъде изяснено кога, къде и при какви обстоятелства е преминал границата. Достоверно се знаеше, че през август 1954 г. се е появил в Рим като Мирославов. Там, изглежда, е попаднал в мрежите на католицизма и йезуитските паяци са му изсмукали душата. Това беше не само вероятно, като се има пред вид католишкият фанатизъм на семейството му, допълнен от колежанското възпитание и смъртната му омраза към комунизма, но се потвърждаваше и от свидетелството на хора, познавали го по това време, а и от цялата му по-нататъшна биография.

През септември същата година той е зачислен в йезуитската школа за шпиони радисти и шифровчици във Венеция като французина Анри Лекок. Изглежда, причина наставниците му да изберат тази националност са били отличното владеене на френския език и познаването на френската култура. Явно са го подготвяли да го изпратят в България да упражнява новоизпечения си занаят. Но през август 1955 г. нещо се случва. Дали някакви нови събития са попречили или, което е и по-вероятно, някой от ръководителите на йезуитите е размислил и е определил друга съдба на Стив? Той и тук, във венецианската школа, както обикновено, се проявява със своето старание и интелигентност. Завършва я като един от първенците. Това трябва да е направило някому впечатление и този някой или някои са решили, вместо да го жертвуват в България, да го подготвят за друга служба на ордена.

Така Стив попада в новициата на Исусовото общество в Галлоро, край Аричча, на 30 километра от Рим. Сведения за дейността му в това йезуитско възпитателно и учебно заведение нямаше. „Светите братя“ умееха да пазят тайните си. Но се знае каква бе главната задача на йезуитските новициати — да се унищожи естествената, личност на постъпилия и тя да бъде заменена с друга, изкуствена. Изглежда, това блестящо им се е удало. Ако в новициата е влязъл все пак българинът Стефан Мирославов, макар и под чуждото име Анри Лекок, там той изчезва, остава зазидан в манастирските стени. И през 1957 година от новициата излиза вече Филипо Таламо, снабден с нова, изкована от ордена, моделирана от братята душа.

Под същото име той постъпва, за да получи най-сетне висшето си образование, в йезуитския университет в Рим, наречен „Руската колегия“, намиращ се на улица „Карло Гаетано“. Тук, за кой ли път, изпъква като първенец. Докато е следвал, изглежда, е бил посветен в монашество и става член на йезуитския орден, защото през 1961 година ректорът на колегията отец Густаво Ветер му връчва дипломата не на Стефан Мирославов, не на Анри Лекок, дори не на Филипо Таламо, а вече на отец Джузепе Паван.

След това имаше сведения, че е участвувал активно в дейността на Комитета за съдействие на бежанците от България. По-късно следите му се губеха. Знаеше се само, че е заминал за някаква тайна вила на йезуитския орден в Алпите. После следваше нов провал в информацията. В началото на седемдесетте години са го виждали да се подвизава като отец Пиетро Коффи в прочутата вила „Малта“ известното гнездо на йезуитски шпиони — при управляващия отец Роберто Цюлиг.

С какво се е занимавал Мирославов през последните години на пребиваването си в чужбина, дали през това време не е идвал в България с някаква тайна мисия, не се знаеше. Странно, дори непонятно беше и обстоятелството, че след повече от двадесет години, прекарани в Италия, където той несъмнено добре се е подредил, във всеки случай по свой вкус, когато вече е наближавал петдесетте, е решил да се завърне в България и от добре поставен йезуитски отец се е превърнал в майстора техник Петров. Ако, разбира се, това е било негово желание. Ако някои вишестоящи йезуити не са се възползували от желязната дисциплина на ордена и той с трябвало просто да плати дълговете си към него.

Самото прехвърляне поставяше редица важни въпроси.

Първият беше какво се е случило с истинския Георги Михайлов и защо се е съгласил той „да се размени“ с Мирославов, да му предаде паспорта си? И къде се намираше сега той? Някъде на Запад? Или закопан сред шубраците на Балкана? Такива размени — един влезе с чуждестранен паспорт, друг излезе със същия, като само смени фотографията, а гостенинът остане в България — бяха известни. Но за целта във всеки случай беше необходимо доброволното съгласие, желанието на този, който ще излезе. Какво е могло да подтикне Георги Михайлов — истинския — към подобна постъпка, към измяна на родината? В биографията му, доколкото те я познаваха, нямаше никакви сигнали в тази посока. Просто един обикновен гражданин и нищо повече. Макар че… кой знае какво се е таяло в душата на този „обикновен гражданин“, какви фактори са оказвали влияние върху ума и поведението му. Да, този момент трябваше най-внимателно да се проучи!

Друга загадка криеше Евлампия Благовестова Босилкова, така наречената кака Ева. Тя несъмнено знаеше за нелегалната дейност на мъжа си. Без нея той не би могъл да изгради скривалищата, да ги ползува. Пък и това постоянно дежурене в къщата — не означаваше ли то, че и тя изпълнява своята задача, стои на поверения й пост? Да не забравяме, че тя бе обезпечила удобната самостоятелна къща, тъй подходяща за шпионските му цели, че тя чрез брака им му бе дала и софийското жителство, без което „провинциалният майстор Петров“ не би могъл да се настани и да работи в столицата. Какво я бе подтикнало към всичко това? Дали просто меракът на застаряващата вдовица да се сдобие на всяка цена със съпруг, какъвто и да е той, дори шпионин! Или пък дълбоко вярващата, фанатична съботянка бе получила съответните внушения — не, направо нареждания — от своя пастор? Не беше ли пасторът заповядал на покорната овчица от стадото си? Този въпрос също подлежеше на изследване.

Той поставяше и въпроса, защо протестантският пастор бе наредил на своята послушна верующа да измени коренно живота си, да сключи брак с посочения и чужд мъж? И то католик. Йезуит! Коя е тази сила, която можеше да принуди отколешните смъртни врагове — католиците и протестантите — да се обедният за обща борба с комунизма? Та нима сега Мирославов служеше само на своя орден! Нима за него той събираше оперативна информация за външната търговия на народната република? Нима за поповете той разузнаваше тайните на новите ни заводи?

Не бяха ли го продали светите отци на някоя друга организация, за която се знаеше, че отдавна тясно сътрудничи както с папските агенти и особено с йезуитския орден, така и с ръководствата на всевъзможните протестантски секти?

22 септември, понеделник

Първият голям разпит бе насрочен за другия ден сутринта. Надвечер, след като отминаха текущите дела, генерал Марков извика при себе си полковник Ковачев и капитан Консулов за последно уточняване. Макар че планът за разпита бе вече утвърден, все пак трябваше, както се изрази Марков, „тук-таме да поръсят малко сол и пипер“. Решено бе, че разпита ще води Ковачев в присъствието на Консулов, а генералът ще слуша в своя кабинет.

След като „посолиха“ плана сякаш повече, отколкото е нужно, Марков каза:

— Е, момчета, а как смятате да започнете вашия двубой с този тип? Каква увертюра ще му изсвирите? Защото не забравяйте каква школовка е минал той, с каква омраза срещу нас е надъхан. Дуелът ще трябва да се води по всичките правила на фехтовката, с всичкия майсторлък, който притежаваме.

— Аз предлагам — избърза да се обади Ковачев — да започнем от периферията, сякаш всичко останало ни е известно, с някой наглед незначителен, но любопитен детайл. Такъв, който, щом загрее, да го хвърли в огън. Да речем… Възможно ли е монах, не какъв да е, а йезуитски монах, например някой си отец Пиетро Коффи, да се ожени, и то за… протестантка, за някоя си кака Евлампия?

— Ха! И вие мислите, че това ще го смути! Слабо ги познавате христовите войници тогава — каза Консулов. — Макар и да няма злодеяние и коварство, да няма отвратително престъпление, което те да не са готови да извършат, все пак подлостта и лицемерието са най-характерните им белези. Не знам какво ще отговори на такъв един въпрос, но съм сигурен, че той няма да го смути, да го извади от равновесие. Отчето непременно ще се възползува от една от хитрините на йезуитския морал, от така наречената „мислена уговорка“. Йезуитът е готов дори да хули бога, като в същото време мислено го възхвалява. При тях това не само е допустимо, но и се препоръчва, ако е в полза на ордена. В случая той сигурно отдавна си е направил „мислената уговорка“, че за кака Ева се е оженил мирянинът Стефан Мирославов, или, по-точно, Георги Петров, и този брак няма нищо общо с духовното лице отец Джузепе Паван. Пък и не забравяйте, че бракът им е граждански — сиреч не е благословен от бога. Уверявам ви, че ненапразно прекарах времето си в библиотеката: кое-що успях да вкуся от йезуитския морал.

— Добре, падре, съгласих се — усмихна се Ковачев. — Ами тогава да започнем от другия край… Защо на всички вие, другарю Петров, се обаждате с имена, които започват все с Христ… Христакиев…, Христодоров…, Христев…, Христофоров… и тъй нататък…? Като се обаждате на агентите си, все на Исуса Христа ли служите или призовавате Христа да се любува на делата ви? Та нали вие всичко правите в името на Христа, с името на Христа, като изпълнявате вашия любим лозунг „Ад майорем деи глориам“!