Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980


Част първа

I. Среднощни шифрограми

13 юли, неделя

 

Първото позвъняване на телефона той просто не чу. Събуди го второто. Погледна часовника — без няколко минути седем. Кой можеше да звъни тъй рано? Някаква досадна грешка или… от министерството? Който и да беше, не трябваше да го остави да продължава, можеше да събуди жена му. И той скочи от кревата и бързо се запъти към телефона в хола.

— Добро утро, другарю полковник — забоботи познатият бас на генерал Марков, — малко раничко звъня, ама ще извинявате и за неделята, и за часа. Нали разбирате, налага се, дело не терпит!

— Какво се е случило, другарю генерал? — запита Ковачев с приглушен глас.

Но да не събуди жена си все пак не успя. Тя се появи на вратата на спалнята — все още сънена, с питащ поглед.

— Случило се е това, че се налага да заминете веднага за Варна. С вас ще дойдат Петев и Дейнов. Вече им наредих. А на полковника, както се полага на старши, звъня последен, да си отспи петнадесет минути повече.

— Благодаря за любезността, но за какво става дума?

— Всички подробности, с които разполагаме, са от шифрограмата. Препис от нея ще ви предаде Петев. Самолетът ви излита в 8.15, колата ще дойде в 7.30. Време има да се стегнете, Минев знае за пристигането ви и ще ви чака в управлението.

Докато се обръсне и изкъпе, жена му приготви куфарчето. Опитът й в това отношение беше богат.

Шифрограмата беше пределно лаконична. Снощи, в последната минута на отиващия си ден, е била заловена шифрована радиограма, излъчена по шосето между Златните пясъци и Балчик, някъде край Кранево. Още при засичането другарите от пеленгатора, съдейки по мощността на емисията, предположили, че предавателят се захранва от мрежата. Но близо до мястото на пресичането нямало никакви постройки. Очевидно предавателят се е намирал в автомобил и се захранвал от двигателя.

Това беше всичко. Останалото чакаше тях.

На летището имаха време дори да изпият по едно кафе. А във Варна вече ги чакаше кола и те се понесоха към града.

Въведоха го веднага в кабинета на началника на управлението генерал Минев. Там вече чинно седеше млад мъж с очила, който се представи като майор Симов от дешифровъчния отдел. Минев набързо го запозна с материала и от тона му никак не можеше да се разбере обиден ли е, че министерството веднага предава случая на софийска група, или се радва, че „в това горещо време“ се е отървал от една досадна история.

Впрочем, за разказване имаше малко. В 23 часа и 59 минути, точно една минута преди полунощ, седма засечна станция маркирала нелегализирано предаване. Електронната автоматика мигновено сработила и не само записала сигналите, но и насочила търсещите лъчи на подстанциите „Б“ и „В“. Трите лъча се пресекли в квадрат „Ел 17“, където фиксирали неподвижен източник. За там веднага заминали две оперативни коли. Но когато след петнадесетина минути групите се озовали на мястото на пресичането, нямало никой. Нито кола на самото шосе, нито някаква постройка наблизо. Защото точката се оказала на шосето за Балчик, сред нивите. Очевидно предаването е било излъчено от радиостанция, която е била захранвана от динамото на автомобил.

Докато оперативните групи търсели безуспешно предавателя, записаните сигнали били предадени по кабела на селектора на голямата дешифровъчна машина на министерството в София. Тя поела петцифрените групи на шифрограмата, „дъвкала“ ги няколко часа и при програма 8, алгоритъм ЕФ 3 „изплюла“ дешифрирания текст на английски, които, преведен на български, звучеше така: „… пясъци дванайсет хотел Интернационал о’кей екстериора условията жалки мери и динго през Турция маман.“

Ковачев повъртя листчето с българския текст, което му бе подал Минев, и го остави на бюрото.

— Хм…, динго, не беше ли това някакво австралийско куче?… И накъде „през Турция?“ Това към нас или от нас трябва да означава? Уж дешифрирана, пък нищо не се разбира!

— Така е — каза Минев. — Вероятно освен това е кодирана. Но да чуем съображенията на майор Симов.

— От дешифрирания текст за сега наистина не може нищо да се разбере. При това трябва да имаме пред вид, че началото липсва, разполагаме само с текста от момента, когато магнетофонът се е включил. Работено е с малко ускорение, не повече от двадесет и пет пъти. Но разливането на сигналите до нормалната им скорост, с която е работил радистът, показва, че не е школуван професионалист, вероятно недостатъчно добре обучен любител. Това личи не само от неравномерните интервали между цифрите, но и от грапавия му „почерк“. И е малко муден.

— Но този любител — обади се Ковачев — разполага с приставка за предварително записване на сигналите, която при сеанса на връзката ги излъчва ускорено.

— И което е по-интересно — продължи Симов, — с много мощен предавател. Да, бива си го, може да бъде чут чак в Нова Зеландия.

— Или в Австралия — подметна Минев.

— Радистът е разполагал и с апаратура за шифроване на текста, за превръщане на буквите в цифри, макар и с ограничени програми. А и тя, както и приставката за ускоряване на записа не се продават в „хиляда и една стоки“!

— Искате да кажете, че е дошъл подготвен, въоръжен със специфичните за професията си „средства на производството“? — каза Ковачев. — Та това е естествено.

— Искам да обърна внимание на факта, че „въоръжението“ му е слабичко, с ограничени възможности за шифриране. Затова и тъй лесно го разнищихме.

— Прост шифър, казвате, а?… — забеляза замислен Минев.

— Да, съвсем елементарен.

— Странно, сякаш са искали да облекчат задачата ни по дешифрирането. Тогава едва ли можем да вярваме на съдържанието.

— И да вярваме, и да не вярваме, все толкова ще разберем — каза Ковачев. — Първата ни задачата е да открием Маман, да установим кой се крие зад този псевдоним. Ще трябва да се наблюдават колите, които през нощта се застояват на шосето с работещ двигател. Знам, загубена работа, но май нямаме друг изход. Дейнов, ти се заинтересувай от всички гости, пристигнали тия дни в хотел „Интернационал“. А Петев ще организира наблюдението на колите. Може още веднъж да се обадят. Но сам няма да се справи. И за търсенето на колите, пък и въобще ще ни е нужна вашата помощ. Ще трябва да ни дадете някой местен работник.

— Прав сте, аз вече помислих за такъв, но чаках вие да повдигнете въпроса. Да не помислите, че ви се натрапваме. Предлагам капитан Крум Консулов. Макар и тази пролет да ни го преведоха от София, той си е наше момче, варненче. Отлично познава обстановката, много, даже прекалено е инициативен, енергичен за трима, пък и всичко знае…

В тона на Минев, с който той превъзнасяше качествата на Консулов, се чувствуваше някаква едва скривана ирония, но не можеше да се разбере все пак подиграва ли се или просто желае да им го „пробута“. Защото Ковачев, макар и да не го познаваше лично, бе чувал „това-онова“ за капитан Консулов. Но не се издаде, а само запита:

— Че за няколко месеца дали е успял да се опознае достатъчно, да се сработи с тукашните колеги?

— О, вие не го знаете! Сработил се е и още как. Виж, с варненските колеги значително по-малко. Но опитайте. Пък ако не си паснете, винаги можем да го сменим.

Полковник Ковачев обичаше да работи с „мъчни хора“, с „чворове“, знаеше как да трогне деликатните струни на характера им и те винаги му се отплащаха с преданост и всеотдайна работа, на която бяха способни. А понякога дори с приятелство.

 

 

В малката служебна стая на управителя на хотел „Интернационал“ Дейнов внимателно прегледа списъка на пристигналите. От първи хотелът бе приемал само чужденци и нито един българин. Но колкото и да се стараеше, нищо не можеше да открие. Тънката нишка, наречена Маман, не водеше наникъде. Това можеше да бъде и мъж, и жена, и млад, и стар. Дори английският, на който бе съставена шифрограмата, не подсказваше категорично, че изпращачът е непременно англичанин (такива имаше доста) или американец (гостите от САЩ бяха значително по-малко). Все пак той си записа акуратно имената на подозрителните, според него, и отиде да поговори с момчето, обслужващо асансьорите. Тези най-дребни бурмички в гигантската машина на „Балкантурист“ обикновено бяха наблюдателни не според ранга си и можеха да бъдат много полезни, ако съумееш да спечелиш доверието или поне симпатиите им.

Здравко се оказа контактно момче и само след няколко минути те беседваха като стари приятели. Дейнов му се представи като летуващ летец от реактивната изтребителна авиация. Но, изглежда, момчето не само не му повярва, но и се досети що за „изтребител“ е. На няколко пъти Дейнов забеляза как подозрителното оглежда, сякаш търси издайническото издуване от пистолета. Слава богу, че не бе го взел. А може и само така да му се бе сторило.

Дали защото се бе досетил и искаше да помогне или от обикновена момчешка бъбривост, но Здравко охотно споделяше наблюденията си за гостите на хотела и за някои даваше остроумни характеристики.

— А този лък е едни рядък чешит — посочи той излезлия от асансьора възрастен мъж с подчертано английски от началото на века вид: кариран костюм с таке от същия плат, очила с дебели черни рогови рамки, димяща лула, червенокос, с лунички и надменно важен, като от карикатура на Джон Бул. — Мистър Гълиган е наш гост. Появи се преди няколко дена с жена си. Събира фасове.

— Как така фасове! — учуди се Дейнов.

— Ей така на, фасове. Готов е лира да даде за оригинален фас. Вчера някой изсипа от горните етажи цяла пепелница. Той видял, накара ме да се кача на терасата и да събера всички фасове. Имаше и чужди, и наши, повечето с червило по тях…

— Е и?…

— Нищо. Прибра ги и ми даде пак една лира. Де всички гости да бяха като мистър Гълиган!

Тази нощ по шосето за Балчик патрулираше капитан Консулов. Двамата с шофьора бавно обхождаха своя сектор и мълчаха — нещо съвсем необичайно както за единия, така и за другия. Но нежеланието им да разговарят си имаше своите дълбоки причини. Шофьорът бе закъснял две минути и Консулов му направи такъв скандал, сякаш въобще не се бе явил. Ето защо той бе дълбоко обиден и сърдит. А Консулов не смяташе за възможно да води разговори с подобен „мърляч“.

Шосето бе безлюдно. А колата се движеше бавно не защото пътниците й бяха сърдити, не и защото беше бавноходна, а защото нямаше за къде да бързат.

След като изкачиха поредния баир, зърнаха далеч пред тях, долу в равнината, край шосето, на мястото за паркинг до младата горичка спряла кола със запалени габаритни светлини. Въпреки сръднята им двамата се спогледаха. Когато доближиха колата, тя изключи светлинките си. Шофьорът на оперативната кола внезапно включи дългите светлини, за да освети номера на спрялата кола. Когато я задминаха, забелязаха, че зад волана седи сам мъж и пуши цигара.

Консулов взе слушалката на радиотелефона и предаде:

— Докладва „Рапан втори“. Около двайсет и петия километър, малко преди разклона, стои „Вартбург де лукс“ номер ПеА 37–18 със запалени габаритни светлини. Шофьорът е сам. Когато го доближихме, угаси светлините.

— Двигателят му работеше ли? — запита дежурният в управлението.

— Не можах да разбера. Но… очаквайте евентуално предаване.

Щом оперативната кола се отдалечи, мъжът във вартбурга се огледа внимателно напред и назад по шосето. То беше абсолютно пусто. Той кимна и до него се изправи снишилата се на съседната седалка руса, с късо подстригана коса жена. И те веднага, без да проронят нито дума, започнаха да се целуват.

 

 

14 юли, понеделник

 

Петев мина с една от колите на окръжното управление да вземе Ковачев от почивната станция.

— Нещо ново? — запита Ковачев, щом седнаха.

— Нищо след снощната напразна аларма на Консулов.

— А от Дейнов?

— Вторачил се е в този Гълиган, целия ден прекара на плажа край него. Въобразил си е, че това е Маман…

— По ми прилича на Папан. Боя се, че е на погрешна следа. Такъв чешит…, събира фасове…

— Може да се прави на луд?

— Едва ли. Какъв интерес има да привлича вниманието ни с идиотското си хоби!

Щом влезе в кабинета, който му бяха отредили, Ковачев механично се хвана за слушалката да докладва на генерал Марков. Но не започна да набира. Какво ли ново можеше да му съобщи? Каква ли свежа идея щеше да предложи? Всяка нощ две коли патрулираха по шосетата край Златните пясъци, но „те“ можеха да се обадят повторно след седмици и след месеци, пък и… никога. Или просто в навалицата, денем! А този Гълиган, единственото им „откритие“, по всяка вероятност беше някакъв безобиден особняк. И все пак позвъни.

— Нищо ново, другарю генерал. Главното ни занимание за сега е да се излежаваме на пясъка и да набираме тен.

— Нещо много бързо тръгнахте по отъпкания път на командирования през лятото българин.

— Не е от корист, а заради службата. Просто сме длъжни да бъдем там. Всичките ни обекти по цял ден са на плажа. Няма ли и вие да прескочите насам, хем ще ни посръгате, хем ще ни дадете някое ценно ЦРУ.

— Не искушай меня без нужди. Ако дойде до ЦРУ, няма да пропусна възможността. Хайде, и се обаждайте всяка сутрин.

Генералът едва ли очакваше, че пилето отново ще записука още тази нощ и ще се наложи да искат неговите ЦРУ (така те дешифрираха посвоему прословутата абревиатура — ценни ръководни указания).

 

 

В обикновената човешка дейност спокойните и тревожните състояния са градуирани и нюансирани през всичките степени от точката на замръзването до точката на кипенето. Не така беше в службата за следене и пеленгуване. В оперативната стая на засечната станция с часове, а често и с дни цареше абсолютно спокойствие. Уредите следяха легализираните предавания, контролираха ги по еталоните им и само меката светлина на екраните и едва доловимите за ухото шумове на релетата подсказваха, че апаратурата, макар и задрямала, върши своята работа. А на хората не им оставаше нищо друго, освен да се любуват на този странен технически пейзаж. Но появеше ли се в етера нерегистриран предавател, в миг, като при експлозия, по звуковия и светлинния алармен сигнал оживяваха и апарати, и хора и с максимална скорост и напрежение започваха да действуват.

Тази нощ точно в 12 часа заработи същият предавател. Но сега не изненада никого. В станцията дебнеха вълната и записваха сигналите от самото начало. А щом двата лъча се пресякоха, дежурният, без да изчака третия, вече съобщаваше в управлението:

— Да, да, това е същата станция. Колите да се движат по посока Кранево. На тях директно ще им предадем координатите веднага щом ги уточним.

За щастие, оказа се, че едната кола е отвъд, а другата отсам точката на пресичането, все по това шосе, само на няколко километра от мястото. И след секунди и двете коли се носеха с голяма скорост.

В колата, идваща от посока Балчик, седеше Петев и поддържаше постоянна връзка по радиотелефона. Третият лъч на засечната станция вече беше уточнил мястото на предавателя. Съобщиха му точните координати и в този момент сигналите заглъхнаха.

— Натисни педала! — подканяше задъхано той шофьора. — Току-що е престанал да предава. Още малко натисни! Да не го изтървем!

Колата се носеше с бясна скорост и на всеки завой заплашваше да изскочи от шосето. Когато доближиха върха на поредното възвишение, Петев изкомандува:

— Сега намали! Тук трябва да е.

Колата рязко забави скоростта си и щом превали възвишението, пред нея се откри голям участък от пътя. В далечината се виждаше само една кола, която стоеше неподвижно, със запалени габаритни светлини.

— Това ще да е. Ето, потегля!

— Пред нас в точката на координатите има само един автомобил — обади се по радиотелефона Петев. — Сега тръгва. Ще го подминем.

Малко преди да достигнат чуждата кола, тя направи маневра, пресече шосето, сякаш искаше да им препречи пътя. В светлината на фаровете ясно се виждаше, че шофира сам мъж. Впечатлението, че чуждата кола иска да ги спре, скоро се разсея. Стана ясно, че тя само обръща. Това беше голяма американска кола с австралийски номер, който Петев записа.

— Свирни му нервно. Сякаш бързаме и той ни пречи.

Шофьорът изсвири няколко пъти продължително, но мъжът от другата кола само махна приветливо с ръка, като че ли искаше да се извини. След като обърна, той продължи към града. Петев вдигна слушалката на радиотелефона и докладва. А насрещната оперативна кола, вече обърнала, изчака австралийската, даде й да я задмине и на достатъчно близко разстояние започна да я следва.

 

 

15 юли, вторник

 

Рано сутринта в кабинета, отреден за тяхната група, Ковачев събра Петев, Дейнов и Консулов.

— Предавателят се намира в автомобил марка „Плимут“, австралийски номер АУС фау ем 46–57 — започна той. — Водачът му се казва Дейвид Маклорънс, австралийски гражданин, влязъл в страната на 12 юли рано сутринта от Гърция през Кулата, в деня, в който вечерта бе излъчена първата радиограма. В колата е пътувала и Едълайн Мелвил, също австралийска гражданка. Сега и двамата са настанени в хотел „Интернационал“, в две съседни стаи: 1305 и 1307…

— Съвсем сигурно ли е, че това е именно колата? — запита Дейнов.

— Ние пристигнахме на мястото минута след като предаването бе завършено — обади се Петев. — Не срещнахме друга кола. От посока Варна се движеше капитан Консулов. Те също не са срещнали в този район друга кола. По това време тази беше единствената. Пък и… заварихме я да потегля от мястото, указано от координатите. Не, другари, съмнение не може да има.

— А този… Маклорънс — запита Ковачев — какво представлява?

— Тридесет и пет годишен едър, атлетически сложен мъжага с малко флегматичен, бих казал, тъповат вид — обади се за първи път Консулов. Той беше проследил Маклорънс до хотела и бе имал възможност да го огледа, отблизо.

— Това явно е Маман — възкликна ентусиазирано Дейнов.

— Хайде бе! Чак пък явно — усмихна се иронично Консулов. — Та Маман, казвате, а?… Вие, значи, мамите така си ги представлявате. Аз пък се питам защо му е притрябвало на този австралийски коч да идва у нас. Плажове ли си нямат или обслужването на „Балкантурист“ го е съблазнило? И защо чак от Австралия се е помъкнал?

— Сега искам да ви запозная с текста на снощната радиограма — прекъсна го Ковачев. — И тя е на английски. Същият шифър. По тази линия другарите не са имали никакви проблеми. „Дон Бонифацио старият никой и Коко с железния вълк са вече в хотелите до нас. Чакам паролата маман.“ Е, какво ще кажете?

— Значи още четирима души са се настанили в хотелите около „Интернационал“, общо шест души чакат паролата. Голяма банда! За какво ли са се събрали у нас? И каква ли е паролата им?

Дейнов се беше засилил и сигурно щеше да продължи размишленията си, ако не го бе прекъснал Ковачев:

— Чакайте, чакайте! Отде ги набрахте шест души?

— Ами… този…, Маклорънс и гаджето му от Австралия… двама…, Бонифацио старият, трима, Никой, Коко и Железният вълк… шестима…

— Ама вие и Никой за човек ли го броите! — обади се Консулов.

— И Никой, и Железният вълк, и Коко — това са все псевдоними…

— Достатъчно, Дейнов, разбрах. А вие, Консулов, какво ще кажете?

— Прилича ми на разиграване, другарю полковник. Особено като се има пред вид елементарният им шифър. Звучи някак несериозно, както в „Златният телец“: „Товарете портокалите в бурета. Братя Карамазови.“ И що за дон Бонифацио, звучи ми като дон Базилио.

— А как ви звучи… „чакам паролата“?

— И в това има нещо гнило…, прекалено ясно и категорично е казано.

— Да, но по шифъра — възрази му Ковачев.

— Подозрително прост, дето непременно ще го разберем. Нещо много лесно открихме и колата с предавателя, и кой предава! Не мислите ли? И все пак… това или е някаква идиотщина, пълна глупост, шега на олигофрен, или… нещо много сериозно.

— Доизкажете се.

— Ами…, за да пратят едновременно четири или пет души!

— Сега пък четири-пет. Дейнов одеве ги преброи до шест.

— Дон Бонифацио старият несъмнено е адресът. Бонифацио старши, бащата на Бонифацио младши. Това на Запад се практикува. По-загадъчни ми са Коко и Никой, пък и Железният вълк събужда технически асоциации. Може да е някаква инсталация, апаратура, вече настанена от Коко в някоя от хотелските стаи на комплекса.

— Аз ви питам сериозно — каза Ковачев.

— И аз сериозно… Ако приемем, разбира се, че текстът отговаря на истината. Ако ли не…, отде да знам тогава. Железният вълк може да означава подводница; Никой може да е кодовото название на операцията, а, Коко — датата на извършването й. Хотелите до нас да са съседни държави, а паролата… да е някоя хубавица, която тепърва ще пристигне. И тъй нататък, въпрос само на фантазия.