Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980

История

  1. — Добавяне

XIX. Картите — на масата!

От новия завод, който, както се бе изразил Петров, „се стори край Павелско, в Родопите“, се заинтересуваха преди всичко органите на контраразузнаването. И установиха, че врагът правилно е избрал този обект. Обстановката там, така да се каже, беше бременна със секретна информация и това наложи срочно да се обсъди какви мерки трябва да се вземат, за да не се допусне Атанасов да я получи и да я предаде на Петров.

Първата и сякаш най-съблазнителна възможност беше да камуфлират завода. Така да подготвят обстановката там, че човекът, който ще приеме и ще развежда журналиста, да го снабди с изобилна, но невярна информация. Но такава отговорна задача можеше да бъде поверена само на някой оперативен работник от контраразузнаването и то вещ специалист с подходящо образование. Това не беше проблем — такъв щеше лесно да се намери. Откакто в школата започнаха да приемат всякакви специалисти, сред оперативния кадър можеше да бъдат открити от кибернетици до козметици. Колкото и този вариант да звучеше съблазнително, веднага бе отхвърлен.

Появата на нов, непознат на колектива човек непременно щеше да направи впечатление, да породи слухове. Особено щом именно на него са възложили да развежда „софиянеца“. След като журналистът бъде приет от директора, обикновено той бива връчван на някой от инженерите. От ония, дето отдавна работят в завода и добре го познават. За да го развежда и да му разказва. Атанасов имаше достатъчно опит, за да познава правилата на играта. И нищо чудно на бърза ръка да разбереше що за „млад, но вече добре познаващ работата си инженер“ е неговият Вергилий. Пък и къде е гаранцията, че в останалите си срещи — из цеховете, в стола, в парка — няма да чуе това, което не е за неговите уши? Та нали той за всички ще е „довереният гост от столицата“, желаният събеседник, който, ще разкаже за нашите трудови подвизи в средствата за масова информация. Ще чуе и ще сравни с официалната информация, която му сервират. И ще си направи съответните изводи. Не, този вариант бе рискован — съдържаше двойна опасност: Атанасов можеше и да узнае, че го лъжат, и да се досети защо; а можеше и въпреки всичко да се добере до секретната информация.

Много по-просто и сигурно беше да се попречи на командировката му в Родопите. Само че дали беше достатъчно разумно? Марков знаеше кой е главният редактор на вестника и беше убеден, че с него може да се разберат без рискове. Можеше да го помолят да не изпраща Атанасов за тези материали и той без излишно любопитство щеше да направи необходимото. Само че колкото и убедително да го нагласеше главният редактор, Атанасов непременно щеше да се досети, че някой му е попречил „да си свърши работата“. Ако не този път, то следващия!

Възможно беше те да продължат политиката си на ненамеса, да се държат така, сякаш нищо не подозират, не знаят. Но тогава Атанасов щеше да събере необходимата му информация, да я предаде на Петров, а той щеше да се погрижи да я узнаят и неговите господари. Ето това те не биваше да допускат. На никаква цена. Каналът трябваше да бъде пресечен. Само че как? И на кое място? И кога? Получи ли Петров веднъж информацията, те губеха контрола над нея и всичко можеше да се очаква. Той ще я шифрова, ще я свръхуплътни и за броени секунди или по-кратко ще я излъчи (може би с насочен лъч на УКВ) към антените на някоя дипломатическа мисия. Опитай се да узнаеш дължината на вълната, да улучиш мига на излъчването, да запишеш цифрите, да разшифроваш текста. И то все на информация, която врагът вече е узнал! Несъмнено каналът трябваше да бъде пресечен между Атанасов и Петров или веднага след като Петров му се обади по уличния телефонен автомат.

А какво значеше „да бъде пресечен“? На прост език — Атанасов трябваше да бъде арестуван. А едновременно с него и Петров. Това пък ги задължаваше да задържат и всички останали, да сложат край на случая. А дали беше време? Дали той нямаше да даде още по-изобилни плодове?

След няколко дена Атанасов замина за Родопите. Изглежда, в редакцията го ценяха високо, вярваха в творческите му възможности и не му отказваха предложените от него задачи. Негласното наблюдение установи, че той пристигна с колата си, придружаван от фоторепортьора Станчо Славов. Но се настаниха в един хотел в Пампорово, като през деня прекарваха времето си добросъвестно в завода. Пътят им отнемаше само половин час. Командировката на Атанасов продължи пет дена, два от които те просто си почиваха в Пампорово. А в понеделник сутринта се върнаха в София. Сега оставаше „да напише очерка за завода“.

През това време животът на Петров течеше еднообразно и безметежно. Само с едно изключение…

 

 

22 август, петък

 

Този път Петров не мина по традиционния си маршрут, а взе друг трамвай, който го отведе на булевард „Витоша“. Там влиза и излиза в доста магазини. От рибарския си купи топло пушена скумрия и разбит тарама хайвер, някои дреболии от „1001 стоки“, паста за зъби от една будка. И когато вече трябваше да поеме за към къщи, качи се неочаквано на един трамвай в обратна посока. Дълго пътува, слезе на една от крайните спирки. Влезе в стара кооперация. Но не се забави, явно дори не потърси някого там, защото само след няколко секунди излезе. Качи се отново на трамвая и се прибра у дома си.

Наблюдаващият не можа да разбере какво се бе случило в блока на улица „Революционер“ № 2 за тези няколко секунди, време, недостатъчно дори да посети някого на партера, където живееше Васил Заралиев, и да се увери, че го няма.

Да, това беше неговата кооперация. Но това стана ясно на полковник Ковачев едва на другия ден сутринта, когато прочете докладната на наблюдението. Той също се запита какво е могло да означава това неочаквано и мигновено посещение на Петров. Та той нямаше обичая да се явява лично! Пък и, както донасяше другата бригада, по това време Зара си е пиел червеното вино в кварталната пивница и се е прибрал едва два часа по-късно. Да, време е имало достатъчно!

Ковачев беше убеден, че Петров не е търсил Заралиев. Нещо повече, минал е тъкмо по това време, защото е знаел, че не ще се срещнат. Защо тогава само е влязъл в кооперацията, за толкова кратко време? Отговорът можеше да бъде само един: за да му остави нещо. И като се знаеше вече каква функция изпълнява Зара, не беше трудно да се досети — пари, левове и долари. А вероятно и някаква бележчица с указание, как да ги разпредели, кому да ги даде. Но какво е било съдържанието на пакетчето или плика, което очевидно Петров е пуснал в кутията на Заралиев, за сега остана тайна. Когато на другия ден разгледаха внимателно, макар и незабелязано пощенската кутия на Заралиев, първото нещо, което им направи впечатление, бе, че от всички само тя имаше секретна ключалка. И то не от ония, дето понякога все пак се появяват из железарските магазини у нас. А солидна, явно вносна, предназначена сякаш за по-сериозна каса. Но колкото и да беше секретна, те може би щяха да съумеят да я отключат за тези два часа, докато Зара благоволи да си допие винцето. Ако наблюдаващият беше съобразил своевременно всичко това и ако се бяха решили да рискуват и да отворят чуждата пощенска кутия пред очите на често влизащите и излизащи обитатели на кооперацията. Да, ако бяха съобразили, ако се бяха решили, щяха и да знаят!

 

 

25 август, понеделник

 

Рано сутринта Атанасов заедно с младия фоторепортьор Станчо пътуваше от Пампорово за София. В колата бяха настанили и две дългокоси гърли със сини джинси от кадифе и шарени полупрозрачни блузки. Щом узна, че са тръгнали да се връщат (по това време те бяха вече в Наречен), генералът извика Ковачев, Петев и Консулов при себе си.

— Е, момчета, нашият журналист, пълен с впечатления от посетения завод, вече се връща в любимата си редакция — започна той оживено. — А за нас настана време да решаваме. Щом си приготви доклада, още довечера някой може да му се обади по телефона. А каква е гаранцията, че същата тази нощ информацията няма да прескочи „желязната завеса“?

Всички се умълчаха. Не защото бяха изненадани от предположението на Марков, а защото ги глождеха всякакви съмнения и множество въпроси оставаха нерешени. И главният от тях — има ли още неизявени агенти на Петров, кои са те, какви са? Или това е цялото му богатство?

Петев беше от предпазливите и обикновено се обаждаше само когато специално го попитаха. Изобщо той повече обичаше да изпълнява (макар и винаги с максимум старание и разум), отколкото сам да решава — нещо, все още търпимо за един майор. А това, че сега пръв се обаждаше, можеше да означава, че не вижда какво има да се умува.

— Ние сме тук, за да охраняваме тайните на нашата държава. Това е висшият ни дълг, който стои над всичките ни останали служебни задължения. В името на този дълг ние нямаме право да поемаме каквито и да е рискове. Максималният срок, третият звънец, така да се каже, за нас трябва да бъде телефонният разговор на Петров с Атанасов. Щом го запишем, още на път за в къщи ние трябва да ги задържим. И Петров, и Атанасов, и всички…

— А Пешо шофьорчето? — запита Марков.

— И Пешо.

— А жената на Петров, кака Ева?

— Също.

— А нея защо?

— За съучастие. Като докаже, че е невинна, ще я пуснем.

— Значи тя трябва да докаже! Гледай ти какъв сте бил лют и кръвожаден — засмя се Марков. — За по-кротък ви имах.

— Вие може да се шегувате, другарю генерал, но аз съвсем сериозно.

— А вие, Ковачев, на какво мнение сте?

— Може да ви прозвучи максималистично, но и на мене ми се струва, че след като проведем най-щателния възможен обиск в дома му и го отведем, не бива да оставяме жена му на свобода. Кой знае какви номера може да ни скрои.

— Чакайте — прекъсна го Марков. — Не ви питам за детайлите, а за това, убеден ли сте, че е вече време да сложим картите на масата…

— Както би се изразил Зара — добави дръзко Консулов.

— Зара казвате — продължи замислен Марков. — И него, и ония, външнотърговските мръсници. Значи така, да сядам и да пиша заповедите за задържане и претърсване. Добре, така да бъде. Чиста работа, нула рискове. Тогава заповядайте след час при мене.

Ковачев и Петев вече се надигаха, когато Консулов нервно се обади. Гласът му необичайно потреперваше, сякаш малко му остава да се разплаче.

— Ама вие, другари, сериозно ли или етюд ми разигравате, опитвате колко ми е акълът?

— Какво има, капитан Консулов? — запита заинтригуван Марков. — Вие имате ли да предложите нещо по-интересно?

— Имам. Да се задържи само Петров. А мрежата му да не се пипа. Та нима ние няма да се възползуваме от този уникален шанс! Нали всички сме убедени, че в тази система липсва обратната връзка. Той, Петров, ги познава, само той е активният, а те не само са пасивните изпълнителни звена, но и не знаят кой е активният, кой е този Христовски, …-озов, …-офоров, кога ще им се обади следващия път, каква задача ще им възложи, как се казва в действителност, къде живее и съответно какво се е случило с него. Ей това, ей този шанс ние трябва да използуваме, а не да изпоарестуваме цялата компания.

— А ние да продължим вместо него делото му — засмя се Ковачев.

— Но гласът, гласът му как ще имитираме? — запита Петев.

— Скритите, още неизвестни агенти — каза Марков, — ако, разбира се, има такива, ние по този път не ще разкрием. Тях ги знае само Петров.

— Чакайте, чакайте — отбраняваше се Консулов. — Делото му, стига да можехме, има смисъл да продължим. И още какъв смисъл! Дори само заради дезинформацията! И за имитирането на гласа му ще се намери колай. Ще снемем фонограмата му, ще опитаме, нима между стотиците проби няма да се намери еквивалентен глас. Пък и толкова точно ли го помнят? По телефона са говорили няколко пъти. Но и да не успеем, какво губим? Тях да арестуваме можем винаги, няма къде да избягат. А ако успеем… Представяте ли си какви възможности се откриват пред нас?…

Отново се възцари продължително мълчание На Ковачев му стана обидно, че избърза подир Петев и не помисли достатъчно. Петев го беше просто яд, че оспорват предложението му. А Марков каза:

— Да, представям си… какви възможности се разкриват пред нас! Но жена му все пак ще задържим. За да не успее да вдигне шум. Може да има такава задача. Защото да не забравяме, че тя вероятно е единствената, която го познава…

 

 

26 август, вторник

 

Петров се обади все пак на следващия ден вечерта. А на вратата пред градинката му вече го очакваха трима плещести мъже, един от които беше майор Петев. След малко пристигна и Ковачев с цяла група експерти и оперативни работници.

През дългата си вече служба полковникът бе присъствувал на много внезапни арести — и на садисти злодеи, и на обикновени вулгарни престъпници, и на съгрешили поради лекомислие, та дори и на невинни. Да, за съжаление и това понякога можеше да се случи. Съответно бе наблюдавал и поведението, реакциите на задържаните както в момента на арестуването им, така и при първите разпити. Отдавна бе установил, че те невинаги са еквивалентни, съответствуващи на естественото правило виновният да се държи гузно, а невинният да е изненадан, потресен и да протестира възмутен от неправдата. Случваше се (и то нерядко) точно обратното — закоравелият престъпник да се държи като невинно агънце, а истински невинният било поради уплаха, било поради смущение — като гузен злодей.

Но реакцията на този образцов гражданин и добросъвестен майстор порази дори и него и изуми всичките му колеги. Макар че щом влязоха в къщата, те му дадоха да прочете заповедта за задържането и за претърсването. А сега си представете, че Петев е любимият му и уважаван кум, довел няколко свои леко пийнали приятели да го поздравят с именния ден. Така беше и реакцията на Петров — любезен, усмихнат, той приветливо ги покани да влязат, да се настанят и обяви най-почтително, че е изцяло на техните услуги. Дори се наложи Петев повторно да вади заповедта и да му я пъха в ръцете. Той им направи удоволствието да я прочете отново, като каза, че ги разбира много добре, моли ги да не се стесняват и е готов да направи всичко, зависещо от него, за да изпълнят те с най-голям успех служебните си задължения. При това само се усмихна едва забележимо.

Същото любезно внимание на сърдечен домакин той демонстрираше и през цялото останало време на обиска.

Подобно, макар и много по-сдържано, беше отношението на съпругата му Евлампия. Само от време на време, когато никой не я наблюдаваше, в очите й святкаха студени искри на ненавист. Ако при самия Петров можеше да се подозре дори радост, че му се удава възможност да приеме в дома си желани гости, то съпругата му просто проявяваше необходимото любезно търпение към приятелите на мъжа си, нахлули тъй внезапно в тихия им дом.

Петров дори не запита „на какво дължи това внимание към скромната си личност“ и с цялото си поведение сякаш казваше: „Разбирам ви. Вие изпълнявате своя дълг. Не желая да проявявам излишно любопитство. Оставям сами да се убедите, че сте сгрешили. А като сметнете, че е възможно, вие сами ще ми кажете какво ви е довело в нашия дом.“

Претърсването на къщата — на стаите, в които живееха и на таванското помещение, на гаража и отделния килер в единия ъгъл на двора, на самата градина — продължи няколко часа. Първото, макар и повърхностно претърсване, не даде никакви резултати. Само дето намериха черния куфар. Откри го Консулов, забутан над един гардероб. Без да се лакоми и без да бърза, като му дойде редът, той го свали и го прегледа небрежно. Равнодушието, което демонстрираше при това, лесно можеше да бъде разиграно — куфарът беше вече съвсем празен!

Към 22 часа всичко беше прегледано и нищо изобличаващо не бе намерено. Нима Петров не притежаваше нищо, никакви вещи, апарати, пари, необходими при шпионската му дейност! Това не беше възможно. Най-малкото трябваше да намерят съдържанието на черния куфар. Или поне на част от това съдържание. Та Морти, Пешо не бяха пренасяли празен куфар, я! Или криеше предметите, които биха могли да го изобличат другаде — у друг човек, в друга къща, закопани някъде. Възможно ли е да ги държеше в цеха? Трябваше ли и там да претърсват? Поне за сега генералът предпочиташе отсъствието на Петров да бъде обяснено като внезапно заболяване. А не беше изключено и просто да бяха недостатъчно добре търсили. Така или иначе, Ковачев нареди да се отложи за другия ден по-нататъшният обиск, като се използува масово и техниката на научно-техническия отдел. Поемните лица освободиха, запечатаха всички врати и оставиха двама души охрана. А Петров и жена му прибраха в ареста. Негласното наблюдение на килиите им показа, че докато Евлампия дълго не можа да се успокои и задряма за малко едва преди развиделяване, Петров заспа със съня на праведник. Железни нерви ли имаше този човек или… Не, невинен той не беше. А дали не се чувствуваше такъв?…

Обискът продължи на другата сутрин, щом експертите от научно-техническия отдел донесоха сложната си и разнообразна апаратура. Докато другите преглеждаха всяка вещ поотделно, от всички страни, разлистваха всяка книга страница по страница, всички мебели се измерваха, търсеха се тайни скривалища. Стените се прослушваха с ултразвукови апарати, магнитометрите преглеждаха всеки квадратен дециметър, специалните рентгеноскопи и гама-детектори оглеждаха всички потайни места. И към обяд бе открито първото скривалище. То се намираше в комина на една от стаите. След това бързо откриха и второто — в комина на другата стая. Мястото не беше кой знае колко хитро измислено и не на Петров хрумваше за първи път да се възползува от тази кухина. И, естествено, още при първото претърсване бяха пробвали: и вестник палиха — коминът теглеше идеално, и коминочистачески топуз с четка пускаха — мина свободно, като през комин, в който не е скрито нищо. Мястото на скривалището беше познато, дори традиционно. Но конкретното решение беше оригинално и ценното му беше именно в това, че използуваше поновому банална кухина, която, като я провериш веднъж, повече няма да се занимаваш с нея. И ако не беше гама-визовърът, така и щеше да остане неразкрита.

В средната част на комина имаше паралелна кухина-влагалище, в което като в магазин се пазеха три пластмасови контейнера. Електромоторчето на малкия асансьор спускаше и издигаше контейнерите до долния отвор на комина (който беше не в стаята, а в мазето!) и през вратичката те можеше да бъдат вадени и слагани. Най-оригиналното беше как се командуваше тази прецизна инсталация. Чрез контакта, който се намираше недалеч от комина. Но не беше достатъчно да пъхнеш в него щепсела на някой електродомакински уред, за да се задействува. Асансьорът се спускаше, само ако се пъхне щепселът, вързан „на късо“, а се издигаше, ако се запали лампа от 60 вата. Разбира се, самата лампа и тогава не светваше. А другият комин бе съоръжен по същия начин и общо в двете скривалища имаше шест контейнера.

Дори когато стана ясно, че в стената край комина има кухина, че в нея има скрито нещо, Петров не промени държанието си. Нито мускул не трепна на лицето му, не се изписа никакво любопитство. То не нарасна особено, когато отвориха контейнерите и започнаха да разглеждат съдържанието им. Наивният наблюдател можеше да си помисли, че Петров го вижда за първи път. Впрочем, той нищо не каза и никой нищо не го запита. Важното сега беше в присъствието на поемните лица всичко да бъде най-подробно описано в протокола. А за разговори щеше да има достатъчно време.

Единият контейнер беше плътно натъпкан с доларови банкноти от по двайсет, сто и петстотин долара. Във втория имаше български левове в банкноти от по десет лева. Но те не бяха толкова много, беше вземано от тях, докато доларовият контейнер сякаш беше прясно напълнен, може би от пратката, получена в черния куфар. В останалите четири контейнера имаше само техника — многобройна, разнообразна и непонятна дори за експертите. Те я оцениха високо и се задоволиха да кажат, че е най-модерна електроника, изпълнена на базата на миниатюризацията. Само дето взривни вещества не намериха!

Тук имаше и апаратура за шифриране и дешифриране, и приставка, с помощта на която цифрите на шифрограмата, записани при нормална скорост на ръка, се излъчваха стотици пъти по-бързо и съответно по-компактно. Имаше и два радиопредавателя — единият за далечни връзки на къси вълни, а другият на ултракъси вълни, които е безсмислено да се подслушват от пеленгаторите поради ограничения им обсег на действие. Те бяха добре за връзки в границите на града, с някоя чужда дипломатическа мисия. Имаше и редица други апарати, чието предназначение специалистите щяха тепърва да установяват.