Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (13)

XIII. Можем да го наричаме условно Коко

27 юли, неделя

 

В този ранен следобеден час край малкия пристан се полюшваха две-три лодки. Няколко летуващи се озъртаха и не можеше да се разбере лодка ли си избират или просто се любуват на вълните. С бързи делови крачки се появи майор Петев и без да пита, скочи в лодката на Чиба. Седна до двигателя. Лодкарят го изгледа подозрително — нещо не му заприлича на безгрижен курортист от типа „с лодка на разходка“ и затова някак вяло промърмори:

— Половин час — десет лева.

— И за четвърт час ще свършим.

— Какво ще… свършим? Таксата е пет лева.

— Карай, карай!

Чиба запали неохотно мотора и лодката бавно се отдалечи от пристана. Измъчваше го някакво лошо предчувствие.

— Как е? — запита дружелюбно Петев. — Добър ли е оборотът?

— Горе-долу.

— За мадамите ми е думата.

— Не съм по тая част.

— Хайде де, я виж какъв си мъжага!

— А тебе какво ти влиза в работата?

— Тъкмо в работата ми влиза.

И Петев му показа служебното си удостоверение.

— Какво искате от мене?

— За оная мацка, американката, да ми разправиш всичко.

— Каква американка?

— Хайде, не се прави на утрепан. Дето я вози два пъти. Чернокосата.

— А, оная…, неговата мамка… Та тя съвсем не е женска. Това беше мъж!

— Мъж казваш. А сигурен ли си?

— По-сигурен, отколкото че ти си мъж.

— Я без дързости! Разкажи, както се полага!

— Харесваше ми, приличаше на опитна мадама. Пък и сама се натискаше. Даде ми двайсет долара.

— Много бе!

— И аз така си рекох. Повече от десет не съм получавал. Работим за едното удоволствие. Но като я поопипах, разбрах, че е мъж. А аз не съм по тая част. Жаме!

— Парите върна ли?

— Хайде и ти пък сега! Да не съм луд!

— Ясно! А ти утре сутринта в осем ще дойдеш в управлението. Ще търсиш майор Петев. А сега карай към брега.

 

 

28 юли, понеделник

 

Генерал Марков беше потънал в преписката и разглеждаше внимателно серията фотографии, разпръснати по масата, когато в кабинета се втурна запъхтян полковник Ковачев.

— Здраве желая, другарю генерал. Нося ви сензационна новина. Госпожица Мишел Ноумен се оказа мъж!

— Не думайте! Нима и това дочакахме от страната на неограничените възможности!

— Вие какво…, не ми ли вярвате?

— Как няма да ви вярвам, когато този мъж е вече намерен.

— Намерен!

— Или, по-точно казано, арестуван. Както виждате, аз, за разлика от някои други, не крия от колегите си разни там експерименти. Снощи на аерогара София нашите са познали Мишел. Макар и облечена като мъж. Нали бях предупредил всички гранични пунктове. Познали я, когато оформяла билета си за Виена. С вечерния самолет на КЛМ. Паспортът й бил френски, издаден на името на Жан-Жак Адамар. Понеже, както трябвало и да се очаква, мосю Адамар вдигнал скандал, наредих Консулов да прескочи до летището. От нашите само той по това време беше в София. И веднага я познал.

— „Го“ искате да кажете, „го“ познал!

— Точно това искам да кажа. Че е „го“, установили при щателния обиск със събличане. Разигравали търсене на контрабанда на наркотици. А намерили… половин сутиен диаманти. А вие как разбрахте?

— Нали наредихте Петев да разпита Чиба. Гларусчето всичко си разправило. Добрал се, така да се каже, до неопровержими доказателства за половата принадлежност на мис Ноумен.

— Значи, по две независими линии, а? Това е добре, обичам, когато един факт се потвърждава по две независими линии. А сега да решим какво ще правим с този новоизлюпил се мосю Адамар.

— Момент… — прекъсна го Ковачев. — Щом не е мис Мишел, щом не е мосю Адамар, дали това не е… Коко?

— Коко! Може и да е Коко. Добре, съгласен съм да го наричаме условно Коко. Въпросът сега е трябва ли да го докараме във Варна или ние ще го посетим в София.

— Според мене, нека да поотлежи малко в ареста в София. През това време с него може да се занимава Консулов. А скоро, струва ми се, и останалите от мафията ще пренесем в София.

— Правилно — каза бодро Марков. — Да седи там и да чака. А Консулов има какво да разговаря с него. И за това от кого, кога и как е взел диамантите, и защо се явява ту като мъж, ту като жена с фалшиви паспорти.

— Другарю генерал, цялата тази мътилка и особено убийството на Мелвил и открадването на диамантите, а половината от тях бяха у Ноумен, ни дават достатъчно основание да го заподозрем в убийство с грабеж, да го задържим и което за мене е по-важното, да извършим обиск в стаята му.

— Да, това вече можем и трябва да направим. Вземете разрешение от прокуратурата и действувайте.

 

 

С какво разполагаше полковник Ковачев, когато отиваше да извърши обиска и да арестува Ноумен? С участието му — най-вероятно само косвено — в убийството на Мелвил. Да му го предяви обаче като пряко обвинение той нямаше нито достатъчно основание, нито пък беше тактически оправдано. По-целесъобразно беше да го свърже със загадъчните прояви на този Коко. Нали все пак му беше „дъщеря“. Ето защо се налагаше да строи поведението си на това, че Ноумен не знае какво те знаят. Пък и му беше интересно да поговори с този несъмнено интелигентен и явно много преживял човек. И което беше най-важното, само при един продължителен и най-щателен обиск можеше да разчита да осъществи „тайната си операция“ — колкото рискована, толкова и важна, ако догадката му се потвърдеше.

Щом групата му се приготви и той я инструктира най-точно и подробно, те застанаха пред стаята на Ноумен в хотела: полковник Ковачев, експертите трасолози, отделно фотограф и лейтенант Радков с куфар в ръка. Ковачев почука:

— Кой е? — обади се предпазливо от стаята си Ноумен, без да отключва.

— Криминалната милиция.

— Вие ли сте, инспекторе?

— Да, аз съм, отворете.

— Ей сега.

Ноумен отвори вратата. Ковачев му кимна и влезе в стаята, последван от останалите. Ноумен ги изгледа явно изненадан, но не и смутен.

— На какво дължа това масово посещение?

— Намерихме дъщеря ви — вместо отговор каза Ковачев.

— Къде е тя?

В гласа на Ноумен не прозвуча нито нотка радост.

— В ареста. В София. Заловена е при преминаването на границата с фалшив паспорт и което е по-важното, като е изнасяла контрабанда големи ценности.

— Защо с фалшив паспорт? Какви ценности? — запита Ноумен, но личеше, че не е ни най-малко развълнуван за съдбата на „дъщеря си“.

— Убеден съм, че вие сте по-добре информиран по тези въпроси, поради което, вместо да ни разпитвате, ще трябва да дадете показания. Но за това има време. А сега, преди всичко, ще направим щателен обиск в двете стан.

— Но нали вече вие…

— Независимо от това, при новите обстоятелства. Ето ви заповедта от прокурора и легализирания й превод.

Ноумен погледна с безразличие листовете, които му подаде Ковачев, но не ги пое. Полковникът прибра заповедта.

— Значи, арестувана…, в София…, без да ми се обади — промърмори Ноумен. — И все пак няма ли да ми разкажете подробности?

— Ще ви разкажа, ако се интересувате. Момчета, гледайте си работата — каза той на сътрудниците си и продължи към Ноумен. — Готов съм да отговоря на въпросите ви, които има да ми зададете.

— Какви въпроси?

— Всякакви. И преди всичко дали сме сигурни, че сме намерили именно дъщеря ви.

— Не ви разбирам. — Или… сина ви!

— Не разбирам какво означават думите ви, за какво намеквате.

— Хайде, господине, по-смело. Ние с вас ще има да си задаваме много въпроси и е време да станете по-приказлив. Вие пренебрежително не дочетохте заповедта. А тя не е само за обиск на стаята ви, но и за задържането ви.

— Какво! — викна Ноумен, но във възмущението му имаше нещо решително пресилено, сякаш бе задължен да протестира външно, а всъщност се радваше. — Как си позволявате! На какво основание? Да не ме подозирате в убийство?

— Кой споменава тук думата „убийство“? А в какво ви подозираме…, не избързвайте, има време!

— Забравяте с кого имате работа. Аз не съм ваш поданик!

— Не се безпокойте за това, давам си ясна сметка „с кого имам работа“.

— Какво искате да кажете?

— Нищо повече от това, което чувате.

През това време, докато двамата се разправяха оживено, Радков се приближи незабелязано до гардероба, измъкна чекмеджето и смени кутията от сапун със същата такава кутия, която носеше в куфара. През това време другите двама специалисти трасолози усилено изследваха стаята, като закриваха Радков, а фотографът усилено щракаше и святкаше със светкавицата. Изобщо и тримата повече показваха, че вършат някаква работа.

— Добре, няма да споря — примири се Ноумен. — Подчинявам се на насилието, но си запазвам правото да протестирам. Какво собствено желаете от мене?

— За сега нищо повече от това да присъствувате на огледа.

Придружаван от Ноумен, Ковачев се отправи първо към гардероба, прегледа го повърхностно, без да обърне никакво внимание на кутията със сапуни, прегледа по същия начин нощната масичка, наведе се да види какво има под леглото.

Колкото и внимателно да оглеждаха всичко, все пак стаята беше малка, вещите на Ноумен — един куфар и огледът не можа да продължи много. Още повече, че главното, за което бяха дошли тук, бе извършено през първите няколко минути. Затова след като Ноумен прибра в една чанта най-необходимите си вещи, стаята бе грижливо заключена и запечатана и групата потегли за окръжното управление: Ноумен — в ареста, а Ковачев — за химическата лаборатория.