Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980

История

  1. — Добавяне

XXI. Тринадесетте правила на Свети Игнаций

3 септември, сряда

 

Дейнов се върна в София само след два дена. Та и да се бави повече нямаше смисъл. Георги Михайлов Петров не беше измислена личност и по увеличения от регистрационната карта портрет навсякъде го познаваха. Биографията му съвпадаше напълно с разказваното от Псевдопетров. Поне в генералните линии. Детайлите не се покриваха, но какво значение можеше да има сега това, след като истината бе излязла наяве. Всичко съвпадаше, всички, с които истинският Петров бе имал контакт, веднага го познаваха по снимката. И никой не бе виждал фалшивия Петров, чиято фотография Дейнов накрая също показваше. Да, всичко съвпадаше до момента на заминаването му за София. Оттогава никой не бе го виждал, никой не бе чувал нищо за него.

Впрочем, един детайл съществуваше и Дейнов го бе отбелязал още при първите си разговори във Видин. Лицето, от което той се интересуваше, беше познато там по бащиното си име, като Георги Михайлов. А в Петров той се е превърнал едва в София. Тази подробност първоначално учуди Дейнов. Но като размисли, разбра малката, но ефикасна хитрост.

Георги Михайлов Петров в ежедневието винаги си е служил с бащиното си име. От това се е възползувал този, който е взел паспорта му. И се е превърнал по същия този паспорт вече в Георги Петров. По най-законен начин. Та нали така по паспорт е фамилното му име!

Какви удобства предлагаше тази малка маневра? Ако някой от старите познати го срещне в София (а това спокойно можеше да се случи!), няма да го познае, защото просто е друг човек. Но някой можеше да потърси стария си приятел Георги Михайлов. Чрез Софсправка например да узнае къде живее и да му дойде на гости. Е, нека търси Георги Михайлов, само в София вероятно има поне хиляда такива. А Георги Петров (и те не са по-малко!) — това вече е съвсем друга работа!

Така ли е разсъждавал Петров, като е започнал да живее по паспорта на Михайлов, някакви други съображения ли е имал или пък се е получило просто случайно — това щеше да изясни бъдещето. Сега, след като Дейнов направи доклада си на сутрешното съвещание при Ковачев, главните въпроси, които измъчваха всички, бяха кой е всъщност Петров? Къде е бил и с какво е се занимавал, преди да навлече кожата на видинския майстор? И… къде е изчезнал, какво се е случило с истинския Георги Михайлов? Доброволно ли е дал паспорта си или са му го отнели насила? Защо той се е съгласил на тази подмяна? Ако, разбира се, някой е търсил съгласието му! Къде е сега той? И дали е жив?

Тези въпроси дълго занимаваха всички участвуващи в съвещанието. Изказаха се всевъзможни хипотези, повечето от които колкото фантастични, толкова и безплодни. Единствен Консулов не само не взе думата, но и сякаш не слушаше оживените дебати. Това накрая направи впечатление на Ковачев и той го запита:

— Нима вие, капитан Консулов, дето най-дълго имахте контакти със задържания, няма да предложите никаква хипотеза!

Консулов се замисли за кратко време и сякаш без желание, след видимо колебание, отговори:

— Хипотеза чак нямам, но една идея се върти в главата ми. Пак въз основа на интуицията ми.

— Браво, браво! — засмя се Ковачев и не можа да се разбере сериозно ли го хвали (за миналия успех) или този път го иронизира. — Това, експлоатацията на вашата интуиция, е нещо ново в нашата практика. Ново и резултатно. Давайте.

— Не днес. Утре ще ви докладвам. Трябва да направя някои справки, да събера някои факти. С гола интуиция не се решавам да се явя пред вас.

 

 

5 септември, петък

 

Колкото и пунктуален и акуратен да беше Консулов, колкото и да държеше тази му слава да е ненакърнена и да се множи, на следващата сутрин той не се яви на традиционното събиране на отдела. Затова пък на другия ден сутринта пристигна сияещ. Той винаги беше свежо обръснат, със сякаш току-що изпрана и огладена бяла риза и неизменната черна копринена връзка. Но днес към това беше и свежо подстриган и осезателно ухаеше на някакъв одеколон. Но не на обикновения бръснарски. Нищо чудно да си го носеше в джоба, когато ходи да го подстригват. Настроението му изцяло съответствуваше на изтупания му сватбарски фасон. Но не каза никому нищо. Само се подсмихваше многозначително.

Ковачев забеляза всичко това, но се правеше, че не му обръща внимание. И едва в края на срещата, след като присъствуващите бяха доложили всичките си въпроси и бяха изказали своите съображения, той сякаш между другото подхвърли:

— А вие, капитан Консулов, къде бяхте вчера, нямаше ви на сутрешната ни среща.

— В библиотеката — отговори веднага Консулов. Той явно бе очаквал с нетърпение въпроса и бе приготвил отговора си. — И завчера, и вчера през целия ден. Откакто се разделихме, та до снощи.

— Гледай ти — учуди се искрено Петев. — Досега знаех, че научните работници лъжат, че ходят в библиотеката, докато се разкарват из магазините. Дори и думичка са си измислили за тая работа — библиотечен ден. А вие какво има да правите там? И то два дена! Не вярвам по магазините да сте се шляли толкова дълго.

— В библиотеката, драги Петев, са съсредоточени мъдростта и знанието, които човечеството, мислещото човечество е трупало е продължение на хилядолетия. Намира се до университета. За тези, който и това не знаят, ще поясня, че университетът пък е на ъгъла на булевард „Руски“ с булевард „Толбухин“. Едно голямо здание…

— Достатъчно, достатъчно — спря го Ковачев. Той с основание се опасяваше, че от дързостите, които можеше да последват, ще се породи някой скандал. — И така, бихте ли ни казали какво ви отведе в библиотеката. Само духовният глад за хилядолетната мъдрост или нещо по-конкретно, което би могло да заинтересува и нас, простосмъртните разузнавачи?

— За вас се трудих, ама да видим ще оцените ли старанието ми. Четох и записвах. — Консулов извади от джоба си един сгънат лист, изписан с химикалка. Разтвори го, изгледа подред всички присъствуващи и като се убеди, че го слушат с нужното внимание, зачете:

— Правила на скромността — изрече той тържествено и направи нова пауза, през която още веднъж огледа аудиторията си. Изглежда, остана доволен от интереса им и продължи: — Първо. Навсякъде показвай скромност и смиреност. Второ. Не си върти лекомислено главата, а солидно и само при необходимост. Дръж я изправена, леко наклонена напред, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Трето. Очите трябва да бъдат сведени, да не гледат много встрани или нагоре. Четвърто. Като разговаряш, особено с лице, притежаващо власт, не го гледай втренчено в лицето, а повечето под брадата.

Тук Консулов направи кратка пауза, сякаш очакваше да чуе коментар или пък искаше да даде възможност на колегите си да асимилират досега прочетеното. Ковачев също бе изненадан и от това, че Консулов два дена е прекарал в библиотеката, и от текста, който им зачете. Ако е въпрос за някоя служебна справка, в тяхната библиотечна служба имаше всичко, което би могло да го удовлетвори. Но това какво е, какви бяха тия „Правила на скромността“? И едва като чу четвъртото правило някаква мисъл проблесна пред очите му, някакъв образ изплава в съзнанието му. Образът на Петров. Та това е неговото описание, графична словесна скица на своеобразното му поведение — скромен, смирен, с леко наклонена напред глава и сведени очи, които те гледат винаги под брадата. Да, Консулов описваше държанието на Петров, но защо бе нарекъл поменика си „Правила на скромността“? В този миг Петев се размърда нервно, нетърпеливо, но той му направи знак да мълчи, да изчака и продължи да слуша.

— Пето. Не си мръщи челото и особено носа. На лицето ти винаги да се чувствува външно безгрижие, отразяващо вътрешното спокойствие. Шесто. Дръж устните си нито много стиснати, нито много отворени. Седмо. Лицето ти трябва да изразява по-скоро веселост, отколкото тъга или някое друго необикновено чувство. Осмо. Външният ти вид и дрехите ти трябва да са спретнати и прилични. Девето. Дръж ръцете си спокойно. Десето. Трябва да ходиш спокойно, без да бързаш, ако няма особена нужда за това. А когато е нужно, съблюдавай приличието. Единайсето. И думите, и жестовете, и всички движения на тялото ти трябва да са такива, че да служат на всички за пример.

Консулов продължаваше да чете с ясен, висок и монотонен глас, както се изричат формули или се произнасят текстове на закона. Да, несъмнено това беше описанието на държанието на Петров. Но защо им го поднасяше в такава своеобразна форма?

— Дванайсето. Движете се навън по двама-трима, както предпише началството.

Това пък правило какво означаваше? Кое началство и защо по двама-трима? Та Петров винаги ходеше сам, дори без жена си.

— Тринайсето. По време на разговор трябва да не забравяш за скромността и приличието както в думите си, така и в маниера на държанието си. — И като направи кратка пауза, добави вече с друг, обикновен глас: — Това е, другари. Да събуждат някакви асоциации у вас тези тринайсет правила?

Всички, включително и Консулов, загледаха изпитателно Ковачев. Едни с интерес дали е отгатнал загадката, други в очакване да смъмри волнодумеца заради неуместната му шега. Та нали тук сред присъствуващите той беше най-старшият по звание и длъжност. Полагаше му се пръв да се сети и да каже тежката си началническа дума.

— Това несъмнено е едно екстравагантно описание във формата на правила на поведението на нашия Петров. Беше забавно да се изслуша, макар и да не ми е ясно защо трябваше тази му характеристика, поначало вярна, правдива, да бъде поднесена в такава необикновена форма. Ако не бяха някои правила, смисълът на които не виждам, бих казал, че това е едно живописно и оригинално описание на нашия подследствен.

— Този път познахте само наполовина, другарю полковник. Тук няма никакво оригиналничене, колкото и да ме подозирате в тази слабост. Вярно е, че някои от правилата Петров не е могъл да демонстрира. Например за съблюдаването на приличие при бързото ходене. Не му се е паднало, не е имал възможност. Както и за ходенето на малки групи от по двама-трима. Познахте, че тук е описан Петров, но не познахме кой е нарисувал портрета. Не съм аз. Защото това не е словесен портрет, нарисуван по оригинала, а е матрицата, от която този индивид е бил отлят.

— Матрицата! — учуди се Ковачев. — Каква матрица?

— Това е моделът, по който е формиран нашият човек, калъпът, от който е бил излят. А този калъп не съм го измислил аз. Боже опази! Той е бил съчинен преди повече от четиристотин години от небезизвестния Игнаций Лойола, основател и пръв генерал на йезуитския орден. А това, дето ви го прочетох, са просто тринайсетте правила на скромността на свети Игнаций, които са задължителни за всички добри йезуити и определят тяхното поведение.

Съобщението на Консулов подействува изненадващо на всички присъствуващи. Ефектът, който той несъмнено целеше, безспорно бе постигнат напълно. Пръв наруши мълчанието майор Петев.

— Какво… излиза, че Петров е йезуит?

— Така се получава. Освен ако не допуснем, че има някакво случайно съвпадение между неговото поведение и правилата на свети Игнаций. Впрочем, дължа да ви обясня как стигнах до тази йезуитска премъдрост. Откакто имах честта да опозная този субект, все нещо ме чоплеше, все нещо не ми даваше покой. Твърде особено, необикновено бе неговото поведение, като се започне от неуместното му в случая смирение, като се мине през вечно наведения му поглед и се свърши с отмерените движения на ръцете му. Все си казвах, че в този човек има нещо не наше, не българско, не социалистическо, ако искате. Този човек е замесен от друго, от чуждо тесто. Но какво? Мейд ин Ю Ес Ей? Или нещо по-специално? Тогава реших да се поровя в Народната библиотека. Но, признавам си, започнах по погрешна следа. Чували сте сигурно израза „протестантско лицемерие“. И аз си втълпих, че това е някакъв протестантски човек, може би дори таен пастор, който служи на някоя американска църква, пък и не само на нея. Още повече, както знаете, благоверната му, госпожа Евлампия, е съботянка, адвентистка, и то от най-фанатичните, дето главното им занимание в живота е да очакват скорошното настъпване на страшния съд. При такава другарка в живота нищо чудно, естествено беше да сгреша, да предположа, че и той е някакъв протестант. А тази грешка ми струва цял библиотечен ден. Не бих го нарекъл загубен, нали все пак „обогатих безсмъртната си душа“. Не знам давате ли си сметка колко течения има протестантството: лутеранство, калвинизъм, цвинглианство и какво ли не. Та само англиканската църква колко секти има: баптисти, методисти, квакери, петдесетници, адвентисти, като нашата Евлампия. Какво ми струваше да се ориентирам в този религиозен хаос, да проумея всичките им попски номера, аз си знам. За тези два дена би трябвало да получа надбавка за вредност, за морална вредност. Ако нашата работа не беше поначало вредна. Блъсках си главата в протестантския лабиринт, докато разбрах, че съм хванал погрешна пътека. А тогава ме осени божието просветление. Лицемер, та не е ли неговият синоним йезуит! И тук скоро ми потръгна. Още при втората книга за йезуитите, на която попаднах. Беше съчинението на Алигиеро Тонди. Самият той е бивш йезуит, врял и кипял в светата им конгрегация, вкусил всичко лично и отвратил се, като видял номерата им отвътре. И ги описал след това чудесно. Чете се като романче. А като стигнах до главата за поведението на йезуита, рекох си: те това е нашият човек! Радвам се, че сте съгласни с мене. А вие, описвал съм го бил в екстравагантни литературни форми, жанрове съм измислял. Какво ти описание, братя во Христе, когато Игнаций Лойола го е измислил още през средата на шестнайсетия век, а неговите последователи, божиите служители, са създали нашия човек по този образ и подобие. За още по-голяма слава господня или ако ще преминаваме изцяло на латински — ад майорем деи глориам!