Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (18)

XVIII. Решението на генерал Марков

Същия ден

Като се поуспокои и напуши, Марков изключи касетофона и се изтегна по гръб на леглото. Затвори очи и започна да слуша в паметта си гласовете, да си задава въпроси и сам да си отговаря, да спори със себе си.

Да, този път те бяха имали късмет. Невероятен късмет! За да се събере толкова полезна информация, за да се засекат четири агенти на един резидент, друг път са били необходими месеци и години. А сега — всичкото, наблъскано в една касетка на магнетофона. Е, вярно е, заслугата за тази свръхплътна опаковка принадлежи на колегите му, на хрумването на Консулов, но късметът, късметът си оставаше и мисълта за него вместо да го радва, го гнетеше — с какво ще трябва те всичките и най-вече той лично да заплатят този необикновен успех?

Марков не бе склонен да разчита нито на късмета, нито на случайността. В живота, в практиката това понякога можеше да се случи. Търсиш безуспешно някой престъпник из цялата страна, а го срещаш да си купува кисело мляко в кварталната млекарница. Мъчиш се дни и нощи да проумееш кой системно издава тайните на външната ни търговия и току изведнъж разузнаването от чужбина те информира, че на името на еди-кой си директор са внесени десет хиляди долара по сметката му в една банка на Лихтенщайн. Да, всичко това можеше да се случи и неведнъж му се бе случвало. Но да разчита на случайността и късмета смяташе за лекомислие, за престъпно лекомислие. Пък и лично в своя късмет не вярваше. С любовта се прости още на младини, семейното щастие го отмина, на деца не му бе дадено да се радва. Е, вярно е, остана жив и здрав при обстоятелства, при които другите загинаха. И накрая стана генерал! Ако с това можеше да се изчерпи щастието!

Но този път трябваше честно да си признае, че му бе провървяло. Без късмет, без тази дива афера с чуждите диаманти, без този зловещ черен куфар как щяха да попаднат на резидента, на човека, така добре укрил се, че никой да не заподозре в уважавания и обичан Петров, в примерния отечественофронтовец и профсъюзен мижитурка агент от такава класа. Колко усилия би им струвало само засичането на тези, четиримата. А сега — за няколко дена. А какво ще им донесат следващите седмици? Но дори и да бяха открили всичките му агенти, как щяха да се доберат до неизвестния и на самите тях резидент? Да, късметът им този път беше необикновен, направо фантастичен и това кой знае защо караше сърцето на Марков да се свива. Не вярваше, че всичко това е действителност, и като се убедеше в реалността, плашеше се от нея.

Тридесет и пет години от живота си Марков бе посветил на борбата с чуждите разузнавания и агентури и с основание смяташе, че добре познава и характера, и маниерите им. А тук имаше нещо, което не се вписваше в традиционния шпионски пейзаж — името, с което Петров се представяше. Да избере някакъв един условен псевдоним беше понятно и разбираемо, макар и не най-умното. Естествено беше резидентът да се свързва с различните си агенти чрез различни имена. Да, такава беше разумната практика на чуждите разузнавания. А защо този път тя бе полунарушена? С Пипева — Христакиев, със Зара — Христодоров, с Ерменков — Христев, с Атанасов — Христофоров. Това просто на нищо не приличаше — нито едно-единствено име, нито съвсем различни, а всичките започващи с „христ“. Това, разбира се, не бе случайно, имаше своя дълбок смисъл. Но какъв бе той? Интересно дали по-нататък, при разкриването на следващите връзки (а вероятно такива още имаше), той ще продължи по същия начин?

Любопитна, най-меко казано, фигура представляваше този другар Петров. За една седмица — четирима агенти. А за месец какво ли щяха да разкрият? Докато слушаше записите на разговорите, направи му впечатление начинът, по който всички те му се подчиняваха. Как послушно докладваха събраната информация и поемаха новите задачи. „Ясно!“, „Край!“. Как ги бе завербувал да му служат тези всякакви граждани на народната република, между които имаше дори член на партията. На тази партия, на която той, Кръстьо Марков, бе посветил живота си. Партията, за идеалите на която бяха загинали любимата му и най-близките му другари. И с каква сила ги държеше в сляпо подчинение? Нима само със „зеленичките“!

Респектираше и „организационната структура“, която въпреки оскъдната информация на телефонните записи прозираше. Трима — Пипева, Ерменков и Атанасов — извършваха икономически и промишлен шпионаж. Въпрос е и дали единствената функция на Зара е да изплаща доларовите ордери, издавани от Петров, като остава да се изясни откъде самият той ги получава. А кой знае какви други функции изпълнява във Варна Пешо шофьорчето?

Сега, като се поуспокои, Марков се замисли защо все пак Ковачев му бе донесъл тази магнетофонна касетка, изготвена с толкова старание от колегите му. Дали наистина само за удовлетворяване на началническото му любопитство? Нямаше ли в тази им любезност някакъв скрит смисъл? И какъв можеше да бъде той? Само един! Докато ти се излежаваш в болницата, Петров действува. Получава секретна информация за външнотърговските ни сделки, която всеки момент може да предаде. Ако не го е сторил вече! Дава нареждания за разузнаването на стратегически важен нов завод! Имат ли те право при това положение да пасуват в интереса на оперативните си съображения да разкрият нови агенти? Има ли той право да се излежава в болницата?

Да, всеки ден, всеки час сега придобиваше огромно значение. Именно сега, в този момент, Петров може би излъчваше шифрованите си информации, получаваше нови указания. Не, да остава повече в болницата той нямаше право. Той трябваше да застане на поста си и да решава. Дали да се прекрати веднага дейността на вражеската резидентура или… ако все пак се изчака, това да реши лично той. И да поеме цялата отговорност. Той, а не подчинените му!

Марков повика дежурната сестра и я помоли да донесат дрехите му. След няколко минути вместо санитарката се появи дежурният лекар. Толкова по-добре — беше само капитан! На него той просто нареди — с най-навъсената си физиономия, с „най-нетърпящия възражение“ глас. И дрехите дойдоха. Все пак сработи йерархическата дистанция и не стана нужда да чуе, че в болницата лекарят е генералът, а болният — просто редник.

Макар и да бе прекарал толкова време сам в болничната стая, истински самотен се почувствува, като влезе в апартамента си. Поседя в любимото си кресло, пренесен в далечното си минало, в ония години, които определиха съдбата му на самотен ерген, които станаха причина сега да не е обкръжен от рояк внучета и внучки. Но скоро се сепна и отиде да си свари едно голямо кафе — напук на всички лекари. Умът му беше ясен и свеж, но трябваше да заработи още по-ефективно. След това отново се разположи на креслото си, засърба бавно огромната чаша кафе и се замисли за утрешния ден. Да, днес, сега той трябваше всичко да премисли и да измисли. За утрешния ден можеше да остави само действията.

18 август, понеделник

Казано е, че утрото е по-мъдро от вечерта. Любопитен да изпробва на практика тази житейска мъдрост, Марков се събуди рано и отново прецени всички факти, отново премисли всички възможности. И отново се убеди, че бързо трябва да намерят правилното решение. И вече не само с бистра глава, но и с чисто сърце закрачи в хладната утрин към министерството.

Когато се появи секретарката му, той й възложи да събере при него Ковачев, Петев, Консулов и Дейнов. Веднага след началото на работното време тя му доложи, че и четиримата очакват да ги приеме. Да, така трябваше — заедно, а не един по един. Дори Ковачев не извика отделно, по-рано да се посъветва с него.

Щом се поздравиха, още преди да са му задали традиционните въпроси за здравето, без да ги е поканил да седнат, Марков им каза:

— Изслушах най-внимателно магнетофонния ви запис. Много ви благодаря, че сте се постарали за болния си началник. — И тъй като в смисъла на думите си той улови някаква скрита ирония, която сам не бе помислял, отсече категорично: — Изслушах! Размислих! И реших! Първо. В такъв решителен момент не е време да се боледува. Затова оздравях. Второ. Време е да решим докога може да чакаме и кога ще настъпи времето да действуваме. Сегашното ни положение ми напомня на колоездач, който се спуска по надолнище. Колкото посече оставя велосипеда си да се ускорява от стръмнината, толкова повече печели и път, и време. Но ако пропусне момента на максимално допустимата за велосипеда му скорост, може да катастрофира. Изчакването, набирането на скоростта — това за нас е по-пълното разкриване на агентурната мрежа. А катастрофа ще бъде, ако Петров предаде на чуждото разузнаване важни държавни тайни. Защото нека не забравяме, че нашата върховна задача все пак не е да разкриваме агентури, а да опазваме сигурността на родината ни. Ето защо от днес трябва да имаме постоянна готовност всеки момент да се намесим и да пресечем каналите, по които изтичат сведенията. Но, от друга страна, аз решавам, че имаме още възможност да поизчакаме, да опитаме да засечем още някои агенти.

През следващите няколко дена не се случи нищо особено, нищо, заслужаващо нервното напрежение, с което генералът изживяваше всеки изтърван, както той казваше, час. Два пъти Петров влезе във връзка с вече засечените агенти — даде указания на Зара по разпределението на парите и постави нови задачи на Ерменков. Изглежда, четиримата в София и Пешо шофьорчето бяха целият му арсенал. От досегашното му поведение личеше, че Петров се чувствува съвсем сигурен. Но явно не дотам, че да започне да си служи с домашния си телефон. За изминалото време стана съвсем ясно, че никой от агентите му не го е виждал, не го познава.