Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980

История

  1. — Добавяне

X. Другарят Петров

24 юли, четвъртък

 

От гарата Консулов се прибра направо в ергенската си стая. Старият мърморко, хазяинът му, още не бе се събудил и скочи изплашен, като чу шум в апартаментчето. Но щом го видя, легна отново — щеше да спи сигурно до обяд, така той пестеше закуската, пък и практикуваше собствената си теория, че за старите хора най-полезното времепрекарване било спането. Отношенията помежду им бяха, както се казва, повече от хладни. Или изобщо не си говореха, или старецът нещо беше вечно недоволен от него, а Консулов в отговор му подвикваше недостатъчно почтително за напредналата му възраст. И въпреки това хазяинът скрито му се радваше — та това беше единственият човек, който влизаше в апартамента. И сега, макар че не му каза дори „добро утро“, очите му светнаха — сигурно през месеците, докато Консулов беше във Варна, не малко се е измъчвал от своята идея фикс, че ще получи мозъчен удар и никой няма да има в апартамента дори да повика бързата помощ, че ще си умре така самотен.

Във влака, на гарата Консулов беше гладен и недоспал. И мечтаеше как ще закуси с една купа горещо мляко и две кифли в кварталната бозаджийница и след това ще си отспи до насита. Така беше, докато очакваше, че целият му ден ще е зает с това шофьорче. Но сега, като остана свободен, преминаха му и сънливостта, и гладът. Подреди поизоставената си стая, изчисти прахоляците с прахосмукачката. През това време бойлерът се бе сгрял (хазяинът го включваше веднъж в седмицата) и той се изкъпа с такова настървение, сякаш от лани не се бе мил. След това излезе да се поразходи по улиците и из парка.

Какво ли щеше да се случи, като се яви утре при генерала? Или щяха да го върнат във Варна (най-вероятното), или щяха да го оставят в старата му служба (най-неприятното), или да му възложат (тъкмо е тук) да се занимава с „неговия човек“, с шофьорчето и черния му куфар. Искаше му се да продължи да работи с тази знаменита двойка Марков — Ковачев. Не че беше поклонник на знаменитостите. Те по-скоро го настройваха критично или поне скептично. Но за Марков бе слушал легенди и макар че не се кланяше на легендарни личности (той изобщо не се кланяше!), все пак му бе любопитно да види какво е оцеляло след 35 години от някогашните идеали. Защото вървеше мълва, че при Марков те са се запазили непокътнати — не само идеалите, но и куражът да се бори за тях.

С Ковачев положението беше много по-ясно и по-просто. Това беше един високо културен, образован и интелигентен човек — три качества, които Консулов не притежаваше в достатъчна степен, но които ценеше над всичко. Той не понасяше да се подчинява на хора, за които не беше убеден, че го превъзхождат, особено с интелектуалните си качества. И не се примиряваше с това, че обикновено, поне според него, началствата му бяха именно такива, както казваше той — недостига на мозъчни гънки компенсираха с повече звезди. Това му създаваше много неприятности в службата. Но той нито се плашеше от тях — беше им свикнал, — нито ги отбягваше. Но някъде в дъното на съзнанието си бе притаил надеждата, че ще се падне и на него да работи с началство по негов вкус. Май че този път бе сполучил.

Затова, щом като се наобядва солидно след разходката дойде и апетитът, — отби се в министерството. Секретарката му каза, че генерал Марков обядва в столовата, но скоро ще си дойде. И наистина след няколко минути се появи маститата му фигура с голямата глава и рошава, вече побеляла коса, с тежкото дишане на човек, страдащ или от сърце, или от емфизем, а най-вероятно и от двете. Но който въпреки всичко продължава да пуши, и то без да се ограничава.

Щом го зърна, Марков му се усмихна, викна му „Влизай, юначе!“ и без да го изчака, сам влезе в кабинета си.

Веднага затвори двойната врата зад себе си, Консулов зина да доложи, но Марков го спря.

— Чакайте, чакайте! Щом сте дошли толкова рано, ще трябва да присъствувате на церемонията по варенето на кафето. Ограничил съм се, пия само по две, сутрин и следобед, при започване на работата. При моето кръвно и те ми са много, но затова пък си ги правя сам. Ако ще е наслада, да е от собствените ми ръце.

С обиграни, ловки движения Марков напълни кафеварката, добре я натъпка, наля й вода и я включи да заври. След това запали, седна на канапето до Консулов, тупна го по коляното и каза:

— Вие трябваше да се явите чак утре сутринта. Какво сте се разбързали? Да не сте се скарали нещо с жената?

— Не съм женен, другарю генерал. Ей така, доскуча ми да чакам до утре сутринта и се явих. Може нещо да притрябвам.

— Ергенче, а. Като мене, значи. Разбирам ви. Само че вие имате още време, а моето мина…

— Време имам, желание нямам.

— Хм. И за какво сте дошъл?

— Да получа нарежданията ви, някаква задача.

— Затрябвали са ви моите нареждания, колкото на куче велосипед. Вие какво, при мене ли искате да останете?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Дали не търсите началник добряк, а? Доколкото знам, такава слава ми се носи.

— Справедлив началник търся, а не добряк.

— Справедлив. Много ви се е приискало. И аз, откакто съм се пръкнал, все справедливост търся, но повече бой съм получавал. То търсенето на тая дефицитна стока е свързано с много неприятности, слушайте мене.

През това време кафето бе станало. Марков го разля в две чаени чаши.

— Не се правя на кафански интелектуалец — каза генералът, — но захарта наистина разваля вкуса му.

— И аз съм на същото мнение — добави Консулов.

— Вие нещо да не ми се подмазвате? На погрешен път сте, ако има такова нещо. Не ги обичам аз тия работи.

— Ако знаехте колко аз не ги обичам, сигурно нямаше да ме вземете.

— Я не ставайте дързък!

И след няколко апетитни сръбвания добави:

— Хайде, нали обичам рисковете, нека опитаме. Без туй Минев се отърва от вас, защо да не се възползуваме от случая. Пък като свършим тая история, ще решим за по-нататък.

— За начало шофьорчето ли ще ми възложите? — запита Консулов.

— Ха, късно живеете, капитане. Пешо замина със самолета в 10 и 15 за Варна. Сега трябва да се излежава у дома си.

— А куфарът?

— Никакво внимание на куфара от негова страна. Явно задачата му е била само да го остави. Половин час след като той напусна гарата се появи един тип. Отиде направо към касетка А–34 и без да се замисли, набра шифъра и взе куфара. Те това е!

Консулов не бе очаквал именно такава и толкова бърза развръзка. Макар че не изключваше и подобен вариант.

— Но откъде е знаел този, новият, коя е касетката, какъв е шифърът. Петков с никого не се срещна, с никого не говори. Как е успял да му съобщи?

— Възможности разни. Но не това сега е същественото. Важното е, че знаем у кого е сега куфарът.

— Узнахте?!

— А вие как мислите. Другарят Петров взе куфара, Георги Михайлов Петров. Живее на улица „Бреза“ номер 9. Това е една уличка в Лозенец. И къщичката му е малка, едноетажна, с таван. В нея живее сам с жена си Евлампия Благовестова с девича фамилия Босилкова, но повече известна в махалата като кака Ева. Има и лека кола, едно тъмносиньо жигули, с което се появи на гарата, софийски номер АГ 03 72. А номерът на телефона му е 61–13–11. И работи в едно, знам го… и съм патил от него, но чакай пак да надзърна — Марков разтвори тънката папка на бюрото си. — Да, в Гъ Дъ Къ БУМКъПъ, нещо, което даже нашите от техническия отдел не могат да разшифроват. В клона им „Фина механика“, в цеха за поправка на научна апаратура. И не ме питайте повече за него. Това е, друго не зная. То, другото де, ще бъде вашата задача. Свържете се с другарите от наблюдението, но не им се месете в работата. Общо за техните и вашите резултати ще ми докладвате всеки ден.

Консулов бе поласкан не само че за сега остава да работи в управлението на генерал Марков, но и че му нареди лично той да му докладва ежедневно. Затова реши да му покаже на какво е способен.

 

 

Макар че генералът някак с лека ръка отложи за по-добри времена разкриването на загадката, как Петров е узнал за операцията „Черен куфар“, че той ще бъде оставен на гарата, кога, в коя касетка, с кой шифър, Консулов не можеше да освободи съзнанието си от станалия натрапчив въпрос. А от опит знаеше, че започне ли да го измъчва някаква мисъл, не бива да я отхвърля, а трябва да се пребори с нея. Така и сега на път за „Фина механика“ той анализираше всичките възможности.

Едно знаеше твърдо, видял го бе с очите си — от момента, когато Петков излезе от дома си, докато Петров е взел куфара, той не е имал възможност да му съобщи необходимите сведения. Съществуваше някаква съвсем невероятна възможност Петков да е заръчал на адвоката, с когото спа в купето, да се обади от дома си по телефона на Петров. Но да се действува чрез трето лице (явно случаен пътник) беше глупаво, рисковано, ненужно усложняваше нещата. Пък и Петров трябва да е чакал на някакъв телефон до гарата. Иначе от Лозенец той не би успял тъй бързо да се появи. Не, тази възможност трябваше решително да бъде отхвърлена!

Оставаше единственият вариант — те да са се свързали по някакъв начин по-рано, още преди Петков да си купи билет за влака. При автоматичното набиране между двата града това не представляваше никакъв проблем. Когато е решил, че може „да прескочи“ до София и да предаде куфара, който бе получил от чужденеца… Но не, да се върнем още по-назад. Когато е получил картичката, Петков по някакъв начин е знаел, че ще получи черен куфар…, такъв като този, който притежава в къщи. Чрез негласна размяна… Това той е знаел по неизвестен нам начин. И така, да се върнем на по-близките събития. Щом се е снабдил с билет за влака, той е уведомил Петров кога ще пътува, кога ще пристигне и с какъв шифър ще заключи касетката. Момент…, и в коя касетка ще остави куфара! А как е могъл той във Варна да знае, че касетка А–34 ще бъде празна? Разбира се, възможен е и друг вариант — Петров причаква Петков, наблюдава го на гарата и вижда в коя касетка той поставя куфара. Да, това би било една възможност, но нали Консулов лично присъствува и видя с очите си, че когато Петков поставяше куфара, в салончето пред касетките нямаше никой, дори служителят от багажното отделение беше мръднал нанякъде.

И, разбира се, оставаше най-естественият въпрос — защо е било необходимо Петков да остави куфара в багажната касетка? Не е ли било по-просто Петров да го посрещне, да си кажат едно „Как си? Какво ново край морето?“, „Нищо забележително. Като всяко лято. Леля Цонка ти праща този куфар да го предадеш на сина й Минчо…“. И всеки по живо, по здраво да поеме своя път. Да, по този начин предаването е могло да стане най-естествено. Въпросът е, защо не е станало така? А отговорът можеше да бъде само един: Петков и Петров не се познават лично. И още по-точно, не бива да се познават!

В службата за личен състав на клона „Фина механика“ той представи служебното си удостоверение и без да се уточнява, поиска да направи „някои справки“ из делата на служителите. И тъй като помоли за „дискретност и спокойни условия за работа“, миловидната завеждаща, при която често влизаха и излизаха хора, го пусна в хранилището. Там той бързо намери (делата бяха акуратно подредени на рафтовете по личните имена) досието на Георги Михайлов Петров и си преписа всичко, което му бе необходимо, а не заслужаваше да се префотографира. Впрочем, то не беше много. Освен автобиографията и молбата за назначаване и характеристиката от предишната месторабота във Видин делото му беше пълно със заявления за отпуски и много заповеди за всевъзможни похвали и награди. Наградите бяха скромни, по 20 и по 30 лева, но не минаваше година без една или две.

Консулов все още не бе виждал в натура Петров и сега можеше да му се полюбува на снимката, залепена на служебния формуляр. Сериозен, приветлив, умен, би могло да се каже и благороден човек го гледаше от фотографията. Със скромно сведен поглед на човек, крайно благовъзпитан, готов да услужи не само на всеки непознат, но и на мравката път да стори. А автобиографията му беше съвсем обикновена. Роден в Провадия на 4 март 1930 г. от баща занаятчия (дърводелец) и майка домакиня. Имал брат и сестра, и двамата починали като малки. Родителите му също умрели. Първо се учил в родния си град, след това завършил техникума в Русе. Щом изкарал войниклъка, започнал да работи като електротехник в Лом, преместил се вън Видин. Там се оженил за Пенка Сербезова, продавачка в колониал. Деца нямали. През 1972 г. жена му умира от рак на черния дроб. Много тежко посрещнал смъртта й. Мислил дори за самоубийство. Така поне той пишеше в автобиографията си. И решил да напусне и дом, и град, всичко, което му напомняло за любимата съпруга. И без това останал съвсем сам. Продал всичко, което притежавал, и заминал за София. През това време се специализирал по фина механика, станал отличен, високо ценен майстор.

В София благодарение на отличната (би могло да се каже възторжена) атестация от видинското предприятие и главно защото специалистите по ремонт на научна апаратура (колкото сложна, толкова и разнообразна, нестандартна) са дефицитни, бил веднага назначен. И не сбъркали, попаднали, както се казва, на изключителна комбинация на златни ръце с умна глава. Цехът, който преди него много бил затруднен с ремонта на научната апаратура (а за изпълнението на плана той е особено изгоден!), сега си отдъхнал. Нямало уред, който да му се опре. И завалели повишения, премиални, награди. Редовно го избирали за член на ръководството на профдружеството — ту касиер, ту по културно-масовата работа. Макар и безпартиен, смятали да го предлагат за председател на профдружеството.

Тези подробности Консулов узна по-късно, вече от партийния секретар на клона. Опитът го беше научил да не се доверява сляпо на никого, та бил той и секретар на първична партийна организация. И те са хора, всякакви се случват — и кариеристи, и бърборковци. Едва ли можеше да се изведе правилото „каквато партийната организация, такъв и секретарят й“, но предпазливостта винаги бе уместна. За камуфлаж Консулов бе прегледал още няколко дела и основната тежест на разговора им мина „на празен ход“, около лицата, които не го интересуваха. И едва когато секретарят спечели доверието му той се реши да подхвърли и за Петров. Секретарят беше от старата гвардия, от активните борци, и сигурно разбираше от фина механика много по-малко, отколкото от човешки характери. Един такъв навъсен, неприветлив, пестелив на думи. Можеше да му се вярва, че с никого няма да сподели съдържанието на разговора им.

— Това е най-добрият специалист и най-добрият човек в нашето предприятие — каза в заключение секретарят и добави: — И то по всички параметри.

Не по-малко склопен да го хвали бе и милиционерският квартален отговорник. Той възхваляваше и тихия му нрав, и необикновената му отзивчивост и доброта, и че едва ли не единствен той дава безропотно и винаги нощните наряди по охраната. Като слушаше хвалебствията на капитана, Консулов имаше чувството, че са му дали да изяде буркан, пълен с конфитюр.

За жена му отзивите не бяха чак толкова суперлативни. Според кварталния отговорник, тя била много свита и мълчалива жена, гледала накриво хората, чуждеела се от съседките и особено след смъртта на първия си съпруг почти престанала да разговаря с всички. И на отечественофронтовските събрания не ходела, за разлика от Петров. Но главното, което очевидно настройваше капитана против кака Ева, беше нейната религиозност — била фанатична протестантка от сектата на адвентистите, от тия, дето очаквали второто пришествие на Христос и страшния съд. Редовно посещавала всяка събота църквата на „Седмия ден“. Рязката промяна, според сведенията на кварталния отговорник (почерпени от най-осведомените съседки!), у кака Ева настъпила след трагичната смърт на първия й съпруг — алкохолик, когото трамваят прегазил на улица „Граф Игнатиев“ в пияно състояние. Същите съседи разправяли, че след като се омъжила повторно за другаря Петров, Ева малко се поочовечила, но останала все така навъсена и неразговорлива.

Неколкодневното наблюдение вече показа удивителния ред в живота на тази позастаряваща съпружеска двойка. Сутрин той излизаше в седем и половина. От 8.00 до 16.30 беше неотлъчно на работа. През това време жена му или готвеше, или кой знае с какво се занимаваше, но никога не излизаше извън къщата им. Някои покупки правеше той сутрин, преди да отиде на работа, или тя, след като той се върнеше. Вечер гледаха телевизия. И така всеки работен ден. В събота тя ходеше най-редовно на църквата си, а той седеше в къщи или се занимаваше с малката, по удивително добре подредена и поддържана градина. Колата ползуваше понякога сам, в неделя излизаше да се разходи извън града.

Щом започна наблюдението на Петров, веднага бе получено и разрешение за прослушване на телефона му. Но и то не даде никакви резултати. Нито Петров, а още по-малко жена му звъняха някому. На тях също никой не звънеше, освен когато се случеше някой да сгреши. Непонятно беше защо при това положение поддържаха телефонния си пост? Той, впрочем, беше „наследство“, останало от първия съпруг, и досега в указателя се водеше на неговото име.