Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980

История

  1. — Добавяне

VIII. „Това е убиецът!“

25 юли, петък

 

Не прекалено рано (за да е все още възпитано), но не и вече късно (когато е отишъл на плажа) Ковачев изпрати с една кола Петев, за да покани най-учтиво мистър Гълиган на конфиденциален разговор. Създалата се обстановка благоприятствуваше една непринудена беседа, която, без да се смята за разпит, можеше да позволи на Ковачев да се запознае лично с едно от действуващите лица, и да изясни някои въпроси. Така поне се надяваше. Пък и предлагаше възможност да поупражни своя английски и да го сравни с лондонския на мистър Гълиган.

Петев въведе Гълиган и си излезе.

— Заповядайте, господин Гълиган — посрещна Ковачев госта си до вратата и му предложи едно от креслата. — Седнете.

— Добър ден, сър — усмихна се Гълиган и се настани удобно, като за дълъг и приятелски разговор.

— Поканих ви да ни посетите, за да изясним с ваша помощ някои въпроси.

— Много се радвам. И аз исках да се срещна с представители на българската полиция, но все ме възпираше моята съпруга.

„Ето една жена със здрав разум“ — помисли Ковачев, но каза:

— Така ли. Интересно. Надявам се, ще ми кажете защо сте искали да се срещнете с нас…, след като изясним обстоятелствата около снощния инцидент във вашата стая.

— С най-голямо удоволствие. Бяхме със съпругата ми на разходка и като се прибрахме, аз бях още в коридора, заключвах вратата, изплашеният вик на моята съпруга ме накара да изтичам. На пода лежеше мистър О’Конър, адвокат от Ню Йорк, с когото покойната мисис Мелвил ни запозна неотдавна. След като се убедихме, че е ударен в главата, и двамата изтичахме до администраторката и уведомихме властите за произшествието.

— Посещавал ли ви е друг път О’Конър?

— Да, един или два пъти.

— А за днес бяхте ли се уговорили, очаквахте ли го?

— Не. Но после узнах от администраторката, че ни е търсил, докато сме били на разходка.

— Друг някой да ви е търсил или да сте имали уговорена среща за това време?

— Но моля ви се, как е възможно! Ако бяхме се уговорили, нямаше да излезем да се разхождаме. А дали ни е търсил?… Не ми предадоха.

— Справедливо. Как тогава си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая?

— Ами… влязъл е през вратата на терасата. Това никак не е трудно…, ние сме на партера…

— И все пак странно…, неканен…, през терасата…, дори за един не дотам добре възпитан американец, не мислите ли? Ще се съгласите, обстоятелството, че живеете на партера, не е достатъчно, за да оправдае постъпката на О’Конър. А какво ще кажете за другия?

— Кой друг?

— Вие да не мислите, че О’Конър сам се е ударил по главата?

— Е…, това едва ли. Не. Не мисля.

— Да, малко вероятно е сам човек така качествено да се удари по главата. Тогава?

— Тогава… другият може да е влязъл също през терасата.

— Може, това чертае само едната алтернатива!

— Или през вратата на стаята добави някак машинално Гълиган.

— Преди или след влизането на О’Конър?

— Какво искате да кажете, господине?

— Само изброявам алтернативите. Не ми се вярва да сте влезли заедно.

— Това не. Мога да ви уверя, че го заварих в стаята.

— И какво му казахте, като го заварихте?

— Как си позволявате, господине! Какво може да каже човек на един убит?

— Вие сигурен ли сте, че О’Конър е убит?

— Но той лежеше безжизнен. Нима не е умрял?

— Да се върнем на въпроса ми. Как си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая, влизането му през терасата във ваше отсъствие?

— Ами… сигурно е искал да ни почака…

— Така ли? На тъмно! У нас поне не е прието да се влиза неканен в чужда стая…, освен сред някои определени среди. Нима О’Конър, този адвокат от Ню Йорк, е принадлежал към тия среди?

— Не, не допускам. Впрочем, кой знае, та ние се познаваме толкова отскоро. Пък и янки е…

— Значи, все пак допускате. Кажете тогава с каква цел е влязъл той във ваше отсъствие?

— Не знам, ей богу…, не знам. Пък и… питайте него, ако е жив, искам да кажа. Не знам нито защо може да е влизал, нито кой го е ударил.

— Не мислите ли, че този, който го е ударил, е влязъл в стаята ви със същата цел?

— Каква цел?

— Това вече очаквам вие да ми кажете. С каква цел може някой злонамерено да влезе в чужд дом?

— За да вземе нещо…, за да провери нещо… или за да остави нещо.

— Ето, виждате ли. И какво установихте?

— Нищо не е вземано, нищо не е оставяно… и не мога да си представя какво го е интересувало.

— „Ги“, мистър Гълиган, „ги“, а не „го“ е интересувало. Значи, извършената от вас щателна проверка не даде никакви резултати. Така нали? Сиреч онова нещо, за което двамата са влизали, те не са успели да го вземат…, защото може би не са успели да го намерят.

— Прав сте, така излиза. Макар че не мога да си представя какво може да е това нещо. Тези господа вероятно се заблуждават, че нещото се намира у нас.

— Да се заблуждава единият, разбирам, но и двамата… Не ви ли се струва малко вероятно? Не, те сигурно неслучайно са се решили на това все пак рисковано начинание. Значи, вие твърдите, че у вас няма нищо такова, което би привлякло вниманието на „тези двама господа“?

— Не съм в състояние да предположа какво може да е то. Та ние не притежаваме, пък и не носим със себе си никакви особени ценности.

— А защо мислите, че и двамата влезли са мъже?

— Аз… кога съм казал такова нещо?

— Вие споменахте „тези господа“.

— Странно. Единият е О’Конър. А другият… Макар че едва ли една жена може да нанесе такъв удар.

— Има всякакви жени, мистър Гълиган. Но да оставим това. Щом вие не притежавате особени ценности, „онези господа“ може би са търсили някоя… чужда ценност?

— Чужда! Чия… чужда?

— Очаквам това вие да ми кажете. Ех, мистър Гълиган, не ви ли се струва, че вие по-често ми задавате въпроси, отколкото отговаряте на моите. Съмнявам се дали в Скотланд Ярд са толкова толерантни, но ние не сме Скотланд Ярд и аз мога да ви подскажа някои алтернативи…

— Слушам ви с най-голям интерес, сър…

— На мисис Мелвил например. Не ви ли е предала тя нещо преди смъртта си?

— Какво говорите. Не, разбира се.

— А вие да сте взели нещо от нейната стая след смъртта й?

Гълиган рязко се изправи, поморавял от възмущение.

— Господине! Вие ме обиждате! Аз не мога да позволя това!

— Седнете, мистър Гълиган, седнете. Съвсем не искам да ви обидя. Просто изброявам различните възможности… Но вие няма да отречете, надявам се, че сте влизали тайно в стаята на мисис Мелвил след смъртта и.

— Влизах. Но не тайно! И не за да крада!

— А с каква цел?

Гълиган, който беше послушно седнал, сега видимо се смути, поколеба се.

— Знаете ли…, малко ми е неудобно, но все пак ще ви кажа, като на колега…

— Да, слушам ви.

— Вие, изглежда, не ме разбрахте. Казах, като на колега!

— Значи ли това, че вие принадлежите към Скотланд Ярд.

— Боже опази! Аз съм детектив любител, своего рода колега, колега аматьор, но детектив по призвание.

— Сега разбрах. Радвам се, колега. И какво ще ми кажете?

— Мисис Мелвил е била убита!

— Тя умря от инфаркт.

— Тя беше убита. Така, както и нейният приятел Дейвид Маклорънс.

— Той загина при автомобилна катастрофа. Втората по разпространеност смърт след инфаркта… В Щатите и в Западна Европа във всеки случай.

— Да, разбирам ви, дори ви съчувствувам. Вие като представител на българската полиция сте длъжен да пазите реномето на вашите курорти. Тук няма акули, тук няма никакви опасности, човек може спокойно да прекара почивката си. Нали всички хотели и ресторанти у вас се държавни!

— Това няма нищо общо с тези случаи. Да не искате да кажете, че ние сме в състояние да прикрием две убийства заради доброто име на курортите си? Но вие все пак не отговорихте на въпроса ми. С каква цел сте влизали в стаята на мисис Мелвил?

— За да установя кой я е убил.

— И какво, открихте ли убиеца?

— Това вече е ваша задача. Но нещичко забелязах…

— Слушам ви е най-голям интерес. Всяка помощ, дори и от един колега аматьор, е добре дошла за нас.

— Това ме ласкае. И така, убиецът не е българин, той е някой от гостите ви, чужденец. Освен това той е нервен, властен, бих казал, сатрап. Може би дори грубиян. Въобще… крайно неприятен човек. Но глупав. Това е добре, че е глупав. Ще ви улесни при разкриването на престъплението.

Ковачев го заслуша с неподправен интерес. Само как уверено описваше убиеца! Кого ли имаше пред вид? Вживял се напълно в ролята на доброжелателен колега, той го запита:

— А бихте ли ни казали нещо за външния му вид, нещо, по което той може да бъде разпознат?

— Разбира се — отвърна без колебание Гълиган. И той се бе не по-слабо вживял в ролята на Шерлок Холмс. — Не е млад. Във всеки случай над четиридесетте. Вероятно дребен на ръст. Слаб. Търсете го между ниските, съсухрените мъже с жълтеникав, болезнен цвят на лицето, които пушат скъпи английски цигари…

Дали Гълиган не намекваше за стария Ноумен, ако това толкова точно описание можеше да се нарече намек? Тази възможност заслужаваше веднага да бъде проверена.

— Хм… Поразително! А вие познавате ли такъв човек?

— Разбира се, не. Иначе направо бих назовал името му.

Гледай ти! Наистина не знае, не се сеща или не иска да спомене името му?

— А бихте ли ни казали как този дребен и глупав грубиян е убил мисис Мелвил?

— Това не знам.

— А защо я е убил?

— Също не знам.

— Та вие, колега, не знаете най-важното!

— При едно убийство най-важното винаги е самият убиец. Запомнете това от мене! Заловете го по моето описание и той ще ви разкаже останалото.

— Съгласих се с вас. Остава само да ми кажете как сте съставили този тъй пълен словесен портрет на убиеца.

— Всъщност…

Гълиган за малко се замисли, сякаш се колебаеше.

— Не би трябвало да ви казвам, това е моя лична професионална тайна… Но на вас като на колега и преди всичко в интереса на правдата и истината… Пък и… симпатичен сте ми!

— Сърдечно благодаря за добрите чувства и намерения!

Гълиган извади с тайнствен вид един плик от джоба на сакото си и го полюля пред очите на Ковачев, както се размахва мишка, хваната за опашката, пред очите на някой котарак.

— Ето! Ето къде е истинският портрет на убиеца! Погледнете го! Дайте лист, дайте един чист бял лист!

Ковачев извади от бюрото лист хартия и го положи на масата. Той вече се беше сетил какъв „портрет“ ще му покажат. А Гълиган с жест на фокусник изсипа съдържанието на плика — три угарки от цигари без филтър и малко пепел.

— Хм…, значи това е портретът на убиеца, а?…

— Има два вида прояви на човека — започна наставнически Гълиган. — Такива, които той постоянно контролира, направлява с ума си, като говоренето например, и такива, които поради своята малозначителност убягват от вниманието му. Най-характерната и най-разпространената сред неконтролираните прояви несъмнено е пушенето. Затова аз съм се специализирал тъкмо в изследване на останките от пушенето, пепелта и преди всичко угарките, фасовете. Дори събирам материал за малка монография: „Въведение към фасологията“. С помощта на тази най-нова, всъщност създадена от мене, научна дисциплина аз успях да пресъздам не само физическия, но и моралния облик на убиеца. Тези три фаса намерих в стаята на мисис Мелвил. Затова влизах…

Ковачев разгледа внимателно фасовете. Това бяха угарки от цигари „Арда“ второ качество, пакетчета, без филтър. То си пишеше.

— Добре, но как познахте, че убиецът е чужденец? Цигарите са български.

— Колко сте наивен! — засмя се самодоволно Гълиган. — О, не мислете, че той е чак толкова глупав. Той е предвидил вашето умозаключение. Български цигари, значи, българин! И то от най-евтините, даже без филтър. Кой ще се маскира с български цигари? Само чужденец. Но не е само това. Изпушил е за кратко време три цигари, и то в такава обстановка, в която не бих го съветвал да пуши. Значи това е стар, закоравял пушач.

— А моралният му лик?

— Разгледайте по-внимателно фасовете и ще престанете да се подсмивате. Там всичко е написано. По начина, по грубия безапелационен начин, по който са смачкани фасовете, ясно личи, че това е един властен и безцеремонен човек.

— Вие казвахте и че е нисък.

— Само ниските на ръст мъже са такива безцеремонни властници и сатрапи.

— Добре, нисък. А защо глупав?

— Защото само един глупак може да разчита на това да се прикрие, като отведнъж смени цигарите. Български, значи, българин. Нима не е глупаво?

— Наистина! Глупаво е, разбира се. Особено за човек, който пуши скъпи английски цигари.

— Да, английски — отговори с достойнство Гълиган, — и то от най-скъпите. Само на такъв пушач, и то глупав, може да дойде идеята да се маскира, като премине от английски към български цигари, и то от най-евтините, към антипода!

Ех, защо го нямаше сега тук Марков, ей че смях щеше да падне! Щяха да запомнят за цял живот това описание. Той ще му го разкаже, разбира се, ще му даде и превода от магнетофонния запис. Но друго, съвсем друго беше генералът сам да го преживее „на живо“. А сега май беше дошло времето да се сложи край на водевила, пък и да даде един малък урок на този доморасъл Шерлок Холмс.

— Знаете ли, мистър Гълиган, вашата искреност, това, че споделихте с колегата си една ваша лична професионална тайна, ме задължава да ви отвърна със същото, с искреност и аз да споделя една своя служебна тайна. Ето защо съм решил да ви кажа, че аз познавам човека, който е изпушил тези цигари в стаята на мисис Мелвил. Нещо повече, аз присъствувах, аз бях там, когато той ги пушеше!

Гълиган го беше зяпнал със сякаш неподправено изумление. Само дали не се преструваше?

— Само че трябва да ви разочаровам, той е висок, доста пълен, флегматичен тип. И уви, българин. При това е незлобив човек, нещо повече, голям добряк. И съвсем не е амбициозен.

— Ама… вие сигурен ли сте? Да не ми се нещо подигравате?

— Как да не съм сигурен. Та това е моят началник, с когото работим вече петнадесет години.

Сега, докато беше зяпнал от изумление, бе времето да изпроводи този „колега“. Но дали така „просто“ или май следваше да му даде и един малък урок, поне да го постресне, ако не го уплаши, да охлади мераците му да си пъха британския детективски нос там, където не му е мястото.

— А сега драги колега, съм длъжен да ви информирам, че хобито, с което се занимавате, не е съвсем безопасно, не е лишено от своите рискове. У нас поне!

— Какво имате пред вид?

— Имам пред вид това, че освен за разясненията, по който говорихме досега, ние ви повикахме, за да ви съобщим, че за престъплението, което сте извършили в нашата страна, ще следва да отговаряте пред съда.

— Кой? Аз! — извика Гълиган. — За какво престъпление?

— Ами… например… на първо време за даване на подкуп на българското длъжностно лице — продължи все в същия официален тон Ковачев, — камериерката, с цел то да наруши служебните си задължения и да ви пусне в чужда стая.

— Как смеете да ме заплашвате! — развика се още по-възбудено Гълиган. — Ще се оплача на консула на нейно величество!

Време беше да го изпроводи. Само скандал му липсваше с този смешен маниак. Позвъни на старшината. Минута време двамата изправени се гледаха право в очите. Гълиган с поглед на изпепеляващо презрение, сякаш канонерките на нейно величество вече бяха застанали на рейд във Варненския залив, а Ковачев — с най-обикновено човешко любопитство.

Когато старшината влезе и застана до вратата, готов да изпълни нарежданията, той му каза:

— Изпроводете господина до изхода на управлението. И после добави на английски:

— А на вас, колега, един съвет: детективствувайте там, на вашия остров, а тук… печете се на слънце, разхождайте се, яжте грозде… И предайте моите почитания на домашния си доктор Уотсън, на уважаемата ви съпруга…