Карл Май
Отшелника (12)

Глава 12
Наследството на Отшелника

Сутринта лекарят отново дойде. Междувременно беше ходил до замъка Грюнбах и в кулата. Отпрати Хилда в отредената за нея стая и прегледа повторно раната. Сметна за необходимо да нареди да събудят бащата на Хагенау. Отправи се към него, за да го подготви и да му разкаже всичко. След това си тръгна.

Естествено, бащата навести сега сина си, който допълни разказа на лекаря и увери, че се чувства сравнително добре.

— Какво събитие! — каза бащата. — Сега, разбира се, трябва да се откажем от всичко?

— Татко, да благодарим на Бога, че не ми се падна това женище. Тия хора самите са без пари. Сега оня е мъртъв, а дамата нека си играе в затвора на повелителка на замък.

— Двамата си заслужават съдбата. И все пак… все пак… ех, днес отново очаквам вексел! Гледай по-скоро да оздравееш. Нещата наистина стоят така, че само един брак по сметка може да ни спаси.

— Аз няма да се женя или пък ще го направя беден, много беден.

— Шегуваш се!

— Не. Ще ти кажа откровено, вече съм избрал. Аз обичам и мисля, че съм обичан.

— Ти? Обичан? — попита бащата невярващо. — Мога ли да чуя името й?

— О, да! Вече я познаваш. Казва се Холм.

— За съжаление, тя не е от благородно потекло!

— Дори много, много! Тя е цялата пропита от благородство, макар и да няма пред името си „фон“.

— Значи благородна по сърце, по убеждения? — засмя се бащата. — Това е най-доброто. Мило момче, ти ме познаваш. Аз съм много трезв характер и при това положение…

— Знам… знам, скъпи татко! Ти си трезв, а аз съм опиянен! Нека ти разкажа!

Хагенау баща остана дълго при оберлейтенанта. Когато го напусна, лицето му имаше сериозен, но в никой случай нещастен израз. Попита къде е настанена фройлайн Холм и я посети.

Тя се изчерви смутено, когато го видя да влиза. Той го забеляза, сложи ръка на рамото й и каза:

— Благодаря ви от все сърце, фройлайн Хилда! Вие ми запазихте сина, като сте му спасили снощи живота…

— О, не! — вметна тя бързо. — По-скоро той е нашият спасител!

— Не. Дулото на пушката вече е било насочено към него, когато вие сте се спуснали към ръката на убиеца и сте имали смелостта да се борите с него. Никога няма да забравя постъпката ви. Бог да ви благослови! Вие се заехте с ранения. Гледайте на тази къща като на собствена. Заповедите ви ще бъдат зачитани.

Тръгна си.

Какво трябваше да означава това? Беше нещо повече от вежливостта на гостоприемството. Тя можеше да се счита буквално като господарка на замъка! Тази мисъл изтласка кръвта в страните й. Господарка на замъка Райтценхайн, фрау Фон Хагенау! Сведе главица и посегна с ръка към тупкащото си сърце. Е, да, оберлейтенантът не беше красив, но беше толкова мил и добър. Какво щастие, да можеш да покажеш и докажеш на даден мъж, че го обичаш не заради безстойностните, преходни качества!

В ранния предиобед се появи Холм, за да види ранения, и най-напред се представи на бащата, който го посрещна с очевидно уважение. Вече възнамеряваше да се сбогува, когато старият хер го помоли да остане още няколко мига.

— Бих желал да засегна един въпрос — каза той, — който е от изключително голяма важност за мен и при всички случаи касае и вас, хер доктор. Аз обичам откровеността, а вие сте порядъчен мъж. Моят син преди малко сподели с мен, че обича сестра ви.

Холм не показа следа от изненада. Кимна леко и отбеляза:

— Зная. Вие, естествено, не одобрявате тази любов.

— Имам много уважителни причини да го правя!

— Разбирам и не мога да ви се сърдя. За съжаление, имам пълно основание да предполагам, че любовта е взаимна.

— Ах! Какво говорите!

— Да. Хилда е… е, аз съм й брат и нямам право да я хваля. Но тя не отстъпва по нищо пред една дама с хиляди благородни предци. Аз, разбира се, съзнавам, че това влечение е безперспективно, и в тази връзка ми хрумва нещо. В най-близко време заминавам с годеницата си за Италия и ще взема Хилда със себе си.

— Мислите, че двамата ще се забравят? — попита старият Хагенау.

— Поне ще опитам. Но Хилда притежава такава дълбока душевност, че почти не ми се вярва да постигна такъв резултат.

— Защо тогава да й причинявате болка? По-добре я оставете тук!

— Да я оставя тук? О, виждате ме учуден, милостиви хер. Мислех, трябва да ви докажа, че…

— Дрън-дрън! — беше прекъснат. — Аз бях казал на моя син, че по-добра снаха от фройлайн Хилда не бих могъл и да желая.

— Как? Казали сте му това?

— Да. Вярно, нямах и представа, че на моето момче действително е хрумнало да се влюби в нея. Нека си поговорим откровено. Аз съм светски човек, но съм лош бизнесмен. Моят син си нямаше и понятие за това. Той ме считаше за невероятно богат и в този дух живееше. Бях принуден да му отворя очите и да му кажа, че само едно сродяване по сметка може да ни спаси. Момчето беше готово, но бе видяло сестра ви. Сега ми съобщи, че предпочитал да гладува, отколкото да се продаде на някоя друга. Аз съм същият особняк като него. Наслаждавал съм се на живота и знам, че има само едно щастие, а именно това, към което той сега се стреми. Той трябва да го има. Могат да ми вземат всичко и да ме изхвърлят оттук. Аз ще се изсмея. Той ще трябва да напусне службата, наистина, но не е без способности. Назначението следователно му е несъмнено сигурно, макар и на цивилна служба. Е, тогава може да се ожени за сестра ви и аз ще се преселя при тях. Ще бъдем скромни и няма да гладуваме.

Холм се надигна от мястото си и закрачи възбудено напред-назад в стаята. Накрая каза:

— Това е великодушие, което не съм предполагал. Наистина ли говорите сериозно, милостиви хер?

— Напълно! И съм убеден, че Хилда е поне също толкова достойна колкото моето прогнило родословно дърво.

— Вие, следователно, давате съгласието си за женитба?

— Безусловно!

— Ето ръката ми! Вие ме накарахте да ви уважавам заради вас лично, а не заради аристократичното ви име. И понеже бяхте откровен към мен, аз също искам да бъда такъв към вас. Хилда може да очаква от мен сватбен дар, който сигурно ще я предпази от гладуване. В хода на моите турнета бях събрал една сума, която, за съжаление, в даден момент пропадна. Въпросната банка междувременно се възстанови и просперира и ми върна загубата заедно с добри лихви. Тази сума определям като зестра на моята сестра.

— Но вие самият се нуждаете от парите!

— Не. Годеницата ми е много богата, притежава милиони. Ето как сега аз съм в щастливото положение да дам при бракосъчетанието на сестра ми повече от двеста хиляди долара.

Хагенау онемя. Едва след известно време изрече със затруднение:

— Двеста… хиляди… долара! Та това са половин милион гулдена!

— Хилда не бива да живее в нищета. Сега мислете за работата каквото искате. Моля, не казвайте нищо на оберлейтенанта. Ако двамата останат верни на любовта си, щастието няма да закъснее!

Тръгна си.

Застанал до прозореца, старият се загледа с просияли очи след него и промърмори:

— Половин милион! Бог ме подкрепя! Кой би го помислил! И каква снаха! Едва сега започвам да живея! Досега бях твърде глупав, за да бъда истински щастлив!

Доктор Холм искаше да посрещне княз Ван Зоом. Ето защо сега се прибра в къщата, в която живееше баща му. Оттам можеше да обгръща с поглед водещото към Вилдау шосе. Не бе чакал кой знае колко дълго и пристигна един файтон. Холм излезе пред къщата. Колата спря и от нея слязоха князът, прокурорът и асесор Фон Шуберт.

Отидоха в близката странноприемница, където Холм направи кратък доклад. Започна с разговора на Фалкенщайн баща и дъщеря, който неволно бе подслушал, скрит в храстите, и завърши със събитията от изминалата нощ.

— Много правилно постъпихте, като телеграфирахте — каза князът. — Разпитвахте ли за верижката и детските дрешки, потърсихте ли ги?

— Не. Не исках да се меся самоволно.

— Много добре! Когато преди време съумях да накарам Лена Розенбаум да ми предаде така наречената истинска верижка, за да я върна на Рихард Бертрам, естествено си нямах и понятие, че съм получил фалшификат. Следователно не само Розенбаум са били измамени, но и аз. Рихард Бертрам действително е смятаният за мъртъв Роберт фон Хелфенщайн. Неговите права междувременно бяха признати въз основа на достатъчно други доказателства и без истинската верижка. А сега нека потеглим за Грюнбах и да отидем до тази кула. Впрочем трябва да пратим да повикат лекаря и да го вземем с нас. Той задължително ще ни бъде необходим.

Беше изпратен човек и лекарят се яви веднага. Той успокои господата по отношение оберлейтенант Фон Хагенау. Попитан за Отшелника, отговори:

— Още не е дошъл на себе си. Аз измъкнах ножа, наистина, и го превързах, но не храня надежда. Убеден съм, че ще умре още днес.

Междувременно Холм беше поръчал втори файтон. Господата се настаниха и потеглиха за Грюнбах. Слязоха при замъка и се отправиха към кулата.

Когато Холм и Хагенау напуснаха кулата и оставиха на стража Хаук заедно с „яките мъже“, тимпанистът се намираше в много своеобразно настроение. Мъжът, който лежеше тежко ранен на пода в стаичката, с нож в гърба, посред раклите и сандъците, съдържащи богатството му… да е неговият чичо, който беше причинил толкова мъка на семейството?

Хаук искаше да го знае със сигурност. Придърпа си един стол и се намести с надежда, че Отшелника скоро ще дойде отново на себе си и ще му даде обяснение.

Теодолинде все още седеше на стола, на който се бе свлякла. Очите й бяха затворени с израз на пълна апатия. Двама от пазачите бяха в стаята, другите двама патрулираха вън около кулата.

По едно време дойде лекарят. Беше ходил първо в Райтценхайн да се погрижи за оберлейтенанта. Сега прегледа Отшелника. Хаук му оказваше помощ, когато изтегли внимателно ножа от гърба и постави превръзка. После четиримата вдигнаха предпазливо тежко ранения и го сложиха на леглото в стаята. По време на тая процедура Отшелника няколко пъти бе простенал и издал разни звуци. Но очите си не отвори. Сега почиваше мирно на леглото. Безсъзнанието беше преминало в сън.

— Ще прескочи ли трапа? — попита Хаук.

— Не вярвам. Може би ще умре в сън, а може и да се събуди още веднъж.

Лекарят се сбогува, но каза още, че по обяд пак ще дойде.

Хаук сложи стола си до леглото на Отшелника и прекара пред духовните си очи всички събития, настъпили от онази вечер в „Тиволи“. Все по-често си мислеше за Лаура, момичето, на което принадлежеше неговото сърце и което бе причината да попадне във въртопа на тези преживелици. Така заспа.

Събуди се, когато кучето залая. Беше обяд. „Яките мъже“ го бяха оставили да почива, но самите не бяха затваряли очи, а вярно бяха изпълнявали своя дълг. Един поглед към Отшелника подсказа на Хаук, че той още спи. Пъргаво се измъкна навън. Очевидно идваше някой и това можеше да е само Холм с княза и другите очаквани господа. Не беше се излъгал. След кратко приветствие Хаук информира господата за положението в кулата и после всички влязоха.

Там ги очакваше голяма изненада. Отшелника се беше събудил и погледна с бистри очи влезлите. Лекарят веднага пристъпи към леглото и го прегледа. Но Отшелника отклони.

— Оставете. Знам, че е свършено с мен. Господата от съда ли са?

— Да.

— Тогава нека зададат въпросите си. Бързо! Искам да поговоря с племенника си. Вече нямам много време.

Говореше със слаб глас и на пресекулки. Лекарят се обърна към господата и тихо обясни, че краят на Отшелника наближава, така че да бъдат максимално кратки.

Прокурорът го разпита. Умиращият призна всичко с едносрични, накъсани думи и поиска после да види Хаук. Този бе стоял на заден план и сега приближи.

— Тук съм — каза.

Отшелника го гледа известно време мълчаливо. После заяви:

— Да, ти си. Изглеждаш точно като баща ти, когато беше на твоите години.

Говореше много трудно и бавно. Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:

— Разказвали ли са ти за мен?

— Ти чичото ли си?

— Да.

— Много се говореше за теб. Аз още пазя всичките ти ехидни писма. Татко умря от охтика, майка от тифус следствие на глад!

— О, Боже мой! Ще намеря ли опрощение?

Хаук го бе гледал с мрачен поглед. Сега изразът на лицето му стана мек и благ. Той отговори:

— Ти стоиш пред дверите на смъртта. Аз ти прощавам, каквото има да ти простя. Умри в мир!

— Благодаря ти! Дай ми ръката си!

Хаук му я даде. Умиращият го придърпа към себе си и промълви с тих глас:

— Ти можеш да ми простиш, наистина ми прощаваш? Бог да те благослови! Там са струпани проклетите пари! Канех се да ги пропилея с една красива жена. Тя нареди да ме убият. Отведете я в затвора, убийцата! А ти, мой племеннико, мисли благодушно за… мен, твоя чичо…

Думите му замряха в неразбираемо мотолевене. Погледът му се оцъкли, беше мъртъв. Тимпанистът затвори очите му, подържа още известно време ръката му и се отдръпна. Пред очите му играеха пламъци, ушите му бучаха. Трябваше да се махне навън, да подиша чист въздух. Излезе и няколко часа се скита из гората.

Когато се върна, Холм стоеше пред вратата.

— Къде се дянахте? — попита. — Господата вас чакат.

— Защо? Мислех, че има други неща за вършене!

— Те отдавна вече са уредени. Фройлайн Теодолинде призна всичко. Верижката и детските дрешки бяха намерени в замъка. Елате горе!

— Най-после! — каза князът, когато двамата влязоха. — Ние се заехме с вашите работи. Вие сте наследник на Отшелника и сега сте богат човек.

— Слава на Небето! На колко възлизат вехториите?

— Далеч над деветдесет хиляди гулдена.

— Девет… десет… хи…

— Да. Естествено, от тях трябва да се приспадне общоприетият за страната данък наследство.

— Мътните го взели! Той да не вземе да излезе сто хиляди гулдена?

— Надали! — засмя се князът. — Впрочем аз ще ви отпусна един аванс от наследството. Ще получите две хиляди гулдена. Ето ви лист. Напишете, моля, разписка!

Хаук направи такъв скок, че докосна с глава тавана. Получи парите и се осведоми:

— Как ще се уреди погребението?

— Ще поговорим по този въпрос с кмета — отвърна князът. — Значи няма да останете злопаметен към чичото?

Хаук поклати глава.

— Вие сте мъж по сърцето ми — усмихна се князът. — Сега нека отидем до кмета!

Вернер, касиерът на театъра, седеше в жилището си и се взираше, клатейки глава, в телеграмата, която беше получил. Отново прочете неразбираемото послание:

„Хер театралния касиер Вернер, «Алтмаркт» 13, четвърти етаж, задната къща.

Идвам специален влак… Бързо гарата… Доведете всичкия домашен народ.

Тимпанист Хаук“

Вернер не знаеше какво да мисли. За щастие, точно сега дойде полицаят Фридрих, за да посети Емили. Той прочете текста и каза.

— Подадена във Вилдау? Нататък днес замина князът с няколко служители. Сега се случват много странни неща. При всички случаи трябва да отидете на гарата.

— С цялото семейство?

— Да. И аз ще дойда с вас.

Когато стигнаха на гарата, Фридрих се осведоми в диспечерната и научи, че действително е оповестено за извънреден влак, който се очаква след десетина минути. Той се отправи с Вернер и семейството му към перона.

Извънредният влак пристигна и спря. Началник-влакът скочи и отвори с дълбок поклон вратата на купето първа класа. Тимпанистът Хаук слезе и веднага се запъти към чакащите.

— Чудесно! — зарадва се той. — Получихте ли депешата ми?

Вернер беше напълно слисан и отговори с насрещен въпрос:

— Как се добрахте до този извънреден влак, хер Хаук?

— Ще ви разкажа. Само ме последвайте! Ще поискаме да ни дадат в ресторанта на гарата едно сепаре.

Вернер и Фридрих го последваха удивени. Вече предполагаха, че не е с всичкия си. Но още повече ги хвана страх за него, когато поръча на келнера да донесе изискана закуска с вино и да изстуди една дузина бутилки шампанско.

— Учудвате ли се? — ухили се той. — Днес имам повод да се радвам. Мога да си позволя малко прахосничество… за пръв и последен път в живота си. В джоба си имам много пари! Хайде, идвайте!

Скоро в сепарето стана толкова весело, че посетителите в голямата зала попитаха келнера за причината. Той отговори:

— Един беден мъж най-неочаквано получил голямо наследство и също така изненадващо се сгоди за Лаура Вернер, дъщерята на театралния касиер. Щастието се усмихна на тези достопочтени хора!

Всички членове на бандата на Капитана бяха заловени и всеки получи в съответствие с престъпленията си своето наказание. Аптекарят Хорн най-сетне призна откъде има парите, които бяха намерени у него при залавянето му на границата. Очевидно бе мълчал с надеждата, че барон Фон Фалкенщайн дори сега, когато лежеше отново в затвора, ще му помогне по някакъв начин, може би по съдебен път. Сега баронът беше мъртъв и той наруши своето мълчание. Така издаде последната тайна на Капитана — мястото на подземния паричен тайник. Сега там се намираха, разбира се, само стоки. Те бяха секвестирани от властите.

Както Хорн, така и Якоб Симеон и бившият му помощник Менерт отидоха за много години в затвора. Хулда Нойман, любовницата на последния, бе сполетяна от същата съдба. Портата на затвора захлопна и зад Теодолинде фон Фалкенщайн. Никога вече не се чу нещо за нея. Заради откритото си признание Йете Хорн се размина с по-леко наказание. Тя и четирите й сестри бяха изпратени в изправителен дом.

Холм замина със своята годеница Елън Стартън и сестра си Хилда за Италия, както бе планирано. Хагенау се присъедини към тях, тъй като сега бе официално сгоден за Хилда.

След година в замъка Райтценхайн се състоя сватбата на двете двойки. Но по същото време и в столицата бяха съвместно отпразнувани други бракосъчетания. Веселият тимпанист Хаук отведе вкъщи своята любима Лаура, а двамата тайни полицаи Антон и Фридрих — избраниците си Анна и Емили. За Холм може още да се каже, че отново стана прочут виолинист виртуоз. По време на едно турне из Австралия той жънеше триумфи, придружаван от съпругата си Елън, както навремето в Америка. А „Регирунгсжурнал“ отново осведоми подробно за събитието, като публикува Холмовите „Писма от Австралия“.

В по-късно време Хаук предприе с жена си и децата си едно пътуване до Грюнбах. Там им показа полусрутената кула, където бе открил своя безследно изчезнал чичо, на чието наследство се основаваше благоденствието на семейството и който бе известен сред местните хора като Отшелника.