Карл Май
Отшелника (11)

Глава 11
Опит за убийство

След като успя да се изтръгне от хватката на доктор Холм, барон Фон Фалкенщайн мислеше вече само за едно нещо — незабавно бягство в друга страна. Отиде да вземе дъщеря си. Време за обяснения нямаше, но успя набързо да й каже, че всичко е разкрито и трябва да бягат. Взе малкото останали пари, тя насъбра в един вързоп някои ценности и го последва.

Отшелника беше избързал пред тях. Сега можеха несмущавано да си поговорят.

— Не те разбирам — поде Теодолинде, останала без дъх от ускорения ход. — Да бягаме? Да зарежем всичко? Замъка, цялата си собственост?

— Да, да, трябва, ако не искаме да идем в затвора!

— И кой ни е подслушвал?

— Двамата, които седяха с нас в пощенската кола и които срещнах после в гората. Вмъкнали са се с една стълба в съседната стая.

Обясни й набързо всичко.

— Значи тези двама души са полицаи — отбеляза дъщерята.

— Сигурно. Следвали са ни от столицата и следователно още там са ни наблюдавали и са научили всичко. Не ни остана нищо друго, освен бягство и никакво връщане повече.

— Боже Господи! Но пари, пари!

— Не бъди глупава! Тоя Винтер има пари!

— А, да, да! Той здравата се е заплеснал по мен. Ще набавя пари, а после, после…

Не предаде веднага мислите си с думи. Но баща й или ги отгатна, или му се бе въртяло същото из главата, защото допълни изречението:

— А после ще го оставим да си седи тук!

— Но той ще иска да тръгне с нас! Само че, ох… — Тя се прекъсна и впи поглед в баща си. — Де да бях мъж! Той щеше да остане тук, а с нас щяха да тръгнат само парите му. Един изстрел! Един удар с нож! И изчезваме! Но, за съжаление, аз не съм мъж, а и ти не си такъв. На теб човек въобще не може да разчита.

— Охо! В една такава ситуация вече от нищо не ми пука. Налага се да изчезнем, да зарежем имущество, имена, благороднически титли, предци… Трябва да имаме средства за нов и в никой случай мизерен, изпълнен с грижи, живот! И аз ще ги взема оттам, където само ги намеря.

— Ще видим дали наистина притежаваш кураж за тая работа. Там отпред се мъкне Винтер, моят горещо обичан годеник! Нека го настигнем. Тогава от само себе си ще се реши какво ще правим.

Тъй като Отшелника вървеше бавно, много скоро го настигнаха. Той изръмжа нещо на себе си, когато забеляза, че баронът наистина бе взел дъщеря си. Сега тя беше негова, знаеше го със сигурност. Една бегълка без пари, без всякакви средства… щеше да разчита на него, сега бе зависима от него. Красивото момиче сега му принадлежеше.

— Някой видя ли ви? — попита, обръщайки се към тях.

— Само прислугата — отговори баронът.

— Но тя не знае накъде сте побягнали?

— Не. Никой си няма понятие за нашите планове.

— Да вървим! При мен сте сигурни! Ще ви скрия в кулата. Там има едно старо подземие, което никой не може да намери. Вярно, не е много комфортно, има плъхове, паяци, жаби и други подобни гадини, но затова пък човек е толкова по-сигурно приютен.

— Пфу! — обади се Теодолинде. — Там в никой случай няма да ме вкарате.

— Мен също — пригласи баща й. — Ние трябва да се махнем оттук, незабавно да се махнем, още тази нощ.

— И накъде по-точно?

— Ще обмислим.

— Добре, ще го обмислим. Ето я кулата. Елате. При мен при всички случаи ще можем на спокойствие да обсъдим нещата.

Бяха стигнали зида. Отшелника отключи портата и влязоха в двора. Кучето ги посрещна с ръмжене, но веднага млъкна, като подуши стопанина си. Отшелника заключи пак грижливо портата и заповяда на животното:

— Оставаш вън! И хубаво да пазиш! — И обръщайки се към двамата, обясни: — Докато кучето е на двора, сме сигурни.

Сега отвори входа за кулата. Когато влязоха, заключи отново вратата и освен това бутна масивното резе. Понеже беше съвсем тъмно, не забеляза, че кучето се е промъкнало и сега се излегна до стълбището.

Със стигането си горе във всекидневната обитателят на това странно жилище запали свещ, помоли гостите си да седнат и да му обяснят всичко. Баронът му разказа някаква приказка, която в момента му хрумна, защото да каже истината не можеше и през ум да му мине. Но разказаното беше така измислено, че налагаше незабавно бягство от местността.

— Спомняте ли си мъжа, срещу когото ме подкрепихте преди време в шахтовата къщичка? — попита той Отшелника.

— Да.

— Е, той се числеше към бандата на Капитана, барон Фон Хелфенщайн. Понеже съм му родственик, човекът мислеше, че съм замесен в далаверите на Капитана, и ме изнудваше. Въпреки помощта ви той ни избяга, но на границата бе спипан от полицията и сега отново лежи в затвора. Днес се появиха други бивши членове на бандата — тримата мъже, които, както имахте възможност да наблюдавате, ме преследват. Със заплахи за смърт те също искат пари от мен. Следователно не ми остава нищо друго, освен незабавно да изчезна заедно с дъщеря си. Когато нещата се позабравят, ще се върнем.

Когато баронът свърши, Отшелника се загледа известно време пред себе си и после попита:

— Можете ли да избягате без чужда помощ?

— За съжаление, не. Откровено ще призная, че на никого нямам истинско доверие.

— Също и на мен?

— Вие сте като че ли единственият.

— Е, аз съм готов да ви подкрепя според силите си, ако с цялата си искреност и отговорност кажете дали ще ви бъда добре дошъл като зет.

— Ако докажете, че наистина обичате дъщеря ми, да.

— Как трябва да го докажа?

— С помощта си.

— Добре. Аз имам повече възможности да ви помогна, отколкото си мислите. Слушайте! Не залая ли кучето?

— Аз не чух нищо.

Отшелника не беше се заблудил, но се успокои, понеже кучето замлъкна, и продължи разговора. Тримата не подозираха, че точно сега отвън бе облегната стълба. Тя трябваше да послужи на Холм и Хаук да подслушат разговора…

Както читателят знае, Холм и Хаук се бяха отправили бързо към кулата. Когато минаваха край овощните дървета, Хаук каза, спирайки:

— Стой! Хрумна ми една идея. Ще можем ли да прехвърлим зида и да се вмъкнем в кулата?

— Едва ли.

— Да, бегълците ще се заключат там. В следобеда видях, че кулата има прозорци. Може би ще бъдем принудени да се вмъкнем през някой от тях. Но как ще се качим?

— Аха, имате предвид стълбата?

— Да.

— Прав сте. Да я вземем!

Насочиха се към фронтонната страна на постройката, където стълбата още бе облегната до прозореца. По път Холм настъпи някакъв твърд предмет. Наведе се и го вдигна.

— Тук се търкаля някаква двуцевка — каза. — Сигурно тази, с която беше стреляно по оберлейтенанта. Беше даден само един изстрел. Може би… да, едната цев е още заредена. Това оръжие може да ни бъде от голяма полза.

Заметна я. После взеха стълбата. Не беше много тежка. Единият хвана отпред, другият отзад, придвижваха се доста бързо. През деня бяха видели самотната постройка, знаеха положението й и нямаше как да я пропуснат, макар че бе доста тъмно. С помощта на стълбата прехвърлиха зида. Един от високите, тесни прозорци на кулата беше осветен.

— Там са — отбеляза Хаук. — Вратата е от тази страна. Да проверим дали не е отворена!

— Едва ли бяха я оставили така! При всички случаи са я заключили. Това се разбира изцяло от само себе си.

Оставиха стълбата и приближиха до входа. Зад масивната, сглобена от талпи врата се чу гневно ръмжене.

— Куче! — каза Хаук.

Животното чу гласа му. Залая. Този лай бе чул Отшелника горе в кулата.

— Назад! — прошепна Холм. — Кучето ще издаде присъствието ни.

Отдалечиха се незабавно и се върнаха при стълбата. Кучето се успокои.

— Трябва да действаме, а те при всички случаи ще усетят, че сме тук — забеляза Хаук.

— Но преди да действаме, трябва да си изясним положението. Аз няколко пъти съм посещавал татко и сестра ми в Бад Райтценхайн. Там имах възможност да чуя за Отшелника. Той бил отявлен мизантроп. Кулата му се пазела от куче, което било истински сатана — дог. Налитало на хора и би разкъсало всеки, който посмее достатъчно да приближи.

— Тогава е за учудване, че животното е зад вратата, а не тук отвън.

— Сигурно по недоглеждане се е вмъкнало заедно с тях. А сега да отидем при прозореца.

Вдигнаха стълбата и я облегнаха. Беше дълга и опря на известно разстояние над прозореца. Така можеха и двамата да се качат и да надзъртат вътре. Холм приклекна горе на стъпалото, Хаук се сниши под него. Прозорецът, както вече бе казано, беше с височината на човешки ръст, но ширината му възлизаше на не повече от лакът, така че в случай на необходимост човек можеше да се промъкне само с рамото напред. Рамката не прилягаше плътно към камъка, а хоросанът, който ги бе свързвал, с течение на времето се беше изронил, и ето как отвън можеха да се долавят гласовете на намиращите се в стаята хора.

Видима беше само Теодолинде. Тя седеше на един стар тапициран стол и слушаше с напрежение разговора на двамата мъже, до които погледът на подслушвачите не можеше да достигне. Лицето й имаше напрегнат, високомерен израз. От време на време очите й просветваха презрително или гневно. Друг път трепваше и се размърдваше нервно, сякаш се канеше да скочи върху някого или да му обърне внимание върху нещо важно.

Най-сетне взе и тя участие в разговора. Двамата я чуха да казва:

— Да, не можем да останем.

— Трябва да се махнем, час по-скоро да се махнем — прозвуча гласът на баща й.

— И то още тази нощ!

— О, тук при мен няма да ви търсят! — забеляза невидимият Отшелник.

— Защо? От известно време всичко постоянно се обърква! — отвърна тя. — Нямам желание да се поверявам на късмета или случайността. Ще тръгваме.

— Но накъде?

— Трябва да го обсъдим. Най-напред да се разкараме оттук.

— Разполагате ли с необходимите за бягството средства?

— За съжаление, не.

— Хм! Вие ми обещахте брак, а баща ви сега ми даде утвърдителен отговор. Аз следователно имам задължението да се грижа за вас. Ще тръгна с вас. Нали знаете, че съм богат.

— Можете ли да го докажете?

Настъпи кратка пауза.

— Почакайте за миг! — каза после Отшелника грубо. Изглежда, се отдалечи.

Хаук и Холм видяха, че баронът пристъпи към дъщеря си. Сега следователно виждаха и него. Баща и дъщеря си зашепнаха. Разговорът им не можеше да бъде доловен от подслушваните.

— Сега ще ни покаже парите си — прошушна Теодолинде.

— Дали ще са много?

— Изглежда е много богат. Един удар, едно намушкване и всичко е наше. Наемаш ли се?

— Хм-м! У мен е ножът, който му бях заел. Той е остър и източен…

— Ето на! Ще го направиш ли?

— Стига да не е много трудно.

— Ха! Заставаш до него, от лявата му страна, та да можеш с дясната ръка добре да го намушкаш. Аз ще го заставя да се наведе. Един удар с ножа отзад в сърцето и цялото му имущество е наше. Надявам се, че веднъж ще се проявиш не като баба, а като мъж.

— Добре, той ще умре, nota bene, ако трудът си заслужава! — изхили се диво баронът. — Винтер е неспасяемо изгубен!

Холм и Хаук си вадеха изводи по физиономиите на двамата, че не е нищо добро онова, което обсъждат.

— Мисля, че кроят нещо лошо на Отшелника — каза Холм тихо.

— Сигурно! А, виждате ли какво държи старият в ръката?

— Нож! Пак го прибра. По дяволите! Дали не се канят да очистят Отшелника?

— Не бива да позволяваме това да се случи! Слушайте!

Сега отново прозвуча гласът на Винтер:

— Елате в малката стаичка! Отворих ракли и сандъци. Ще се убедите, че ще можете да живеете край мен като княгиня.

Теодолинде стана от стола, за да се отзове на поканата. Същевременно хвърли един триумфиращ и подканящ поглед към баща си. Този поглед ясно говореше: „Сега е моментът, сега трябва да действаме, така че напред!“ Холм прошепна:

— Ще се случи нещо! Бързо долу! Да преместим стълбата при другия прозорец!

Секунда по-късно бяха стигнали земята, а в следващия миг стълбата бе облегната над следващото прозоречно отверстие. Двамата се изкачиха с възможно най-голяма бързина и погледнаха вътре.

Видяха старата, обкована с желязо и магарешка кожа ракла, каквито се употребяваха в миналото столетие, а до нея скрина и сандъка. Бяха отворени. Какво се намираше в тях, Хаук и Холм не можеха да видят. Забелязаха само, че Отшелника посочи с ръка сандъците и пусна горда, надменна усмивка. Теодолинде приближи и погледна в раклата. Заговори, но отвън не можеха да разберат думите й.

Баща й също пристъпи. Подслушвачите сега имаха и трите действащи лица ясно пред очите си. Баронът, който стоеше от лявата страна на Отшелника, му каза нещо. Винтер се наведе ниско, за да посегне в раклата.

В същия миг ножът проблесна в ръката на Фалкенщайн и острието прониза плешката на Отшелника. Намушканият нададе силен, ужасяващ крясък и се изправи с разкривено от болка лице.

— Господи Исусе! Те го убиват! — извика Хаук много по-високо, отколкото бе възнамерявал.

— Почакай, негоднико! — изкрещя Холм.

— Замахва за втори път! — ужаси се Хаук.

Холм стоеше твърдо на стълбата. Още при първото намушкване беше смъкнал рязко пушката от рамото и я бе взел за стрелба. Едновременно с думите си натисна спусъка. Изстрелът отекна и баронът, който тъкмо бе нанесъл втори удар, залитна и се стовари на пода, улучен в главата. Отшелника също рухна с ножа в гърба.

Теодолинде нададе крясък на ужас, който в действителност не можа да се чуе, защото потъна в силно издрънчаване и трясък, Холм разби с приклад целия прозорец, при което стъклата и старата, прогнила рамка изпопадаха в малката стаичка. Теодолинде се строполи до баща си.

— Напред! — изкомандва Холм. — Може би все още ще можем да помогнем!

Стъпи върху перваза, провря се през прозоречното отверстие и скочи в помещението. Хаук, който се бе изкачил само дотолкова, че да може да надзърта вътре, се изкатери бързо по-високо и го последва.

— Убийца! Вие сте моя пленница! — извика Холм. Хвана момичето и го дръпна от пода.

Тя го погледна с широко разтворени очи, сякаш виждаше призрак.

— Убийца? Аз? — проломоти. — Това не е вярно, не е вярно! Пуснете ме!

Отскубна се и скочи към вратата да побегне. Но Холм бързо я улови, запрати я обратно и каза:

— Хер Хаук, пазете тая усойница, докато аз проверя има ли живот още в тези мъже.

Момичето видя, че е изгубено, и се свлече на един стол. Хаук застана между вратата и Теодолинде. Холм се наведе към владетеля на замъка.

— Мъртъв! — обяви. — Куршумът добре го е улучил. Тоя тип трябваше да живее, за да изтърпи друго наказание.

Дъщерята чу тези думи, разбра, че баща й е мъртъв. Не направи нищо, което би могло да се възприеме като проява на синовна обич. Чувстваше се, сякаш самата тя беше мъртва. Показният й кураж беше изчезнал.

Сега Холм прегледа Отшелника, който лежеше по корем на пода, и рече:

— Тоя като че ли не е мъртъв, а само в безсъзнание. Диша, но толкова слабо, че едва се усеща.

— Измъкнете ножа от гърба! — посъветва благонамерено Хаук.

— Не бих го направил! Тогава може би ще умре за кратко от кръвоизлив. Ние трябва да опитаме да го запазим в сегашното положение, докато дойде лекар. Чуйте! Не вика ли някой?

— Да. Сега пак.

— Хер Холм! — прозвуча отвън.

И веднага кучето долу при стълбището извиси яростен лай. Холм пристъпи до прозореца и попита кой е.

— Аз, Хагенау — беше му отговорено.

— Елате горе!

— Веднага! А-а, тук има стълба! Какво се е случило? Горе още ли грози опасност?

— Не. Тя отмина.

— Е, идвам!

Оберлейтенантът се промуши през прозореца и скочи на пода. Хвърли един поглед из стаята и възкликна стреснато:

— Всички дяволи! Два трупа! Какво се е случило?

Холм му разказа целия ход на събитията и после попита:

— А вие как се озовахте тук, хер Фон Хагенау?

— Чухме изстрела. Знаехме, че хукнахте към кулата, а нямате оръжие. Отправихме се по най-бързия начин насам, за да ви се притечем на помощ. Е, да, но явно късно пристигнах. Но тази дамичка тук ще задържим. Тя скоро няма да помисли за женитба. Всъщност старият не си заслужаваше барута на изстрела. Можехте да си спестите тоя труд!

— Трябваше да стрелям, за да спася по възможност другия — отговори твърдо Холм.

— Но той сега въпреки всичко е мъртъв — отбеляза оберлейтенантът.

Тогава оттам, където лежеше Винтер, тихо прозвуча:

— Аз… аз… съм жив.

— Той говори! — каза Хагенау. — Нека видим!

Пристъпи към Отшелника, наведе се над него и попита:

— Жив ли сте? Чувате ли какво говорим?

— Да.

— Знаете ли какво се случи?

— Да.

— Значи сте в пълно съзнание?

— Напълно.

Той не отговаряше плавно, наистина, а бавно и така си поемаше дъх, че звучеше кажи-речи като свирене.

— Искате ли да станете? — продължи Хагенау. — Хайде, аз ще ви помогна.

— Не мога, няма да стане, не мога да си движа крайниците. Ножът…

— Чумата го взела! Аз не съм фелдшер или знахар, но може би ножът е засегнал точно някой двигателен нерв или нещо подобно. Да го изтеглим.

— Не! — помоли раненият. — Тогава всичко ще свърши, ще умра от загуба на кръв. О, тоя негодяй! Тоя… тоя… Къде е дъщеря му?

— Тук седи.

— Пожелавам й хиляди дяволи…

Напрегна всички сили за някакво движение, но не успя. Последицата от това напрежение бе един поток от кръв, който бликна от устата му и почти го задуши. Сега Холм и Хаук също пристъпиха бързо към него, за да го облекчат по някакъв начин. Избърсаха му кръвта, подложиха една възглавница под главата му. И тогава… погледът му падна върху тимпаниста, очите му се разшириха.

— Фридрих! Брат ми! — изрече. Тимпанистът се вторачи в него слисано.

— Аз се казвам Хаук, а не Фридрих. Той беше моят баща.

По лицето на Отшелника плъзна израз на бавно разбиране.

— Да — прошушна той. — Не е брат ми, а… неговият син… Аз също се казвам Хаук… Не Винтер,… а всъщност Хаук… Ах!

След кръвоизлива говоренето много го затрудняваше. Изгуби съзнание. Тримата се събраха, за да не бъдат чути от Теодолинде, и Холм каза на тимпаниста:

— Тоя Отшелник Винтер очевидно е избягалият ви чичо!

Лицето на тимпаниста буквално трепна.

— Тоя човек? С раклата, скрина и сандъка, пълни с пари?

— Да, нали назова името ви. И заяви, че не се казва Винтер, а също Хаук.

— Тоя безделник! Първо ме нарече Фридрих. Но това беше малкото име на баща ми. Следователно ме е сметнал за брат си. Дали наистина е чичо ми?

— Това ще се установи. Да изчакаме! — После Холм се обърна към оберлейтенанта: — Какво ще правим с пленницата и баща й?

— Трябва да чакаме, докато дойде полицията. Всичко тук трябва да остане в състоянието, в което сме го заварили. Необходимо е веднага да телеграфираме и да пратим също депеша до прокурора.

— Кой ще упражнява дотогава тук надзор?

— Хер Хаук може да го поеме — отговори Хагенау. — Така ще бъде веднага на мястото, ако Отшелника дойде на себе си и поиска да го види. Аз доведох неколцина яки мъже, които чакат долу. Трябва да се прибера вкъщи. Чувствам, че раната ми всъщност не е чак толкова лека. Оттам ще пратя някого с депеша до телеграфната станция.

— Позволете аз да я съставя. Знам до кого да я адресирам и как трябва да гласи.

— Направете го.

Холм откъсна един лист от бележника си и написа:

„До княз Ван Зоом.

Веднага извънреден влак… Грюнбах спирка Вилдау… оттам имам грижа коне… Верижката Роберт Бертрам открадната… няколко пленника… вземете прокурора и асесор Фон Шуберт.“

Всичко останало беше уговорено набързо. После бяха извикани горе „яките мъже“ на Хагенау, при което кучето много трудно бе усмирено и вързано за синджира. Самият оберлейтенант се отправи заедно с Холм обратно към замъка.

Докторът беше посрещнат от Елън и сестра му Хилда с изключително голяма радост. При това не забелязаха, че оберлейтенантът се е смъкнал съвсем обезсилено на канапето. Едва след време погледът на Хилда падна върху неговото обезкръвено, мъртвешки бледо лице. Нададе вик на уплаха, втурна се към него, улови ръката му и попита:

— Какво ви е, хер Фон Хагенау? Лошо ли ви стана?

Той се насили за усмивка и отговори:

— Почувствах се странно… толкова слаб. Но сега отново се усещам силен, много силен.

— О, не! Не ви е добре. Много сте изтощен. Трябваше да ни послушате и да не отивате до кулата.

— Хм-м, да! Може би ще е по-добре да наредя да ме откарат вкъщи. Ние също имаме един стар, верен слуга като този Даниел тук. Той ще се погрижи за мен.

— Слуга? Не. Тръгвам с вас!

Каза то с толкова решителен тон, сякаш това се подразбираше изцяло от себе си.

Очите на Хагенау получиха живец, започнаха да просветват.

— Искате да дойдете с мен? Наистина ли? — попита той.

— Да. Аз съм ви задължена. Ние станахме причина да тръгнете с нас. В следствие на това бяхте ранен. Нямате майка, сестра… ще пътувам с вас!

Той погледна брат й и попита:

— Вие чухте, хер доктор. Какво ще кажете по въпроса?

— Тя е права. Ако не бяхте дошли, лошо ни се пишеше. Вие ни спасихте живота. Да ви предложим помощта си, е най-малкото, което можем да направим… за съжаление! Надявам се, че няма да отблъснете предложението на сестра ми.

— Да го отблъсна? — усмихна се щастливо Хагенау — През ум не ми минава. Много глупости съм вършил, но тази ще бъде най-голямата, така че ще я пропусна. Но кой ще поеме надзора тук, в замъка?

— Аз ще остана. Можете да бъдете уверен, че всичко ще протича така, както е необходимо. Но депешата, хер оберлейтенант?

— Ще се погрижа, макар че съм ранен. Можете да разчитате.

Бяха наредили да запрегнат. Колата спря сега пред портата. Хагенау се качи и Хилда седна срещу него. По път не бе произнесена нито дума. Едва когато колата спря в двора на замъка Райтценхайн, Хагенау се обади:

— Какво става? Къде сме?

— У вас, хер оберлейтенант — отговори тя.

— А-а… така ли!… Простете! Май наистина съм по-слаб, отколкото смятах. Нищо не си спомням от пътуването. Трябва да съм бил в безсъзнание. Мисля, че отново кървя.

Никой не беше осведомен за намеренията на Хагенау. Обитателите на замъка спяха. Портиерът бързо приближи и получи заповедите му. Хагенау забрани да се буди баща му. Но веднага прати човек за лекаря и един куриер с депешата.

Когато раненият бе пренесен в стаята и прегледан, установи се, че превръзката се е разхлабила. После дойде лекарят, който се зае професионално с раната. Той успокои болния. Каза, че раняването не било опасно, само загубата на кръв окачестви като значителна. Това щяло да предизвика сериозна треска. Но това щяло да бъде всичко.

Пациентът потъна в сън и тогава влезе Хилда да бди при постелята му. Докато седеше така сама при него, я спохождаха и си отиваха разни мисли. Държеше погледа си отправен към неговото лице и не си даваше сметка, защо трябва отново и отново да поглежда този толкова некрасив лик. Така мина нощта в безмълвна тишина.

Призори оберлейтенантът се раздвижи. Отвори очи и я погледна, сякаш първо трябваше да се опомни. После попита:

— Фройлайн Холм? Наистина ли сте тук, или още сънувам?

— Наяве е — усмихна се тя.

— Колко прекрасно! Аз сънувах именно, вие сте… ах, дължа ви много голяма благодарност! Каква жертва от ваша страна! Та вие самата се нуждаете от сън.

— Ох, не бих могла да заспя, напълно невъзможно! Тревожа се за вас.

— Тревожите се за мен? Господи Исусе! Та нали знаете, фройлайн Холм, че другарите ми ме наричат Жерава?

— Да. Избрали са ви един наистина некрасив прякор.

— Но той си е иначе много сполучлив за това олицетворение на грозотата, каквото съм аз.

— Грозен? Аз не ви намирам такъв.

— Не? О, моля, я ме погледнете!

— Вече често съм го правила. Един мъж може да бъде некрасив, но една жена — не. А и красотата не се изразява само в чертите на лицето. Който има добра душа, не може да е грозен.

— Наистина ли? О, в такъв случай и аз не съм грозен, а дори най-красивият тип, който може да има. Ще ви кажа, аз имам душа като презряла слива. Тя пада от дървото веднага щом човек макар и само леко го разтърси.

— Служите си с изключително сполучливи сравнения — засмя се тя.

— Да. Във ваша близост ставам духовит. Това е вярно.

Изглеждаше щастлив и това щастие разхубавяваше бледите му черти повече, отколкото човек би могъл да си помисли. Дълго, дълго лежа кротко усмихнат и със затворени очи. Навярно сам не съзнаваше, че отново и отново прошепна.

— Тя се тревожи за мен… Жерава!

Отново заспа.