Карл Май
Отшелника (8)

Глава 8
Отмъщение

На другия ден двамата Хагенау, баща и син, отидоха да посетят Фалкенщайн. Бяха отрупани с внимание, което веднага направи впечатление на Жерава и го накара да застане нащрек. Скоро след пристигането двамата бащи се оттеглиха под някакъв претекст, за да могат Теодолинде и Валтер да се обяснят.

Валтер Фон Хагенау внимателно беше огледал отредената му годеница. Когато стояха сега един до друг при прозореца, около устата му трепна саркастичен израз. Изсмя се късо и каза:

— Аз обичам откровеността, милостива фройлайн. Вие навярно също?

— Да. Нашите гледища в това отношение съвпадат.

— Тогава нека бъдем откровени! Известна ли ви е причината на днешното ми посещение?

— Да.

— Ние трябва да се опознаем. Ето защо аз предлагам взаимно да си облекчим тая мъчителна работа. Аз харесвам ли ви?

— Външно ли имате предвид или…

— Най-напред външно!

— Хм-м, Жерав!

— Благодаря! — ухили се той. — Това действително е откровено. Значи моят боен прякор е стигнал и до тук. Е, да, аз наистина не съм красив!

— Но това не се и иска. Вашата духовна страна много вероятно ще ме удовлетвори.

— Да се надяваме. Тази духовна страна ще положи всички усилия да спечели симпатиите ви.

— И навярно не без успех. А сега мога ли и аз да попитам дали ви харесвам?

— Обратното.

— Как така? Какво искате да кажете?

— Вие външно не ме харесвате, но пък вътрешно. С вас нещата при мен стоят точно обратното.

— Аха! Харесвате ме външно?

— Да.

— Но вътрешно — не?

— Вие сте очарователна, да, дори нещо повече от красива. Но душата ви е черна.

Каза го толкова натъртено, че тя се засмя смутено и прибави:

— Като нощта или като Преизподнята!

— Приблизително така. Тя е черна, но има и благородна чернота. Ще трябва още да я проуча и по-късно ще ви съобщя преценката си.

Но той вече я беше направил, защото, когато баща му го попита по пътя за дома дали му е харесала Теодолинде, отговори:

— Никак, скъпи татко. Нейната красота прави впечатление, но това впечатление е измамливо. Тя е чисто външна. Аз я намирам пресметлива и студена и не искам да се оженя за нея.

— За Бога, ние имаме нужда от пари!

— Хм-м! Тоя хер Фон Фалкенщайн наистина ли е богат? Защо тогава носи фалшиви камъни на пръстените си? Татко, залагам си главата, че те са имитация!

Бащата опита да го разубеди, но Хагенау остана твърдо на своето становище. Но накрая все пак изяви готовност да изчака, като първо проучи красивата Теодолинде.

В предобеда на другия ден златарят Якоб Симеон поиска да доложат за него на барон фон Фалкенщайн. Беше очакван и в следствие на това веднага приет.

— Е — обяви Фалкенщайн, — реших да опитам с вас. Носите ли верижката?

— Да.

— Покажете я!

— О, моля! Имате ли парите?

— Да. Вижте тези банкноти!

Владетелят на замъка хвърли сумата на масата. Златарят провери всяка отделна банкнота. Едва ли бе считал за възможно да му бъдат наброени наведнъж толкова пари. Ето защо ги прибра удовлетворено и предаде в замяна верижката. После попита:

— Как смятате да процедираме с детското бельо?

— Днес аз и дъщеря ми ще отпътуваме за столицата. Не ми се иска да губя време. Най-добре ще е да определите къде и кога мога да се срещна с вас.

— Елате в един часа през нощта при Зеления фонтан на Алтмаркт. Там ще ме намерите. Тогава вероятно вече ще притежавам дубликатите на ключовете.

Якоб Симеон си тръгна, а баронът съобщи на дъщеря си резултата от разговора. Тя беше съгласна да го придружи до столичния град.

Но той изрази очакването, че тя не възнамерява да участва в тайното и толкова опасно начинание. Теодолинде заяви, че, напротив, това е твърдото й намерение. Баронът се изплаши от решителността, с която направи изявлението, и предупреди.

— Помисли на какви опасности ще се подхвърлиш!

— Тези опасности са същите, срещу които и ти ще се отправиш, татко!

— Има разлика. Аз съм мъж.

— Я стига! — отговори тя. — Сякаш ние жените сме чупливи! На някой чужд човек ли предпочиташ да се довериш вместо на мен? Аз те познавам. Ти не си много голям герой. Аз имам много повече кураж от теб! Не искам да те оскърбя, наистина, но няма как да не признаеш, че притежавам и повече енергия от теб. В контрабандистките ви далавери вземах значително по-голямо участие от теб. Бях нещо повече от твоя довереница. Сега снабдих парите и искам да участвам и в останалото. Но я кажи, даде ли на тоя златар двайсет и петте хиляди гулдена и получи ли верижката?

— Да.

— Покажи ми я. Трябва добре да я огледам.

Съдът беше сложил ръка върху палата на барон Фон Хелфенщайн. Двамата тайни полицаи Фридрих и Антон бяха разквартирувани тук, за да пазят имението, в което нищо не биваше да се промени. Хулда Нойман, камериерката на баронеса Нора фон Хелфенщайн, с арестуването на нейната господарка беше изгубила мястото си и сега чакаше възможност да си намери нещо подходящо. Не искаше да се ангажира като обикновена домашна помощница, но добрите предложения бяха редки. Това обаче не я притесняваше. Възнаграждението й беше добро, така че бе успяла да поспести нещичко. Ето защо можеше да издържи известно време.

Отдавна се числеше към редовните посетители на „Тиволи“. Беше миловидна и през тези вечери не й липсваха кавалери за танците. Днес пощальонът й донесе едно писмо, чийто автор бе невъзможно да бъде отгатнат. То гласеше:

„Многоуважаема фройлайн, познавам ви вече от дълго време, макар че не мога да се радвам на вниманието ви. Копнея да завържа познанство с вас и бих дал много, за да успея да спечеля любовта ви. Ако все още не сте отдала сърцето си, елате довечера отново в «Тиволи». От това ще разбера, че сте още свободна, а после няма да пропусна възможността да легна в краката ви.“

Редовете не бяха подписани. Всяко момиче се радва, когато бива харесвано. Камериерката също се зарадва, още повече че притежаваше доста голяма доза кокетство. Беше любопитна да се запознае с автора на писмото. И бездруго днес щеше да посети „Тиволи“, но сега, естествено, отиде с по-голямо желание.

Едва беше влязла и вече я ангажираха. Танцуваше почти във всеки тур, но само с познати партньори. Но ето че дойде един млад мъж. Не се огледа за нея, а сякаш вниманието му беше насочено към нещо друго. Но когато понечи да мине край нея, погледът му като че случайно попадна на лицето й и той спря.

— Извинете, майн фройлайн — заговори, — струва ми се, че ви познавам.

Имаше представителна фигура и беше елегантно облечен. Тонът му звучеше много учтиво, а поклонът, който направи, я удовлетвори още повече. Ето защо отговори:

— И аз имам чувството, че вече съм ви виждала.

— Ако ми позволите да се настаня до вас, бихме могли да помислим къде сме се срещали.

— Седнете, моля! — прозвуча нейната покана.

Той се отзова. Момичето го огледа проучващо. Видя тежък ланец на жилетката и скъпи пръстени по пръстите му. Следователно беше заможен, макар и да нямаше нещо аристократично в него. На един познавач на хората не биха му харесали стиснатите устни и пронизващият поглед, наистина, но тя не беше толкова внимателен наблюдател. Този мъж беше бившият златарски калфа Август Менерт, на когото Якоб Симеон бе продал фирмата си.

— И така, къде сме се виждали? — попита той, кръстосвайки удобно крака.

— Не тук — отговори тя.

— Напротив, напротив! В последно време тук ви забелязах няколко пъти. И въпреки това ми се струва, сякаш отдавна познавам лицето ви.

— Аз вашето също. Родом съм от Грюнбах.

— Имате предвид имението Грюнбах, което принадлежи на барон Фон Фалкенщайн?

— Да.

— Значи сме били съседи. Аз съм от Райтценхайн, който принадлежи на хер Фон Хагенау.

— Аха, сега е ясно! Там сме се виждали. Сега го знаете и следствието приключи.

— Означава ли това, че трябва да си тръгвам?

— О, не — отговори тя. — Не бих отпратила един земляк, още повече…

Спря по средата и го погледна дяволито и изучаващо.

— Можете ли да пишете? — попита с усмивка.

— О, много добре! — засмя се и той.

— Може би писма до дами?

— Когато е много наложително, да.

— Кога сте писали последното си писмо до дама?

Той направи замислена физиономия и отговори:

— Не много отдавна.

Точно сега паузата свърши и музиката поде жив галоп. Той се надигна, поклони се и помоли за ръката й. Тя му я подаде и танцът започна. Когато свърши и двамата седнаха отново, той каза:

— Е, добре! Аз съм анонимният автор на писмото. Сега бих желал да зная дали се сърдите.

— Не виждам защо трябва да се сърдя.

— В такъв случай искам да ви отправя една голяма молба. Но тя би могла да ви раздразни. Ще ми подарите ли и останалите танци?

— Хм! Значи да не танцувам с никой друг?

— Това е желанието ми. Много ми се иска да ви имам само за себе си, макар и да нямам никакво право. Или може би се интересувате от някой друг, така че ви е трудно да изпълните молбата ми?

— О, не! С удоволствие ще танцувам само с вас!

Погледът му се спря с радостна изненада върху лицето й.

— Чудесно! — възкликна. — Не го очаквах.

— Защо?

— Едно такова красиво момиче едва ли може да е останало без обожатели.

— Обожатели, да — отвърна тя, свивайки пренебрежително рамене. — Но обожател не значи още любим!

— Разликата не е много голяма, а аз познавам един, за когото мисля, че не е бил само обожател.

— Кой ще е той?

— Предпочитам да премълча. Можете да го видите, днес той е тук.

Очите й се плъзнаха търсещо по различните маси и групички. После отговори:

— Не виждам кого бихте могли да имате предвид.

— О, той не е в залата, а там вляво, в съседното помещение. Намира се в мила компания.

— Правите ме толкова любопитна, че наистина ми се иска да надзърна там.

— Сторете го. Ще ви чакам тук!

Тя стана и се отдалечи. Той се загледа победоносно след нея и промърмори:

— Тя е пленително красива. Трябва да я имам тази Хулда Нойман, та ако ще и да забъркам някоя каша!

Погледът му кажи-речи я изпиваше. Сега тя отиде до отворената, водеща към съседното помещение, врата. Погледна вътре. Той я видя, че трепна.

— Аха, видяла го е — помисли си. — Сега ще разбера дали е скъсала с него.

Тя премина бавно и сякаш безцелно залата и се върна при него.

— Е, видяхте ли го? — попита той.

— Кого всъщност имахте предвид? — отби момичето.

— Е, някой си там Антон!

— Антон? Не познавам никакъв Антон — отговори тя, правейки се на учудена. Беше пребледняла. Тревожно попита: — Откъде го познавате?

— Няма значение — отклони сега той. — Достатъчно е, че знам каква връзка сте имали с този Антон. Вие бяхте при баронеса Фон Хелфенщайн, а той трябваше да ви подпита по поръчение на княз Ван Зоом. Ето защо симулира любов към вас. Но стига по този въпрос. Бих желал да ви се представя. Името ми е Август Менерт. Златар съм. Доскоро бях помощник и тъй като не спадам към прахосниците, а и не можех да живея при моя работодател, наех една евтина мансарда за нощувка. Беше в задна къща. Оттам можех да виждам страничния фронт на един известен палат. Имаше един прозорец, който винаги светеше, когато една известна баронеса бе отишла да си легне. Там живееше прислужницата на баронесата, едно прелестно момиче. Накратко казано, влюбих се в нея и започнах да събирам сведения. Така узнах също онова за вас и Антон. Признавам, че наистина станах ревнив, толкова повече защото знаех, че той ви залъгва.

— Откъде го предположихте?

— Научих, че е таен полицай. Останалото лесно отгатнах. Не знаех, наистина, че вашият барон е Капитана. Сега този Антон постигна целта си и повече не ви поглежда. Не е ли така?

Очите й метнаха мълнии на гняв и омраза.

— Вече не ме поглежда! — процеди. — Ах, да можех да измисля нещо, от което да го заболи, да се вреже дълбоко в сърцето му, в живота!

— Размишлявайте!

— Е-ех! Твърде слаба съм за отмъщение!

— Потърсете тогава помощ! — рече той, като улови ръката й и я погледна жадно-въпросително в очите.

— Имате ли кураж? — прозвуча насреща му.

— Да.

— Нямам предвид обикновения кураж. Аз искам да отмъстя на този жалък човек. Коя е всъщност онази, която седи до него?

— Годеницата му.

— Не я познавам.

— Казва се Анна Ландрок. Заради вас научих всичко това.

— Значи двамата вече са се сгодили?

— Да. Също неговият красив колега се е сгодил.

— Който седи с него там вътре? Той също така се намираше на разположение на княз Ван Зоом.

— Да, и постъпи също като Антон. Сгоди се за някоя си там Емили Вернер. Но преди това и той подлъга едно бедно момиче, за да оплете баща й в мрежата.

— Кой беше той?

— Старият аптекар Хорн.

— Аха, дето се направи на умрял, за да избяга от затвора, но бе отново заловен?

— Да, с дъщеря му се случи както с вас. Тоя мизерен Фридрих я измами. Какво ли си мисли тя, като го гледа сега да седи до другата? Много вероятно също замисля отмъщение.

— Нима тя е тук?

— Да. Ниската дебелана там косо срещу нас, дето не отделя поглед от отворената врата. Виждате ли какви очи блещи? Сякаш иска да го погълне. Тя би могла да ви бъде една добра съюзница!

Хулда оглежда известно време дебелата аптекарска дъщеря. После попита:

— Откъде знаете също за това момиче?

— Хм-м! Всъщност не би трябвало да го знам, но го подслушах. При моя шеф се говореха разни неща, които не бяха за непосветени уши.

— Кой е шефът ви?

— Той вече не ми е такъв, защото аз наскоро закупих фирмата му.

— Значи сега сте самостоятелен?

— Напълно. Сам съм си господар и имам много добри средства за препитание. Шефът ми беше Якоб Симеон.

Тя го погледна бързо и изненадано.

— Какво? При него ли бяхте?

— Да. Познавате ли го?

— Разбира се! Та нали той беше от хората на Капи…

— Откъде знаете, че е бил от неговите хора?

— Чух го от полицаите, които след арестуването на господаря заеха палата. Подслушах ги.

— По дяволите! А Якоб Симеон твърдо вярваше, че никой не го подозира.

— Това беше изказано само като предположение. Онази Хорн там отсреща… само отдалеч ли ви е позната?

— Не. Познавам я отблизо. Баща й често идваше при нас, а и аз изпълнявах някои поръчки на шефа при него. Казва се Йете.

— Бр-р! Грозно име!

— Грозно като самата нея.

— Бих желала малко да си поприказвам с нея.

— Е, мога да уредя да седне при нея.

Менерт се надигна и отиде при Йете Хорн, която направи много учудена физиономия, когато чу поканата му. Отзова се с видимо колебание, понеже не й се искаше да напуска мястото си. Оттам именно можеше добре да наблюдава изменилия й таен полицай Фридрих. Скоро Хулда и Йете седяха една до друга и Менерт остави дамите насаме за няколко минути. Те скоро се задълбочиха в съкровен разговор. Дойдоха няколко танцьори да канят Хулда, но тя отказа. Разговорът беше по-важен.

Златарят се размотаваше из залата и на няколко пъти спря до отворената врата, от която можеше да огледа съседното помещение.

Там седяха двамата тайни полицаи Антон и Фридрих със своите годеници Анна Ландрок и Емили Вернер и бъдещите си тъстове.

Татко Ландрок, бивш вахмистър, беше изгубил при една злополука ръка и крак и бе изпаднал с близките си в окаяно положение. Княз Ван Зоом го избави от него, като му подсигури пенсия. Папа Вернер също така бе изтърпял много страдания като слуга в театъра и живееше с многобройната си фамилия в голяма немотия, докато накрая изгуби и работата си. Но князът се намеси и в неговия живот и му съдейства за сегашното място като касиер при театъра. Днес нямаше представление и той разполагаше с време да посети „Тиволи“. След толкова години нещастие промяната в съдбата му влияеше неимоверно благотворно. Цялото му лице буквално сияеше от разположеност и доволство.

Присъстваше и една друга личност. До Вернер седеше дъщеря му Лаура. Франц фон Хелфенщайн я беше насилил. Детето, което се появи на бял свят, умря, обвиниха я в детеубийство и бе осъдена на осем години затвор. Половината от присъдата беше вече излежана, когато Ван Зоом и доктор Макс Холм се заеха с нея и благодарение на щастливи обстоятелства успяха да докажат невинността й. Веднага бе освободена. Днес беше излязла за първи път, за да посети, заедно с баща си, сестра си и другите в „Тиволи“.

Погледът на Антон случайно попадна на Менерт, когато онзи се намираше при вратата. Сръга Фридрих и попита:

— Познаваш ли младия човек там?

— Помощник на Якоб Симеон.

— Така си и помислих. Но вече не е помощник, а самият е собственик на фирмата. Веднага ще го подложа на проверка.

Стана от стола, пристъпи към златаря и го попита:

— Нали сега вие сте собственик на фирмата, в която работехте?

— Да, майн хер — отвърна другият раздразнено. Антон се направи, че нищо не е забелязал, и продължи бодро:

— Много добре стана, че ви срещнах тук. Изработвате ли и венчални халки?

— Естествено!

— Бившият ви шеф винаги беше по-евтин от другите. В най-близко време ще имам нужда от годежен пръстен, моят приятел там също.

— Аз съм запазил неговите цени.

— Чудесно. Може би ще подарим на нашите дами и по един друг пръстен, освен обикновената златна халка. Вероятно имате добър избор?

— О, разбира се! Аз работя най-вече с имитация на скъпоценни камъни, които едва се различават от истинските.

— Това урежда добре нещата. Ние, естествено, не сме милионери, които могат да си позволят диаманти. Утре ще наминем към вас и ще разгледаме асортимента ви.

Правеше го само за да научи евентуално дали Менерт знае местонахождението на Якоб Симеон. Но младият златар го прозря и се отдалечи с лек поклон. Когато отиде при момичетата, Хулда го попита:

— Оня шпионин стоеше при вас. Какво искаше?

— Да ме подпита за шефа.

— Вие, надявам се, не сте били толкова глупав да му кажете?

— Не ми и хрумна. Те ще платят пръстените си, но няма да научат нищо.

— Пръстени? Искат да купят пръстени?

— Да, венчални халки, като претекст, естествено.

От лицето на Хулда се оттегли всякакъв цвят. Тя се втренчи в него, сякаш с мислите си се намираше някъде съвсем другаде.

— Венчални халки — промълви на себе си. — Ех, ако не бяха точно венчални халки.

— Те може би ще купят и други. Тоя Антон ми го каза.

При това известие тя едва не скочи от стола.

— Утре щели да дойдат — допълни Менерт.

— Още утре? О, ако знаех какво ги интересува!

— Аз споменах за имитациите си на диаманти и той като че има желание да види нещо от тоя род!

— Прекрасно, прекрасно! Оставете ни сами! Ще ви дам знак, кога да се върнете.

Той продължи разходката си. Дебелата Йете огледа Хулда с удивление и каза:

— Вие сякаш из един път станахте съвсем друга жена, когато се отвори приказка за пръстените. Много сте възбудена.

— И не е за чудене. Преди малко си трошехме главите по какъв начин да си отмъстим, а сега идеята е вече налице.

— Възбуждате любопитството ми.

Йете беше физически и духовно по-тромава от красивата камериерка, но що се касае до отмъщението към неверния любим, беше огън и пламък.

— Тези двама типове не вкараха ли в беда баща ви? — попита Хулда.

— В затвора.

— Да. Какво сега, ако ние ги вкараме в затвора?

— Възможно ли е? — попита дебеланата, като бузите й мигом се зачервиха.

— О, определено! Не само тях двамата, но и годениците им.

— Това, това би било чудесно отмъщение!

— Да, представете си оная Вернер в пандиза!

Каза го с повишен тон, за да поощри още повече Йете. Тя отговори:

— Бих дала за това няколко години от живота си.

— Това изобщо не е необходимо.

— Как да я подхванем тая работа?

— Много лесно. По-лесно отколкото си мислите. И така, откраднати са скъпоценни пръстени. Двете годеници носят откраднатите бижута и естествено биват арестувани.

— И от кого са ги имали?

— От своите мъже, които също ще бъдат арестувани.

— И тия наистина са ги откраднали?

— Не са си го и помислили!

— Тогава няма да има и арест!

— О, напротив! Оставете аз да се погрижа. Антон и Фридрих пазят палата на задържания барон Фон Хелфенщайн. Там всичко стои така, както той го е оставил. Сигурно и завинтената касета с бижутата е още налице. Тези бижута ще бъдат откраднати.

— От кого?

— От нас двете естествено.

Йете се изплаши.

— За Бога! — възкликна.

— Страх ли ви е?

— Да.

— Страх! И искате да си отмъстите? Били сте продадена, изменили са ви, а сега, когато ви се открива една толкова добра възможност да накажете злосторниците, се колебаете? Засрамете се!

Това веднага подейства. Йете отговори:

— Но сигурно ще бъде много трудно.

— Съвсем лесно, детински лесно.

— И как всъщност ще стане работата? Да не би да имате предвид, че ще нахълтаме взломаджийски в палата и ще задигнем диамантите?

— Да, разбира се.

— Господи Исусе! Тръпки ме побиват! Ако ни спипат!

— Невъзможно. Та нали двамата пазачи седят там в другото помещение и скоро няма да се приберат.

— Вие възнамерявате, както изглежда, още днес да я свършим тая работа?

— Естествено! Днес, веднага! Та нали утре щели да купят пръстените.

— Не знам каква е връзката между едното и другото.

— Много просто. Ние свиваме бижутата и аз давам на тоя хер Менерт, който здравата е лапнал по мен, два от пръстените. Той ще ги продаде на Антон и Фридрих. Те ще ги подарят после на момичетата си и ето как ще бъдат намерени у тях. Не е ли просто?

— Как ще влезем в палата? — попита Йете, която още не вникваше в демонския план.

— С ключ.

— А, вие имате ключ! Как се добрахте до него?

— Всяка умна домашна помощница си набавя възможно по-скоро собствен ключ или шперц.

— Но ключарят няма право да ви го прави!

— Той, естествено, не е за момичето, а за господарите. Момичето има само грижата те да изгубят ключа. Ясно?

— Да — кимна дебеланата с разбиране. — Момичето отмъква ключа и господарите трябва да си направят друг.

— Да, така беше и при мен. И господарите дори не забелязаха загубата. Когато баронесата бе откарана по настояване на нейния мъж в лудницата на Роленбург, аз присвоих ключа и баронът въобще не се сети за него. Сега е необходимо само да отида да го взема и после можем да се вмъкнем в палата, без някой да ни забележи.

— Но ще можем ли да отворим и касетата?

— Да. Аз имам и този ключ. Баронесата мислеше, че го е забутала някъде. Не искаше мъжът й нещо да разбере и тайно поръча нов. Естествено, го получи.

— Много ли са накитите в касетата?

— Е, плячката няма да бъде грандиозна, тъй като в последно време нещата на господарите не бяха особено блестящи. Забелязах го. Но въпреки това, освен отмъщението, ще завъртим една добра далавера. Ще делим, а после ще скрием нещата, докато стане възможно да ги продадем без риск.

— Няма ли да бъде по-добре сама да отидете до палата, фройлайн Нойман?

— Не. Имам нужда от втори човек и това сте вие. Или може би искате да се откажете от отмъщението си? Впрочем никой няма да ни спипа. Ние ще погледнем дали някъде не свети прозорец. Ако е такъв случаят, няма да рискуваме. Но ако всички прозорци са тъмни, няма от какво да се страхуваме.

— Ще ни видят, когато отваряме голямата порта.

— Не е необходимо да го правим. Ще минем през портичката и през стаите на господаря. Там познавам всеки ъгъл. Естествено, ще си светим.

— Отдолу ще видят светлината!

— Ако го вършим глупаво, да. Но ние ще постъпим умно. Аз имам един малък ветроупорен фенер, който може да се затъмнява по желание!

— Има още няколко неясноти. Дори и да пипнем бижутата, това нищо няма да ни ползва. Та нали двамата полицаи ще кажат, че са купили пръстените от Менерт.

— Той обаче ще заяви, че това не е вярно. Ще им продаде откраднатите, но ще твърди противното. Ще покаже скици на двата пръстена, които им е продал, и те наистина ще бъдат намерени у тях. Така двамата шпиони ще бъдат изобличени.

Бавно мислещата Йете поклати глава. Но сърцатата камериерка продължи със строг тон:

— Значи решавайте! Нямаме време за губене. Ще участвате ли?

— Направо ми иде да се откажа!

— Тъй! Вие сте измамена. Баща ви ще умре в кафеза или на ешафода. Цялото ви семейство ще се сгромоли в нещастието, а в замяна вие ще позволите на милия си Фридрих да вдига сватба и после да прави още и кръщенета!

Думите подействаха и Йете обяви:

— Ще участвам.

— Останете тук, аз ще отида да взема ключовете.

Стана и пристъпи към Менерт, който се бе облегнал наблизо на един пиластър.

— Е, имате ли някакъв план? — попита той.

— Да, и то много добър.

— Мога ли и аз да се включа?

— Да. Ще ме отведете до къщи. Но поставям условието преди това да вземете от магазина си два дамски пръстена с камъни-имитация.

— С каква цел?

— По-късно ще научите. Нека бъдат такива, каквито двамата полицаи евентуално биха харесали. Освен това ще трябва по-късно да можете точно да ги опишете.

— Няма проблем. Значи искате веднага да ги имате?

— Веднага! Но никой нищо не бива да разбере.

— Тръгвам незабавно!

Бързо излезе. Тя хвърли един триумфиращ поглед на Йете и бавно го последва.

Якоб Симеон се яви съгласно уговорката с барон Фон Фалкенщайн точно в един часа при фонтана на Алтмаркт. Там завари владетеля на замъка и дъщеря му. За негово учудване тя носеше мъжко облекло.

— Е, как стоят нещата с ключовете? — попита хер Фон Фалкенщайн.

— Имам ги.

— Значи можем да пристъпим към работа?

— Да. По улиците вече е много спокойно. Можем да рискуваме.

Когато стигнаха до Съдебната палата, най-напред разузнаха наоколо. Не се виждаше и чуваше жива душа. Ключът отвори. Те влязоха и заключиха след себе си. После запалиха един фенер със затъмнителни бленди.

— Сега да дойде някой! — каза баронът.

— Мен няма да заловят — заяви неговата решителна дъщеря. — Имам един добре зареден двуцевен джобен пистолет.

— С него всичко бихте оплескали — обади се Симеон. — Изстрелът само би примамил преследвачите. Аз си взех по-добро оръжие. Ето, вижте, един „убиец“ (палка с оловна топка накрая, използвана като оръжие). Работи безшумно и сигурно. Да вървим!

— Запознат ли сте с обстановката?

— Много точно! Естествено добре съм се осведомил.

Ослушваха се при всяка нова извивка на коридора или стълбището. Най-сетне Симеон спря пред една врата.

— Това е стаята, която търсим.

Оказа се, че ключът, с който се беше снабдил, е истински шперц. Симеон отвори вратата, влязоха и заключиха грижливо след себе си. Сега тук имаше две отворени врати, които водеха надясно и наляво в съседни стаи. Внимаваха светлината от фенера да пада така, че отвън да не може да бъде забелязана.

— Ето ни на мястото — каза баронът. — Но къде са прибрани нещата?

— В един шкаф. Трябва да го потърсим.

Шкафове имаше само в съседната стая вдясно. С помощта на донесените ключове започнаха да ги отварят и преглеждат. Стараеха се да не оставят следи от присъствието си. Най-сетне намериха едно сандъче, в което откриха търсеното.

— Това е! — рече Якоб Симеон. — Сега трябва бързо да ги проучим! След това отново ще ги сложим вътре.

— Покажете ги! — Теодолинде разгледа внимателно материята, начина на изработка и бродерията на детските неща на светлината на фенера и каза: — Не е необходимо да ги вземаме! Листове и моливи тук има достатъчно. Аз ще изготвя точни рисунки, по които ще изработим копията. Утре вечер ще бъдем готови и ще можем да извършим подмяната.

Това беше удобно и за златаря. Рисунките бяха точно изготвени, след което тримата отново потеглиха. Погрижиха се, естествено, да оставят всичко така, както го бяха заварили.

Ние ще оставим тримата съзаклятници сами с плячката им и ще се върнем в разказа няколко часа назад. Сцената между Менерт, бившата камериерка Хулда Нойман и дебелата Йете в „Тиволи“ не беше останала незабелязана. В залата се намираше и една друга наша позната личност — веселият тимпанист Хаук, който днес, наистина, като че не се намираше в добро настроение. До него седеше третият виолинист. В една пауза той каза на Хаук, поклащайки глава:

— Какво става днес с теб? Сякаш си друг човек! Що за физиономия правиш?

— Имам тения.

— Да, но в главата, не в тялото!

— Е, да. Нещо ме гложди.

— И какво?

— Че трябва да седя тук и да правя музика, за да могат другите да танцуват.

— Всички добри духове! Какви са тия капризи? Никога не си имал такива мисли!

— Но днес да.

— Личи си. Преди малко сбърка цели четири такта! Подобно нещо още не беше ти се случвало.

— Е, при едно такова лице може и да се случи — ухили се тимпанистът Хаук. — При това положение на някой друг може и нещо повече да се случи.

— За какво лице бълнуваш, бе?

— Че не виждаш ли?

— Чумата го взела! Виждам стотици лица! Кое имаш предвид?

— Да, де! Мда-а! Мислех си, понеже на мен ми е направило впечатление, трябва и твоите очи да са все към него отправени. Виждаш ли отворената врата за другото помещение?

— Да. Достатъчно голяма е според мен.

— Вътре седят хора. Но оттук човек може да види само най-задната ъглова маса и тя седи там.

Хаук посочи с пръст мястото. Виолинистът подсвирна тихо и отсъди:

— Прекрасна! Наистина прекрасна!

— Какви очи!

— Като гранати!

— Каква коса!

— Много по-красива отколкото на моята старица!

— Това имах предвид! Това носле, устата!

— За мляскане… исках да кажа, за целуване!

— Шията, бюстът!

— Направо Венера!

— Да. Но лицето има такъв един меланхоличен израз, като безмълвен отказ от…

— Кафе с мляко!

— Глупости! Не говори така тъпо! — сопна се иначе толкова добродушният тимпанист.

— Човече, това момиче те е омагьосало!

— Може би!

— Вероятно дори си се влюбил!

— До ушите!

— Да те закриля свети Балдриан! Който е влюбен, той е загубен!

— Веднъж и ти беше влюбен!

Цигуларят направи кисела физиономия и продължи:

— Затова съм и изгубен. Ще си остана трета цигулка до моя кротък, блажен край. Трябва ли и с теб да стане така? Не искаш ли да се махнеш от тимпаните?

— Искам, разбира се, и то веднага! Бих желал да извъртя един валс с нея, някой лек, нежен.

— Да, като да речем: „Ела, мили Хайнрих, ела, ела и ме целуни!“

— Майтапът настрана! Познаваш ли я?

— Не. Ти?

— Също не, магаре такова! Щях ли иначе да те питам!

— Благодаря за новото име, с което се сдобих. Но ти си още по-голямо магаре от мен! Щом искаш да знаеш коя е, просто иди и я питай!

— Нали не мога да се отделя от оркестъра! — възрази Хаук.

— Глупости! Моята трета цигулка не е толкова необходима. Отивай спокойно, синко! Аз ще бия тимпаните ти. Веднъж вече нали го правих.

— Де да искаше пак!

— Искам, естествено. Ти наистина си влюбен до ушите. Знаеш: „Само като погледне момъкът момата, сърцето му се веднага разтупква!“

— Зарежи тия рими от състезания на стрелци, ами по-добре внимавай с нотите, когато се заемеш с тимпаните. Ще рискувам да ти ги поверя.

— А аз ще ти поръчам един валс. Само да не се проснеш на земята с… безмълвен отказ!

Хаук напусна оркестъра. Точно когато минаваше край масата, на която седяха камериерката и Йете, чу първата да казва:

— Да, представете си оная Вернер в пандиза!

Беше просто случайност и той нищо не си помисли.

Когато отиде до отворената врата, видя седящата в помещението компания. Вернер, който бе оказал съдействие в номера срещу танцьорката Леда и шефа на клакьорите при „Столичен театър“, веднага го позна.

— Хер Хаук! Добър вечер! — поздрави той, подавайки му ръка. — Няма ли да извъртим пак някой подобен номер?

— Какъв номер?

— Е, както преди време в „Белвю“ когато се направихте на дама!

Присъстващите се засмяха. Та нали този номер беше известен на целия град. Трите момичета също бяха чули за него и огледаха с любопитство младия мъж, който бе играл толкова важна роля в това събитие. Хаук видя големите тъмни очи на Лаура отправени към него и се изчерви като дете.

— Това са моите дъщери, а това хер и фройлайн Ландрок — представи Вернер споменатите.

Фактът, че хубавичкото момиче е дъщеря на Вернер, така изненада Хаук, че той непредпазливо изтърва:

— Какво? Тя е ваша дъщеря?

— Да, моя дъщеря е!

Сега доброто, открито лице на тимпаниста прие толкова особен израз, че предизвика неволен смях. Но той бързо възвърна самообладанието си и отговори, посочвайки Лаура:

— Тази дама имах предвид.

— Лаура? И каква е работата с нея?

— От оркестъра я видях да седи тук. Познавам почти всички дами, които идват при нас на танци, но нея още не. Направи ми впечатление и ето защо… ето защо…

— Ето защо дойдохте да разберете коя е? — вметна бащата.

— Да — отвърна той откровено.

— При това положение е цяло щастие, че аз го знаех и съумях веднага да ви го кажа.

— Определено! Но тук се намесва и друг щастлив случай.

— Какъв?

— Е, капелмайсторът ще включи сега един валс, за който му се иска да знае дали ще се танцува добре. Аз трябва да го изпробвам. Но някак си не върви сам да се въртя и тук вие бихте могли да ме подкрепите с вашите бащински съвети.

— Аз? Та аз не съм ви баща!

— Но на… фройлайн Лаура! Разбирате ли?

— О, да — засмя се Вернер. — Действайте смело!

Момичето погледна младия мъж с особен поглед. Страх или благодарност просветна от тъмните очи?

Виолинистът беше поръчал валса и когато Хаук даде сега знак, оркестърът започна. Той беше музикант, но сам той много рядко танцуваше. При неговия свободолюбив характер още не беше му се случвало сърцето му да попада в сериозен плен. Но сега се чувстваше направо неописуемо Струваше му се, че държи в ръцете си нещо изключително ценно. Мислеше си, че сега трябва да си поговори с нея, но точно в момента не му хрумваше нищо — на него, дето главата му иначе бъкаше от щуротии. Най-сетне все пак каза:

— Сигурно рядко идвате насам?

— Никога не съм идвала — отговори тя.

— Значи някъде другаде ходите на танци?

— Не. Никога не танцувам!

— О, колко жалко!

Думите прозвучаха толкова искрено, че тя вдигна въпросително поглед.

— Исках да кажа: колко хубаво щеше да бъде, ако можехме да ви виждаме по-често тук — обясни той.

— Кого би интересувало присъствието ми? — попита момичето тъжно.

— Мен!

Изплаши се, когато чу собствената си дума. Не бе възнамерявал да го каже, но му се беше изплъзнало прекалено бързо. Беше дошло направо от сърцето му.

— Вас? — попита тя, поглеждайки го сериозно в лицето. — Естествено, казвате го само от учтивост.

— Не, не! — отговори той бързо.

— О, вие познавате татко и сте сметнали за любезност да потанцувате с една от дъщерите му.

— Хич не си го мислете. С такива любезности аз не се занимавам. Правя само онова, което ми харесва, и този валс с вас ми доставя удоволствие.

— Защо с мен?

Това не беше кокетиране, за да чуе някой комплимент. Гледаше го толкова сериозно, почти печално, че една фриволност беше напълно немислима.

— Защото тук няма друга, която бих желал да ангажирам — отговори той. — На гърдите си имате един карамфил, фройлайн Вернер. Аз съм голям обожател на карамфилите, но, от друга страна, толкова рядко се сещам за цветя. Аз… аз…

Не можа да изрази молбата. Въпреки това тя взе цветето и каза:

— Иска ви се да го имате? Заповядайте, хер Хаук!

— Но вие сигурно се разделяте неохотно с него?

— Не. Подарявам ви го с удоволствие.

— Защо на мен? Питам точно както вие преди малко.

— Е, защото тук няма друг, на когото бих желала да го подаря. Виждате, че отговорих точно както вие.

Лека усмивка заигра около устните й. Той я забеляза и каза:

— Трябва по-често да се усмихвате така, винаги, постоянно. Но вие, изглежда, сте все сериозна.

— Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха.

Когато танцът свърши, той я отведе при баща й и се върна при оркестъра. Седна тихо и се затвори в себе си. Познаваше Вернер, но съдбата на Лаура му беше напълно неизвестна. По някаква случайност нищо не беше чул за нея. Какво означаваха печалните думи: „Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха“? В един момент погледът му се спря върху камериерката и Йете, които толкова усърдно разговаряха. Внезапно се сети за думите: „Да, представете си оная Вернер в пандиза!“ Прониза го една мисъл. Това можеше да се отнася само за някоя от дъщерите на Вернер. Или тези думи бяха просто случайни и засягаха някоя друга Вернер? Но тогава Хаук забеляза честите гневни, омразни погледи, които двете момичета хвърляха към отворената врата. Това не беше случайност. За какво говореха? Какво имаха предвид?

По време на музиката погледът му се приковаваше повече на разговарящите отколкото на нотите. Видя Хулда да става и да пристъпва към Менерт, когото не познаваше. Размениха си думи. Менерт тръгна, Хулда — също. Но преди това метна на Йете един триумфиращ поглед, който направи особено впечатление на тимпаниста.

Разтревожи се не на шега. Имаше чувството, че ще се случи нещо, което при всички случаи трябва да избегне, само дето не знаеше как. По-късно Менерт отново влезе. Камериерката също се върна. Двамата заговориха помежду си. Той й даде нещо, което тя разгледа. После махна на дебелата аптекарска дъщеря и напусна с нея залата. Беше носила нещо, някакъв немного голям предмет, леко увит в кърпичка. С каква цел? Защо го държеше загърнат, сиреч скрит? И преди да напуснат залата, двете плъзнаха заплашително поглед към отвореното съседно помещение. Хаук го видя съвсем ясно. Вече не го сдържаше на мястото му.

— Я се заеми пак с тимпаните — каза на третия виолинист.

Напусна бързо залата, за да наблюдава двете момичета. Излезе точно навреме. На светлината на газовите фенери ги видя да изчезват зад близкия ъгъл и побърза след тях с намерението да ги следва където и да отидат.

Менерт беше донесъл на камериерката двата пръстена. Когато се отдалечаваше после с Йете, тя не подозираше, че има след себе си наблюдател, който се придържа към сенките на къщите и стъпва възможно по-тихо. Двете достигнаха Алтмаркт от страната, на която се издигаше палатът Хелфенщайн. Недалеч от него се намираше фонтанът с каменния бордюр.

— Горе никъде не гори свещ — отбеляза Хулда. — Значи няма никого.

— Но може в някоя от задните стаи да има някой.

— Не. Много добре познавам порядките. Ще завием зад онзи ъгъл. Портичката е там.

— Няма ли да е по-добре сама да…?

— Не ми и хрумва! Каквото заедно уговорихме, заедно и ще изпълним!

Повлече колебаещата се спътница към ъгъла. Хаук ги последва бавно и предпазливо. Когато зави зад ъгъла, не видя никого. Ослуша се. Нищо не се чуваше.

— Толкова ли да са бързали двете момичета? — запита се той.

Продължи ускорено до другия ъгъл, за да се огледа и там. Никой не се виждаше.

— Не са тук — каза си. — Значи обратно!

Върна се почти до ъгъла. Тогава забеляза портичката, която преди малко му бе убягнала.

— Тук ли да са влезли? — запита се. — Ще бъде много романтично! В палата на Капитана! Две момичета съвсем сами в голямата, тъмна, покрита с мрачна слава сграда! Не, не ми се вярва!

Отправи се бавно и замислено към предния фронт и огледа прозорците.

— Дявол! — промърмори. — Не беше ли това светлина? Или съм се заблудил?

Прикова зорко очи към редиците прозорци и наблюдението се повтори.

— Правилно! Сякаш някой горе отваря от време на време блендата на затъмнен фенер на косъм ширина. Но може и да се лъжа. Когато човек се вторачи така в някоя точка, може и да му изскочат очите. Най-разумно ще бъде да надзиравам портичката. Отсреща има проход за коли, който ще ми предложи достатъчно пространство и тъмнина. Тимпаните могат и да почакат.

Беше стоял доста дълго скрит, когато чу да изщраква ключ. Портичката се отвори и двете момичета излязоха.

— Ужасно! — каза дебелата. — От страх едва не ми изби кървава пот. Никога не бих сторила отново подобно нещо.

Тези думи чу Хаук, но следващите — не, тъй като не можеше да приближи достатъчно, без да бъде забелязан. Но ги последва.

— И все пак ще трябва да го сторите още веднъж — отговори й камериерката.

— Не, за Бога!

— Е, успокойте се! Исках само малко да ви уплаша. Няма да ви въвеждам в ново изкушение.

— Сега какво ще правим? Ще делим ли?

— Не сега и не днес.

— Защо?

— Няма време. Трябва най-напред да говоря със златаря. Това е най-важното. Трябва да получи инструкциите ми.

— А аз моята половина от бижутата!

— Да, разбира се! Но едва утре сутринта. Ще ви кажа къде се намира жилището ми. Ще дойдете там!

— Но поне бихме могли да преброим колко парчета са!

— Че защо? Доверие ли ми нямате?

Каза го с толкова гневен тон, че Йете не посмя повече да отвърне. Продължиха мълчаливо до „Тиволи“. Там Хулда спря и каза:

— Сега идете в залата и ми изпратете златаря. Но не му казвайте какво се е случило.

Йете се подчини и след броени мигове Менерт излезе. Видя застаналата наблизо камериерка.

— Къде бяхте толкова дълго? — попита.

— За това по-късно. Елате!

— Къде?

— До моето жилище. Мисля, че ще проявите желание да ме придружите до вкъщи?

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие! Какво държите? Ще позволите ли аз да го нося?

— Това не ви засяга. Да вървим!

Дотук Хаук чу разговора, след това вече се бяха отдалечили твърде много.

„Отиват до нейното жилище — помисли си той. — Трябва да го науча. Онова, което носи в кърпата, трябва да го е взела от палата. Имаше ключ за портичката. Цялата работа явно е някаква тайна. Трябва да проникна в нея. Тимпаните ми нека се пръснат от копнеж по мен, все ми е едно!“ Пътят не беше дълъг. Хулда скоро спря с Менерт пред пътната си врата, за която имаше ключ.

— Сега живея тук в мебелирана квартира — каза. — Никой не бива да усети присъствието ви. Събуйте си ботушите!

— Охо! — възкликна той зарадвано. — Ще се кача с вас горе!

Поиска да я обгърне с ръка, но тя го отблъсна и отговори:

— Толкова далеч още не сме стигнали. Имам да говоря с вас, и то незабелязано и несмущавано. Това е причината да ви дам разрешение да дойдете с мен в стаята ми.

Влязоха и Хулда заключи вратата.

Хаук зае от другата страна на улицата пост и си каза:

— Ще остана тук, та ако ще да завали пудинг със сливи. Сега знам къде живее тя, но трябва да науча и неговото жилище. Така че ще го чакам, докато излезе.

Двамата стигнаха незабелязано от обитателите на къщата до стаята й на първия етаж. Хулда остави пакета, за да запали лампата.

— Беше познат звук — отбеляза Менерт. — Издрънка така, като че в кърпата има златни бижута.

— Не бъдете толкова любопитен! И говорете по-тихо! Иначе съседите ще ни чуят. Стените са толкова тънки. Седнете там на софата!

Той се подчини с голямо удоволствие. Лампата светна и Менерт видя, че се намира в една много уютно подредена стая, в която беше сложено и леглото на наемателката. Тя си събу високите обувки, за да ги смени с меки пантофки. Съблече също роклята за танци и си сложи пеньоар.

— Извинете! — каза. — Но нали съм си у дома. Искам да ми бъде по-удобно.

— Направете го, направете го! — отвърна той съвсем запленен.

Толкова красиви ръце никога не беше виждал. Тя му позволи умишлено тази наслада, но се престори, че не забелязва колко е омаян.

— Така — каза, — сега мога да дишам по-свободно и ще си поговорим. Отместете се малко.

Седна до него на софата. Тя беше малка и тясна, така че двамата седяха доста плътно един до друг. Той обви ръка около нея, за да я притегли към себе си, но тя се измъкна и каза укорително:

— Виждам, че нямате добро мнение за мен.

— Как така? Мнението ми за вас е отлично.

— В никой случай! Днес аз ви виждам всъщност за пръв път, а вие очаквате от мен нежности, които предполагат едно по-дълго познанство. Знаете ли от кои момичета може да се очаква такова нещо?

— Какво си мислите, фройлайн Хулда! Истинската, неподправена любов не се нуждае от години, за да се развие. В настоящия миг тя е тук и изисква незабавно подчинение. Поне аз се чувствам така с вас. Когато ви видях за пръв път, разбрах, че бих могъл да ви посветя живота си.

— Говорите като по книга — каза тя привидно невярващо. — Преди да повярвам на някой мъж, се нуждая от солидни доказателства, че е честен. Веднъж се подведох, но това вече никога няма да се случи!

— Поискайте ми ги тези доказателства!

— Добре! Аз се чувствам в положение да направя един мъж щастлив, но не раздавам прахоснически това щастие. Бих го поднесла само на някой достоен. А достоен е онзи, който е в състояние да ми докаже, че ме обича истински, повече от всичко друго, че за него аз стоя над всичко, че никаква жертва заради мен не му е прекалено трудна и голяма.

— Да, при мен е така!

— Разберете ме добре. Аз имам предвид всякаква жертва, от всякакво естество. Той трябва да мисли само за мен, всичко в нозете ми да слага. Да ви поставя ли на това изпитание?

— Направете го!

Тя се облегна в полулежащо положение в ъгъла на софата, отпусна назад красивата си главица и попита:

— Бихте ли могли заради мен да извършите нещо, което други хора биха нарекли неправда?

— Да — отговори той бързо и категорично.

— Трябва да сте решителен, енергичен човек, за да сторите това, което ми се върти из главата. Аз мразя пламенно, но съм в състояние и също така пламенно да обичам. Моята любов ще принадлежи само на онзи, който притежава смелост да утоли омразата ми.

— Имате предвид по отношение на онзи полицай?

— Да.

— Кажете какво трябва да направя!

— Искам да го убия, но не физически, а морално. Като криминалист и шпионин той вече е направил не един и двама души нещастни. Сега трябва сам да се поразходи до затвора. Искате ли да ми помогнете в това, или не?

— С най-голямо удоволствие, стига да съм в състояние.

— Добре! Веднага ще получите едно малко възнаграждение. Хайде, целунете ме!

Поднесе му устата си и той незабавно се възползва от това разрешение. Но когато поиска да я прегърне, тя го избута от себе си и каза:

— Достатъчно засега! Виждате, че не се скъпя с нежностите си, но искам също да видя дали ги заслужавате.

— Аз само ще повторя молбата си да ми кажете какво трябва да направя.

— Две неща.

— Ще ги извърша, колкото и да са трудни!

— И двете са много леки. Първо, утре трябва да продадете на двамата полицаи два пръстена, които аз ще ви дам — на всеки по един. Второ, по-късно трябва да заявите, че това са били пръстените, които ми дадохте в „Тиволи“.

— Ще го сторя, но моля за необходимите обяснения, за да не направя някоя грешка.

— Това действително е абсолютно необходимо. Та слушайте. Скъпоценностите на баронеса Фон Хелфенщайн се намират още в палата. Те ще бъдат откраднати.

По лицето му трепна разбиране.

— Те са вече откраднати! — каза.

— Как стигнахте до тази идея?

— Хайде, хайде! Ей къде лежат!

— Ще го издадете ли?

— Какво си мислите? По-скоро ще позволя да ми изтръгнат езика от устата.

— Точно това изисквам от вас дълбоко, ненарушимо мълчание! Знаете ли кой пази палата?

— Онези двама полицаи.

— Да. Аз имам необходимите ключове и бях там. Имате право. Преди малко оставих вашите пръстени в палата при личните вещи на двамата полицаи Антон и Фридрих. Те ще купят от вас откраднатите пръстени, без нищо да заподозрат, и ще ги подарят на годениците си. Кражбата ще бъде открита и откраднатите бижута ще бъдат открити при двете момичета.

— Тогава те ще кажат, че са купили пръстените от мен.

— Действително ще го кажат. Но вие ще го оспорите. Ще опишете другите два пръстена и…

— Бих могъл да представя дори скици — вмъкна той.

— Толкова по-добре. Двамата полицаи ще настоят да бъдат претърсени жилищата им. Тази услуга ще им бъде извършена и така ще бъдат намерени пръстените, които аз скрих там. Истинността на вашите показания ще бъде доказана, както и че двамата са крадците.

— Ще бъде поставен въпросът за останалите скъпоценности.

— Те няма да могат да посочат къде се намират. Ще бъдат сметнати за закоравели и ще им бъде наложено по-сурово наказание.

— Сатанински план!

Той скочи.

— Сатанински? Ами! Те си го заслужават. Е, бижутата на баронесата са откраднати. Вижте ги тук!

Тя също се надигна, развърза кърпата и разпростря плячката пред него. Той едва погледна скъпоценните камъни и обкова. Виждаше само красивото момиче, което стоеше до него.

— Какво ще кажете? — попита тя.

— Всичко общо струва може би двайсет хиляди гулдена, не повече. Дебелата Йете беше ли с вас?

— Да. Иска да делим, но аз ще я измамя. Вие ще ме снабдите с няколко евтини дрънкулки, които ще й дам като неин дял. Тя не видя тези предмети и следователно ще бъде доволна.

— Вие сте ми една голяма хитруша! Значи два пръстена. Ще взема този и този. Двата имат известна прилика с онези, които ви дадох. Мога ли да ги прибера?

— Разбира се! Надявам се, че ще си свършите работата за мое задоволство.

— Без всяко съмнение. Но няма ли да кажем една дума, моля, и за възнаграждението, което ме очаква?

— Мисля то да се състои в моята ответна любов.

— Да, но понятието ответна любов е доста широко. Не бихме ли могли да го поставим в по-тесни граници?

— Как да стане това?

Той улови ръцете й и отговори:

— Хулда, кажете ми кога ще мога да ви нарека моя! Кажете!

— Ваша? Това понятие също е доста широко. Не бихме ли могли и него да поставим в по-тесни граници?

— Да. Аз искам да ви имам изцяло, като моя жена!

Тя отстъпи назад, направи се на учудена и попита:

— Как? Правилно ли чух? Искате да се ожените за мен? Да се ожените?

— Ами как иначе? Вие какво си помислихте всъщност?

— Е, още нищо не съм си помислила, наистина. Но ако действително говорите с такава ужасяваща сериозност, то и аз ще гледам на тази работа откъм сериозната й страна. И така, ще ви дам кратък и ясен отговор. Веднага щом двамата полицаи бъдат предадени на углавния съдия, съм готова да стана ваша жена.

— По-рано не?

— Не. Първо отмъщението и после любовта!

— И преди това нито дори едно малко частично заплащане?

Обгърна я светкавично с ръце и я притисна здраво към себе си. Тя се възпротиви и поиска да се освободи, но той не я пусна. Най-сетне изостави съпротивата и се подчини доброволно, когато я повлече към софата. Тук се излегна с прелъстителна интимност до него, но без да му позволи прекалено голяма дързост. Та нали още не го обичаше, той беше само едно оръдие в нейните ръце.

Когато по-късно се сбогуваха, беше убедена, че е свела любовта му до безволева отдайност. Беше станал неин роб, сам я увери в това и тя го вярваше. Изпрати го до вратата и го освободи с една целувка.

— Проклятие! — изръмжа отсреща тимпанистът. — Тази целувка всъщност се полагаше на мен за пълните четири часа, дето висях тук. Но и така ме устройва, благодаря. Е, да, ако тая беше Лаура Вернер! Ех, мътните го взели! Бих й поднесъл човката си да я надува като кларинет, докато й е угодно. Но сега трябва да внимавам да не изтърва от очи тоя тип. Трябва непременно да разбера къде живее.

Закрачи бързо след него.

Пътят водеше край Съдебната палата. Там на музиканта се стори, като че чува да изскърцва врата. Три фигури приближаваха оттам, където имаше един страничен вход. Менерт беше завил около ъгъла. Те не бяха чули приближаването му и почти се сблъскаха с него.

— По дяволите! — възкликна той. — Хер Симеон!

— Менерт, вие?

— Да, и… Господи Исусе, барон Фон Фалкенщайн! И фройлайн дъщеря му в мъжки дрехи? — изплъзна му се от изненада.

Сега Симеон каза с приглушен тон:

— За Бога, по-тихо! Никой не бива да заподозре, че сме били тук. Да отидем до вашето жилище, където ще можем всичко да ви обясним.

Побързаха да се отдалечат, Хаук — след тях.

— Чудесно! — каза тимпанистът на себе си. — Значи тоя тип се казва Менерт. Другият е някой си Симеон, в компанията на някакъв барон фон Фалкенщайн и дъщеря му, преоблечена като мъж. Ще го запомня. Излязоха от страничната врата на Съдебната палата. Тук се мъти някаква дяволщина.

В усърдието си той стъпи по-шумно. Теодолинде притежаваше изключително остър слух.

— Някой идва след нас — каза.

— Да спрем — предложи Симеон.

Сториха го и чуха, че идващият след тях също спря.

— Да продължим!

Чуха, че човекът също се раздвижи. Спряха още няколко пъти, за да се уверят, че действително се касае за преследвач.

— Да — отбеляза Симеон. — Има някакви скрити намерения към нас. Продължавайте бавно!

— Какво се каните да правите? — попита баронът.

— Да го махна от врата ни.

Прилепи се плътно към една тъмна пътна врата и остави оркестранта, който вървеше от другата страна на улицата, да отмине. После измъкна „убиеца“, промъкна се бързо и безшумно зад него, замахна… ужасяващ удар, силен крясък… удареният рухна, а златарят бързо се отдалечи…