Карл Май
То-кай-хун (1)

1. Двамата Снафълс

Повечето мои читатели познават Винету, вожда на апачите, най-благородния индианец, най-добрия и верен приятел, който съм имал. Те навярно знаят и как умря. В дълбокия кратер на планината Ханкок получи куршум в гърдите в битката срещу сиу оглала и издъхна в моите ръце. Отнесохме трупа му в планините Гро Вантър и го погребахме в долината на река Метсър. За мен остана тъжното задължение да яздя на юг и да съобщя на апачите, че техният върховен и най-прославен предводител вече не е жив.

Това беше езда, за която и днес не бих искал да си спомням. Смъртта на Винету ме бе засегнала толкова дълбоко, че бях станал съвсем друг. Иначе винаги весел и пълен с вяра в себе си, сега дори не се усмихвах, бе ме напуснал и целият кураж за борба с живота. Исках да бъда насаме със себе си и постоянно отбягвах хората. Ако при моята самотна, далечна езда се налагаше да се отбия в някой форт или поселище, вършех го по най-краткия начин и си тръгвах колкото се може по-бързо.

Вярно, хората, с които се срещах, не се отнасяха с мен така, че да ми хрумне да се задържа по-дълго при тях. О, не, те, напротив, ми засвидетелстваха толкова малко внимание, все едно не съществувах за тях, и когато си тръгвах, едва успявах да чуя някой поздрав. Причината за това се криеше във външния ми вид.

Бях яздил с Винету към планината Ханкок, за да освободим група сетлърс (заселници), пленени от сиу оглала. Успяхме, но заплатихме с живота на Винету. Когато го погребахме, част от белите решиха да останат в долината на река Метсър и да основат там селище. Аз им помогнах, ето защо се отправих към апачите едва след известно време.

Ловното ми облекло толкова се окъса, че бях принуден да го заменя с друго. Но понеже в Дивия Запад магазини за дрехи няма, аз се зарадвах, когато един сетлър ми предложи ръчно изработено облекло — костюм от вида, който носят американските пионери, от син ленен плат. Ленът е лично отгледан, лично изпреден и изтъкан, а платът е съща лично скроен и ушит. Такъв един костюм обаче няма и следа от кройка: панталоните приличат на две съединени бурии; жилетката представлява малка торба, а сакото — голям дълъг чувал с ръкави. И тъй като моят всъщност е бил предназначен за съвсем друга фигура, то не е трудно да се досети човек, че в тази премяна не бях достоен за възхищение. Сигурно приличах на всичко друго, само не и на уестман, и понеже към това се добавяше сегашната ми мълчаливост и странене от хората, то никъде не намирах уважението, което иначе събуждаше Олд Шетърхенд.

Така в течение на две седмици бях стигнал до Норт Форк ъв Кънейдиън Ривър. Яздех по обширна, равна прерия, по която подобно на острови се срещаха групи от дървета и храсти. Това обстоятелство предупреждаваше за предпазливост, понеже така се закриваше видимостта и човек винаги трябваше да е подготвен за някоя внезапна среща. Носеше се слух, че сред команчите, чиято ловна територия се простираше дотук, избухнали опасни размирици.

Беше по пладне, когато съгледах един поток, чиято бистра, студена вода приканваше към почивка. Избрах си място, от което можех да виждам далеч наоколо и можех да забележа всеки, който евентуално приближеше. Слязох там, пуснах коня да пасе свободно из тревата, напих се до насита и се излегнах под сянката на едно дърво, Трябва да бях лежал четвърт час, когато забелязах двама ездачи. Бяха бели, така че останах безгрижно да си лежа. Приближаваха от посоката, от която бях дошъл, защото следваха дирята ми и й оказваха, както виждах, голямо внимание. Яздеха мулета и единият беше облечен съвсем като другия. Когато, дойдоха по-близо, установих, че тази прилика се отнасяше не само за облеклото, но и за техните фигури и черти на лицата. Който ги съгледаше, нямаше как да не ги сметне веднага за братя, може би дори за близнаци. Бяха дълги, кльощави и толкова сухи, та човек се изкушаваше да допусне, че те седмици наред са гладували. Че това не беше така, показваха здравият тен и крепкият стоеж, който запазваха на седлото. Приликата между двамата беше толкова значителна, че човек можеше да ги отличи само по белега, който се протегляше напреко през лявата буза на единия.

Някаква прекалено голяма мъжка красота не можеше да им се присъди, защото най-стърчащата част от техните лица, за съжаление, се бе развила по необикновен начин. Те имаха носове, и то какви! Човек можеше с пълна сигурност да спечели всеки бас, твърдейки, че други такива носове не могат се намери из целите Съединени щати. За да може да си представи носове с такава големина, форма и цвят, човек трябва да ги е видял; да ги опише, не е в състояние. Но въпреки носовете си мъжете не можеха да бъдат наречени грозни. Напротив, техните характерни, гладко избръснати по американски маниер лица имаха доброжелателен израз, което въздействаше подкупващо. В ъгълчетата на устата им се бе загнездила весела, безметежна усмивка, а светлите, зорки очи гледаха така радушно на света, че дори един зложелател не би намерил причина за недоверие. Костюмите им се състояха от удобни тъмносиви вълнени жилетки и също такива панталони. На краката носеха здрави боти, на главите — широкополи боброви шапки, а от раменете им се спущаха като мушами широки одеяла. В кожените им пояси бяха втикнати ножове и висяха кобури с револвери, а освен това бяха въоръжени с дълги, далекобойни „Райфъл“

Досега никога не бях виждал тези двама мъже, но бях чувал за тях и следователно знаех кого имам пред себе си. Не беше възможно да се заблудя. Те бяха неразделни. Никой никога не можеше да види някого от тях сам. Същинските им имена никой не знаеше; заради носовете им ги наричаха само Двамата Снафълс (Двамата Гъгнивци); Джим Снафъл беше този с белега. Тим Снафъл се казваше другият. Дори малките им имена бяха сходни.

Ако в последно време не бях в настроение да желая някакво другарство, то сега нямах нищо против да се събера с тези мъже. Те бяха напълно почтени и същевременно толкова притегателни личности, че си струваше да пояздя с тях, в случай че пътят им съвпадаше с моя.

Те не виждаха нито коня ми, понеже той се намираше зад храсталака, нито мен, тъй като тревата, в която лежах тук, край потока, беше толкова висока, че ме скриваше. С очи, отправени към дирята ми, те идваха все по-близо и по-близо, додето се намериха на двайсет крачки от мен. И тогава трябваше все пак да забележат, че дирята, която следваха, внезапно се губеше. Те спряха удивено мулетата си и Джим възкликна съвсем изумен:

— Zounds!^[1] Тук дирята свършва! Не го ли виждаш и ти също, стари Тим?

— Yes — кимна другият. — Но къде е този тип?

— Като издухан е!

— Тогава би трябвало да има някой, който го е издухал, стари Джим. Ама и такъв не се мярка наоколо.

— Погледни, отпечатъците от копита водят зад храстите. Мъжът сигурно се е стаил там.

— Не. Отправи своите благословени очи тук, надолу! Тук той е слязъл и е тръгнал към водата, където…

Тим спря, проследи с очи отпечатъците от краката ми, докато погледът му се прикова към мястото, където лежах, и после продължи:

— The devil! (По дяволите!) Той лежи там в тревата и не се помръдва! Да не би да си мисли, че тук, в Дивия запад, няма барут и ножове! Почива си, сякаш се е опънал у дома на канапето, а не е от другата страна на Мисисипи, където команчите приближават като вълци, които вият за плячка. Ела, нека го събудим.

Те насочиха животните си към мен. Аз ги гледах с отворени очи, от което трябваше да схванат, че не спях, затова тоя с белега каза:

— Good day (Добър ден), човече! Ти си един непредпазливец! Оставяш диря, която може да се различи от три мили, и се излягаш тук в тревата, че за всеки червенокож ще е детински лесно да те намери и ти свети маслото. Ти, види се, в никой случай не си уестман.

Поради необикновено грамадния нос гласът имаше онзи своеобразен тембър, който бе причина да получат името Снафъл. Той ме проучи с изпитателен, но доброжелателен поглед, който аз спокойно издържах, и после продължи:

— Е-е, нямаш ли отговор за мен?

— Наистина ли мислиш, че ако някой червенокож беше дошъл по следата ми, щеше толкова лесно да може да ми свети маслото?

— Определено!

— Охо! Аз щях да го видя и той щеше да получи куршума ми, преди да е разбрал на кое място лежа. Та нали и вие самите бяхте отдалечени от мен само на няколко крачки, когато най-сетне ме видяхте. Аз значи можех десет пъти да ви издухам, както вие си помислихте, че съм издухан.

Тогава Джим отправи удивен поглед към брат си и каза, замислено поклащайки глава:

— Човекът е прав. Не мислиш ли, стари Тим? Той говори като в книга, макар да не изглежда толкоз умен. Действително щеше да ни очисти, ако между него и нас съществуваше някаква вражда и — той прибави с натъртване — ако беше уестман.

— Yes! Той обаче не е уестман — отговори Тим много категорично, като ме огледа с доброжелателно-съжалителен поглед. — Сигурно е някой заблудил се сетлър.

— Да, така е, то се вижда. Нека се заемем с него и го отведем на правия път. Да се заблудиш тук, в Далечния запад, и да бъдеш спипан от команчите, това не е най-върховното чувство. Междувременно ние също можем малко да отдъхнем тук. Мястото не е лошо за тая цел.

Джим слезе, седна до мен — неговият брат също — и ме попита с онзи самоуверен, но същевременно приятелски тон, с който високопоставеният се обръща към някой нуждаещ се от помощ нисшестоящ:

— Нали нямаш нищо против, че ти правим компания, а?

— Прерията е открита за всекиго, сър.

— Охо! Та това звучи така, сякаш ти е съвсем все едно, че искаме да ти дадем съвет и помощ.

— Много мило от ваша страна, ала аз не се нуждая нито от съвет, нито от помощ.

— Не? — попита Джим, като повдигна вежди и ме погледна умислено. — Значи не си се объркал?

— Не.

— Хм-м! Странно! Залагам мулето си срещу младо яре, че не си уестман. Откъде идваш всъщност?

— От Германия.

— Немец? Хм, това действително е много вероятно. Лицето, костюмът ти, всичко по теб е немско. А може ли човек да узнае какво те води насам и как се казваш?

— Защо не? Но аз бях пръв тук и следователно имам правото по-напред да ви поставя този въпрос.

— Bless me (Дявол го взел), тоя мъж спазва добрите обичаи! Е, добре, понеже ние действително дойдохме по-късно, ще се представим, като ти кажем, че сме истински уестмани, а не неспортсменски ловци, каквито сега със стотици правят старата прерия несигурна. А как се казваме? Нашето истинско име ще ти бъде безразлично, защото цял свят ни нарича само Двамата Снафълс, заради носовете ни, както трябва да знаеш. Това е малко досадно, но ние така сме свикнали, че пет пари не даваме. Сега знаеш какви сме и как се казваме и мисля, че ти също ще отговориш на моя въпрос.

— С най-голямо удоволствие — отвърнах, като си послужих с неговите собствени думи: — Аз също ще ви кажа, че съм истински уестман, а не неспортсменски ловец, каквито сега със стотици правят старата прерия несигурна. А как се казвам? Моето истинско име ще ви бъде безразлично, защото цял свят ме нарича само Олд Шетърхенд.

При тези думи Джим Снафъл подскочи нависоко и извика:

— Олд Шетърхенд? Heigh-day!^[2] Тогава ние имаме голямата чест, най-прославения…

Не можа да продължи, защото неговият брат Тим го прекъсна:

— Глупости! Хич не се оставяй да те занасят, стари Джим! Я огледай тоя мъж както трябва! Той и Олд Шетърхенд! Зная със сигурност, че имаш очи на главата си.

Джим откликна на подканата, като плъзна поглед по мен, след което се съгласи разочаровано:

— Well, имаш право, стари Тим, тоя мъж не е Олд Шетърхенд. Как само си го въобразих! Ако той беше Олд Шетърхенд, човек би могъл да вземе някоя миеща мечка за гризли.

Докато казваше това, той седна пак. Аз му отговорих:

— Дали ще хванеш вяра на думите ми, или не, нищо не може да промени истината в тях.

— Pshaw!^[3] — ухили се Джим. — Ти не се казваш Олд Шетърхенд. Аз по-добре знам кой и какъв си.

— Е, кой?

— Един джоукър си ти, веселяк, който иска да ни поразведе за дългите носове. Ама тая работа няма да ти се удаде. От изненада преди малко да чуя така неочаквано името Олд Шетърхенд хич не помислих, че познавам тоя прочут ловец.

— Я гледай! Ти го познаваш, мастър Снафъл?

— Да. Ние го видяхме веднъж във форт Кларк край река Мисури.

— Във форт Кларк? Значи той всъщност е бил в Северна Дакота? Не го знаех.

— Не се и съмнявам, защото съм убеден, че за Олд Шетърхенд изобщо не знаеш нищо повече освен само името. Казвам ти, тоя ловец е висок като дърво. Извънредно широкоплещест мъж и с гарвановочерна брада, която му стига чак до гърдите. Той е получил от Винету, преди да се сприятелят, брадвен удар по челото. Белегът и до днес още се вижда.

— Брадвен удар по челото? Много висока, двойно широка фигура с голяма черна брада? Хм-м! Тук вие наистина сте се оставили да ви разходят за дългите носове, мастър Снафъл. Олд Шетърхенд никога не е бил във форт Кларк. Този, когото току-що описа, е един трапер, роден в Айова, на име Стоук, който действително много пъти се е представял за Олд Шетърхенд, докато бе турен край на лъжите му.

— От кого?

— От истинския Олд Шетърхенд.

— Аха! Значи от теб? Наистина съм любопитен да го чуя.

— Всичко протече много гладко и ясно. Беше във форт Рандъл, край река Мисури. Аз отидох там, за да допълня барута си, и заварих в магазина компания от мъже, които седяха около него и слушаха жадно лъготенето му. Запитах го дали наистина е Олд Шетърхенд и когато оня отвърна положително на въпроса ми, заявих, че аз съм единственият мъж, притежаващ правото да носи това име. Тъй като той ме нарече лъжец, приведох му доказателство, че съм казал истината.

— Доказателство? Какво?

— Стоварих му един юмрук по главата и той се сгромоляса.

— Well! Ще ми го покажеш ли тоя юмрук?

— Ето го тук.

Поднесох му ръката си. Той я взе в своята, огледа я, попипа я и заяви ухилено:

— Ти си един изключителен шегобиец. Та това е женска ръка. Такива нежни пръсти имаше покойната ни леля. Знам го точно, защото съм получавал някоя и друга плесница от нея, ама не съм припадал. И с тези пръсти поваляш човек с удар?

— Даже така, че той дори да не се пробуди, ако поискам.

— Well! Бъди тогава така любезен и ми нанеси един такъв удар! Бих желал да знам как е да си в безсъзнание. Това трябва да е най-върховното чувство.

Джим ми подложи ухилено главата си. Аз отвърнах:

— Не бива да искаш такова нещо от мен, мастър Снафъл, защото при теб сигурно ще са нужни два удара.

— Как тъй?

— Един за главата и един за носа.

— Я виж ти! Добре го докара, но ние знаем достатъчно за теб. Ако ти беше наистина Поразяващата ръка, щеше досега да си ме цапардосал, защото този мъж никога не позволява безнаказано да го наричат шегобиец.

— Още повече че тази дума сега всъщност означава „лъжец“ — прибавих аз спокойно. — Ти беше достатъчно добър да си послужиш с един по-малко приятен израз. Но тъкмо тази твоя любезност ми забранява да ти изпълня желанието.

— Отново един много добър претекст! Може би знаеш какви пушки притежава Олд Шетърхенд?

— Един мечкоубиец и една карабина „Хенри“.

Трябва да отбележа, че заради падналия през нощта дъжд бях закопчал карабината си в калъфа. Джим Снафъл посочи лежащата до мен пушка и попита:

— Да не би да се каниш да твърдиш, че тоя стар недодялан топ е мечкоубиецът на Поразяващата ръка?

— Разбира се!

— Тогава човек може да кръсти някоя гаубица от времето на Уошингтън за салонен револвер! А неделното пушкало, което тук така грижливо си овързал, е навярно карабината „Хенри“?

— Да.

— Тогава я покажи! Много ми се ще да я огледам.

— Другият Олд Шетърхенд във форт Кларк показа ли ви пушките си?

— Не. Кой ще ти дръзне да досажда на един такъв мъжага!

— На мен обаче преспокойно досаждаш! Нима оня имаше при себе си мечкоубиец и карабина?

— Не знам. А и не е нужно да го знам. Казвам ти, той беше истинският: широкопола шапка, ловно яке от лосова кожа, ловна риза от еленова кожа, легинси от еленова кожа и дълги непромокаеми ботуши — така ходи Олд Шетърхенд. Я да те поогледам! Шапката ти е единственото нещо, към което пасва думата ловец или уестман. На всичко друго мястото му е зад плуга на нивата или в зайчарника. И което е най-главното: Олд Шетърхенд не е тук, в равното, а горе, в планините Гро Вонтр.

— Толкова ли си сигурен?

— Да. Но ти не знаеш какво се е случило там горе. Чу ли за Винету?

— Вождът на апачите? Какво знаеш за него?

— Че е мъртъв. Сиу оглала са го застреляли в планината Ханкок и Олд Шетърхенд е по петите им, за да отмъсти за смъртта на своя прочут приятел. Казвам ти, никой няма да се отърве! Поразяващата ръка никога не пролива ненужно кръв, но в този случай няма да отдъхне, преди да е заличил червенокожите до последния човек. Сега все още ли искаш да твърдиш, че си Олд Шетърхенд?

— Да.

— Разкажи ни тогава какво се случи в планината Ханкок!

— Достатъчно ми е, че го преживях, нямам желание още и да го обсъждам.

— Well! Пак едно оправдание, което не звучи лошо! Човече, ти много ми харесваш. Ти или си се побъркал и се смяташ за някой, който не си, и тогава трябва да се заемем с теб, за да не почнеш да се смяташ за султана на Турция или императора на Китай; или си правиш само майтап и тогава си компаньон, който много добре ще ни подхожда. Ако имаме еднакъв път, ще те вземем с нас. Откъде идваш?

— От планините Гро Вантър.

— Well! Добре казано! И накъде отиваш сега?

— При апачите.

— The deuce^[4]! Какво се каниш да правиш при тях?

— Да им съобщя за смъртта на Винету.

— Човече, ти не се отказваш от ролята си! Но ако имаш това намерение, напразно ще биеш тоя опасен път, защото апачите при всички случаи вече знаят, че Винету е мъртъв.

— Много правилно! Аз не можах веднага да тръгна, защото бях задържан от определени обстоятелства, и ето как мълвата отлетя далеч пред мен. Но въпреки това съм длъжен да отида. Апачите трябва да чуят един очевидец.

— Очевидец! Ти наистина си забележителен! Ако пожелаеш да останеш при нас, ще бъде най-върховното преживяване. Ние възнамеряваме да прехвърлим Кънейдиън и да се отправим нагоре към Санта Фе. Това за известно време е и твоята посока. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Да, защото вие също ми допадате.

— Well! В такъв случай работата е уредена. Ще яздиш с нас. Знаеш ли всъщност какво означава това?

— Едва ли ще е нещо особено.

— Охо! Трябва да минем през територията на команчите, които отново се събират за поход срещу белите. Те твърдят, че са били измамени с някаква доставка. Може би имат право. Ако ни спипат, изгубени сме.

— Ако ни спипат, ще сме глупаци.

— Well, добре звучи! Да се надяваме, че ти действително си толкова разумен, колкото умно звучат приказките ти, и няма да се оставиш да те спипат. Сега ние си починахме и можем да потегляме. Иди да доведеш коня си, сър!

— Не е нужно. Той ще дойде сам.

Изсвирих и конят пробяга около шубрака в тръс към нас. Когато Двамата Снафълс видяха великолепния вран жребец, известно време го зяпаха безмълвно, а после Джим извика:

— Luck-a-day^[5] това се казва кон! Как си се снабдил с такова животно?

— Подарък ми е от Винету.

— Я си дръж човката! На теб ще подари Винету такъв кон! Не отивай толкова далеч в ролята си! Искам открито да ти кажа, че ти сега ми се струваш подозрителен. Човек като теб и такова ценно животно! Надявам се, няма да ни срещне собственикът му, който ще ни изправи пред съда и ще ни избеси! Това не би било най-върховното чувство!

— Нямай грижа, мастър Снафълс! Аз не съм конекрадец. Че конят е мой, трябва да разбереш от факта, дето така доброволно ми се подчинява.

— Ако е тъй, май наистина се лъжа. Който язди такъв кон, не може да е някой прост скитник. Но пък един истински уестман не си завира тялото в ленени торби като тия, виснали по крайниците ти! За мен ти си една загадка.

— Може и така да е. Не си мъчи главата, решението ще дойде от само себе си.

— Но час по-скоро, ако смея да те помоля! Аз те считах за шегобиец, ама тоя кон ме накара да се размисля. За щастие, имаш честна физиономия, така че ще опитаме с теб. Яхвай го и поемай, та да си продължим ездата!

Тази среща за мен първо беше добре дошла, както вече казах, а сега започна да ме развлича. Двамата почтени Снафълс изобщо не искаха да повярват, че съм Олд Шетърхенд. Беше ги заблудил онзи Стоук, а и настоящият ми „костюм“ подсилваше тяхното съмнение. Необходимо беше само да им покажа карабината „Хенри“, за да ги накарам да мислят по друг начин за мен, ала ми харесваше да ги оставя угрижени, и ето как стана, че започнаха да съжаляват, задето са ме взели със себе си.

По свечеряване се установихме на бивак в покрайнината на една гора. От само себе си се разбира, че заради команчите трябваше да се остави някой на пост, и аз предложих на братята да уточним последователността, в която това да стане. Те обаче заявиха, че съм можел да спя цялата нощ, защото те щели да пазят на смени. Недоверието им значи беше нараснало. Но в последните нощи аз не бях имал истински сън, понеже бях сам и нямаше с кого да се редувам да пазя, ето защо ми бе приятно, че днес щях да мога да намеря почивка. Та си легнах значи и заспах здравата. На зазоряване бях събуден. По време на съня бях държал карабината в ръка, за да не могат Снафълс да я разгледат.

Когато потеглихме заранта, имахме да яздим приблизително още четири часа, за да стигнем до Бийвър Крийк на Норт Форк ъв Кънейдиън Ривър. По време на ездата аз бях също така лаконичен и вглъбен в себе си както вчера. Моите спътници също не си даваха труда да подхванат разговор. Май щеше да им е най-приятно да се отърват от мен.

Беше минало може би половината от посоченото време и ние се намирахме на една малка открита савана, когато пред нас се появи самотен ездач, чиято посока трябваше да го доведе до нас. Като ни забеляза, той отклони коня си надясно, за да ни заобиколи отдалеч. Това… будеше подозрения. Джим каза:

— Той не иска да ни срещне. Бял е и щом ние виждаме това, то трябва и той да различава, че няма червени пред себе си. Защо изобщо не иска да знае за нас, стари Тим?

— Защото човек в тази местност на никога не бива да се доверява, та дори и той да е бял — отвърна Тим.

— Нека му докажем, че на нас може да се вярва. Добре ще е да узнаем откъде идва и дали е видял следи от команчи. Та да се насочим към него!

Ездачът видя, че искаме да го достигнем. Ако и сега бе продължил да се отклонява, това щеше да го направи още по-подозрителен. Тъй като бяхме трима, щяхме да го приклещим. Ето защо той прояви благоразумие да се примири с неизбежното и тръгна насреща ни. Когато беше достатъчно близо, видях, че яздеше много добър кон, и за свое удивление забелязах, че сбруята му е поставена по напълно чужд за Америка начин. Седлото, коланите и разните там такъми наподобяваха именно скъпоценната амуниция, наричана в Персия „решма“. Това беше аматьорска имитация, изготвена от ръка, непознаваща оригинала. Но от това фактът да видя тук, в американския Запад, персийска решма, не ставаше по-малко впечатляващ.

Ездачът беше американец. Сигурно не той беше поръчал сбруята на сарача. Носеше облеклото на скитника от Запада, на гърба му висеше пушка, на пояса — револвер, един боуи найф^[6] и… едва повярвах на очите си, като съгледах един дълъг персийски ханджар^[7], чиято дръжка бе изкусно инкрустирана със сребро. Как бе придобил уестманът ориенталското оръжие? В тая работа само Нечестивият можеше да има пръст.

Той поздрави кисело и спря без желание коня си, когато отвърнахме на поздрава му. Джим Снафъл го попита:

— Ще се разсърдиш ли, сър, ако те задържим за минутка? Команчите са изпълзели от дупките си, а при такива обстоятелства е винаги добре да се знае дали местността, която човек има пред себе си, е сигурна, или не. Ти идваш може би от Бийвър Крийк насам?

— Да — отвърна запитаният, като изпъна дългата си фигура и нетърпеливо раздвижи рамене. — Ако искате да знаете нещо, бъдете кратки. Аз бързам.

— Нищо ненужно няма да бъде казано. Кой път имаше от другата страна на Крийк?

— От Ентилоуп Хилз към Кънейдиън.

— Да си се натъкнал на следи от команчи?

— Не.

— Но оттатък вече имало враждебни настроения.

— Не съм чул нищо. Свърши ли? Трябва да тръгвам.

— Да, при един толкова ясен отговор — свърших. Благодаря ти най-вежливо, сър, и ти пожелавам добра езда!

Снафълс бяха доволни, ала аз — не. Ако най-напред необичайната сбруя и ханджарът ми се бяха сторили учудващи, то сега ми направи два пъти по-голямо впечатление прекомерното бързане на непознатия. Той ми се видя уплашен, Това, че претендираше да идва от Ентилоуп Хилз, беше невероятно. Ето защо подтикнах коня си плътно до неговия, когато понечи да го подкара, и казах:

— Още миг, сър! С що за рядка сбруя е украсен конят ти? Тук никога не съм виждал такова нещо.

— Това не ти влиза в работата! — изръмжа грубо оня и опита, изпълнен с нетърпение да мине край мен.

Аз обаче останах на пътя му и продължих:

— Правилно! Не ми влиза в работата, само че аз съм любопитен и много ми се ще да го зная.

— Махни се от пътя ми! — излая той. — Това е мексиканска сбруя. Сега вече го знаеш и върви по дяволите с твоето любопитство!

Той изправи коня на задните крака, за да препусне в завой край мен, ала аз смушках моя в още по-дълъг скок, с което останах до него, и отвърнах:

— Лъжеш се, сър. Това не е мексиканска, а персийска сбруя. Мога ли да попитам от кого имаш тази странна кама в пояса си?

— Не, не можеш. С какво право…

Беше прекъснат от Джим, който ми викна укорително:

— Какво ти скимна? Остави джентълмена на мира! Няма да допусна да подхванеш някоя караница без всякаква причина!

Аз изобщо не го чух, а поясних на непознатия:

— Тази кама е персийски ханджар и аз искам да ми кажеш чия собственост е. Конят, който яздиш, не е твой.

— Как смееш? — ревна оня. — Трябва ли да ти пусна един куршум в главата?

— Откажи се — отвърнах спокойно. — Виж си ботушите и шпорите! Пасват ли те към ориенталските стремена? Конят не е твой. От кого го задигна?

— Това веднага ще ти кажа като ти пратя един куршум, любопитен негодяй!

Той измъкна револвера от пояса, за да го насочи към мен. Но аз замахнах рязко и го дарих с един удар по слепоочието и той се срина от другата страна на коня, изтървавайки юздите на земята, и остана да лежи там. Аз веднага слязох да претърся джобовете му. Тогава Джим Снафъл също скочи от седлото, улови ме за ръката и извика:

— Ама ти май си пладнешки разбойник. Ако не оставиш незабавно този мъж, ще те просна с приклада на земята!

Джим поиска да ме дръпне да се изправя, но не успя въпреки цялата сила, която употреби. Аз го отърсих от себе си, изправих се и отговорих твърдо:

— Моят юмрук е по-бърз от приклада ти, мастър Снафъл. Олд Шетърхенд не е нито пладнешки разбойник, нито толкова лековерен като вас. Остави ме да свърша каквото съм си наумил, в противен случай ръката ми ще те тресне точно както метна тоя лъжец от коня!

— Ама… — заекна Джим сплашен — той нищо не ти е сторил!

— На мен не, но на други хора. Сега ще ви го докажа.

Наведох се повторно и изпразних джобовете на припадналия, без да бъда обезпокоен. Не намерих обаче нищо, което да потвърди моето подозрение. Това накара добрия Джим да ме упрекне:

— Ето ти на за заблудата. Не намери нищо. Човек не бива да се нахвърля върху другиго като диво животно само за да…

— Не се пали, моля! — вметнах аз. — Съдържанието на неговите джобове само доказва, че е уестман, но не и че този кон му принадлежи. Нека сега узнаем и какво се намира в кобурите на седлото!

Отворих единия, бръкнах вътре и измъкнах нещо, което един уестман надали би носил със себе си, а именно една малка книжка, подвързана с марокен. Като я отворих, видях изписани персийски заврънкулки. На страницата, на която се бях натъкнал, прочетох: „Ду яр зирак у аз бада ин кухун ду мани, фарагат-и ва китаб-и ва гуса и каман-и! Ман ин хузур би дуня ва ахират на дихам; Адарси дар пай-ам уфтанд халки, анкмани“ Та това беше газела с размер на стиха „мутас“ от „Дивана“ на Хафиз^[8], най-великия лирик, раждан от Персия! Можеше ли това томче да бъде собственост на един обикновен скитник? Решително не! Не е в обичая на такива мъже да изучават персийски и да се занимават с учене по време на езда през територията на вражеските команчи с Хафиз.

Продължих да търся и намерих освен един персийски хуках (наргиле) още разни други предмети, които със сигурност даваха основание да се заключи, че законният притежател на коня е или ориенталец, или поне има ориенталски привички. И това тук, в далечния американски Запад! Едно обстоятелство, което ми даваше основание за удивление. Притежателят някой богат янки ли беше, който кръстосваше прерията, а преди това е бил в Персия или изобщо в Ориента? Бяха го ограбили, може би убили; тая работа непременно трябваше да бъде проучена.

Двамата Снафълс стояха при мен — Тим също беше слязъл от мулето — и зяпаха с напрегнато очакване и много вероятно без да разбират моите действия. Когато измъкнах наяве хуках, Джим попита любопитно:

— Какво е пък това? Някакъв маркуч с глава и стъклена тулумба! Да не е някой аптекарски уред за изпаряване на ликьор?

— Ни най-малко. Това е персийска лула, чийто дим минава през вода.

— Димът през вода! Това трябва да е най-върховното чувство! Значи мъжът, дето лежи тук, на земята, пуши през тая гарафа?

— Със сигурност не ти, а някой друг, когото непременно трябва да открием!

— А що за книга е това?

— Персийска стихосбирка. Изобщо почти всички тези предмети са персийски.

— Как можеш всъщност да знаеш, че книгата е персийска?

— Така прочетох.

— Ти… значи разбираш… персийски?

— Да.

— Персия не е ли в голямата пустиня Сахара, където хората яздят камили?

— Не в нея, но не е и прекалено далеч оттам.

— Zounds! Чу ли, стари Тим?

— Yes — отговори неговият скъп на думи брат.

Те се спогледаха и аз не мога да твърдя, че физиономиите им излъчваха израз на извънмерна интелигентност.

— Тим, ти нали чу какво разказаха в Джеферсън Сити за Олд Шетърхенд?

— Трябва да съм го чул. Та нали бях там, а имам добър слух.

— Колко пъти е бил той в Съединените щати?

— Говори се за няколко.

— А в промеждутъците?

— Бил някъде при турците, китайците и негрите и също там, където хората яздят камили.

— Well. Сега си помисли: тоя мастър джърман повали с един удар непознатия от коня.

— Yes!

— Той може да чете персийски, а Персия е точно до Сахара!

— Yes!

— Олд Шетърхенд разбирал езиците на тамошните китайци и мюсюлмани?

— Така казват. Освен това говорел на всичките индиански диалекти.

— Well! Сега нека те питам дали си бил в тези страни и говорил ли си с тамошните джентълмени на техните езици, мастър джърман?

— Действително съм бил и съм го вършил — потвърдих аз.

— В такъв случай ние, Снафълсите, вероятно сме две много големи магарета. А твоят стар топ май ще си е истинският мечкоубиец. Само да беше така добър да ни покажеш и другата пушка.

— Че знаете ли как изглежда карабината „Хенри“?

— Yes. Накарах да ми я опишат точно. Веднага ще знам къде съм.

— Тогава я разгледайте, нямам нищо против — Извадих пушката от калъфа и им я дадох. Те я заоглеждаха, а смутените физиономии, които същевременно кривяха, бяха наистина възхитителни. Съзнаваха каква грешка са извършили и не смееха да ме погледнат.

— Какво ще кажеш, стари Тим, за това пушкало?

— Карабина „Хенри“.

— Без всякакво съмнение. А тук е завинтена сребърна плочка с някакво име. Можеш ли да го прочетеш?

— Yes. Олд… Ше… тър… хенд — сричкува Тим.

— Правилно! А ние не го вярвахме! Даже сметнахме тоя прославен джентълмен за… хм-м, за конекрадец! Случвал ли ти се е някога такъв тъп номер?

— No.

— На мен също. Тая работа трябва да бъде оправена. Ама… хм… хм…!

Беше му трудно на Джим да признае заблудата си. Той постоя още известно време извърнат от мен, после се обърна рязко, пристъпи и каза:

— Сър, ние бяхме най-големите глупаци, каквито може да има по тая стара прерия. Но след всичко, което съм чувал за теб, сигурно няма да таиш дълго злопамет. Смей ни се, колкото си щеш, ама като се нахилиш до насита, не си спомняй повече за тая дивотия!

— Значи сега вярвате, че съм Олд Шетърхенд?

— Yes! — кимна Тим, а брат му поясни с повече думи:

— Определено го вярваме. Даже се заклеваме, че ако дойде сега някой и понечи да се усъмни, ще получи от нас толкова куршума в тялото си, че да заприлича на решето за грах. Но ще си съгласен ли да останем заедно?

— Доколкото пътят ни остава еднакъв, да. А сега за непознатия тук! Виждам, че се размърдва. Нека най-напред се погрижим да го обезопасим!

Имахме ремъци и вързахме мъжа така, че да не може да стане. Ако Снафълс бяха досега против мен, сега показваха толкова по-голямо усърдие да ми бъдат полезни.

Скоро непознатият дойде на себе си. Поиска да стане, но почувства, че не може. Това го върна в съзнание. Видя ни изправени пред себе си, гледа ни няколко секунди и като осъзна случилото се, напрегна енергично да разкъса ремъците. Не успя и се обърна грубо към мен:

— Какво ти става? Първо ме удряш по главата, а после ми връзваш ръцете и краката! Аз трябва да тръгвам и искам да ме развържеш!

— Не се и съмнявам, че искаш бързо да си тръгнеш — отвърнах. — Та нали се очаква преследвачите ти скоро да бъдат тук.

— Щом го знаеш — отвърна той противно на очакването ми, — освободи ме бързо и си плюйте на петите заедно с мен!

— Поради каква причина!

— Най-основателната: команчите!

— Pshaw! Взе да пееш съвсем друга песен. Преди малко твърдеше, че нито си ги виждал, нито си ги чувал.

— Защото не беше необходимо да ме е грижа за вас. Ако не ме пуснете да си вървя, и вие сте изгубени заедно с мен. Те идват! Някъде към шейсет воини.

— Хубаво! Но бих желал да узная още нещо.

— Развържи ме! Иначе няма да разговарям с теб.

— Тъкмо обратното, няма да бъдеш освободен, преди да съм научил каквото искам да знам.

— Но тази загуба на време ще отведе и мен, и вас на сигурна смърт.

Той започна да ме ругае с всевъзможни хули. Като видя, че това никак не ми въздейства, се обърна към Джим и Тим. Когато и това не помогна, ми изсъска ядно:

— Казвай тогава Какво искаш да знаеш!

— Кому принадлежат конят и камата?

— Тъп въпрос! Естествено, на мен!

— А тази книга?

— Също на мен.

— И каква е?

— Бележки, които съм си вадил.

— Но написаното не е на английски!

— Не е, това е стенография.

— Не се мъчи да ме залъгваш! Това е персийски. Ти си откраднал коня. Ако решиш да бъдеш искрен, ще се отнеса снизходително към теб. Продължиш ли обаче да лъжеш, ще те накажа от името на притежателя на коня според закона на саваната. Нали знаеш, че за конекрадство се полага смърт?

— Не ме разсмивай! Няма как все пак да си откраднал собствения си кон! Не се опитвай да ми разиграваш комедии! Вие самите сте крадци, които искат да ми отмъкнат коня под претекст, че съм го задигнал.

При тази наглост аз останах спокоен, ала храбрият Джим Снафъл така се възмути, че пристъпи към него със свити юмруци и му се закани:

— Мерзавец! Ние сме били крадци? Кажеш ли го още веднъж, така ще ти ощавя кожата, че парчета ще се разхвърчат! Ние и крадци! Знай, че кае ни наричат Двамата Снафълс!

— А-а, вие ли сте! Тогава толкова повече се учудвам, че се отнасяте с мен по този начин. Развържете ме и ще ви докажа от тоя стенографски бележник, че аз съм законният собственик на коня и всичките тези неща.

— Да ни пробуташ персийска стихосбирка за стенографски бележник, ще бъде най-върховното! За щастие обаче този джентълмен разбира персийски.

— Това е само една лъжа! Тоя смотаняк в сини ленени дрехи се кани да ни учи на персийски! Измама!

— Човече, говори по-вежливо! Той е Олд Шетърхенд.

— Тая карикатура да е Олд Шетърхенд? Ха-ха-ха!

Той се изсмя с все гърло. Това така ядоса Джим, че той вдигна крак да го изрита. Аз обаче го избутах назад и казах:

— Не се ядосвай с подобен тип, мастър Снафъл! Няма да си прахосваме повече приказките с него. А сега нека му покажем, че изобщо не се нуждаем от неговото признание.

— Ха така, сър! Ти го свали с един удар от коня, това само по себе си е вече доказателство. А тук лежи мечкоубиецът заедно с карабината „Хенри“. Кой още се съмнява, той е побъркан! Какво ще предложиш сега?

Очите на пленника потърсиха двете пушки и се спряха после на мен. Той започна да съзнава безполезността на своето отричане. Аз се престорих, че не съм забелязал нищо и отвърнах на Снафъл:

— Ще го вържем върху коня и ще яздим обратно по следата му. Така много бързо ще излезе наяве как е извършил грабежа си и също така бързо ще има удоволствието да ме чуе как разговарям със собственика на коня на персийски.

Вълна от кръв нахлу в лицето на пленника. Предположението, че става дума за истински персиец или поне за някой, който владее персийски, беше вярно.

Каквото казах, беше изпълнено. Ние върнахме всичко обратно в кобурите на седлото и вдигнахме пленника на коня и здраво го овързахме. Снафълс получиха оръжията му освен ханджара, който аз затъкнах в колана си. После яхнахме конете и се отправихме към Бийвър Крийк — аз начело, Джим и Тим с непознатия помежду си зад мен.

Намерението ни не беше безопасно. Когато тоя бе казал преди малко за команчите, бяхме запомнили думите му. Можеше да има нещо вярно в тях, поради което сега се налагаше най-голяма предпазливост. В откритата савана всяка среща се забелязваше още отдалеч. Но когато по-късно се появиха храсти и дървета, за по-голяма сигурност аз яздех на достатъчно разстояние пред другите, за да мога да ги предупредя в случай на нужда. Изискваше се да бъда двойно внимателен. Трябваше да внимавам да не изгубя следите и същевременно да отправям остро взор и слух напред, за да не бъдем изненадани от някой враг. Това намаляваше скоростта ни, а бързината все пак бе наложителна, защото ако този, чийто кон бе откраднат, се намираше в опасност, всяко забавяне можеше да стане фатално.

За щастие не се случи никакъв инцидент и ние достигнахме Бийвър Крийк още преди да са минали споменатите два часа. Водата в реката беше плитка. Следата излизаше от отсамната й страна, но не влизаше от другата.

— Досадна работа! Какво ще правим сега? — рече Джим. — Този тип трябва да ни каже как е яздил. Ще го принудим.

Тайно хвърлих бърз поглед към лицето на пленника, и забелязах едно доволно просветване на очите му. Той се надяваше, че сме загубили следата и хранеше надежда. Но се мамеше, защото нямаше нищо по-лесно от това да я намерим отново. Той при всички случаи беше навлязъл отсреща в реката. Трябваше да разберем само дали нагоре, или надолу от мястото, на което бяхме спрели. Много вероятно беше да е прекосил направо водата. Може би дори бе яздил известно разстояние в нея, преди да излезе. Аз слязох от коня и нагазих бавно във водата, за да не я размътя. Беше бистра и едва метър дълбока, така че можех да виждам дъното. Нагоре не различих нищо, но когато се насочих по течението, забелязах ясно отпечатъците от копитата на коня. Беглецът беше дошъл отдолу и за да прикрие следата си, бе изминал едно значително разстояние във водата. Мястото, при което беше навлязъл, беше може би на двеста крачки от това, където я беше напуснал и където сега бе държан като пленник от Снафълс. Те ме виждаха и аз им махнах да дойдат и доведат коня ми.

Лицето на пленника бе помръкнало. Отново бе изгубил надежда. Той гледаше умислено пред себе си. Явно се чудеше какво да прави.

Следата водеше най-напред надолу покрай реката и после отвеждаше в почти прав ъгъл от нея през доста гъст шубрак и дървета. Сетне се насочваше наляво и достигаше един поток, при чийто бряг се губеше. От другата страна на потока имаше открито място с отъпкана трева. Аз слязох от коня и огледах дъното. Можеха да се видят отпечатъци от конски копита.

— Там, отсреща, изглежда, ездачи са имали бивак. Не мислиш ли, стари Тим? — попита Джим Снафъл брат си.

— Yes — потвърди този.

— За нас е много важно да знаем кой се е намирал преди два часа тук — заявих аз.

— Преди два часа? Но тревата е здравата изпогазена. Да приемам, че хората са бивакували тук цялата нощ!

— Така мисля и аз.

— Хубаво! При такива обстоятелства обаче тревата не се изправя толкова бързо, както ако е била тъпкана само за късо време. Ето защо смятам, че това място е било напуснато преди повече от два часа.

— Много правилно. Само че ти май не всичко си видял. Когато хората, които са лагерували тук нощес, са напуснали мястото, после са дошли други и те са си заминали едва преди два часа.

— Значи мислиш, че си имаме работа с две отделни групи?

— Точно така.

— В такъв случай твоите очи са по-остри от моите. Ще ми обясниш ли по-подробно?

— На драго сърце. По-напред обаче искам да ида на отвъдната страна на потока. Вие останете засега тук, за да не заличите дирите, които трябва да разчета.

Аз преминах през реката и започнах да изследвам напуснатия бивак. Когато приключих, повиках коня си и другите трима ездачи го последваха.

— Може ли и аз с моя стар Тим да поогледам? — попита Джим. — Много ми се ще да знам дали ще успеем да разчетем същото като теб. Това ще бъде за нас най-върховното преживяване.

— Нямам нищо против — обясних.

Двамата слязоха и разгледаха следите. Същевременно споделяха тихо мислите си и, види се, бяха на едно мнение. После Джим рече:

— Щом Олд Шетърхенд казва, че си имаме работа с две отделни групи, то това трябва да е така. Ние обаче забелязваме следи само на една група. Къде е другата?

— По петите на първата.

— Но следата й, сър! Ние не я виждаме.

— А тя все пак лежи ясно пред вас. Откъде са дошли хората, които са бивакували тук, и накъде са тръгнали?

— Дошли са право от юг и са продължили на запад. Дирята е достатъчно ясна, а втора няма.

— Я разгледайте тоя фрапиращ ъгъл, който двете дири образуват! Колко невероятно е, че уестмани правят един такъв околен път! Те са яздили оттук на запад и е логично да се предположи, че са дошли от изток.

— Well. Но нали виждаш, че са пристигнали от юг.

— Та това изобщо не е тяхната диря! Погледни на изток! Нищо ли не забелязваш там?

Джим изпълни каквото му казах и после каза:

— Стой, сега виждам! По тревата като че ли има една по-тъмна черта. Тя едва се вижда, ала все пак още се различава. Тази ивица ще да е вчерашната диря на хората, които са пренощували тук. Тревата през това дълго време се е изправила пак.

— Да, сега ти си на вярната следа, мастър Джим Снафъл.

— А южната диря?

— Тя е на многоброен отряд ездачи, който е идвал от юг и много вероятно е възнамерявал да продължи в северна посока. Когато открили обаче тук бивака, извили настрани, за да яздят след първата група.

— Да, така е, сър.

— Но какъв е бил първият и какъв вторият отряд? — попитах сега вече да изпитам тяхната проницателност.

— Първият се е състоял от бели, вторият — от индианци.

— Какви причини имаш за това мнение?

— Две. Първо, вторият отряд е наброявал най-малкото шейсет ездачи и тъй като е невероятно в тази местност да са се събрали толкова много бели, може с основание да се предположи, че това са били червенокожи. И второ, конете им са нямали подкови, както ще забележиш, ако разгледаш по-внимателно дирята. Толкова много неподковани коне обаче могат да бъдат яздени само от индианци.

— Тук имаш право, но по каква причина първият отряд трябва да се е състоял само от бели?

— Защото следите показват, че конете са били подковани и защото нашият пленник тук, който все пак е бял, е принадлежал към този отряд.

— Правилно, мастър Джим. Но той ще го отрече.

— Тогава би трябвало да предположим, че принадлежи към червенокожите, само че в тоя случай нашите ножове ще си разменят някоя и друга думичка с него.

Аз също бях убеден, че нашият пленник принадлежеше към белите и по някаква причина се е отделил от тях, ала ми беше много удобно Джим да го изкара във връзка с индианците. Въздействието се прояви незабавно, защото той се врече бързо:

— Лъжеш се, мастър Джим Снафъл. Тъкмо от тези червенокожи исках да се измъкна.

— Няма да се оставим да ни подведеш.

— Аз размислих и стигнах до разбирането, че за мен ще бъде по-добре да ви кажа истината.

— Това би било много разумно от твоя страна — обърнах се аз към него, — защото ние нямаме склонността да се оставяме да ни заблуждават. Скоро ще настигнем червенокожите, а после ще разговаряме и с белите, към които принадлежи този, когото си окрал. Ти ще бъдеш изправен срещу него.

— Можете да го сторите. Аз не съм искал да го окрада.

— Охо! Този кон и всички останали вещи да не би да не са негова собственост?

— Да, всичко му принадлежи.

— И да не би пък да ти е заел коня?

— Да, така е. Той ми го зае. Сега искам да бъда откровен с вас и ако ме изслушате, ще направите услуга не само на мен, но и на себе си, понеже се каните да яздите след червенокожите.

— Хубаво, но не лъжи повече! Как ти е името?

— Казвам се Пъркинс. Аз и още двама уестмани бяхме наети от един бял да го преведем през планините. Конят е негов.

— Кой и какъв е той?

— Това ние не знаехме точно. Той не говори много. Трябва да го наричаме мистър Джафар.

— Джафар! Аха! Говори ли английски?

— Колкото да го разбираме.

— Има ли още някой при него?

— Той има двама слуги, които е наел в Лондон.

— Не знаеш ли откъде е?

— Не. Мистър Джафар има такова поведение, че не можем да го разпитваме за живота му.

— Но сигурно е заможен?

— Да, има два товарни коня и ни плаща добре. Навярно не е християнин.

— Защо смяташ така?

— От това, че всеки ден се моли пет пъти по много странен начин и то на език, който не разбираме.

— Служи ли си с килимче, върху което се моли?

— Да, има едно одеяло, върху което по време на молитвата ту стои, ту коленичи и лежи.

— Как е облечен?

— Съвсем като нас, само дето носи на главата си астраганен калпак. Има тъмна коса и необикновено гъст, дълъг мустак.

— Колко е възрастен приблизително?

— Може би трийсетгодишен.

— Той вероятно е персиец. Вярно, не мога да си обясня как един такъв човек ще се озове в Америка, и то чак в Дивия запад. Накъде се кани да върви?

— Към Сан Франциско. Ние трябваше да го отведем до Санта Фе, където той възнамеряваше да наеме други водачи. Сега вярваш ли ми, мистър Поразяваща ръка?

— Сегашните ти показания изглеждат достоверни. Кажи сега също така откровено защо избяга от него.

На Пъркинс явно му бе трудно да признае истината. Но той съзнаваше, че с лъжи нищо не може да спечели, и поради това отговори:

— Само внезапната поява на червенокожите е виновна. Те бяха толкова близо до мен, че ми изкараха ангелите, и аз мислех единствено как да подсигуря безопасността си.

— Но ти нали вече си се бил отдалечил оттук!

— Действително, но трябваше пак да се върна. Преди малко ти съвсем правилно отгатна, че вчера сме дошли на това място от изток. Тук лагерувахме и на заранта продължихме ездата. След може би един час мистър Джафар забеляза, че му липсва камата, която ти нарече „ханджар“. Оръжието трябваше да е останало да се търкаля някъде тук. Той искаше да се върне и го потърси. Но понеже не познаваше Запада и лесно можеше да се обърка, ние му предложихме един от нас да се върне да прибере оръжието. Той се съгласи и изпрати мен, като ми предостави коня си, защото беше най-бързият. Зае ми го, за да не се налага дълго да ме чакат.

— По-нататък! Ти се върна тук и намери камата?

— Да. Тя лежеше под този нисък храст, така скрита в клоните, че при потеглянето не бяхме я видели. Аз слязох и се наведох да я вдигна. Когато се изправих, погледът ми попадна помежду храстите на юг и за свой ужас видях да се задава една дружина от над шейсет команчи. Бяха изрисувани с бойни краски и аз можех, ако ме забележеха, да очаквам смъртта. Храсталакът ме скриваше от тях. Аз не биваше да излизам от него и повлякох незабавно коня си през потока, в чието корито не беше лесно да се видят стъпките.

— После се отправи на север, вместо да яздиш на запад след спътниците си и да ги предупредиш.

— Да, и това е всъщност грешката, която извърших. Но страхът ми от червенокожите бе толкова голям, че може да ме извини.

— Аз не мисля, че той може да бъде извинение. На теб, като водач, ти е бил поверен животът на чужденеца. Ти си бил длъжен да го настигнеш по най-бързия начин и да го предупредиш.

— Това нямаше как да стане. Команчите щяха да ме видят.

— Глупости! Ти щеше да имаш най-напред тук, в гората, добро прикритие и едва след време да се върнеш на вашата следа.

— Да, така е — обади се Джим Снафъл. — Може би клетите дяволи междувременно са били застигнати и очистени. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна брат му.

Пъркинс се загледа смутено пред себе си. Съзнаваше, че имаме право, и опита едно последно оправдание:

— Не е толкова лошо, защото мисля, че спътниците ми своевременно ще забележат червенокожите и ще се скрият от тях.

— Това допускане няма ни най-малко основание — отвърнах аз. — Дори да беше така, както казваш, команчите щяха да видят дирята и бързо да открият скривалището. Та сега е денем. Ти искаш да се оправдаваш, но постигаш тъкмо обратното. Конекрадецът си е крадец, но все пак човек може да му има известно уважение заради дързостта. Един скаут, обаче, който постъпва така страхливо като теб, трябва да бъде презиран. Нека видим дали спасението е възможно, като последваме червенокожите. Вие нали ще бъдете на линия, мастър Джим?

— Как изобщо можеш да питаш! Двамата Снафълс винаги са на линия, когато се касае да се освободят хора, изпаднали в беда. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — заяви този. — Нека пропълзим към тях, инак са изгубени.

— Действително. Мастър Шетърхенд, кажи дали смяташ за вярно това, което Пъркинс изкара сега на бял свят!

— Мисля, че можем да му вярваме, защото ако ни беше излъгал пак, с него щеше да е свършено. Значи напред! Тук вече изгубихме твърде много време.

Възседнахме животните и последвахме водещата на запад диря. Следите на белите бяха така изпотъпкани при лагерното място от индианците, че вече не можеха да се различават. Аз се надявах обаче по път да се натъкна на по-ясни знаци. Очакването се изпълни скоро, когато достигнахме едно място, където червенокожите бяха спирали. Обуздахме конете си и Джим каза:

— Тук те са се съвещавали. Де само да знаехме за какво!

— Аз знам — декларирах. — За броя на белите, които следват.

— Така ли мислиш? Защо?

— Досега са яздили в дирята на белите. Тук обаче са я напуснали и двама от тях са слезли да я огледат. Тъй като на това място са внимавали да не заличат следата на бледоликите, тя и за нас е все още ясно различима и аз искам да видя как трябва да възприемаме показанията на Пъркинс.

Скочих и заразглеждах отпечатъците. Трудно беше да се добие сигурна представа, защото мястото, на което червенокожите бяха запазили дирята, не беше дълго, а за мен беше много важно да открия обратна следа от конско копито. След дълго сравняване постигнах все пак желания резултат. Намерих отпечатък от копито, но един-единствен, който показваше противоположната посока, а и той беше толкова лек и неясен, че можах да го открия единствено защото Пъркинс беше твърдял, че е яздил обратно. Той следователно беше казал истината. Аз, разбира се, трябваше да отчета, че индианците също са забелязали тази стъпка. Но тогава те непременно щяха да разпратят съгледвачи, за да издирят единичния ездач. В този случай обаче ние щяхме отдавна да ги срещнем или поне да открием техните следи. Тъй като нито едно от двете не се беше случило, засега нямаше защо да се боим от индианците.