Нора Робъртс
Предателство в смъртта (9)

Осма глава

Къщата бе изградена от прекрасни кафяви фугирани тухли в квартал, известен с високите наеми на жилищата, луксозните ресторанти и специализираните базари за луксозни стоки. До стъпалата, водещи към входната врата, имаше три високи каменни саксии, в които проблясваха разкошни бели цветя с дълги розови дръжки.

Ако сградата се намираше само на няколко пресечки в южна посока, трите каменни саксии щяха непременно да бъдат откраднати.

Ала обитателите на този квартал водеха охолен живот, не общуваха помежду си и на никого не би хрумнало да открадне украсата пред дома на съседа си. Освен обичайната охрана те бяха наели на свои разноски екип от дроиди, които носеха елегантни сини униформи и обикаляха улиците на квартала. Благодарение на тази предпазна мярка тук нямаше скитници и бездомни кучета и тротоарите винаги бяха чисти.

Навярно и Джоуна Талбът се бе чувствал в безопасност, макар да живееше сам в двуетажна къща. Но строгите предохранителни мерки не бяха обезкуражили убиеца.

Ив се надвеси над мъртвеца — добре сложен мъж на около трийсет години. Също като при Дарлийн Френч, лицето му беше посиняло от жестоките удари, синини имаше и в областта на бъбреците и на гръдния кош. Облечен беше само в сива тениска. Боксерките в същия цвят бяха захвърлени в ъгъла. Беше изнасилен анално.

Убиецът го беше оставил да лежи по корем, сребърната жица беше кръстосана на врата му, краищата бяха завързани на клупове.

— Изглежда, е работил у дома. Имаме ли сведения за него?

— Да, лейтенант, в момента пристигат.

Ив извади от чантата си специалното приспособление за определяне на времето на настъпване на смъртта, а помощничката й зачете данните, които постъпваха в джобния й компютър:

— Джоуна Талбът, трийсет и три годишен, ерген. Вицепрезидент и изпълнителен директор на „Старлайн Инкорпорейтид“. Живее на този адрес от ноември 2057 година. Родителите му са разведени, има сестра и брат от втория брак на майка му. Няма деца.

— Засега тази информация за личния му живот е достатъчна. Какво представлява „Старлайн“?

Пийбоди натисна няколко клавиша и отново зачете:

— Занимават се с издаването на дискове, книги и електронни книги, холограмни списания — накратко, с всякакви писмени и електронни материали. — Тя се втренчи в монитора, изкашля се и смотолеви: — Компанията е била основана през 2015 година, а през 2051 е била купена от „Рурк Индъстрийз“.

— Сега е по-близо — промълви Ив и усети, че я полазиха тръпки. — Една стъпка по-близо до Рурк… Убил е жертвата в това помещение. Джоуна Талбът е бил много по-силен от младата камериерка, но не е оказал сериозна съпротива.

Нежно повдигна едната ръка на мъртвеца и видя разранените му кокалчета. — Все пак е успял да нанесе няколко удара. Питам се защо не е продължил. Не е едър като Йост, но е бил в много добра физическа форма. Преобърната е само една маса, а когато двама яки мъже се вкопчат в схватка на живот и смърт, всички мебели около тях стават на трески.

Говореше от собствен опит, тъй като наскоро бе имала възможност да наблюдава как двама млади и мускулести мъже се бият в кабинета й.

— Направихме видеозапис на трупа от този ъгъл. Да го обърнем по гръб.

Тя приклекна, а помощничката й се наведе да й помогне. Когато обърнаха мъртвеца, Ив видя подутините под тениската, подсказващи, че ребрата му са счупени. Вдигна дрехата, огледа синините по торса и промърмори:

— Нанесъл му е жесток побой, преди да го убие. При това играе нечестно. Подай ми микрохирургическите очила. — Отново огледа трупа под увеличителните лещи и добави: — Така и предполагах — под лявата мишница има дупчица от иглата на спринцовка. Инжектирал е транквилант, когато е усетил, че има опасност противникът да го надвие. Когато Джоуна се е строполил на пода, мръсникът е започнал да го рита в ребрата. Обзалагам се, че го е изчакал да дойде в съзнание, за да го изнасили. Какъв е смисълът от изнасилването, ако жертвата не осъзнава унижението, на което е подложена?

В паметта й нахлуха спомени от кошмарното й детство. И баща й постъпваше като Йост — изчакваше я да се свести, ако я беше ударил прекалено силно и бе изпаднала в безсъзнание. Винаги изчакваше, за да е сигурен, че тя разбира и усеща какво й причинява, изчакваше, докато я сломи дотолкова, че да го моли за пощада.

— Събуди се! — прошепна. — Ела на себе си! Как човек да си направи удоволствието, ако лежиш като дърво, малка мръснице!

— Моля? Не чух какво казахте, лейтенант. — Пийбоди любопитно я изгледа.

Ив тръсна глава, за да прогони ужасяващия спомен:

— Казах, че е изчакал и не е убил веднага жертвата — иначе нямаше да има синини по трупа. Изчакал е, докато нещастният човек със сетни сили се е съпротивлявал, после е стегнал жицата около шията му. — Свали очилата и добави: — Аз ще продължа огледа. Свържи се с Фийни и с Макнаб и ги попитай дали са прегледали видеозаписите от охранителните камери.

— Слушам, сър.

— Все пак Джоуна е успял няколко пъти да те удари — промълви тя и грижливо напръска със защитен спрей наранената ръка на мъртвеца.

Спомни си парченцата кожа под ноктите на Дарлийн Френч и се запита какво ли нараняване Йост отнася като сувенир след всяко убийство. Дали се мисли за герой, който е ранен, докато е изпълнявал дълга си? Дали по-късно разглежда раните си и им се възхищава?

Какъв ли предмет е взел от Джоуна Талбът?

Отново сложи очилата и огледа трупа. На левия тестис откри онова, което търсеше.

Спомни си каква болка беше изпитала, като й продупчваха ушите, и потрепери:

— Господи, накъде отива този свят… За протокола — дупчицата на левия тестис показва, че убитият е носил обица на това място.

Свали очилата, изправи се и огледа стаята. Чу стъпки и без да се обърне, каза:

— Пийбоди, предупреди „метачите“ да търсят украшение за тяло. От онези, които мъжете окачват на топките си по непонятни за мен причини. Господин Йост си пада по сувенирите, а украшението на гениталиите на убития липсва.

— Не мога да ти помогна в търсенето, лейтенант.

Тя рязко се обърна и се озова лице в лице с Рурк. Машинално пристъпи напред, заставайки между него и трупа:

— Не те искам тук!

— Човек невинаги получава онова, което иска.

Двамата едновременно направиха крачка напред, Ив притисна ръка до гърдите на съпруга си:

— Извършено е убийство! Забранено е присъствието на външни лица на местопрестъплението.

— Известно ми е. Отдръпни се, няма да се приближа до трупа.

Тонът му й подсказа отговора на въпроса, който възнамеряваше да му зададе. Сърцето й се сви. Отстъпи встрани и прошепна:

— Познавал си го, нали?

— Да. — Рурк изпита и състрадание, и гняв, докато оглеждаше мъртвеца. — Предполагам, че вече имаш сведения за него, но ще добавя, че Джоуна беше умен и амбициозен човек, който бързо се издигаше в служебната йерархия. Харесваше книгите — истинските книги, които можеш да разгърнеш и да четеш страница след страница.

Ив мълчеше. Знаеше слабостта на съпруга си към книгите, напечатани на хартия. Навярно това го свързваше с убития.

Удоволствието да чете страница след страница.

— Днес беше денят му за редактиране — обясни Рурк и усети как към състраданието и гнева се прибавя чувство за вина. — Един ден седмично оставаше да работи у дома, въпреки че можеше да прехвърли това задължение на някого от подчинените си. Обичаше ветроходството и имаше малка яхта, която бе закотвена в пристанището на Лонг Айлънд. Възнамеряваше да си купи малка къща близо до брега на океана, за да се наслаждава на любимия си спорт. Знам още, че отскоро имаше сериозна приятелка.

— Именно тя е открила трупа. В момента е в другата стая с един от униформените.

— Онова, което ти разказах, не е причина за смъртта му. Убили са го, защото беше мой служител. — Извърна поглед към Ив — очите му блестяха като тлееща жарава.

— При провеждане на разследването ще тръгнем по тази следа. — Тя протегна ръка така, че да е извън обсега на камерата на записващото устройство, и стисна дланта му. Усети как пръстите му потръпват от едва сдържана ярост. — Моля те, почакай навън. Позволи ми да се погрижа за него.

За миг се изплаши, че Рурк ще каже нещо, което по-късно ще й се наложи да изтрие от записа. Но внезапно гневът му угасна — промяната беше толкова неочаквана, че Ив усети как я полазиха тръпки. Рурк отстъпи назад.

— Ще чакам — каза той и излезе.

 

 

Когато дойде време да разпита Дейна, приятелката на Талбът, Ив изпита облекчение, защото младата жена беше се поуспокоила. Клепачите й обаче бяха подпухнали, тя непрекъснато отпиваше от чашата с вода, като че се беше обезводнила от пролетите сълзи. Ала истеричният й пристъп беше преминал и тя вече говореше свързано.

— Бяхме се уговорили да обядваме заедно. Джоуна каза, че може да прекъсне работата си към два часа. Беше негов ред да плати… — Тя отново се просълзи и прехапа долната си устна. — С него се редувахме при плащането на сметката. Най-често посещавахме ресторанта „При Поло“ на Осемдесет и втора улица. Живея наблизо, а с Джоуна бяхме определили този ден от седмицата да работим вкъщи. Аз съм литературен агент в отдела по продажбите… всъщност с него се запознахме на едно служебно празненство. Та както ви казвах, днес имахме среща в ресторанта, но аз закъснях с повече от двайсет минути… — Тя млъкна, отново отпи глътка вода и за миг затвори очи. Не беше красавица, но лицето й беше интересно и подсказваше, че има силен характер.

— Забавих се, защото проведох безкраен разговор по видеотелефона с недоволен клиент, когото трябваше да успокоявам. Джоуна все ми се подиграва, задето закъснявам. Казва, че за мен часовниците не съществуват и се ръководя по някакво мое време, „времето на Дейна“. Зарадвах се, като влязох в ресторанта и видях, че го няма. Намислих си цяла реч, с която да му се надсмея. О, господи… извинете ме за момент.

— Разбира се.

Дейна притисна чашата до пламналото си чело и помълча няколко секунди, сетне отново продължи:

— Към два и половина реших да му се обадя и да разбера защо се бави. Джоуна не отговори на позвъняването, затова изчаках още четвърт час, макар че разстоянието от тук до ресторанта се изминава за около пет минути. Хем ме беше яд на него, хем се тревожех. Не знам дали ме разбирате…

— Да, случвало ми се е да изпитвам смесени чувства — кимна Ив.

— Реших да отида до жилището му. Надявах се, че ще се срещнем по пътя, представях си го как тича по улицата и как се извинява за закъснението. Питах се дали да му се разсърдя или да му простя. А когато дойдох тук…

— Имате ли ключ от външната врата?

— Какво?

За миг зачервените й очи станаха безизразни. „Браво — помисли си Ив. — Браво на теб. Мъжко момиче си!“

— Имате ли ключ или устройство за разкодиране на ключалката? — повтори.

— Не… нито едното, нито другото. Още не бяхме стигнали до тази фаза… харесваше ни да бъдем независими. Приятно ни беше да излизаме заедно, бяхме модерна американска двойка, като всеки ревниво пазеше собствената си територия.

Отново се просълзи, една сълза потече по страната й, но тя не я избърса с носната си кърпичка.

— Като видях, че вратата е открехната, тревогата напълно измести гнева ми. Отворих я широко и извиках Джоуна по име. Опитвах се да си внуша, че се е увлякъл в работата си и е загубил представа за времето, но нещо играеше под лъжичката ми. Идваше ми да се обърна и да побягна, но все пак тръгнах по коридора към кабинета, като продължих да викам името му. После… после застанах на прага и го видях. Видях Джоуна! Лежеше на пода, а около главата му имаше локва кръв. Извинете — прошепна тя и сведе глава между коленете си.

Когато замайването й попремина, видя книгата на пода. Изхлипа задавено, взе я, изправи се на стола и с длан приглади поразкъсаната мека корица:

— Джоуна беше почитател на романите, дори бих казала, че бе малко вманиачен. Интересуваха го всички разновидности — книги, записи на дискове, на аудио и на видеокасети. Къщата е препълнена с тях, служебният му кабинет — също, дори на яхтата има малка библиотека. Може ли… ще ми разрешите ли да взема тази книга?

— Засега всичко трябва да остане на мястото си. След като приключим тук, ще имам грижата да я получите.

— Благодаря. Много ви благодаря… — Тя дълбоко си пое въздух и притисна книгата до гърдите си, сякаш това й помагаше да запази самообладанието си. — След като го открих, изтичах навън. Сигурно щях да побягна накъдето ми видят очите, но зърнах един патрулиращ дроид и го повиках. После седнах на стъпалата и се разплаках.

— Той всяка сряда ли работеше у дома?

— Да, освен когато беше в командировка или трябваше да присъства на някакво съвещание.

— Винаги ли обядвахте заедно през този ден?

— Ами… през последните два, два и половина месеца винаги се срещахме в ресторанта горе-долу по едно и също време. Би могло да се каже, че ни беше навик, макар да се преструвахме, че срещите ни са случайни. Не искахме да се обвързваме — прошепна и притисна с пръсти клепачите си, за да спре новия порой от сълзи.

— Бяхте ли в интимни отношения?

— Редовно правехме секс. — Дейна колебливо се усмихна. — Ужасявахме се от думата „интимност“, но откакто се запознахме, нито един от двама ни нямаше сексуална връзка с друг партньор.

— Знам, че е много лично, но бихте ли ми казали дали господин Талбът имаше някакви украшения по тялото?

— Да, носеше сребърна халкичка на левия тестис. Сигурно ще ви се стори глупаво, но всъщност беше много секси.

Докато отговаряше на въпросите, Дейна бе изпила втора чаша вода. Като стана да си върви, залитна, а Ив я хвана за рамото:

— Не бързайте, поседнете още малко, докато се успокоите.

— Нищо ми няма, добре съм. Искам да се прибера у дома. Само да се прибера у дома.

— Ще помоля някого от полицаите да ви закара.

— Предпочитам да се прибера пеш, ако разрешите. Живея наблизо и… изпитвам необходимост да повървя.

— Разбира се, както искате. Може би ще се наложи отново да поговорим.

— Разбира се, само да не е днес. — Дейна тръгна към вратата, спря и се обърна: — Мисля, че започвах да се влюбвам в него. Никога няма да разбера дали чувството ми е било истинско. Толкова е тъжно… Сърцето ми се къса, като си помисля какво са сторили на Джоуна, мъчно ми е и за самата мен, задето така внезапно ми го отнеха.

След като младата жена излезе, Ив не помръдна от мястото си. Казваше си, че трябва да се съсредоточи, да подреди мислите, блъскащи се в главата й. Рекапитулацията беше доста печална — втора жертва, удушена със сребърна жица, престъпник, който методично избива набелязаните хора, двама агенти от ФБР, които се стремят да я отстранят от разследването. И още — гост в дома й, на когото тя нямаше никакво доверие, и съпруг, чийто живот вероятно беше в опасност, и който със сигурност щеше да й създаде куп главоболия.

Фийни я завари в същото положение — седеше на стола и се взираше в една точка, а устните й бяха така стиснати, че приличаха на тънка линия. Той веднага разбра какво е настроението й. Замислено я изгледа, седна до нея, извади от джоба си пликче със захаросани бадеми и й предложи да си вземе, сетне попита:

— Коя новина предпочиташ първо да ти съобщя — добрата или лошата?

— Започни с лошата. И без това всичко върви от зле по-зле — защо да променяме ритъма?

— Престъпникът си е отключил входната врата — това е лошата вест.

— Искаш да кажеш, че притежава полицейски електронен шперц, така ли?

— Да. Или добра имитация. Като се върнем в службата, ще увеличим този кадър от записа и тогава ще разберем със сигурност. Но най-тревожен е фактът, че мръсникът преспокойно си е отключил, сякаш влиза в собствения си дом. Пъха в процепа шперцовата карта и най-невъзмутимо отваря вратата. Няма съмнение, че е Йост, и съм сигурен, че ДНК пробите ще потвърдят предположението ми. Отново се беше изтупал, този път носеше друга перука — дълга черна коса, вързана на опашка, която му придаваше вид на художник. Предполагам, че в квартала живеят много хора на изкуството, затова е избрал да се преобрази така, че да не се набива на очи.

— Това изкуство го владее до съвършенство.

— Носеше дипломатическо куфарче. След като си отключи, най-спокойно прибра шперца във вътрешния си джоб. Очевидно познаваше разположението на помещенията в къщата, защото отиде право в кабинета.

Ив се приведе:

— Фийни, да не би да казваш, че камерите в къщата са били включени?

— Точно така. Това е добрата новина. — Усмихна се кисело и добави: — Дали Йост не се е досетил да ги изключи, или хич не му е пукало, не зная, но камерите са работели. Предполагам, че покойният е забравил да ги изключи, когато сутринта е станал. Разполагаме с висококачествен запис, тъй като охранителната система е от най-добрите.

Тя се изправи:

— Навярно Талбът е забравил да я изключи. Никой не оставя камерите включени, когато работи у дома. Кому е притрябвало да се записва всяко негово оригване или почесване? Йост е допуснал първата си грешка, Фийни.

— Дано да си права. Във всеки случай имаме пълен видеозапис на убийството, Далас.

— Искам да го видя още сега… — Тя млъкна, като си спомни, че Рурк я чака отвън. Издаде звук, който би могъл да изразява досада, съчувствие или и двете. — Ще изгледам записа в управлението. Обади се и помоли да ни осигурят една от залите. Трябва да свърша още нещо, преди… „прожекцията“.

— Да, забелязах, че това нещо те чака отвън. — Фийни стана, грижливо прегъна горния край на пликчето с бадеми и го сложи в джоба си. — Знаеш, че не обичам да си пъхам носа в чужди работи…

— Така е. Затова толкова си падам по теб, Фийни.

— … обаче съм сигурен, че той приема много навътре случилото се. Разбира се, всеки ще му каже, че няма основание, но чувството за вина ще продължава да го измъчва. Нищо чудно отначало да побеснее от гняв, но бързо ще се овладее. Мисля си, че когато се успокои и започне да разсъждава трезво, ще ни бъде от помощ.

— Брей, голям философ се извъди, Фийни.

— Само подхвърлих една идея. Може би смяташ, че е по-добре да не го замесваме. — Той кимна, защото прочете истината в погледа й. — Но решението ти ще бъде продиктувано от сърцето, не от ума. Ако се позамислиш, че разбереш, че понякога жертвата, набелязана от убиеца, е най-доброто оръжие за унищожаването му.

— Да не би със заобикалки да ми подсказваш официално да включа Рурк в екипа по разследването?

— Нямам право да се намесвам в работата ти. Само намеквам, че трябва да използваш всички възможности. — Ирландецът реши, че е казал повече от необходимото, сви рамене и излезе.

Ив го последва — трябваше да организира екип от униформени полицаи, които да разпитат съседите. С крайчеца на окото си погледна Рурк, който небрежно се беше облегнал на задната броня на спортна кола. „Наблюдава ме — помисли си тя. — И чака. Но позата говори за нетърпението му.“

— Почакай ме тук — промълви тя на Пийбоди, прекоси улицата и се приближи до съпруга си:

— Нали обеща да вземеш лимузината и да използваш шофьор?

— Нямах време да чакам, защото ми съобщиха за случилото се с Джоуна.

— Кой ти съобщи?

— Имам свои източници. Ще ме заведеш ли в помещението за разпит, лейтенант? — Ив не каза нито дума, а той гневно изруга, сетне промълви: — Извинявай.

— За теб ще бъде по-добре да се прибереш у дома. Отиди в гимнастическия салон и си изкарай яда на някой уред.

Рурк тъжно се усмихна:

— Ти изпускаш парата по този начин.

— В повечето случаи помага.

— Трябва да отида на работа — имам важно съвещание. Ще уведомиш ли близките на Талбът?

— Да.

Рурк извърна поглед и се втренчи в красивата тухлена къща, представяйки си трагедията, която се бе разиграла там:

— Държа лично да разговарям със семейството му.

— Ще уредя колегите да ти се обадят, след като официално уведомят близките на починалия.

Рурк отново я погледна и тя разбра колко прав е бил Фийни. Съпругът й наистина изпитваше угризения на съвестта, но и безпощаден гняв.

— Кажи ми какво знаеш, Ив. Не ме карай да търся информация по заобиколен начин.

— Отивам в управлението. След като уведомя близките на жертвата и напиша рапорта за огледа на местопрестъплението, с хората от моя екип ще проучим и анализираме наличните веществени доказателства. Надявам се междувременно да получим заключението на съдебния лекар и резултатите от лабораторните изследвания. Доктор Майра работи върху психологическия профил на убиеца. Проследяваме и други улики, които не желая да обсъждам посред улицата. На всичкото отгоре от ФБР се опиват да ме отстранят от разследването, а Уитни със сигурност ще ме принуди да участвам в пресконференция.

— Какви улики?

„Типично за него е да се хване за една дума“ — кисело си помисли тя и заяви:

— Повтарям, че нито времето, нито мястото са подходящи да говорим по този въпрос. Остави ме на спокойствие, дай ми малко време да помисля. Не мога като теб с лекота да жонглирам между безпокойството за любимия човек и служебните ми задължения.

— Моят отговор може би ще ти се стори много познат, тъй като това са твоите любими думи — умея да се пазя.

Противно на очакванията си Ив не изпита гняв, негодувание или раздразнение, само безпокойство. Съпругът й, който беше олицетворение на спокойствието, заплашваше да избухне като бомба със закъснител, скръбта помрачаваше лицето му.

Тя стори нещо, което никога не беше правила на обществено място, нито когато бе по служба и в присъствието на други полицаи. Прегърна Рурк, притисна страната си до неговата и го привлече към себе си.

— Съжалявам — прошепна му и се прокле, задето не й хрумват утешителни думи. — Много съжалявам.

Яростта, която го задушаваше, и мъката, разяждаща сърцето му, стихнаха. Той затвори очи и за миг потърси опората на съпругата си.

И друг път го бяха сполетявали беди и нещастия, но тогава нямаше кой да му съчувства и да го утеши. Изпита благодарност, която го обгърна, посмекчи болката му и я направи поносима.

— Не проумявам защо са тези безсмислени убийства — промълви. — Пред очите ми сякаш е паднала завеса, която ми пречи да видя отговора.

— Рано или късно ще стигнеш до истината. — Тя се отдръпна и прокара пръсти през косата му. — Престани да си блъскаш главата и отговорът сам ще изплува в съзнанието ти.

— Искам тази нощ да си до мен.

— Ще бъда.

Рурк взе ръката й, целуна я и прошепна:

— Благодаря.

Тя изчака съпругът й да се качи в спортната си кола и да потегли. Изкушаваше се от мисълта да нареди на патрулен автомобил да го охранява, ала знаеше, че той ще забележи „опашката“, ще се нервира и набързо ще се изплъзне.

Реши, че е по-добре да го остави на спокойствие и да се надява, че няма да му се случи нищо лошо.

Обърна се и видя как неколцината униформени полицаи, които бяха станали свидетели на сцената, побързаха да извърнат погледи. При друг случай щеше да се смути, но сега нямаше време да се притеснява дали не е станала обект на присмех. Направи знак на Пийбоди да се приближи:

— Да се залавяме за работа.

 

 

Рурк влезе в разкошната сграда, в която беше кантората му, и се качи на асансьора. Чувстваше как гневът отново се надига в гърдите му. Знаеше, че не бива да му се поддава поне докато остане сам и намери отдушник.

Знаеше как да го потисне. С цената на много усилия бе придобил това умение, което беше спасявало живота му и през годините на изпитания, и по времето, когато изграждаше империята си. Това умение му беше помогнало да създаде всичко, което притежаваше, беше го превърнало в сегашния Рурк.

„Но какъв е сегашният Рурк?“ — запита се и нареди на асансьора да спре, за да има достатъчно време да стигне до отговора на този въпрос.

Сегашният Рурк бе човек, който може да си купи всичко, което му хареса, за да се заобиколи с вещи и предмети, за каквито някога е копнял.

Да живее сред красота, удобство и стил.

Сегашният Рурк беше човек, който има толкова голяма власт, че никога повече няма да се почувства безпомощен. Власт — това бе ключовата дума. Тя му даваше възможност да се отдава на забавления, да се изправя пред предизвикателства, да задоволява капризите си.

Той беше човек, който властваше над цяла империя и безброй хора зависеха от него, за да си изкарват прехраната. Животът им беше в ръцете му.

А сега двама души бяха загинали заради него.

Не можеше да стори нищо, с което да върне часовника назад и да предотврати трагедиите. Единственото, което му оставаше, бе да издири и престъпника, и онзи, който го беше наел да убива. Само така щеше да отмъсти за смъртта на невинните си служители.

Осъзнаваше, че гневът замъглява съзнанието, ето защо се зарече да запази спокойствие, за да изпълни намеренията си.

Нареди на асансьора да продължи нагоре, а когато слезе на етажа, на който се намираше кабинетът му, изражението му беше мрачно, но погледът му издаваше решителност. Като го видя, секретарката му побърза да стане и заобиколи бюрото, но не успя да препречи пътя на Мик, който се беше настанил на едно от удобните кресла.

— Приятелче, страхотно местенце си имаш! — възкликна неканеният гост.

— И на мен ми харесва… — промърмори Рурк и се обърна към секретарката: — Не ме свързвай с никого, освен ако ме търси съпругата ми. Заповядай, Мик.

— С удоволствие. Надявам се да ме разведеш из цялото си царство, въпреки че като гледам, за целта ще са ни необходими поне няколко седмици.

— Засега ще те поканя само в кабинета ми. Разполагам с малко време преди следващото съвещание.

— Брей, много работиш — подсмихна се Мик. Докато вървеше след Рурк по закрития мост, простиращ се над Манхатън, и по коридора, украсен с картини и други произведения на изкуството, той непрекъснато се оглеждаше и сякаш пресмяташе цената на всеки предмет и на всяка картина. — Божичко, не вярвам на очите си!

Рурк спря пред черната двойна врата, водеща към кабинета му, и неволно се усмихна:

— Надявам се, че вече не търгуваш с предмети на изкуството, които „случайно“ са попаднали в ръцете ти.

Мик се ухили:

— Търгувам с каквото ми попадне, но няма да посегна на твоята собственост. Човече, спомняш ли си как обрахме националния музей в Дъблин?

— Разбира се. Но ще ти бъда задължен, ако не разказваш тази история на мои служители. — Отвори вратата и отстъпи встрани, за да пропусне госта пред себе си.

— Все забравям, че вече си станал почтен гражданин… Света Богородице! — Мик спря на прага като ударен от гръм.

Много беше слушал за несметното богатство на приятеля си от детинство и разбира се, вече беше видял достатъчно, за да се увери, че слуховете за постиженията на Рурк не са преувеличени. Беше смаян от красотата на дома му, но не бе подготвен за лукса на работното му място.

Кабинетът беше с размерите на огромна зала, а изгледът, който се разкриваше през тристранния прозорец, беше прекрасен като произведенията на изкуството, избрани да украсяват помещението. Мик разбираше от електроника и можеше да прецени, че само компютърът струва цяло състояние. И всичко това — от разкошния килим с размерите на езеро, лампериите и пода от истинско дърво, блестящото стъкло и античните порцеланови статуетки, до свръхмодерната апаратура, принадлежеше на приятеля му от детинство, с когото някога бяха тичали заедно по вонящите улички на бедняшките квартали в Дъблин.

— Ще пийнеш ли нещо? Мога да ти предложа истинско кафе.

Мик, който вече се беше поокопитил, презрително изсумтя:

— Ти си го пий кафето!

— Това и ще направя, защото ми предстои още много работа. Но теб ще почерпя с ирландско уиски. — Рурк отвори един от шкафовете, в който бяха подредени бутилки с различни питиета. Наля чаша уиски за приятеля си, сетне програмира автоготвача да му приготви силно кафе.

— За кражбата! — Мик вдигна чашата си за наздравица. — Сигурен съм, че отдавна не се занимаваш с това, но не забравяй по какъв начин си изградил империята си.

— Не… няма да забравя. А сега ми кажи какво прави днес.

— О, намерих си доста занимания. Поразходих се из града, разгледах забележителностите. — Докато говореше, Мик отвори вратата към банята и подсвирна, като видя грамадното помещение: — Майчице, липсва само гола жена! Не можеш ли да уредиш една хубавица за стария си приятел?

— Много добре знаеш, че никога не съм се занимавал с този вид дейност. — Рурк седна и отпи от кафето си. — Дори аз имах задръжки.

— Тъй си е. Разбира се, никога не ти се налагаше да си купуваш любов като нас, простосмъртните. — Мик се настани на креслото срещу Рурк.

Внезапно осъзна, че ги разделят не само изминалите години и това, че живеят на хиляди километри разстояние един от друг. Човекът, който беше на кормилото на една от най-могъщите финансови империи в света, нямаше нищо общо с хлапака, с когото навремето устройваха смели обири.

— Нали не се сърдиш, че се отбих без предупреждение?

— Не.

— Сигурно се усещаш така, като че беден роднина ненадейно е позвънил на вратата ти. В подобни случаи хората от твоята класа се стремят час по-скоро да се отърват от досадника, преди да ги е изложил пред познатите им.

Рурк долови горчивите нотки в гласа му и вдигна вежда:

— Нямам роднини — нито бедни, нито богати. Винаги се радвам да видя стар приятел.

— Дано да е така — кимна Мик. — Извинявай, задето се усъмних, че си станал сноб, който си вири носа. Признавам, че съм зашеметен от онова, което притежаваш, и честно казано, доста ти завиждам.

— Да речем, че щастието ми се е усмихнало. Ако наистина държиш да разгледаш цялата сграда, ще помоля някой да те разведе, а след като съвещанието приключи, заедно ще се приберем у дома.

— С удоволствие, но като те гледам, ми се струва, че ще е по-добре да изпиеш няколко халби бира в някоя кръчма. Намръщен си като черен облак.

— Днес следобед са убили мой приятел.

— Моите съболезнования. В този град властва насилието… всъщност целият свят му е подвластен. Я зарежи това съвещание — ще отидем в някоя кръчма и ще пийнем в памет на твоя приятел.

— Невъзможно е. Все пак благодаря за съчувствието и за предложението.

Мик кимна и усещайки, че моментът не е подходящ за споделяне на истории от миналото, пресуши чашата си:

— Ето какво предлагам — ще се възползвам от предложението ти да разгледам сградата, сетне ще се заема с работата, заради която съм тук. Навярно ще се срещна с партньорите си на вечеря, ако не възразяваш.

— Организирай работата си както ти е удобно.

— Добре. Но в такъв случай ще се прибера доста късно. Нощем включвате ли алармената инсталация?

— Ще предупредя Съмърсет. Той ще има грижата да ти отвори.

— Този човек е истинско съкровище. — Мик се изправи. — Ще се отбия в катедралата „Сейнт Патрик“ и ще запаля свещ за твоя приятел.