Нора Робъртс
Предателство в смъртта (17)

Шестнайсета глава

Ив мислено се поздрави, задето си е определила среща в „Синята катерица“. Храната и напитките в клуба бяха толкова долнопробни, че не би се изкушила да ги опита, а това беше крайно наложително след сладоледената оргия.

Всъщност думата „клуб“ бе крайно неподходяща за заведението. Най-доброто, което можеше да се каже за музиката в „Синята катерица“, беше, че е оглушителна, а за храната — че още никой не е умрял, след като я е консумирал.

Въпреки това в този ранен час всички маси бяха заети от хора, които явно обичаха да рискуват живота си. Оркестърът се състоеше от двама полуголи мъже, чиито тела бяха изрисувани с боя в неонов цвят, а косите им бяха обагрени в синьо. Пееха или по-скоро виеха за несподелена любов и удряха с дълги каучукови пръчки върху клавишите на две пиана, а публиката им пригласяше с пълен глас. Ив си каза, че само заради спонтанната реакция на присъстващите си струва да посетиш „Синята катерица“.

Насочи се към маса в дъното на заведението, като се оглеждаше да не би Стоу да е подранила. Масата, която беше набелязала, беше заета от двама влюбени, състезаващи се кой ще вкара езика си по-дълбоко в гърлото на другия. Ив прекъсна състезанието, в което очевидно резултатът бе равен, като хвърли значката си на масата и с палец посочи вратата.

С крайчеца на окото си видя как хората на съседната маса набързо натъпкаха в джобовете си пакетчетата с наркотици и набързо се изнизаха от заведението.

„Полицейската значка притежава чудодейна сила!“ — помисли си тя и се настани на паянтовия стол.

В дните, когато още не беше омъжена за Рурк, често посещаваше клуба, най-вече за да слуша изпълненията на Мейвис. Ала приятелката й вече не работеше в заведения, а беше сред най-нашумелите певици… доколкото изпълненията й биха могли да се нарекат пеене.

— Хей, сладурче, искаш ли да си легнем заедно?

Тя изгледа от глава до пети кльощавия младеж с тесен панталон, издут отпред. Като видя, че погледът й се спира на мъжките му атрибути, той самодоволно се ухили и ги потупа:

— Големият Сами иска да си поиграе с твоята катеричка.

Тя с насмешка си помисли, че размерите на „Големия Сами“ се дължат на подплънки, умело напъхани в слипа на плейбоя, както и на конска доза медикамент, чието жаргонно название бе „надървител“. Отново извади значката си, сложи я на масата и процеди:

— Чупката!

Младежът изчезна яко дим, а Ив остави значката на масата, което й осигури възможност необезпокоявано да се наслаждава на „музиката“ и на крещящите цветове.

— Закъсня — промърмори, когато Стоу седна срещу нея.

— Нямаше как да се измъкна по-рано. — Агентката кимна към значката: — Реклама ли си правиш?

— Няма друг начин да попречиш на боклуците да ти налетят.

Стоу любопитно се огледа. Беше свалила вратовръзката си и дори беше разкопчала яката на ризата си, което според стандарта на федералните агенти бе като да свалиш униформата си.

— Учудвам се на избора ти — отбеляза кисело. — Безопасно ли е да си поръчам питие?

— Алкохолът убива микробите. Опитай коктейлите — не са толкова лоши.

Агентката натисна един от бутоните на таблото с менюто, монтирано отстрани на масата, и нетърпеливо попита:

— Как разбра за Уинифрид?

— Не ти определих среща, за да ме разпитваш. Тук си, за да отговаряш на моите въпроси. Как си обясняваш факта, че не съм съобщила на шефовете ти как си скрила важна подробност от миналото си? Това е най-сигурният начин да се отърва от двама ви с Джейкъби.

— Защо не си го направила?

— Отново задаваш въпроси — подхвърли Ив и неволно се възхити от самообладанието на Карън Стоу, която се въздържа от иронична забележка, а само промърмори:

— Предполагам, че искаш да сключим споразумение.

— Предполагай каквото си щеш. Няма да говорим за друго, докато не ме убедиш, че не трябва да докладвам на шефа ти за твоето провинение.

Стоу взе чашата с бледосиня течност, която се появи през прореза за сервиране. Втренчи се в нея, но не отпи нито глътка. Дълго мълча, а когато проговори, гласът й беше прегракнал от едва сдържани чувства:

— Много съм амбициозна и наумя ли си нещо, държа да го постигна. Като постъпих в колежа, си поставих за цел да завърша първа по успех в курса. Ала не бях предвидила препятствието в лицето на Уинифрид Кейтс. Усърдно залягах над учебниците и също тъй усърдно проучвах съперницата си, като търсех слабото й място. Тя беше красива, надарена с блестящ ум, дружелюбна, всички я обичаха. Аз обаче я мразех в червата.

Спря да се поеме дъх, отпи от коктейла и се задави:

— Божичко! — Подозрително се втренчи в чашата и добави: — Законно ли е да се сервират такива напитки?

— Почти.

Стоу отмести чашата далеч от себе си и продължи:

— Тя се опита да се сприятели с мен, но я отблъснах — нямах намерение да се сближавам със съперницата си. Завършихме първата година с еднакъв успех. Цяло лято не вдигнах глава от учебниците, все едно животът ми зависеше от това да бъда първенец на курса. По-късно научих, че през това време Уинифрид се е излежавала на плажа и е работила само по няколко часа дневно като преводачка на щатския сенатор. Владееше перфектно няколко чужди езика, което също не ми даваше покой. В средата на семестъра професорът ни възложи съвместно да разработим една тема. Вместо да се състезавам с нея, се налагаше да работим заедно. Отначало побеснях от гняв…

Зад тях преобърнаха маса и стъклени чаши се разбиха на пода, но Стоу дори не се обърна. Заописва с чашата си геометрични фигури върху пластмасовия плот и дълго мълча, преди да поднови разказа си:

— Не знам как да го обясня… Тя беше неустоима… бе пълна моя противоположност — сърдечна, открита, забавна… О, господи!

Задави се от сълзи, очевидно раната в душата й още не беше зараснала. Стисна клепачи и се помъчи да се овладее. Машинално отпи от синкавата течност и без да откъсва поглед от чашата си, отново заговори:

— Накара ме да се сприятеля с нея, да я обикна против волята си. Приятелството с нея ми помогна да преодолея задръжките си, да осъзная, че освен да заляга над учебниците, човек трябва да се забавлява. Можех да разговарям с нея на всякакви теми или да мълча с часове. Тя беше повратната точка в живота ми… дори много повече. Беше най-добрата ми приятелка.

Най-сетне Стоу вдигна глава и погледна Ив в очите:

— Беше най-добрата ми приятелка. Разбираш ли какво означава това?

— Да.

Карън кимна, отново затвори очи и заговори малко по-спокойно:

— След като се дипломирахме, тя замина на работа в Париж. Казваше, че жадува за разнообразие, че иска да разбере начина на живот на европейците. Гостувах й няколко пъти. Живееше в малък, но обзаведен с вкус апартамент, и познаваше всички съседи в сградата. Купила си бе рошаво симпатично кученце и го беше кръстила Жак. Поне дузина мъже бяха лудо влюбени в нея, тя се наслаждаваше на живота, но и работеше усърдно. Обичаше професията си и бляскавия свят на политическия елит. Обаждаше ми се всеки път, когато я командироваха в Източен Вашингтон — понякога не се виждахме с месеци, но когато се срещнехме отново, имахме усещането, че никога не сме се разделяли. И двете обичахме професиите си и бързо напредвахме в кариерата. Животът беше прекрасен.

Около седмица преди… преди всичко да свърши, Уинифрид поискала да се свърже с мен, но тъй като бях по работа извън града, получих съобщението й едва след няколко дни. Беше доста лаконично — тя каза, че се случва нещо странно и настоява да го обсъдим. Изглеждаше едновременно разгневена и разтревожена. Предупреди ме да не я търся на работното й място, нито по домашния й видеотелефон, и ми даде номера на мобилно устройство. Поведението й ми се стори особено, но не се обезпокоих. Тъй като получих съобщението късно през нощта, реших да й се обадя на другия ден и си легнах. Спомням си, че спах като къпана. Ах, никога няма да си го простя!

Отново отпи голяма глътка от коктейла и силният алкохол като че ли й даде сила да продължи:

— От службата ме събудиха рано сутринта заради проблеми със случая, който разследвах. Налагаше се незабавно да отида на работа, поради което не успях да разговарям с Уини. Спомних си за обаждането й едва на следващия ден. Позвъних на номера, който ми беше дала, но не успях да се свържа с нея. После отново затънах до гуша в работата си и си казах, че по-късно отново ще позвъня на моята приятелка. Но…

— Тя вече е била мъртва — промълви Ив.

— Да, вече не беше между живите. Разбрах, че са я открили в крайпътна канавка близо до някакъв град. Била е изнасилена и удушена. Умряла е два дни, след като получих съобщението й. Имах на разположение два дни, за да й помогна, но не го сторих, не й се обадих. Зная, че ако беше на моето място, тя непременно щеше да се свърже с мен… колкото и да беше заета, щеше да намери време да ми се обади.

— Затова си проникнала във файла, свързан с разследването на убийството й, и си заличила сведенията за отдавнашното ти познанство с нея.

— Против правилата на Бюрото е разследващият да бъде лично заинтересован от случая, с който се занимава. Никога нямаше да ми разрешат да следя Йост, ако знаеха защо държа да бъде заловен.

— Партньорът ти знае ли истината?

— Джейкъби е последният човек, на когото бих се доверила. Е, как смяташ да постъпиш?

Ив я погледна в очите и промълви:

— Знаеш ли как се запознах с жената, която по-късно стана най-добрата ми приятелка? Арестувах я за измама. Дотогава не бях се сближавала с никого. Ако някой й причини зло, ще го преследвам до края на живота си.

Стоу облекчено въздъхна, извърна поглед и едва чуто промърмори:

— Ясно… разбирам.

— Оправдавам постъпката ти, но това не означава, че номерата, които ми скроихте с Джейкъби, ще ви се разминат безнаказано. Партньорът ти е самонадеян глупак, но за теб имам друго мнение. Предполагам, вече си обмислила случилото се и ще признаеш, че ако не се бяхте намесили, онзи мръсник Йост вече щеше да е в ареста.

С усилие на волята Стоу я погледна:

— Обвинението ти е справедливо. Вината не е само на Джейкъби, но и моя. Изгарях от желание именно аз да задържа Йост и в името на това рискувах. Няма да допусна същата грешка.

— Тогава да играем с открити карти. Приятелката ти е работила в посолството. Какво открихте там?

— Почти нищо. Много трудно е да прокопаваш проходи под крепостта на политиката и властта в собствената си страна, камо ли в чужда. Отначало френските власти обявиха, че Уинифрид е била убита от ревнивия си любовник. Вече споменах, че тя беше много популярна сред мъжете. Скоро разбрах, че се опитват да ни хвърлят прах в очите. Когато са сравнили престъпленията, извършени по същия начин, са се натъкнали на Йост, после обаче решили, че убийство е дело на човек, който му подражава.

— Защо?

— Първо, репутацията й беше безупречна, не е била свързана с престъпна организация, която да поръча убийството й. Второ, нито един от мъжете, с които е имала сексуална връзка, не би могъл да плати високия хонорар на Йост, нито пък би пожелал смъртта й. Уини никога не разбиваше сърцата на любовниците си. Спомних си тревожното й изражение по време на последното й обаждане и предупреждението да не я търся в посолството, затова реших да се поинтересувам от работата й.

— Откри ли нещо?

— Най-интересното, което научих, бе, че е била преводачка на сина на посланика по време на преговорите му с Германия и Съединените щати във връзка с мащабен многонационален проект за изграждане на космическа съобщителна станция. Работата й е била свързана с много пътувания и отнемала цялото й време през последните три седмици преди смъртта й. Научих имената на хората, замесени в проекта, но когато реших да ги проуча, ударих на камък — сведенията за тях бяха засекретени. Въпросните господа очевидно са важни персони и разполагат с огромни средства. Знаех, че не бива да правя повече опити, защото имаше опасност да ме отстранят от разследването на Йост.

— Дай ми имената на тези хора.

— Казвам ти, че не можеш да проникнеш в досиетата им.

— Само ми ги кажи и остави на мен да реша кога и как да направя проучването.

Стоу сви рамене, извади от чантата си електронен бележник, натисна някакъв бутон и подаде бележника на Ив, като отбеляза:

— Между другото, Джейкъби те ненавижда, и то още преди да дойдем в тук. Ще изпита най-голямо удоволствие, ако по време на операцията за задържането на Йост навреди на кариерата ти.

— Треперя от страх. — Ив широко се усмихна и прибра в джоба си електронното устройство.

— Съветвам те да го вземеш насериозно — има големи връзки.

— Уверявам те, че много сериозно се отнасям с всички паразити. Ето какво ще направим — още тази вечер ще прехвърлиш в компютъра в дома ми цялата информация, с която разполагаш.

— За бога…

— Цялата! — натърти Ив и се приведе към нея. — Ако скриеш дори най-малката подробност, смятай кариерата си за приключена. Ще ми съобщаваш за всеки ваш ход, за всичко, което откриете.

— Знаеш ли, започвах да вярвам, че наистина искаш престъпникът да бъде задържан. Но сега разбирам, че търсиш само евтина слава…

— Изслушай ме, още не съм свършила — прекъсна я Ив. — Ако играеш честно с мен и първа стигна до Йост, ще направя всичко възможно да участваш в операцията по залавянето му и дори именно ти да го арестуваш.

За миг Стоу изглеждаше така, сякаш ще се разплаче, сетне се овладя и промълви:

— Уини щеше да те хареса. — Сетне протегна ръка над масичката: — Съгласна съм.

 

 

Ив се качи обратно в колата и погледна часовника си — наближаваше девет. Прецени, че няма да успее да се върне у дома, да се преоблече и да отиде на изисканата вечеря с приятелите на съпруга си, както му беше обещала.

Имаше две възможности. Първата бе да направи каквото най-много й се искаше — да се прибере вкъщи, да вземе горещ душ и да изчака Стоу да й изпрати информацията.

Другата възможност беше да отиде с работните си дрехи в изискания ресторант, намиращ се на върха на най-високия небостъргач в Ню Йорк, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към града. Това означаваше да прекара вечерта, седнала до някоя от сребърните маси, да води празни разговори с непознати, да се прибере у дома посред нощ и да работи, докато капне от умора.

Поколеба се между удоволствието и чувството за дълг към съпруга си, тежко въздъхна и подкара към ресторанта. Докато чакаше на един светофар, позвъни на портативния видеотелефон на Мейвис.

Още преди да види на монитора лицето на приятелката си, чу оглушителен шум, който едва не спука тъпанчетата й. На лявата скула на Мейвис имаше нова временна татуировка, изобразяваща насекомо, подобно на зелена хлебарка.

— Хей, Далас, много се радвам, че се обади. Почакай, почакай, в колата ли си? Ей сега идвам!

— Мейвис… — подхвана Ив, но екранът на устройството потъмня. Тя забели очи и подкара тъкмо в момента, когато светофарът даде на червено. След няколко секунди приятелката й се появи на седалката до нея.

— Боже мой! — смаяно възкликна Ив.

— Страхотен номер, нали? Намирам се в холограмната зала на звукозаписното студио, която използваме за видео ефекти и прочие. — Мейвис погледна надолу, видя, че задните й части се губят в седалката, и избухна в смях: — Майчице, изгубила съм си задника!

— Както виждам, и дрехите ти ги няма.

Мейвис Фрийстоун беше дребничка жена, а моделиерът, изработил дрехата й, който беше и неин любовник, очевидно беше пестил плата. На пръв поглед изглеждаше, че тя е облечена в три розови звезди, поставени точно на местата, изисквани от закона, и свързани с тънки сребърни верижки.

— Тоалетът ми е жесток, а? Отзад има още една звезда, но не я виждаш, защото съм седнала. Хващаш ме в паузата между снимките в студиото. Какво се е случило? Къде отиваш?

— Налага се да присъствам на официална вечеря с приятели на Рурк. Ще ми направиш ли една услуга?

— Иска ли питане!

— Имам видеозапис на голяма колекция първокласни козметични средства. Възможно ли е да изгледаш видеозаписа и да ми кажеш откъде могат да се купят, и то по възможност на едро. Налага се да бъдат заменени…

— Помощта ми за някое разследване ли ти е необходима? Умирам да се правя на детектив!

Ив внимателно я огледа. Косата на кандидат-детективката беше боядисана в различни цветове и ярко оцветените кичури напомняха на фойерверки. На бедрото й беше татуирана хлебарка, която изглеждаше като близначка на насекомото върху скулата й.

— Интересуват ме само магазините или складовете, откъдето се купуват подобни артикули.

— Няма проблеми, обаче е най-добре да попиташ Трина. Тя е спец по козметиката и понеже е професионалистка, веднага ще те осведоми по въпроса, който те вълнува.

Ив направи кисела гримаса. Идеята да потърси съвета на Трина вече й беше хрумнала, но предпочиташе да не разговаря с нея.

— Слушай — обърна се към Мейвис. — Неприятно ми е да го призная и се надявам да си остане между нас, но… се страхувам от тази жена.

— Я не се занасяй!

— Ако й се обадя, ще ме изгледа ужасено и ще заяви, че непременно трябва да ме подстриже, после ще вземе да плеска по лицето ми някакви мазила и да настоява да използвам нейния масажен крем за стегнат бюст.

— О, този крем е супер! В момента се предлага с аромат на киви.

— Радвам се!

— Освен това наистина трябва да се подстрижеш — отново си заприличала на рошаво кученце. Обзалагам се, че не си ползвала услугите на маникюристка от последния път, когато насила те заведох в козметичния салон.

— Престани да ме тормозиш, нали уж си ми приятелка!

Мейвис страдалчески въздъхна:

— Знаеш ли какво, изпрати ми видеозаписа. Ще поканя Трина у дома, за да ми… както се изразявате вие, ченгетата, да ми сътрудничи.

— Съгласна съм. Много ти благодаря.

— Супер! — Певицата се обърна и махна по посока на празната седалка: — Разбрах, идвам след две минути… Викат ме — каза на Ив. — Готови са да започнем следващата серия от снимки.

— Още довечера ще ти изпратя видеоматериала. Обади ми се възможно най-бързо.

— Обещавам, че до утре ще имаш резултат. Нали знаеш, приятел в нужда се познава.

Ив си спомни за Стоу и Уини и внезапно съжали, че не може да докосне ръката на приятелката си.

— Мейвис…

— Какво?

— Аз… обичам те.

Очите на певицата се разшириха от изненада, в тях заблещукаха закачливи искрици:

— Върхът си, Далас! И аз те обичам. Чао.

Холограмното изображение изчезна.

 

 

Рурк бе отхвърлил възможността да покани гостите си в частната банкетна зала на ресторанта. Предпочиташе по-неофициалната обстановка в общия салон. Масата им беше до остъклената стена и тъй като нощта беше топла, подвижният покрив беше отворен, за да се създаде усещането, че посетителите вечерят на открито.

От време на време туристическите въздушни трамваи прелитаха по-близо до ресторанта, отколкото разрешаваше правилникът за градското движение — толкова близо, че се виждаше как туристите заснемат с камери или с фотоапарати как обядват или вечерят привилегированите и известните личности. Започнеха ли да досаждат, служителите от охраната излитаха с едноместните си хеликоптери и ги прогонваха надалеч, но общо взето не се стигаше до неприятни инциденти.

Ресторантът, който се намираше на седемдесетия етаж на небостъргача, бавно се въртеше, а през остъклените стени се разкриваше панорамна гледка към града. В центъра на залата имаше подиум за двамата оркестранти, които изпълняваха популярни музикални пиеси.

Рурк беше поканил гостите си в това заведение, защото не очакваше Ив да присъства на вечерята — знаеше за страха й от височините.

На масата седяха същите хора, които бяха гостували в дома му преди няколко вечери, включително Мик. Приятелят му от детинство беше в отлично настроение и забавляваше присъстващите с истински и с измислени истории. Въпреки че според Рурк беше прекалил с виното, изобщо не изглеждаше пиян — никой не би могъл да обвини Майкъл Конъли, че не носи на алкохол.

— Няма начин да ви повярвам, че сте скочили в океана и сте преплували Ламанша! — засмя се Магда Лейн и шеговито му се закани с пръст. — Преди малко казахте, че е било през февруари — ако не друго, щели сте да замръзнете в ледената вода.

— Кълна се, че това е самата истина, скъпа. Сгряваше ме страхът, че моите… съдружници ще разберат за „напускането“ ми и ще забият харпун в задника ми, затова благополучно се добрах до отсрещния бряг, само дето дрехите ми бяха подгизнали. Спомняш ли си онзи случай, Рурк, когато бяхме още голобради хлапаци, но успяхме да освободим от товара с нелегално уиски един кораб, пътуващ за Дъблин?

— Паметта ти е много по-силна от моята — промърмори Рурк, въпреки че до края на живота си нямаше да забрави онази паметна нощ.

— О, все забравям, че негова милост вече е почтен гражданин — ухили се Мик и намигна на Магда. — И ето че се появява една от причините за промяната в моя стар приятел.

Всички се обърнаха към входа на въртящата се зала, където стоеше Ив с протритото си кожено яке и тежките униформени обувки. Когато понечи да прекоси ресторанта, облеченият в смокинг оберкелнер отчаяно се спусна след нея, като умолително повтаряше:

— Мадам! Ако обичате, мадам!

— Аз съм лейтенант Далас! — тросна се тя, обърна се и му показа значката си, опитвайки се да преодолее замайването от височината и от въртенето на залата. Забоде пръст в гърдите му и добави: — Ако обичаш, отдръпни се, преди да те арестувам за нарушаване на обществения ред.

— Господи, Рурк! — възкликна Магда, която с блеснали от възхищение очи наблюдаваше сцената. — Съпругата ти е забележителна жена!

— Имаш право. — Той стана: — Ако обичаш, Антон. — Говореше тихо, но като чу гласа му, оберкелнерът едва не козирува. — Моля те, донеси стол и прибори за съпругата ми.

— Съпругата ли? — Мургавият Антон пребледня като платно. — Разбира се, сър. С удоволствие… веднага!

Защрака с пръсти на подчинените си, а Ив се приближи до масата, като се мъчеше да не гледа навън, и промърмори:

— Извинете, че закъснях.

Тя пропъди сервитьора, който се суетеше около нея, заяви, че ще хапне набързо от порцията на съпруга си, и побърза да седне така, че да бъде с гръб към остъклената стена. Озова се между сина на Магда и счетоводителя Карлтън Минс и се примири с мисълта, че двамата й сътрапезници ще я отегчат до смърт.

— Предполагам, че досега си разследвала някой случай — промърмори Винс и отново се зае с ордьовъра си. — Често се питам как ли разсъждават престъпниците. Какво е мнението ти за човека, когото преследваш в момента?

— Отличен професионалист е.

— Ти също, иначе нямаше да си толкова прочута. Имате ли… — Той помаха с пръсти, като че ли се мъчеше да изскубне думата от въздуха. — Имате ли заподозрян?

— Винс! — обади се майка му и укорително го изгледа. — Сигурна съм, че на Ив й е неприятно по време на вечеря да говори за работата си.

— Извинявай, Ив. Интересувам се от анатомията на престъплението… от безопасно разстояние, разбира се. Любопитството ми се подсилва от факта, че отговарям за охраната на предметите, които ще се продават на търга.

Ив взе чашата с вино, която един от сервитьорите тържествено й беше поднесъл:

— В работата на полицията няма нищо вълнуващо или загадъчно — преследваш престъпника, докато го заловиш, сетне го изпращаш в затвора и се надяваш решението на съда да бъде такова, че той да остане по-дълго зад решетките.

— О, колко прозаично! — промълви Карлтън, без да вдигне глава от блюдото с морски дарове пред себе си. — Предполагам, че изпитвате ужасно чувство на безсилие, след като сте работили усърдно, а друга инстанция зачеркне резултата от усилията ви. Равнозначно е на провал, нали? — Той вдигна поглед и съчувствено я изгледа. — Случва ли се често?

— Не много често, но се случва. — Друг сервитьор постави пред нея блюдо с любимите й големи скариди. Тя погледна Рурк и видя тънката му усмивка.

„Този човек умее да върши чудеса!“ — помисли си разнежено, но не се издаде колко е трогната от вниманието му, а продължи да разговаря със счетоводителя:

— Направи ми впечатление отличната организация на охраната на търга. Все пак беше за предпочитане да изберете друго място за провеждането му, което не е толкова… публично и възможността за достъп е ограничена.

Карлтън енергично закима:

— И аз съм на същото мнение, лейтенант. Опитах се да убедя организаторите, но не пожелаха да ме послушат. — Нежно изгледа Магда и добави: — Предпочитам да не мисля за разходите по охраната и застраховката, защото ще си загубя апетита.

— Стар мърморко! — Магда му намигна. — Залата, в която ще се проведе търгът, е част от рекламната кампания. Интересът на публиката се повишава от факта, че събитието ще бъде в елегантния хотел „Палас“, а предметите и вещите са изложени за предварителен оглед. Медиите вече проявяват небивал интерес, което ще допринесе за успеха на търга, а оттам — за подпомагането на фондацията.

— Впечатлен съм — намеси се Мик. — Днес следобед бях в залата и разгледах изложените предмети.

— Трябваше да ме предупредите. Лично щях да ви разведа — усмихна се актрисата.

— Не бих се осмелил да отнемам от ценното ви време — галантно отвърна той.

— Глупости! — безцеремонно го сряза Магда. — Надявам се да присъствате на търга.

— Честно казано, не възнамерявах да остана в Ню Йорк толкова дълго, но след като се запознах с вас и разгледах изложбата, непременно ще присъствам и дори ще наддавам за това-онова.

Докато гостите му разговаряха, Рурк повика сервитьора, отговарящ за вината. Извърна се към него да поръча нова бутилка и усети как нечие босо стъпало предизвикателно се плъзна по крака му. Без да му мигне окото, той даде поръчката и отново се обърна към масата.

Ив седеше прекалено далеч, за да флиртува с него, пък и едва ли й беше до това. Огледа се и повдигна вежда, като видя загадъчната усмивчица на Лайза Трент, която невъзмутимо започна да се храни.

Чувствата му бяха противоречиви — бе разгневен от нахалството й, но и му беше забавно. Питаше се дали да се престори, че не е усетил докосването. В този момент тя вдигна поглед и по похотливия блясък в очите й Рурк разбра, че не той, а Мик е обект на флирта.

„Интересно — помисли си, докато тясното стъпало се провираше под маншета на панталона му. — Изникна неочаквано усложнение.“

— Лайза — обърна се към нея и едва сдържа усмивката си, като усети как тя рязко отдръпна крака си. Изгледа я невъзмутимо и забеляза смущението й — очевидно беше осъзнала грешката си. — Харесва ли ти храната? — добави учтиво.

— Да, превъзходна е.

 

 

Рурк изчака, докато вечерята приключи и двамата с Мик пътуваха с колата към къщи.

Извади табакерата си и предложи цигара на стария си приятел. Мик запали, с наслада вдъхна ароматния дим и се облегна назад:

— Спомняш ли си, когато ограбихме онзи камион, превозващ кашони с цигари? Да му се не види, сигурно сме били десетгодишни. — Замечтано се усмихна, сетне добави: — Още същия следобед с Брайън Кели и с Джак Бодайн изпушихме почти десет пакета, а Джак, Бог да се смили над душата му, щеше да пукне. Останалите продадохме на Шестопръстия Логан и изкарахме добри пари.

— Да, спомням си. Само след няколко години откриха трупа на Логан в река Лайфи. Някой беше отрязал всичките му пръсти, включително допълнителния.

— Ама и ти си един… не може да не ми развалиш настроението.

— Мик, да не би да чукаш гаджето на Винс Лейн?

Очите на приятеля му се разшириха от престорено учудване:

— Кой, аз ли? Че аз почти не познавам дамата… — Млъкна, поклати глава и се засмя: — Теб човек не може да излъже, няма смисъл да си правя труда. Винаги надушваш измамата. Как се досети?

— Въпросната дама се опита да ме масажира под масата. Има хубаво стъпало, но мерникът й куца.

— Такива са си жените — не умеят да бъдат дискретни. Право да ти кажа, днес случайно я срещнах в прекрасния ти хотел, когато отидох да разгледам изложбата. Заговорихме се и от дума на дума се озовахме в нейната стая. На мое място би ли устоял на такова парче?

— Навлизаш в чужда територия, приятелю!

Мик само се ухили:

— За какво намекваш?

— Постарай се историята да не се разчуе, докато приключа деловите взаимоотношения с тези хора.

— За пръв път те виждам да правиш въпрос, задето съм си легнал с някое гадже. Бъди спокоен, ще направя както искаш в името на старото ни приятелство.

— Много съм ти признателен.

— Е, не правя толкова голяма жертва. Дали ще е тази жена, или друга за мен няма особено значение. Честно казано, учудвам се, че и ти не си опитал ласките й. Истинска хубавица е.

— Май забравяш, че имам жена в леглото си. Имам съпруга.

Мик се изкиска:

— Че откога съпругата е пречка за един мъж да опита нещо чуждо? Ако си траеш, няма да разбере, че си кривнал от правия път.

Рурк се загледа в широките врати на имението, които бавно се плъзнаха встрани, и замислено промълви:

— Спомням си как веднъж цялата тайфа — ти, Брай, Джак, Томи, Шон и моя милост — се натряскахме с контрабандно уиски. Докато дълбокомислено разсъждавахме за живота, възникна въпросът какво е онова, което най-силно желаем, и заради което бихме се отказали от всичко друго на света.

— Тъй си беше. От алкохола ни беше избило на философски разсъждения. Аз заявих, че ще бъда най-щастлив, ако притежавам безбрежен океан от пари. Шон пък, какъвто си беше женкар, пожела оная му работа да бъде като на слон. Май си беше пийнал повечко от нас, та не се досети колко е непрактичен такъв размер. — Извърна се и се втренчи в Рурк: — Ако не ме лъже паметта, само ти не сподели най-съкровеното си желание.

— Вярно е… защото не бях сигурен какво ще ме направи най-щастлив — да бъда свободен, да имам купища пари и власт или поне една седмица баща ми де ме остави на мира и да не ме скъсва от бой. Така и не направих избора си, затова си замълчах. Ала сега знам, че съм готов да жертвам всичко заради Ив. Тя е моят идеал за щастие.