Нора Робъртс
Предателство в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Пийбоди слезе от ескалатора и тръгна към общото помещение, в което се намираше мъничката й кабинка, служеща й за кабинет. Като зави по коридора, се сблъска с Макнаб.

— Ето те и теб! — Той широко се усмихна като щастливо момченце, което след продължително издирване е намерило любимото си кученце.

— Тъкмо ти ми трябваше! — сопна се тя. — Току-що ми съобщиха, че от ФБР свикват пресконференция. Настояват Далас да присъства — вероятно възнамеряват да прехвърлят върху нея вината за провала си.

— Нищо чудно. Знаеш ли вица за великденското зайче? — Докато говореше, той видя през открехнатата врата, че в стаичката, използвана от чистачите, няма никого. Тъй като беше човек, който не пропускаше да се възползва от всяка възможност, издърпа Пийбоди в тясното помещение, докато тя продължаваше разгорещено да обяснява:

— Засега не се знае дали Уитни ще се съгласи да я „хвърли на лъвовете“, но ако това се случи, всички трябва да присъстваме, за да я подкрепим. Може би си чул, че пресконференцията, която днес следобед трябваше да даде началникът на полицията, е отложена.

Макнаб разсеяно кимна и помърмори:

— Ако се наложи, свържи се с мен — държа да подкрепя Далас. Междувременно… — Притисна я до стената и леко я ухапа по шията.

— Какво правиш, Макнаб? — възкликна тя, но не се опита да го отблъсне. — Овладей се!

— Ей сега. — Той напипа резето и го дръпна, а със свободната си ръка заразкопчава униформената й риза. — Ммм, Пийбоди, толкова си женствена! Нито един мъж не може да ти устои.

Продължи да я целува страстно, захапа зърната й, а тя само изстена:

— Продължавай…

Разкопча панталона му, като си казваше, че няма да е истинско ченге, ако не отдели няколко минути за колега, който се нуждае от помощта й.

Ръката й се плъзна между краката му — пенисът му беше твърд като камък.

— Винаги ми е било любопитно как мъжете ходят с това чудо, което се мандахерца между краката им.

— Въпрос на навик — усмихна се Макнаб. Миризмата й и допира на тялото й го подлудяваха. Когато пръстите й стиснаха пениса му, той реши, че е най-щастливият безумец в цялата вселена.

— Господи, Пийбоди… — Притисна устни към нейните и така ги засмука, сякаш искаше да я погълне цялата. — Искам да…

Джобният й видеотелефон пронизително иззвъня.

— Не се обаждай! — Той задърпа панталона й, нямаше търпение да проникне в нея. — Недей!

— Трябва — изхриптя тя и почувства, че краката й се подкосяват. Но дългът бе преди всичко. — Почакай… — Изтръгна се от прегръдките му и се помъчи да си поеме въздух. Лицето й гореше, зърната на голите й гърди бяха набъбнали. За щастие в последния момент се досети да изключи видеокамерата:

— Пийбоди слуша.

— Дилия! Тонът ти е много официален, но защо се задъхваш? Никога не съм предполагал, че гласът ти е толкова секси.

— Здравей, Чарлс — промърмори тя и се опита да прогони мъглата, която обгръщаше съзнанието й. Не забеляза как Макнаб се вцепени и присви очи. — Благодаря, че се свърза с мен.

— Едно от любимите ми занимания е да се свързвам с теб.

Изявлението му я накара неволно да се усмихне — Чарлс винаги беше толкова мил и любезен.

— Знам, че си много зает, но се питам дали не можеш да ми помогнеш във връзка с едно разследване.

— Винаги имам време за теб. С какво мога да ти услужа?

Макнаб, който вече кипеше от гняв, рязко се извърна и се втренчи в полицата, върху която бяха наредени флакони и бутилки с препарати за почистване и дезинфектанти. Питаше се как е възможно тя да не долавя фалша в гласа на онзи Мънроу. Нима не се досеща, че ако е прекалено зает, то е за да задоволи срещу солиден хонорар сексуалните прищевки на някоя богата дама от висшето общество?

— Опитвам се да открия една… личност — продължи Пийбоди. — Мъж от смесена раса на около шейсет години, който е страстен почитател на операта. Притежава абонаментна карта и в „Метрополитен“ винаги седи на първия ред в ложата вдясно от сцената.

— Първият ред на ложата вдясно… разбира се, знам за кого говориш. Не пропуска премиера и винаги идва сам.

— Тъкмо този човек ни интересува. Можеш ли да го опишеш?

— Ами… първото, което прави впечатление, е, че е много едър и набит. Повече прилича на футболист, отколкото на почитател на оперното изкуство. Винаги е гладко избръснат, бръсне и главата си. Вечерното му облекло е дело на прочути дизайнери. Всеки път е като излязъл от кутия. По време на антракта не разговаря с никого. Веднъж една моя клиентка го позна.

— Позна ли го? Как така?

— Посочи го и каза, че бил посредник… което може да означава какво ли не.

— Спомена ли името му?

— Да. Почакай, ще се помъча да си го спомня… Роулс! Мартин Роулс! Сигурен съм, че не греша.

— Ще те помоля да ми дадеш името на твоята… клиентка.

— Пийбоди! — страдалчески възкликна той. — Не ме поставяй в неудобно положение!

— Добре, ще направим така: обади се на твоята приятелка и я попитай откъде познава този човек. Може би няма да се наложи лично да разговарям с нея.

— Непременно ще го направя. Какво ще кажеш довечера да изпием по едно питие? Тъкмо ще ти разкажа какво съм научил от моята клиентка. Имам среща чак в десет часа, затова предлагам да се срещнем в осем да речем в… бар „Роял“.

Пийбоди се представи луксозната обстановка в бара, който се намираше в хотел „Палас“. Спомни си, че при предишното й посещение с напитките й бяха поднесли маслини, големи колкото гълъбови яйца. Освен това заведението се посещаваше от много известни личности, които се отбиваха да изпият чаша шампанско.

Реши да облече синята рокля, която прикрива широкия й ханш и я прави да изглежда по-слаба, или…

— С удоволствие приемам поканата, но не знам дали няма да работя извънредно.

— Животът на ченгетата не е лек — съчувствено каза Мънроу. — Липсваш ми, иска ми се да се виждаме по-често.

— Наистина ли? — Тя се изчерви и широко се усмихна. — Аз също.

— Знаеш ли какво ще направим? Няма да се ангажирам с клиентки в часовете между шест и девет. Ако успееш да се освободиш, ще се срещнем в бара. В противен случай ще отложим вечерята за друг път, само ще ти предам какво съм научил от моята позната.

— Чудесно! Ще ти се обадя веднага, щом разбера дали вечерта ще бъда свободна. Благодаря, Чарлс.

— Винаги с удоволствие разговарям с теб. Доскоро, красавице.

Пийбоди прекъсна връзката, но продължи замечтано да се усмихва. Рядко се случваше да я наричат красавица и комплиментът бе стоплил сърцето й.

— Мисля, че се натъкнахме на нещо интересно — каза делово, пъхна в джоба си видеотелефона, закопча сутиена си и се залови с копчетата на ризата си. — Ако той наистина успее…

— Мамка му, за какъв ме вземаш?

Тя примигна — никога досега Макнаб не й беше говорил толкова грубо. Изгледа го стреснато и забеляза, че очите му блестят като парчета зеленикаво стъкло.

— Моля?

— Що за човек си? — избухна той. — Беше в прегръдките ми и след миг щях да те обладая, но само след секунди започна да флиртуваш с друг мъж и с цялото си нахалство си определи среща с него! С едно скапано жиголо!

Пийбоди за малко отново не каза: „Моля?“, тъй като съзнанието й упорито отказваше да възприеме думите му. Ала тонът му беше достатъчен да я върне към действителността.

— Не флиртувах, глупчо! — „Не съвсем“ — добави мислено, измъчвана от чувството за вина. — Само изпълнявах нарежданията на лейтенант Далас. Пък и не ти влиза в работата с кого разговарям и с кого се срещам!

— Нима? — Той я хвана за раменете и отново я притисна към стената. Този път обаче изобщо не мислеше за секс.

Пийбоди изумено се втренчи в него и страх се прибави към чувството й за вина.

— Какво ти става, Макнаб? Пусни ме или така ще те ударя, че ще видиш звезди посред бял ден!

При нормални обстоятелства наистина щеше да изпълни заканата си. Но обстоятелствата изобщо не бяха нормални и стомахът й се свиваше от страх.

— Какво ми става ли? Интересуваш се какво ми става, така ли? — гневно извика той. — Писна ми от моето легло да скачаш в леглото на Мънроу, ето какво ми става!

— Какво? — Очите й се разшириха от изумление. — Какво каза?

— Жестоко се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще ти бъда резервен любовник, докато се забавляваш с някакво скапано жиголо! Да, сбъркала си адреса, драга Пийбоди!

Тя се изчерви до уши, сетне пребледня като платно. От всичко на света най-много мразеше несправедливите обвинения. Връзката й с Чарлс беше платонична, но по-скоро би умряла, отколкото да започне да се оправдава пред Макнаб.

— Не съм очаквала, че си толкова дребнав и глупав! Остави ме на мира, мръсник такъв!

Опита се да го отблъсне, но не успя и отново изпита необясним страх.

— Да те оставя на мира ли? — процеди през зъби младежът. — Как щеше да се почувстваш, ако ми се беше обадила някоя мацка, докато те събличах?

Пийбоди нямаше отговор на този въпрос. Подобна вероятност никога не й беше хрумвала. Гневът й отново се разгоря — вече не се чувстваше виновна, само оскърбена.

— Слушай, приятелче, можеш по всяко време да разговаряш, с когото си поискаш, включително с мацки! Забранявам ти да се бъркаш в личния ми живот и да се интересуваш с кого говоря и какво правя. Работим заедно, правим секс, но не сме обвързани. Нямаш право да ми вдигаш скандал, задето съм разговаряла с един информатор. А ако реша да танцувам гола на масата на Чарлс, това изобщо не ти влиза в работата!

Разбира се, Чарлс никога не я беше виждал гола, но нямаше да го признае пред Макнаб.

— Така значи! — процеди младежът. Думите й толкова го засегнаха, че за миг той забрави гнева си. После си каза, че не бива да се предава, че трябва да се държи като истински мъж. Кимна, отстъпи назад и заяви: — Аз също не желая да се обвързвам с теб.

— Радвам се.

— Аз още повече! — Той понечи да отвори вратата и изруга, защото беше забравил да я отключи, което развали ефекта от победоносното му напускане. Хвърли последен унищожителен поглед на Пийбоди и излезе, като тресна вратата.

Тя се намръщи, набързо закопча куртката си и я приглади с длани, като подсмърчаше. Внезапно осъзна, че плаче. Изпъна рамене и си каза, че трябва да се овладее, че е глупаво да рони сълзи, докато се взира в полицата с почистващи препарати. Още по-глупаво бе да хаби чувствата си за слабоумен тип като Макнаб.

 

 

Тъкмо когато Ив прибавяше към рапорта си резултатите от проучването, което беше възложила на компютъра, в канцеларията й влезе Надин Фарст.

Първата й реакция бе да изругае, но Надин добре я познаваше и не се изненада, нито се засегна. Ив побърза да съхрани информацията и изключи монитора, преди любопитната телевизионна репортерка да надникне през рамото й.

— Какво искаш? — попита грубо, вместо да я поздрави.

— Радвам се да те видя, Ив. Изглеждаш прекрасно. Да, с удоволствие ще пия кафе. — Надин, която изобщо не беше смутена от недружелюбното посрещане, се приближи до автоготвача и го програмира да приготви две чаши кафе.

Беше привлекателна млада жена, а тъмнорусата й коса, подредена в стилна прическа, смекчаваше острите й черти. Носеше маковочервен костюм, който подчертаваше закръглената й фигура и хубавите й крака.

Разбира се, привлекателната външност и стилното облекло бяха задължителни за успеха на всяка телевизионна репортерка, но Надин Фарст имаше и други качества. Надарена беше с ум, остър като бръснач, и със способността да надушва сензацията.

— Заета съм, Надин. Ще се видим по-късно.

— Да, на пресконференцията. — Без да се обижда от грубия й тон, репортерката й подаде чаша кафе и се настани на паянтовия стол пред бюрото. — ФБР ще обясняват на медиите за провала на операцията по залавяне на опасния престъпник.

— Защо не се подготвяш, а си дошла да разговаряш с мен?

— О, подготвям се. — Надин лукаво се усмихна и отпи от кафето си. — Едно птиченце ми каза, че и ти ще участваш в пресконференцията. Тъкмо започнах да обмислям въпросите, които ще ти задам, научих, че няма да присъстваш. И още, че предварително обявената среща на шефовете на нюйоркската полиция с представителите на медиите се отлага. Какъв е вашият коментар, лейтенант Далас?

— Няма нищо за коментиране. — В продължение на двайсет минути Ив беше обсъждала с Уитни стратегията си и отговорите пред журналистите. — Акцията е била проведена от агентите на ФБР, не от моя екип или други колеги от полицията.

— Разбрах, че след провала на операцията ти си посетила сградата, откъдето е избягал престъпникът. Защо?

— Случайно бях в този квартал.

— Престани, Далас! — Репортерката се приведе и я погледна в очите. — Насаме сме, камерата не работи, изявленията ти не се записват. Подхвърли ми някоя и друга трохичка.

— Никога не си се задоволявала с трохи. Остави ме на спокойствие, Надин, претрупана съм с работа.

— Да, претрупана си с убийства. Две на брой. Извършени са по един и същи начин, което означава, че са дело на един престъпник. Ако наистина си заета с разследването на тези тежки престъпления, както и с подготовката на предстоящата разпродажба на театралните реквизити на Магда Лейн, защо си пъхаш носа в провалената операция на ФБР?

— Нямам навик да си пъхам носа в чужди работи!

— Именно. — Надин доволно се усмихна и отново се облегна назад. — Каква е връзката между двете убийства и операцията на федералното бюро?

Ив също се усмихна. Помисли си, че също умее да играе на котка и мишка. Отпи от кафето си и подхвърли:

— Предлагам да зададеш този въпрос на специалния агент Джейкъби. Попитай него или специалната агентка Стоу защо са завели цял отряд командоси в сграда, която е частна собственост, без предварително да проучат дали човекът, от когото се интересуват, е в жилището си. Попитай ги още как се чувстват, след като с необмислените си действия са предупредили престъпника за предстоящото му задържане и сега той е на свобода.

— Брей, работата била дебела! Вероятно няма да получа отговори, но за сметка на това чух няколко много любопитни въпроса. Подозирам, че специалните агенти са попречили на работата ти…

— Искаш ли да знаеш истината? Неофициално, разбира се. Онези тъпаци провалиха не само разследването, но и операцията, която възнамерявахме да проведем, а накрая здравата се оплескаха.

— И въпреки това още са живи! Разочароваш ме, Далас.

Ив се намръщи и промърмори:

— Мисля, че след пресконференцията дълго ще си ближат раните — ти няма да ме разочароваш.

— Ах, чувствам се употребена — престорено въздъхна репортерката. — И все пак ми е много приятно. — Изпи кафето, но продължи да върти чашата между пръстите си. — Ще ми направиш ли една услуга в замяна за сътрудничеството?

— Нямам какво повече да ти кажа!

— Въпросът ми е свързан със съвсем друга тема. Става дума за предстоящата разпродажба. Ако вляза в залата със служебния си пропуск, няма да имам право да наддавам. Изгарям от желание да участвам в търга, Далас. Голяма почитателка съм на Магда Лейн. Ще ми осигуриш ли билети?

— Това ли било? — облекчено въздъхна Ив и сви рамене. — Сигурно ще мога да ти услужа.

Надин кокетно се нацупи и вдигна два пръста.

— Два билета ли искаш?

— Ще се чувствам по-приятно, ако съм в компанията на кавалер. Нали си ми приятелка, направи ми тази услуга.

— Понякога приятелството се заплаща прекалено скъпо. Ще видя какво мога да направя.

— Много благодаря! — Репортерката скочи на крака. — Време е да изчезвам. Трябва да бъда навреме в залата за пресконференции на ФБР. Включи си телевизора и ще видиш как кървят раните им.

— Може би…

— Чао, Пийбоди! — Надин махна на младата жена и тичешком излезе от малката канцелария.

Ив се обърна към помощничката си:

— Възможно е да не успея да гледам пресконференцията. Погрижи се по-късно да получа видеозапис.

— Слушам, лейтенант. Да разбирам ли, че присъствието ви не е задължително?

— Точно така. Нека онези от ФБР сами сърбат попарата, която си надробиха. — Отново включи монитора и добави: — Налага се да проведем кратко съвещание. Предлагам да започнем в четири, ако е удобно на Фийни и на Макнаб. Запази някоя от залите.

На Пийбоди й идваше да се разплаче, задето щеше да пропусне срещата с Чарлс, но само кимна:

— Слушам. Между другото, разговарях с Чарлс Мънроу.

Въпреки че умът й беше зает с друго, Ив долови промяната в гласа на помощничката си.

— Неприятности ли имаш с него?

— Напротив. Той си спомни Йост и потвърди, че онзи редовно посещавал оперните представления. Не пропукал премиера или нова постановка. Сподели с мен нещо много любопитно — негова клиентка му посочила Йост и заявила, че го познава. Според нея името му било Мартин Роулс и бил предприемач.

— Никога досега не е използвал този псевдоним. Браво, Пийбоди. Още сега ще проверя новата информация чрез компютъра. Как се казва клиентката на Мънроу?

— Той е прекалено дискретен и не пожела да ми каже името й. Съгласи се обаче да разговаря с нея и да я попита откъде познава Роулс. Ако… — Тя се прокашля, сетне продължи: — Ако тази информация не ви задоволява, ще настоявам за повече.

— Засега е достатъчна. — Внезапно Ив забеляза, че помощничката й се е просълзила и устните й треперят, и стомахът й се сви от лошо предчувствие.

— Какво правиш? — попита сурово.

— Нищо, лейтенант.

— Защо всеки момент ще избухнеш в сълзи? Знаеш, че мразя да се плаче през работно време!

— Не плача — избърбори помощничката й и се засрами от проявата си на слабост. — Само че не се чувствам добре. Възможно ли е да не присъствам на съвещанието?

— Как няма да ти е зле, като изяде цяло пликче мазни картофи? — облекчено промърмори Ив. — Ако те боли стомахът, отиди в лечебницата и полегни поне половин час. — Погледна часовника си, за да засече времето, и чу задавено ридание.

Рязко вдигна глава и облекчението й беше заменено от зашеметяващо прозрение:

— Да му се не види! Скарала си се с Макнаб, така ли?

— Ще ви бъда признателна, ако не произнасяте пред мен това име — през сълзи заяви помощничката й.

— Знаех си, че рано или късно ще се случи. Знаех си! — Тя гневно скочи на крака и ритна бюрото.

— Той ме нарече…

— Не! — Ив вдигна ръце, сякаш да се защити от метеорит, който с шеметна скорост се носи към нея. — Нито дума повече! Не желая да слушам за взаимоотношенията ви, не желая да знам за тях, не искам дори да мисля по този въпрос! Тук е полицейско управление и ти си полицейска служителка… — Тя ужасено млъкна, като видя, че очите на помощничката й отново се наливат със сълзи.

— Слушам, лейтенант.

— Господи, само това ми липсваше! — Притисна длани към слепоочията си, като че ли се опитваше да задържи мозъка в черепа си. — Ето какво ще направиш. Отиди в лечебницата и вземи… някакво лекарство, после си полегни. Стегни се — искам те точно в четири на съвещанието! Ще се погрижа за залата, а ти се постарай да се овладееш. Дръж се като полицай и разрешавай личните си проблеми след работно време.

— Слушам, лейтенант. — Помощничката й отново подсмръкна, обърна се и тръгна към вратата.

— Полицай Пийбоди! Нима искаш той да те види подута от плач?

Пийбоди рязко се извърна, изпъна рамене.

— Не — прошепна, избърса носа си с опакото на дланта си. — Не — повтори и измарширува навън.

— Само това ми липсваше — повтори Ив, сетне се залови да свърши работата на помощничката си.

 

 

В Централното полицейско управление имаше отдел, който се помещаваше в сравнително просторни помещения. Тук се поддържаше идеална чистота, а ченгетата носеха елегантни костюми или скъпи спортни облекла и работеха с най-добрата компютърна техника, която можеше да се купи с ограничения бюджет на полицията.

От машините се разнасяше бръмчене, жужене и приглушено подсвиркване, които се сливаха в странна мелодия. На мониторите, монтирани на стените, непрекъснато се сменяха изображения и цифри.

Трите холограмни зали бяха предназначени за стимулиране и разиграване на определени ситуации, но понякога служителите в отдела ги използваха за развлечение или просто да подремнат на спокойствие.

В Отдела за „Електронна обработка на информацията“ никога не наставаше тишина, служителите винаги бяха на поста си, а стените на помещенията бяха боядисани в червено, което стимулираше мисловната дейност.

Рурк влезе в централната зала и се огледа. Забеляза, че компютрите са сравнително нови модели, които само след шест месеца щяха да бъдат безнадеждно остарели, както всички масово произвеждани машини. Засега само той знаеше, че в една от изследователските лаборатории към неговите предприятия е създаден прототип на лазерен компютър, който щеше да предизвика революция на пазара за електронна техника.

Каза си, че трябва да помоли някого от директорите по продажбите да се свърже с представителя на полицията, отговарящ за закупуването на оборудването. Усмихна се, като си помисли каква изгодна сделка ще предложи на „втория дом“ на съпругата си.

Забеляза Макнаб в една от малките кабинки със стъклени стени, които приличаха на килийки в пита с мед, и тръгна към него. Неколцина служители от отдела, които носеха слушалки, неспокойно кръстосваха залата и въвеждаха данни в джобните си компютри, но Макнаб седеше зад бюрото си и се взираше в една точка.

— Иан!

Младежът стреснато подскочи и удари коляното в плота на бюрото. Машинално изруга, сетне изненадано изгледа посетителя:

— Хей, какво правиш тук?

— Трябва да поговоря с Фийни.

— В канцеларията си е. Мини от тук — добави и посочи прохода в стената. — После завий надясно. Той обикновено държи вратата си отворена.

— Добре. Слушай, изглеждаш разстроен, случило ли се е нещо?

Младежът сви кокалестите си рамене:

— Жени! С тях човек има само неприятности.

— Прекалено сурово ги съдиш.

— Напротив. Мисля, че не си струва да се нервираш заради една жена.

— Май нещата с Пийбоди не вървят — подхвърли Рурк.

— За мен тя вече е минало. Време е да се върна към безгрижния ергенски живот. Тази вечер имам среща с една червенокоса дама, която има най-хубавите цици, изваяни от скалпела на пластичния хирург, освен това си пада по оскъдно облекло от черна кожа.

— Разбирам. — Рурк съчувствено го потупа по рамото. — Съжалявам.

— Няма за какво — безгрижно подхвърли младежът и престорено се усмихна, макар да се усещаше така, сякаш коремът му е пълен с оловни тежести. — Не съм от хората, които страдат от раздялата. Червенокосата дама има сестра. Ще се помъча да я уговоря да направим тройка… — Комуникаторът му избръмча. — Извинявай, дългът ме зове.

— Не искам да ти преча — заяви Рурк, мина покрай остъклените кабинки и премина по коридора, който водеше към кабинета на Фийни. Вратата наистина беше отворена, ирландецът седеше зад бюрото си. Косата му беше разрошена, очите му бяха зачервени, но той продължаваше да се взира в трите монитора на стената, по които мълниеносно пробягваха данни. Забеляза, че някой влиза в кабинета, но не откъсна поглед от екраните, само направи знак на посетителя да изчака.

— Компютър, съпостави данните с файл АБ-286. Изчакай команда за показване на резултатите.

Примигна, облегна се назад и като видя кой стои на прага, въпросително повдигна вежди:

— Не очаквах посещението ти.

— Извинявай, че прекъснах работата ти.

— И без това е необходимо малко време за осмисляне на данните.

— На теб ли е необходимо или на компютъра?

— И на двама ни. Съпоставям информацията за убийствата, извършени от Йост, като се опитвам да открия евентуалния поръчител на „ударите“. Надявам се отново да попаднем на следите на този изверг. — Взе няколко захаросани бадемчета от купичката до компютъра и добави: — От взирането в мониторите очите ми взеха да отслабват. Май отново ще трябва да отида на лекар.

Рурк внимателно разгледа компютъра и отбеляза:

— Оборудването си го бива.

— Цели шест седмици убеждавах шефовете да снабдят отдела с по-съвременна техника. Средствата едва им се откъснаха от сърцето. Срамота — началникът на отдел „Електронна обработка на информацията“ да моли за модерен компютър!

— Само след няколко месеца модерният ти компютър ще бъде безнадеждно остарял.

Фийни поклати глава:

— Виждал съм само в твоя кабинет и в кабинета на Далас моделите 60-Т и 60-М, както и осъвременената версия на модел 7500-МТС, но забелязвам, че не са пуснати в масово производство. Вероятно има някакви спънки…

— Не бих казал — усмихна се Рурк. — Какво е мнението ти за модел 100000, който едновременно изпълнява петстотин задачи?

— Такъв модел е само утопия. Не е изобретен чип или система от чипове, които да осъществяват петстотин функции. На света не съществува толкова мощен компютър.

— Грешиш — отбеляза Рурк и още по-широко се усмихна. Фийни пребледня и притисна длан до сърцето си:

— Не се шегувай, момче! Ще ме докараш до инфаркт.

— Имаш ли желание да изпробваш един от прототипите и да ми кажеш мнението си?

— Какво искаш в замяна? — намръщи се ирландецът. — Подозирам някаква уловка.

— Няма уловка. Държа да съобщиш мнението си, когато се обсъжда необходимостта от закупуването на ново електронно оборудване, включително този модел, за нюйоркската полиция, както и за полицейските служби в цялата страна.

— Ако този компютър наистина е толкова мощен, ще направя всичко възможно да убедя шефовете да се изръсят. Кога ще го имам?

— До края на седмицата. — Рурк тръгна към вратата.

— Само затова ли си тук?

— Да, освен това ще се отбия при жена си. През целия ден ще бъда много зает и едва ли ще успея да й се обадя. — Обърна се и срещна погледа на Фийни. — Наслука, приятелю.

Ирландецът само поклати глава, замечтано въздъхна, като си представи какво удоволствие ще бъде да работи със свръхмощния модел 100000 МТ, сетне извърна поглед към своя компютър.

Внезапно забеляза на бюрото си някакъв диск, който не беше там преди идването на Рурк.

„Вярно е, че съм преуморен — помисли си, — но зрението ми още не е толкова отслабнало. Да пукна, ако видях кога неочакваният посетител ми е оставил «подарък»! Бива си го този Рурк.“

Огледа диска, доволно се усмихна и го зареди в компютъра. „Ще им покажем на какво са способни ирландците!“ — каза си и се залови за работа.

 

 

Силвестър Йост седеше в трапезарията на красивата триетажна къща и довършваше обяда си под звуците на финалната ария от „Аида“, като с наслада отпиваше от чашата с превъзходно бяло вино.

Почти никога не пиеше вино на обяд, но този път беше заслужил да се поглези. Усмихна се, като си спомни как беше напуснал жилището си под носа на онези глупаци от ФБР и как лимузината му с тъмни стъкла беше потеглила минути преди те да влязат в сградата.

Мразеше да се измъква на косъм, но от друга страна това разнообразяваше рутинната му работа.

След като отпи няколко глътки от превъзходното бяло вино, гневът му постихна. Нареди на музикалната система да намали звука и набра някакъв номер, като изключи видеокамерата на телефона. Човекът от другата страна на линията стори същото. Като допълнителна предпазна мярка гласовете им минаваха през електронно устройство, което ги променяше до неузнаваемост. Известно бе, че хакерите могат да проникнат дори в закодираните джобни компютри, осигурени с допълнителна защита.

— Настаних се — каза Йост.

— Добре. Надявам се да се чувстваш удобно.

— Засега нямам избор. Тази сутрин претърпях огромна загуба. Картините и другите предмети струват няколко милиона, освен това ще ми трябват средства за нови дрехи и за козметика.

— Известно ми е. Предполагам, че след известно време ще ти върнем ако не цялото, то част от имуществото ти. В противен случай ще възстановя половината от сумата, която си загубил. Отказвам да поема цялата отговорност.

Йост предпочете да не се пазари, защото се мислеше за почтен бизнесмен. Знаеше, че откриването на апартамента му и загубите, произтекли от акцията на ФБР, донякъде са по негова вина. Налагаше се внимателно да обмисли досегашните си действия и да разбере къде и кога е допуснал грешка.

— Съгласен съм — промърмори. — Все пак обаждането ти сутринта беше съвсем навременно, пък и тази квартира засега ме устройва. Да продължа ли изпълнението на плана?

— Да. Следващият удар е насрочен за утре.

— Както кажеш. — Йост с наслада отпи от кафето си. — Длъжен съм обаче да те предупредя, че в удобен момент възнамерявам да отстраня лейтенант Далас. Заради нея претърпях огромни загуби, освен това вече е по петите ми.

— Няма да получиш нито цент за отстраняването й.

— Услугата ще бъде безплатна.

— От самото начало ти обясних защо не бива да я убиваш. Смъртта й ще накара Рурк да хукне като хрътка по следите ни. Няма да миряса, докато не се добере до нас. Съветвам те да й създаваш работа и да отвличаш вниманието й, докато приключим окончателно.

— Както вече споменах, не искам да ми платиш за отстраняването й, следователно нямаш думата по въпроса. Важното е, че ще изпълня условията на нашия договор. — Той сви юмрук и ритмично заудря по масата, застлана със снежнобяла покривка. — Тя ще си плати за всичко, което ми причини. Смятам, че смъртта й ще извади Рурк от равновесие и ще улесни задачата ти.

— Повтарям, не се занимавай с Далас, а с човека, когото сме набелязали.

— Бъди спокоен, знам си работата. — Продължи машинално да удря по масата, сетне осъзна какво прави и отпусна юмруци. Всъщност виното не му помогна да се отпусне, гневът все още бушуваше в гърдите му. Изпитваше и още нещо, което не бе чувствал отдавна и почти бе забравил вкуса му.

Страх!

— Обектът ще бъде отстранен утре, както е по план. Нямай грижа, че Рурк ще ни отмъсти, след като очистя ченгето — възнамерявам да елиминирам и него. Разбира се, срещу заплащане.

— Ще получиш обещаното възнаграждение, ако успееш да се справиш с Рурк в периода от време, за който се уговорихме. Имало ли е случай да не ти платя, след като си свършил работата си?

— Съветвам те да направиш постъпки хонорарът да бъде преведен по сметката ми — сопна се Йост и прекъсна връзката.

Рязко се изправи и закрачи напред-назад като разярен звяр. Когато гневът му попремина, отиде в кабинета на втория етаж, в който беше инсталирал преносимите компютри.

Седна зад удобното бюро, насили се да прогони гнева и да проясни съзнанието си, сетне нареди на компютъра да покаже на монитора информацията за лейтенант Ив Далас. Дълго време остана неподвижен, като се взираше в снимката й на монитора.