Ървинг Уолъс
Документът „R“ (11)

11.

Седнал неспокойно на задната седалка в кадилака, довел го от Сан Франциско до предградията на Сакраменто, Крис Колинс се наведе повторно, за да каже на шофьора:

— Не може ли малко по-бързо?

— Правя всичко възможно при това движение, сър.

Колинс направи решително усилие да овладее нервността си и се отпусна отново назад. Като запали нова цигара от угарката на предишната, той погледна през прозореца и видя как далечният град идва все по-близо и става по-голям. Бяха в западния сектор на Сакраменто и навлизаха в район с много пресечки. Шофьорът зави вдясно и излезе на държавното шосе №275, което скоро щеше да ги отведе пред сградата на Конгреса.

Той осъзнаваше, че скоро, но може би не достатъчно скоро.

Това беше ирония на съдбата, мислеше си той, че успехът на продължителните му дирения може да бъде осуетен на самия финал от заговор на природата срещу него. Мъглата вече се вдигаше, но летището на Сакраменто вероятно още беше обгърнато от нея.

Поначало той трябваше да пристигне в Сакраменто по въздуха в дванадесет и двадесет и пет калифорнийско време. Имаше определена среща с депутата Олин Кийф за един часа в „Дерби Клъб“ на „Посис Котидж“, ресторанта, където законодателите и техните привърженици се събираха през деня, за да обядват. Ако всичко вървеше нормално, Кийф щеше да бъде придружаван от заместник-губернатора Едуард Дъффийлд, който бе и председател на щатския Сенат, й от сенатора Ейб Глас, който председателствуваше за този ден Сената. Може би Колинс би имал достатъчно време да разкрие документа R пред сенаторските лидери, преди Сенатът да се събере, за да гласува точно в два часа.

Беше осведомен, че гласуването ще започне няколко минути след два часа. Резолюцията ще бъде прочетена в залата за трети и последен път. Чрез гласуване на членовете на Сената ще бъдат преустановени по-нататъшните разисквания. Веднага след това ще започне и гласуването. Веднъж започнало, то не може да бъде спряно. Проведеното гласуване не може да бъде променено или повторено. По-рано, дори и след отрицателно гласуване, законодателното тяло, ако има основание, можеше да поиска отново разглеждане на даден законопроект, повторното му гласуване и промяната му. Подобно нещо се случи през 1972 г., когато бе гласувана 27-та поправка за еднаквите права на различните щати. Два от щатите, Върмънт и Кънектикът, гласуваха против нея, а по-късно промениха гласовете си точно обратно. Това вече не беше позволено в повечето от щатите и един от тези щати беше Калифорния. Гласуването в два часа щеше да бъде окончателно и 35-та поправка щеше да се превърне в закон. След толкова усилия Тайнън щеше да спечели, а народът да загуби.

Ръчният му часовник показваше два без деветнадесет минути.

Дърпаше упорито от цигарата си, като премисляше непрекъснато събитията от последната нощи тази сутрин. Възстановяваше ги така, сякаш бяха настояще.

Когато напускаха Айшмъил Йънг заедно със скъпоценната ролка, те се намираха в приповдигнато състояние на духа. Мисията им се беше превърнала в кръстоносен поход. По пътя от Фредериксбърг до правосъдието в два часа сутринта те се мъчеха да разпределят задачите си. Предстоеше много да се направи за съвсем кратко време.

В кабинета на Колинс разпределиха задачите си. Колинс пое върху себе си всички телефонни обаждания. От позицията на главен прокурор щеше да му бъде отдадено нужното внимание. Пиърс пое върху себе си грижата за идентифицирането на записания глас. Те знаеха, че лентата е автентична, но тези, които щяха да я слушат, можеха с пълно право да поискат абсолютни доказателства. Ван Алън се зае да осигури самолетната резервация на Колинс до Калифорния. Накратко разискваха възможността да се поиска военен самолет. Колинс я отхвърли от страх, че това може да стигне до ушите на нежелателни хора. Гражданската авиация, дори и да го забавеше малко, беше далеч по-сигурна. Ван Алън също се зае да намери подходящ магнетофон за Колинс. След като се установеше достоверността на гласа, трябваше да се направи презапис от тежката ролка на Йънг върху портативна касета на частта, съдържаща документа R, и Колинс да я вземе заедно с портативния магнетофон със себе си.

Всичките задачи биваха изпълнявани гладко, с изключение на тези, поети от Колинс. Първото телефонно повикване не му създаде никакви проблеми. Той събуди директора на най-голямата телевизионна мрежа в Ню Йорк, представи му се кой е и каза, че това е крайно спешно. Убеди го да нареди на управляващия вашингтонската мрежа да им оказва пълно съдействие. След това Пиърс разбуди д-р Ленарт от университета в Джорджтаун. Тъй като бяха стари познати с Пиърс, известният криминолог, като помърмори малко, се съгласи да извърши идентификацията на гласовете в своята лаборатория.

Пиърс побърза до локалната телевизионна служба, за да вземе от тях филм заедно със записа от последното интервю на Тайнън. Получи също и видеомагнетофон, за да ги възпроизведе върху него. Всичките тези неща заедно със записа на Айшмъил Йънг бяха отнесени в лабораторията на д-р Ленарт. Изтъкнатият специалист по идентифициране на гласове постави за сравнение едни и същи думи, ползувани от Тайнън както в интервюто му, така и в лентата на Йънг, на спектрографски анализ. Неговият апарат очертаваше визуално вълнисти линии, които даваха височината и обема на гласа на Тайнън. Когато всичко това бе приключено, доказа се, че гласът, записан върху лентата на Йънг, е на Тайнън.

Д-р Ленарт издаде писмено удостоверение, идентифициращо гласа на Тайнън.

Междувременно Ван Алън успя да достави портативен касетофон за Колинс и да му осигури място за самолета към Калифорния. Най-ранният полет от националното вашингтонско летище за Сакраменто беше в осем и десет сутринта. Колинс щеше да пристигне с него в Чикаго в девет и осем минути. Предвиждаше се един час за смяна на самолетите и щеше да отлети от чикагското летище „О’Хеър“ в десет и десет минути, за да пристигне в Сакраменто в дванадесет и двадесет и пет калифорнийско време. Този маршрут удовлетворяваше напълно Колинс.

Оставаха му обаче още доста недовършени задачи. Бе решил да уведоми Калифорнийския сенат за предстоящото си пристигане и да договори среща със сенаторите, преди гласуването да започне. Искаше да ги предупреди, че разполага с унищожителни доказателства срещу 35-та поправка. Искаше да им каже само това и нищо повече. Беше му ясно, че е безполезно да им обяснява по телефона в какво се състоят доказателствата. Трябваше да ги чуят на място, за да повярват. Освен това беше опасно да се излагат по телефона подробности. Те можеха да стигнат до Тайнън, отседнал понастоящем в Сакраменто, и той бе в състояние да предприеме всичко, та да се добере до доказателствата и да ги унищожи. Не, щеше да им съобщи толкова, колкото бе необходимо, за да му отделят достатъчно време за прослушване преди гласуването.

Започна със заместник-губернатора Едуърд Дъффийлд. Потърси го на домашния му телефонен номер. Телефонът звънеше и звънеше без никакъв отговор. Повтори няколко пъти и все безрезултатно. Накрая реши, че Дъффийлд е откачил телефона си, за да не го безпокоят през нощта, и се отказа.

След това опита да открие Ейб Глас, председателствуващия в момента Сената. Първите му две позвънявания останаха без всякакъв отговор. На третото се обади сънлив женски глас. Оказа се, че това е мисис Глас. Съобщи му, че съпругът й е извън града и ще може да го намери късно предобед в служебния му кабинет, където ще се подготвя за гласуването.

Разстроен, Колинс се питаше към кого да се обърне. За миг му мина през ума да се обади в Белия дом на президента Уодсуърт и да струпа всичко в неговия скут. Разбира се, за президента на САЩ не би имало никакви затруднения да изпрати нужното съобщение в Сакраменто. Едно нещо обаче го възпираше. Президентът можеше да не пожелае да се обадя в Сакраменто. Въпреки наличието на документа R на него можеше да му се поиска поправката да бъде гласувана и да стане част от конституцията, а след това със свои средства да се справи с всякакакви заплахи. Не, беше много рисковано да се обажда на президента. Същото се отнасяше и за губернатора на Калифорния, политически приятел на президента. По-добре някой друг в Сакраменто.

И изведнъж се досети за този друг в Сакраменто — депутата Олин Кийф. Позвъня му и той се обади веднага.

— Ще бъда в Сакраменто днес в един часа следобед — му каза Колинс. — Притежавам важни доказателства срещу поправката. Те трябва да бъдат изслушани преди гласуването. Можете ли да ми осигурите среща със заместник-губернатора Дъффийлд и сенатора Глас? Цяла нощ се опитвам да се свържа с тях, но безрезултатно. Трябва да ги видя на всяка цена.

— Ще обядват в „Дерби Клъб“. Той е в задната част на ресторанта „Посис Котидж“. Съвсем сигурно ще бъдат там до два без четвърт. Ще им кажа да ви чакат. Впрочем и аз ще бъда с тях.

— Кажете им, че е много наложително.

— Ще направя всичко от своя страна, само дано пристигнете навреме. Влязат ли в заседателната зала и започнем гласуването, вече не ще можете да ги достигнете.

— Ще бъда точен — обеща Колинс.

Всичко бе уговорено и той се почувствува облекчен.

Изтегнал се на канапето в кабинета си, той прекара два часа в откъслечен сън. Пиърс и Ван Алън го събудиха, когато стана време да поема за националното летище на Вашингтон.

Всичко вървеше по разписание. Самолетът излетя навреме, приземи се в Чикаго навреме, после отново излетя навреме и очакваше да пристигне в Сакраменто също навреме.

Бедата дойде един час преди пристигането им в Сакраменто, когато командирът на самолета съобщи, че гъста мъгла е легнала над летището в Сакраменто и техният полет се отклонява към Сан Франциско. Извини се за създалото се неудобство и добави, че ще кацнат в Сан Франциско в дванадесет и тридесет. Очаквал ги специален автобус, за да ги превози през осемдесетте мили до Сакраменто.

За първи път Колинс наистина се разтревожи. Беше пътувал достатъчно често от Сан Франциско до Сакраменто, за да разбере веднага, че пътят му се удължава с още час и половина. Даже да наемеше такси и да пришпорва шофьора към максимална скорост, няма да успее да достигне „Посис Котидж“, преди Дъффийлд и Глас да са си отишли.

Докато един от служителите на летището търсеше да му наеме кола, той се опита да се свърже по телефона с Кийф, но не го намери нито в служебния му кабинет, нито в ресторанта. Без да губи повече време, Колинс се завтече към чакащата го кола.

Докато си припомняше всичко това, колата навлезе в центъра на града в близост с издигащия се позлатен купол на щатския капитолий.

— А сега накъде беше, сър? — запита шофьорът.

— Към ресторанта на една пресечка южно от Капитолия. Нарича се „Посис Котидж“. На ъгъла на 11 й О улици.

— След една минута ще бъдем там, сър.

Вляво от себе си Колинс можеше да види целия парк на Капитолия: четиридесет акра, засадени с най-малко хиляда вида дървета, храсти и цветя. На съвсем леко издигащ се хълм стоеше сградата на Капитолия с позлатеното си кубе и четирите си етажа, поддържани от коринтски колони.

Пропълзяха сред гъстия трафик на улица N, завиха по 11 — та и най-после стигнаха ъгъла й с улица О.

— Пристигнахме — каза шофьорът, показвайки ресторанта.

— Намери място да паркираш — отвърна забързано Колинс. — Няма да се бавя много. Ще се срещнем пред ресторанта.

Грабнал чантата с портативния касетофон, той изскочи от колата. Спря за миг да погледне часовника си. Беше два часът без девет минути. Закъснял беше с петдесет и една минути. Питаше се успял ли е Кийф да задържи Дъффийлд и Глас.

Колинс се втурна в ресторанта, запита за „Дерби Клъб“ и бе насочен към крайното помещение с бар. Беше празно, с изключение на самотната меланхолична фигура до бара.

Олин Кийф го забеляза и слезе от столчето си. Бузестото му, обикновено приветливо лице изразяваше дълбока загриженост.

— Току-що щях да си тръгвам и аз. Какво се е случило?

— Мъгла. Наложи се вместо тук да кацнем в Сан Франциско. Пристигнах оттам с кола за час и половина. — Той се озърна. — Дъффийлд и Глас…?

— Бяха тук, но не успях да ги задържа повече. Отидоха в Сената да се приготвят за гласуването. Все още разполагаме със седем минути, преди да започне последното четене. Не съм сигурен… но можем да се опитаме да ги измъкнем от залата.

— Трябва! — настоя отчаяно Колинс.

Напуснаха бързо ресторанта, а после тичешком се запромъкваха между пешеходците и се насочиха на юг по 11 улица към Капитолия.

— Залата е в южния край на втория етаж — обясни Кийф. — Дано да успеем да стигнем, преди да са затворили вратите.

Достигнали сградата, те изтичаха по каменните стъпала и пресякоха големия печат на Калифорния, изобразен върху мозайката на пода.

— Ей по това стълбище — показа Кийф. Като се заизкачваха, той добави: — Знаете, че днес предобед Тайнън беше тук, нали?

— Зная. Как се справи?

— Доста добре. Взе ума на всички от законодателната комисия. Гласуваха почти с пълно болшинство за ратифициране на поправката. Аз ще тръгна оттук към Сената. Дано вие да имате по-голям успех от Тайнън.

— Ще го имам, само да ми се даде възможност — той повдигна чантата си. — Тук съм заключил единствения свидетел, който е в състояние да ликвидира Тайнън.

— Кой е той?

— Самият Тайнън — отговори загадъчно Колинс.

Бяха достигнали залата на Сената. Повечето от четиридесетте сенатори се бяха разположили в сините си кресла, а другите се разхождаха между редиците. Заместник-губернаторът Дъффийлд, облечен в елегантен син костюм на райета, бе изправен на подиума с издигнат пред него микрофон и оглеждаше събралите се през блестящите си очила без рамки.

— По дяволите — извика приглушено Кийф, — дежурният сержант започва да затваря вратите.

— Не можете ли да стигнете до Дъффийлд?

— Ще се опитам.

Той се мушна бързо в залата, обясни нещо на един от възпиращите го пазачи, заобиколи постланите с килим стълби към подиума, и без да се изкачва, повика председателя на Сената.

Напрегнат, Колинс наблюдаваше тази беззвучна картина. Дъффийлд се понаведе, за да чуе какво му говори Кийф. После той вдигна безпомощно ръце и посочи пълната зала. Кийф продължаваше да говори. Най-сетне Дъффийлд поклати недоволно глава и се присъедини към Кийф. Последният не спираше да говори, сочейки към Колинс. За миг пробягна нерешителност по лицето на Дъффийлд, но накрая, макар и колебливо, последва Кийф.

Срещнаха се на входа на залата. Кийф представи председателя на Сената на Колинс. Издяланото като от кремък лице на Дъффийлд беше неспокойно.

— Съгласих се да напусна подиума от уважение към вас, мистър главен прокурор. Депутатът Кийф ми предаде, че разполагате с нови доказателства, засягащи нашето гласуване на поправката.

— Жизненоважно доказателство, което е необходимо да бъде прослушано от вас и от членовете на Сената.

— Невероятно е да успея да уредя такова нещо, мистър главен прокурор. Просто е много късно. През последните четири дена бяха изслушани и бяха представени всички доказателства пред законодателната комисия. Изслушването приключи днес предобед с директора Тайнън. Разискванията също свършиха, така че вашите доказателства не могат и да се разискват. Процедурата е отишла толкова далеч, че всеки миг ще започне последното четене на 35-та поправка и гласуването й. Не виждам никакъв начин да преустановя този процес.

— Съществува само един начин — отговори Колинс. — Чуйте моите доказателства вън от залата. Забавете процедурата само толкова, колкото да ги изслушате.

— Но това ще е безпрецедентен случай. Крайно необичайно.

— Моите доказателства за вас и членовете на Сената са също без прецедент в историята и много повече от необичайни. Повярвайте ми, ако се бях сдобил с доказателствата по-рано, щях да ви ги представя по-рано. Едва тази сутрин след полунощ се добрах до тях. Незабавно излетях, за да ви ги представя. Донесените от мен доказателства са от огромно значение за вас, за Сената, за народа на Калифорния, за целите Съединени щати. Не бива да гласувате, преди да сте чули донесеното от мен в тази чанта.

Настойчивостта в думите на Колинс беше смекчила малко съпротивата на Дъффийлд.

— Дори ако притежаваното от вас е толкова значимо, не мога да си представя как бих предотвратил незабавното гласуване.

— Не можете да гласувате, ако нямате кворум, нали?

— Искате да поканя мнозинството от сенаторите да напуснат залата? Нищо няма да излезе от това. Сержантите ще бъдат принудени да съберат всички.

— Но преди сержантите да ги съберат, аз ще приключа с демонстрацията на доказателствата си.

Дъффийлд се поколеба за миг.

— Не зная… Колко време ще ви е необходимо?

— Не повече от десет минути. Толкова е нужно, за да чуете предлаганото от мен.

— А как ще чуят членовете на Сената доказателствата ви?

— Ще ги повикате неофициално в две групи от по двадесет души и ще ги посъветвате да изслушат вече чутото от вас. По това време вие вече ще искате и те да го чуят. След това можете да пристъпите към гласуването.

Дъффийлд все още се колебаеше.

— Мистър главен прокурор, исканото от вас е нещо съвсем изключително.

— Моите доказателства са също съвсем изключителни — настоя Колинс. Чувствуваше, че от позицията си на официален представител на правителството можеше да бъде още по-настойчив, но знаеше също колко решително защищават своите щатски права щатските официални лица. Все така напрегнат, той продължи: — Трябва да намерите начин да ги изслушате. Сигурно ще се намерят някакви средства за това. Нищо ли на този свят не може да ви позволи да отложите гласуването?

— Е, разбира се, съществуват известни фактори… фактори като… Е, ако имате доказателства, че предстоящата за гласуване резолюция е изработена, като хората са били подведени, или съдържа елементи на прикривана конспирация… Ако можете да докажете такова нещо…?

— Мога! Притежавам доказателства за заговор против нацията. Животът или смъртта на нашата република зависи от изслушването на тези доказателства и трябва да ги имате предвид, когато ще гласувате. Ако не се съгласите да ги чуете, ще носите отговорността за тази своя грешка до гроба си. Повярвайте ми.

Силно впечатлен, заместник-губернаторът отправи прям поглед към Колинс.

— Много добре — каза внезапно той. — Ще уредя чрез сенатора Глас да нямаме кворум за десет минути. Вие се качете на четвъртия етаж в първата до асансьора стая за комисии. Тя е свободна. Депутатът Кийф ще ви покаже пътя. Сенаторът Глас и аз ще се присъединим към вас съвсем скоро. — Той замълча за миг. — Мистър главен прокурор, дано това се окаже нещо.

— То е доста нещо — каза мрачно Колинс.

 

 

В модерно мебелираната стая на четвъртия етаж четиримата бяха насядали около масата в светли тонове, разположена в центъра. Колинс тъкмо приключваше обясненията си пред Дъффийлд, Глас и Кийф. Бе им обяснил накратко обстоятелствата, довели го до запознаването му с документа написаната добавка към 35-та поправка. На смъртния си одър полковник Бакстър бе настоял този документ да бъде направен всеобщо достояние.

— Няма да ви отегчавам с подробности за мъчителния път, извървян от мен, докато се добера до документа. Достатъчно е да ви заявя, че тази сутрин успях да се добера до него — обясни им Колинс. — Оказа се, че това не е писан документ, а словесен план, уловен и съвсем случайно записан на магнетофонна лента от дванадесетгодишния внук на Ноъ Бакстър. Когато записът е правен през януари, са присъствували трима души: директорът на ФБР Върнън Т. Тайнън, заместникът му Хари Адкок и главният прокурор Ноъ Бакстър. На тази лента ще чуете само гласовете на Тайнън и Бакстър, записани от момчето, без да съзнава важността на това дело. За да сте сигурни и вън от всякакво колебание, че на тази лента е записан гласът на Тайнън, бе извършена вокална идентификация от един от нашите най-големи специалисти в тази област. Тук е и официалното удостоверение.

Колинс извади от чантата си доказателствата от д-р Ленард и ги подаде на Дъффийлд. Заместник-губернаторът ги разгледа смълчан и ги предаде на сенатора Глас.

— Уверени ли сте сега, че ще чуете гласа на директора Тайнън? — отправи въпроса си и към двамата Колинс.

Водачите на Сената кимнаха утвърдително.

Колинс се наведе и извади от чантата си портативния касетофон. Сякаш изпълняваше ритуал, той го нагласи в средата на масата и оправи силата на звука.

— Тогава да започваме. Най-напред ще чуете гласа на Тайнън, а после и на Бакстър. Слушайте внимателно. Това е тайната, известна като документа R.

Колинс се пресегна, натисна стартовия бутон, после опря лакти на масата, а брадичката си върху дланите и закова погледа си в двамата председатели на Калифорнийския щатски сенат.

Лентата се завъртя и високоговорителят оживя:

Гласът на Тайнън: „Сами сме, нали, Ноъ?“

Гласът на Бакстър: „Искаше да се срещнем насаме, Върнън? Добре, собствената ми дневна стая е толкова сигурно място, колкото всяко друго в града.“

Гласът на Тайнън: „Така трябва да бъде. Пръснахме хиляди долари, за да освободим къщата ти от подслушвателни уредби. Вярвам, че е съвсем сигурна за предстоящото ни разискване.“

Гласът на Бакстър: „Какво има да дискутираме, Върнън? Какво си си наумил пак?“

Гласът на Тайнън: „Ето какво. Струва ми се, че приключих вече с разработката и на последния стадий от документа R. Хари и аз го приемаме за безпогрешен. От теб искам само едно, Ноъ, не ставай придирчив в последната минута. Помни, съгласихме се с теб, че можем да пожертвуваме всичко, а аз бих добавил и всекиго, ако се налага да спасяваме нашата нация. Бил си винаги с нас, Ноъ. Съгласи се, че поправката е най-доброто средство и единствената реална надежда, независимо какви трудности трябва да преодолеем, за да я постигнем. Е, сега ни остава още само една-единствена стъпка. Помни, че винаги досега си бил с нас. Твърде дълбоко си навлязъл с нас, за да се измъкнеш. Не можеш да се измъкнеш, даже и да ти се иска много да го сториш.“

Гласът на Бакстър: „Да се измъкна от какво? Какви ги приказваш, Върнън?“

Гласът на Тайнън: „Отнася се до това, да направим за хората нещо, което те сами не могат да сторят за себе си. Да им поднесем сигурност в живота. В момента, когато 35-та поправка стане част от конституцията, да поставим веднага в действие документа R — РЕКОНСТРУКЦИЯТА на страната. Ще поставим в ход всички наши законни прерогативи, гарантирани от 35-та…“

Гласът на Бакстър: „Но това е невъзможно, Върнън. Ти не можеш да се позовеш на поправката. Трябва да имаш налице истинско, от национален мащаб извънредно положение. Съгласно конституцията заедно с поправката трябва да съществува истинска криза, беда, заговор, преди да задвижим поправката. Ако няма такова нещо, ти не можеш…“

Гласът на Тайнън: „Но ние ще можем, Ноъ, защото ще е налице и кризата, и извънредното положение. Всичко е наредено, Ноъ. Аз лично съм се погрижил. Често е нужно да се пожертвува един човек, за да се опазят другите. Един от нас двамата, ти или аз, но най-вероятно ти, ще трябва да обяви извънредното положение в реч по телевизията. Ще се обърнеш към нацията. Това е и същността на документа R. Набелязал съм и главното в речта. Ще се обърнеш към нацията, като започнеш така: «Граждани на Америка, явявам се пред вас в тези скръбни часове. Ние всички еднакво преживяваме загубата, еднакво страдаме от тежка мъка по повод жестокото убийство на нашия любим президент Уодсуърт вчера. Неговата ужасна смърт от ръката на убиец, ръка, направлявана от конспирация, целяща разгрома на нашата нация, ни лиши от един от най-големите наши водачи. Но тази смърт ще бъде поучителна за нас и за цялата нация. Като се обединим в едно, ще е необходимо да се погрижим подобно насилие да стане невъзможно в границите на нашата държава. Ето защо, по разпореждане на нашия нов президент предприемам решителна стъпка да обуздая съществуващите в момента беззаконие и терор. Обявявам прекратяване на действието на закона за гражданските права, както е предвидено според 35-та поправка, и известявам за образуването на комисията по националната сигурност…»“

Гласът на Бакстър: „Боже мой, Върнън! Добре ли те чух? Президентът Уодсуърт убит по твое нареждане?“

Гласът на Тайнън: „Не бъди сантиментален лигльо, Ноъ. Не е време за това. Принасяме в жертва един нищо и никакъв политикан, за да спасим цялата нация. Не разбираш ли, Ноъ? Ще я спасим.“

Гласът на Бакстър: „О, боже… боже… боже… оо-о-х.“

Гласът на Тайнън: „Ноъ, вие… Ноъ… Ноъ! Какво става? Какво става с теб? Какво е това, Хари… да не би да получи някакъв удар или кой знае какво? Помъчи се да го изправиш. Да повикаме Хана…“

Лентата свърши.

Колинс се бе втренчил в лицата на Дъффийлд, Глас и Кийф.

Тримата седяха като вкаменени от шока.

— Е, джентълмени? — запита Колинс. — Ще има ли истината своя празник?

Дъффийлд се изправи тежко.

— Тя вече има своя празник — отговори той сдържано. — Отивам да свикам сенаторите.

 

 

Когато боингът се наклони за приземяване към пистата на националното летище във Вашингтон, вече се бе стъмнило. От прозорчето на самолета Колинс наблюдаваше как светлините се изкачват към него и раздрусването от натегнатите спирачки го накара да осъзнае, че е у дома си.

Минути по-късно, заедно с другите пътници, той влезе в залата на летището. Пръв пред погледа му попадна Хогън. Върху лицето на телохранителя му бе изписана необикновено широка усмивка.

— Моите най-горещи поздрави, мистър главен прокурор! — спусна се към него Хогън, като взе чантата от ръката му. — Бях много изплашен, когато изчезнахте без мен, но сега бих казал, че си заслужаваше.

— Заслужаваше всичко на света — отвърна Колинс. — Нямам никакъв багаж. Само тази чанта ми бе необходима.

— Крис…!

Внезапно осъзна, че Тони Пиърс е до него. Греещ от усмивки, Пиърс раздруса здраво ръката му, докато наближаваха ескалатора. След това извади вестника от джоба си и го разгъна широко пред очите му. Веднага видя заглавие с големи букви:

РАЗКРИТ ЗАГОВОР СРЕЩУ ПРЕЗИДЕНТА И НАЦИЯТА

С УЧАСТИЕТО НА ТАЙНЪН.

35-ТА ПОПРАВКА Е ЛИКВИДИРАНА

— Крис, ти му измъкна килимчето под краката — ликуваше Пиърс. — Видя ли го? Всичко се предаваше по телевизията. Четиридесет на нула. Единодушно! Поправката е погребана!

— Видях го. Бях в галерията.

— А пресконференцията? Всички големи телевизионни компании прекъснаха програмите си, за да я предадат. Провеждаха я Дъффийлд и Глас. Разказаха как се е получил обратът. Приказваха за твоята роля, за съдържанието на документа R.

— Това не видях. Мъглата се вдигна и хванах веднага първия самолет за вкъщи.

— Е, Крис, ти наистина свърши чудесна работа!

— Не, Тони — поклати глава Колинс. — Свършихме я всички — полковник Бакстър, отец Дубински, моят син Джош, Олин Кийф, Доналд Редънбоу, Джон Мейнърд, Рик Бакстър, Айшмъил Йънг и самият ти. Това беше дело на всички ни.

Бяха стигнали до чакащата ги кола. Оказа се обаче, че това не е колата на Колинс, а личната бронирана лимузина на президента. Шофьорът на президента придържаше отворената задна врата и възхитен му отдаваше чест.

Колинс погледна въпросително към Пиърс.

— Президентът иска да те види. Пожела да се срещне с теб в минутата, когато пристигнеш.

— Много добре.

Колинс се приготви да влезе в колата, но с ръка върху рамото Пиърс го задържа.

— Крис…

— Да?

— Знаеш ли, че Върнън Тайнън е мъртъв?

— Не знаех това.

— Самоубил се е преди два часа, с дулото на пистолета в устата.

Колинс се замисли за миг.

— Като Хитлер — заключи той.

— Адкок е изчезнал.

— Като Борман — кимна Колинс.

Двамата седнаха на задната седалка. Когато шофьорът се настани зад волана, Пиърс му нареди:

— Към Белия дом.

Когато достигнаха южния вход на Белия дом, тук ги чакаше Макнайт, първият помощник на президента, и ги поздрави сърдечно. Колинс и Пиърс бяха преведени през дипломатическата приемна зала към асансьора на партера. Той ги отведе на втория етаж в Жълтата овална зала.

Колинс не бе очаквал прием, но той бе вече в ход. Той различи вицепрезидента Лумис, сенатора Хилърд и жена му, секретарката на президента мис Леджър и секретаря по приемите на президента Никълс. Тогава, изправени край креслата в стил Людвик XVI, той видя Карин и президента да си приказват.

В същия миг го видя и Карин. Тя веднага се откъсна от президента и се затича през залата към него. В следния миг тя бе в обятията му, а той изтриваше с устни радостните й сълзи.

— Обичам те, обичам те! О, Крис… — викаше тя.

Над рамото й той видя, че президентът се насочва към него. Освободи се внимателно от Карин и тръгна срещу него. Върху лицето на президента бе легнало особено изражение. Колинс реши, че сигурно свети Лазар е изглеждал така.

— Крис — каза тържествено той, като потупваше ръката му с искрена топлота, — не мога да намеря думи да изразя своята благодарност, задето спаси моя и на страната ни живот. — Президентът поклати главата си. — Какво ужасно магаре бях. Сега мога да го заявя. Прости ми. Бях загубил всякаква ориентировка. Когато човек е в ужас от тъмнината, посяга към първото попаднало му средство за защита, без да осъзнава, че е в тъмнина вече и не знае с какво си служи. — Той се усмихна. — Но в края на краищата се освободих от тъмницата, защото помощта дойде навреме. — Той се взря в лицето на Колинс. — Чу ли за съдбата на Върнън Тайнън?

— Чух. Съжалявам, че сам стигна до такъв край.

— Сигурно през последните месеци съвсем е бил откачил, та да се опитва да забърква такива каши. Благодаря на Бога, че ти бе толкова настойчив и не се отказа. Няма да успея никога да ти се наплатя за това, което ти дължа. Съществува ли нещо, което бих могъл да сторя за теб…

— Можете да направите две неща за мен — каза малко грубовато Колинс.

— Какви са те?

— Има един човек, заслужаващ да възкръсне като вас от мъртвите. Той изигра голяма роля при оказаната ви помощ. Сега искам вие да му помогнете. Искам да му отдадете цялостно президентско извинение и да възстановите името му.

— Приготви извинението и аз ще го подпиша. Вторият въпрос?

— Най-лошото е зад гърба ни — подхвана Колинс, — но пред нас стоят все още проблемите, дали начална скорост на този налудничав заговор. Проблемите за престъпността. Те не ще бъдат разрешени чрез потисничество. Както е казал някога мъдър човек: като изгаряш годна стока, няма да разпръснеш тъмнината. Трябва да открием по-уместно решение на проблемите си…

— Ще бъде — прекъсна го президентът. — Този път ще го извършим както трябва. Вместо да отменяме закона за гражданските права, сега ще си послужим с него, и то както трябва. Утре рано ще съставя специална комисия. Ти и Пиърс ще бъдете в нея. Задачата й ще е да разследва ФБР, да го прочисти от влиянието на Тайнън, да даде нови препоръки срещу извращенията му и нови насоки за бъдещата му работа. След тази първа задача искам да седнем заедно с теб, Крис, и да изработим нова програма за икономическо и социално законодателство, чието приложение на практика би довело до край на престъпността и беззаконието из нашите градове. Трябва да направим най-после нещо. Моментът е опасен, но този път ще се държим здраво към нашите демократични принципи.

— Благодаря ви, мистър президент — кимна Колинс, а после се поколеба. — Знаете ли, през целия път насам мислех за думите на свой приятел, казани в Арго Сити: ако фашизмът настъпи в Съединените щати, то ще стане, защото народът ще гласува за него. Този път хората за малко не го сториха. Сега, след всичко, каквото научиха, може би никога няма да повторят това. Нека им помогнем да запомнят този урок.

— Ще им помогнем, обещавам. Ще разрешим всички проблеми по човешки — и президентът хвана Колинс за ръката, — но не тази вечер. — Той кимна на Карин да се присъедини към тях. — Тази нощ ще пием за бъдещето. Възможно е две, три и повече чаши. Ще гледаме и филма от късните часове. Нека се отпуснем за известно време, можем да си го позволим накрая, преди да сме започнали наново.