Ървинг Уолъс
Документът „R“ (9)

9.

В златисто боядисаната зала „Гилдхол“ на чикагския хотел „Амбасадор Ийст“ се бяха събрали повече от шестстотин гости и бивши специални агенти от ФБР. Изправен на подиума, където произнасяше речта си, Колинс обърна поредната страница и отбеляза с облекчение, че му остава само още една. Речта му беше лишена от жизненост, а приемът й — хладен. Той не бе изненадан от този факт. Твърде много фактори бяха определили съдържанието и прочита на тази реч: липса на концентрираност, обезкуражаване, предпазливост. Не бе успял да се концентрира, защото мислите му летяха другаде — назад в собствената му зала за конференции, където Тайнън го бе унизил и му бе затворил устата чрез най-долното изнудване. В спалнята, където Карин му бе разкрила истината по убийството и повторно го бе изстрадала. Назад към родната Калифорния, където сега бе ранен следобед и след по-малко от час щеше да се събере Камарата на представителите, за да се произнесе по поправката като първо от двете законодателни тела на щата.

По време на полета до Чикаго през цялата сутрин и обяда със своите домакини той беше дълбоко потиснат. Чувство за поражение го владееше по време на цялата реч. Една след друга надеждите му да срази 35-та поправка в Камарата или в Сената бяха грубо подсечени. Смъртта на Мейнърд беше най-жестокият удар. Сам-самичък Мейнърд беше в състояние да обърне течението в друга посока; но той бе ликвидиран най-безцеремонно, и то в единадесетия час. След това отказът на президента да освободи Тайнън от длъжност, последвано от публично излагане на неговата дейност, и заплахата от поправката беше следващата му попарена надежда. Собственото му решение да се опълчи сам срещу поправката през чезнещите един по един дни беше му дало повод за известен оптимизъм, но Тайнън задуши ефективно и него. Оставаше му само документът R, но той досега му се изплъзваше, постоянно скрит от погледа и недосегаем.

На всичко отгоре върху речта му бе произвела вредно влияние и обхваналата го предпазливост, а страх беше още по-точната дума. Членовете на дружеството на бившите специални агенти от ФБР бяха предимно хора на Тайнън. По времето на Едгар Хувър то е наброявало 10 000 бивши храненици на ФБР. След напускането на ФБР много от тях направили успешна кариера в правни фирми, индустрията и банковото дело благодарение на протекцията и подкрепата на Хувър. При Тайнън броят на бившите питомци на ФБР бе стигнал 14 000 мъже и жени — жените бяха съвсем малко. Повечето от тези хора все още държаха на насажданата у тях дисциплина на ФБР и бяха благодарни на Тайнън, изтласкал ги като трамплин в по-нататъшната им кариера. Тази аудитория беше вражеска за Колинс. Те не знаеха различията между него и тях, но той ги знаеше. Това му стигаше, за да го смущава.

Речта, подготвена от него и Редънбоу, бе достатъчно подсладена, та да ги задоволи. Тъй като Колинс знаеше, че не може да атакува 35-та поправка, той избягна да изрази някакво мнение по нея. Бе се спрял на допускането, че тя би се превърнала в закон, за да се заздрави борбата срещу престъпността и беззаконието. Бе се спрял доста нашироко и на другите реформи, — необходими за страната. Бе разгледал настойчиво престъпността и причините й. Бе изложил на показ социалните корени на престъплението. Съзнаваше от самото начало, че речта му не ще въодушеви протаймъновата аудитория. Бившите агенти на ФБР очакваха звънко одобрение на директорската им 35-а поправка. Те искаха провъзгласяването на смъртта на обструкционистичния закон за гражданските права и раждането, придружено с ракети и фойерверки, на новата комисия за национална сигурност, оглавена от Тайнън. Вместо това получиха лек полъх социални реформи. Те се оклюмаха и ги обхвана скука.

В същото време Колинс осъзнаваше факта, че залата е наситена с шпиони и доносчици на Тайнън, готови да докладват на господаря си всяко отклонение, което би извършил от разпоредената от директора линия. Предвид всичко това след сблъсъка си с Тайнън вчера Колинс бе преработвал речта си няколко пъти в самолета за Чикаго и тази сутрин в хотела си, като я разводняваше непрекъснато и накрая я бе превърнал в локва. Усещаше, че всяко друго мнение означаваше заплаха за Карин.

Известно му беше, разбира се, че в залата присъствува малка група от противници на Тайнън и поправката. Не знаеше кои са те, но водачът им бе Тони Пиърс. Колинс през цялото време беше изключително предпазлив в контактите с него, както снощи при пристигането си, така и тази сутрин. Щеше да бъде изключително опасно за Карин, ако Тайнън научеше, че е търсил Пиърс и е уредил среща с него след речта си. Сутринта Колинс бе телефонирал от една прикрита телефонна кабина извън хотела на Пиърс. Беше уредил да се срещнат не в собствения му апартамент, а в незаета единична стая на хотел „Амбасадор“, която бе запазил под чуждо име, след като приключи с речта си. Бяха се договорили да наблюдават там заедно предаването по телевизията на гласуването в Калифорнийската камара на представителите. Ако е необходимо, той бе готов на риска да разкрие пред Пиърс своето несъгласие с мнението на администрацията по отношение на поправката и да му помогне в неговата стратегия да я провали при гласуването й в Сената три дни по-късно.

Всичко това се блъскаше в съзнанието на Колинс, докато се опитваше да вложи някакъв смисъл в речта си.

Беше стигнал до последната страница. Направи усилие да вложи нещо от себе си, за да я изпълни с чувство.

— И така, приятели, достигнахме до кръстопътя — продължаваше Колинс. — Изправени сме на прага на драматични промени в нашата конституция с цел да търсим законност и ред. Все повече и повече ни е необходимо да създадем мирно общество. Тук пред нас очертах днес някои от тези потребности. Позволете ми да ги резюмирам с думите на бившия главен прокурор на САЩ.

Колинс направи пауза, спря погледа си върху множеството редици от лица и след това започна да цитира думите на бившия главен прокурор:

— Той апелираше да запомним следното: „Ако искаме да се справим смислено с престъпността, трябва ясно да видим дехуманизиращия ефект на бордеите, расизма, неграмотността, насилието, корупцията и безсилието да запазим човешките права, бедността и безработицата, преследвала цели поколения, недояждането, вродените психически дефекти, породени от недостатъчни предродилни грижи и болести, от замърсяването в рухналите, грозни, несигурни, претъпкани жилища, от алкохолизъм и наркотици, от скъперничество, страх, омраза, безнадеждност и неправда. Това са изворите на престъпността и те могат да бъдат поставени под контрол.“ Сега е време да действуваме. Благодаря ви за вниманието.

Не беше им съобщил името на цитирания бивш главен прокурор. Не им каза, че тези думи са рожба на Рамзи Кларк.

Аплодисментите бяха слаби, но неговата агония бе свършила.

Върна се на мястото си облекчен и получи няколко вяли ръкостискания. Приготви се да изчака последния говорител и края на събранието.

Половин час по-късно бе свободен. Напусна залата „Гилдхол“, към него се присъедини телохранителят му Хогън и го изпрати с асансьора до апартамента му, номер 1700–01 в ъгъла на седемнадесетия етаж. При вратата каза на Хогън, че остатъка от следобеда ще прекара в апартамента си. Посъветва го, че ще бъде добре да посети Гринъри, също така кафенето на хотела и да хапне нещо. След това се разделиха.

Когато остана сам в апартамента, Колинс почака известно време, след това отвори вратата и огледа коридора в двете посоки. Беше празен. Измъкна се от стаята, намери стълбището, спусна се до петнадесетия етаж и откри незаетата единична стая, номер 1531. Като се увери, че никой не го следва, влезе и остави вратата леко открехната.

Огледа стаята: двойно легло, кресло, два стола, шкаф и телевизор. Неподходящо място за член на президентския кабинет, но ще свърши работа.

Изведнъж изпита изкушение да се обади по телефона във Вашингтон на Карин, дори само за да я ободри. Тъкмо се чудеше благоразумно ли е да ползува телефона, когато се чу кратко почукване на вратата. Обърна се бързо, готов да поздрави Тони Пиърс, но за негова изненада в стаята влезе не само той, а още двама души.

Колинс не беше виждал Пиърс от времето, когато бяха опоненти в телевизионното шоу „Търсенето на истината“. Нещо се сви под лъжичката му, когато си спомни своята роля и изпълнението й по времето на това предаване. Сега се чудеше какво ли мисли Пиърс за него в този момент.

Външно Пиърс не изглеждаше обиден и не изразяваше никакво колебание при повторната им среща. Лицето му, покрито с лунички, беше все така добродушно и ентусиазирано, както винаги.

— Срещаме се отново — каза той, като раздруса десницата на Колинс.

— Доволен съм, че имахте възможност да дойдете — отвърна Колинс. — Не бях сигурен дали ще можете.

— С радост приех тази възможност. Моля ви също така да се запознаете с двама от моите колеги. Това е мистър Ван Алън, а този е мистър Ингстръп. Работихме заедно във ФБР и в продължение на една година последователно си подадохме оставките.

Колинс се ръкува с всеки от тях. Ван Алън беше рус, със силно издадена напред долна челюст и неспокойни очи. Ингстръп имаше кестенява коса и обветрено лице с недобре поддържани мустаци.

— Заповядайте, седнете — покани ги Колинс. Тримата седнаха на столовете и леглото, а Колинс остана прав. — Сигурно се учудвате защо ви поканих да се срещнем — обърна се Колинс към Пиърс. — Сигурно се питате какво общо имаме двамата, за да говорим. Във вашите очи аз съм началникът на директора на ФБР Тайнън и член на администрацията на президента Уодсуърт, цялата клика, защищаваща поправката. В моите очи вие сте сърцевината на опозицията срещу нея. Не ви ли изненада, че поисках да се срещнем?

— Съвсем не — отвърна Пиърс, докато тършуваше за лулата си. — Не сме ви изгубвали от погледа си, дори и вчера следобед, когато планирахте да заминете за Калифорния, за да говорите срещу 35-та поправка. Знаем къде стоите и сега.

Колинс се сепна.

— Как е възможно да знаете всичко това?

— Тъй като сега можем да ви се доверим, трябва да ви обясним — каза весело Пиърс. Докато пълнеше лулата с тютюн, той продължи: — След като ние тримата напуснахме ФБР, всеки от нас тръгна по свой път. Аз основах адвокатска фирма. Ван Алън притежава частна детективска агенция. Ингстръп е писател с две прекрасно обрисуващи ФБР книги зад гърба си. И тримата споделяме едно и също верую. То е, че Върнън Т. Тайнън, за когото работихме дълго време, е човек, опасен за нашата страна. Видяхме как от година на година ставаше все по-опасен. Открихме и други бивши агенти на ФБР в Съединените щати, споделящи напълно нашето мнение. Всички ние все още владеем дисциплината, знанията и уменията, научени и практикувани във ФБР. Запитахме се защо да не приложим на практика своите знания, защо да не заработим заедно за защитата на всеки един от нас, за спасяването на ФБР от този мегаломан и за да защитим самата демокрация. И така, по мое предложение изградихме разпространена по цялата страна, необявена организация от бивши агенти на ФБР, които да разкриват факти и да се противопоставят на сатрапа, следящ всяко наше движение. Нямаме официално име, но обичаме да се наричаме РФБР, което ще рече Разузнавачи на Федералното бюро за разследване. Разполагаме с добри информатори навсякъде. В правосъдието имаме шестима, включително двама в зданието на Едгар Хувър. Научихме за вашето постепенно преминаване на наша страна. Вчера разбрахме, че планирате да пътувате за Сакраменто. От досието, което събрахме за вас, научихме, че предприемате това пътуване с цел да скъсате с президента и Тайнън и да отречете публично поправката.

— Точно така — съгласи се Колинс.

— И все пак не сте в Сакраменто в този момент, а тук в Чикаго. Когато снощи открих вашето съобщение, бях изненадан. Безпокоях се, че промяната на маршрута ви може да означава нова смяна на политическите ви виждания. Реших, че не е това или не желаете да се срещнете с мен.

— И това е правилно — реагира Колинс. — Политическите ми схващания са същите. С цялото си сърце съм против поправката. Желанието ми беше да ида в Сакраменто, за да се боря срещу нея. В последната минута се появи нещо…

— Появи се Тайнън — каза простичко Пиърс.

Колинс смръщи челото си.

— Как узнахте?

— Не съм, но бях сигурен.

Ван Алън се обади за първи път:

— Тайнън е навсякъде. Никога не го подценявайте. Тоя многознайко е също и много отмъстителен. Той започна там, където Едгар Хувър спря. Помните ли Хувъровите официални и свръхсекретни папки? Хувър получаваше информации от плеядата си „тихи стъпки“ за д-р Мартин Лутър Кинг и неговия сексуален живот. Притежаваше лични сведения за Мохамед Али, Джейн Фонда, д-р Бенджамин Спок и най-малко за още седемнадесет високопоставени правителствени личности, конгресмени и журналисти. Всичко това беше любителска дейност в сравнение с извършеното от Върнън Т. Тайнън. Той утрои папките на Хувър. Непрекъснато ги ползуваше за изнудване. За доброто на страната — е бил винаги отговорът му…

— И от патриотизъм — намеси се Ингстръп. — Той е последното убежище на подлеците, ако цитираме д-р Семюл Джонсън.

— Абсолютно точно — продължи Ван Алън. — Когато Тайнън ми възложи задачата да проучвам живота на водачите на мнозинството в Сената и Камарата, това беше малко преди да бъде представена поправката пред Сената, допуснах, че по този начин иска да осигури одобряването й, явих се пред него и отказах. Заявих му, че предпочитам друга задача. „Ще бъда щастлив да уредя това, Ван Алън“ — ми отвърна той. Скоро след това научих, че съм предназначен далеч от Вашингтон. Получих заповед за преместването ми в полската база на ФБР в Бют, Монтана. За Тайнън това е американският Сибир. Щом получих заповедта, подадох оставка.

— Така беше — вметна Пиърс. — Когато споменах факта, че тримата сме си подали последователно оставките, не исках да кажа, че сторихме това с удоволствие. Ван трябваше да замине на заточение, както току-що ви обясни, и той приключи със службата. Ингстръп трябваше да произнесе реч на абсолвентското събрание на дъщеря си. Говори за ролята на ФБР в нашата демокрация, като направи съвсем леки внушения за една-две реформи във ФБР. В срок от двадесет и четири часа Тайнън го знаеше. Ингстръп беше изведнъж белязан, беше понижен в длъжност и подаде оставка. Това обаче не задоволи Тайнън. Когато Ингстръп се опита да получи служба в системата на правораздаването, дългата ръка на Тайнън го последва. Тайнън оповести навсякъде, че характеристиката на Ингстръп от ФБР е неблагоприятна. Когато Ингстръп започна да пише, първата му книга беше критична по отношение операциите на ФБР. Тайнън се погрижи да блокира издаването на ръкописа, и то успешно. Ингстръп беше принуден да се обърне към второстепенно издателство. За негово щастие книгата има огромен успех.

— А какво е станало с вас? — запита Колинс.

— С мен? — каза Пиърс. — Аз защитих Ингстръп. Единственият отговор на Тайнън беше груб меморандум, осведомяващ ме за преместването ми в Синсинати, втория Сибир на Тайнън. Знаех, че във ФБР няма повече бъдеще за мен, така че и аз напуснах. Не, Крис, ако мога така да се обръщам към вас, никой, забъркал се с Тайнън, не може да удържи победа.

— Но тъкмо сега ти се бориш с Тайнън заради поправката.

— И при това не очаквам да спечеля — отговори Пиърс, — но ще положа всички усилия. Когато заяви, че планираш да се противопоставяш на Тайнън, но нещо промени плановете ти, знаех, че това нещо е някой, наричан Тайнън. Предполагам, че нямаш намерение да излезеш открито на наша страна.

— Просто не мога — каза Колинс безпомощно. Той огледа внимателно тримата в стаята, тези ветерани на Тайнън, тези мъже, стигнали до крайността да се противопоставят на директора на ФБР и неговия страхотен апарат, и внезапно се почувствува много близък с тях. Бяха спечелили напълно доверието му. Той реши да им разкаже как Тайнън последната минута го бе направил безсилен. — Добре. Нямам намерение да скривам от вас каквото и да било. Ще ви кажа защо ми е невъзможно да изляза открито с вас.

— Можеш напълно да ни се довериш, Крис — усмихна му се насърчително Пиърс.

Колинс помисли за миг какво да им разкаже, а дори откъде да започне.

— Вчера бях при президента. Докладвах му, че имам информация, че Тайнън е отговорен за убийството на Мейнърд…

— О! — възкликна Пиърс. — Не сме чули това. Сигурен ли си, че това е истина?

— Вярвам. Научих го от човек, намесен в тази работа, но не мога да го докажа. Не мога да докажа нито това, нито ред други неща на президента. Въпреки това разгънах пред него убедително обвиненията срещу Тайнън. Настоях президентът да го уволни. Той отказа. Отговорих му, че нямам друг избор, освен да подам оставка и да замина за Калифорния, за да заема публична позиция срещу 35-та поправка. Както знаете, бях готов да го сторя.

— Но тогава се сблъска с Тайнън — подхвърли Пиърс.

— Точно така. След това узнах, че е дошъл лично в кабинета ми.

— За да ви изнудва да мълчите — намеси се Ингстръп.

— Да, беше готов със средствата за изнудване.

— Разкажи ни какво се случи. — Пиърс отново натъпкваше лулата си.

Колинс се съгласи колебливо. Изложи подробно всичките улики на Тайнън срещу съпругата му и им разказа за новата свидетелка, държана в тайна.

— Нямаше нищо изтънчено в думите му — продължи Колинс. — Направо ми постави условията за капитулация. Не можех да подам оставка. Не можех да замина за Калифорния. Не можех да изразя мнението си за поправката. Ако приемех условията му, Карин щеше да бъде спасена. Делото й във Форт Уърт нямаше да бъде подновено. Ако му се противопоставех, Карин трябваше да преживее ново съдебно разследване. Нямаше къде да се дяна. Предадох се.

— Но тя ви заяви, че е невинна — каза Ван Алън.

— Разбира се, че е невинна. Вярвам й. Въпреки това не мога да я поставя на нови мъки. Трябваше да се предам. — Той вдигна безпомощно ръце. — И ето ме сега пред вас, Самсон без косата си.

Колинс видя Пиърс да хвърля бърз поглед към Ван Алън и той му кимна едва забележимо, след това същият поглед бе отправен и към Ингстръп, той също кимна. Накрая Пиърс се взря в Колинс.

— Може би ще ти помогнем, Крис.

— Как?

— Като се намесим самите ние, с нашите контрасили, с нашето РФБР. Един от нашите най-добри хора е в Тексас, фермер, Джим Шек. Служи десет години във ФБР като специален агент, но му дойде до гуша, когато Тайнън стана директор. Разполагаме с други двама души, задържани още на работа във ФБР, но мразещи Тайнън. Те са в състояние да направят много за теб, може би и да връчат късче коса на Самсон.

— Нямам представа какво биха могли да направят.

— Първо, мотат да прегледат старото дело на съпругата ги и да открият каква е истината около него. Второ, могат да се подмушнат тук и там и да разберат открил ли е Тайнън наистина нова свидетелка, както претендира, или те заблуждава, за да си нагласи схемата за изнудване с несъществуващи доказателства.

— Не беше ми минавало и през ум за това.

— По-добре би било да го допускаш, това просто е възможно.

— Не зная — смръщи вежди Колинс. — Не ми се ще да поемам такъв риск. Ако Тайнън открие…

— Джим Шек и останалите са изключително дискретни. По-добри са и от най-добрите хора на Тайнън.

— Нека помисля. — Загрижеността на Колинс бе изписана по лицето му.

— Нямаме достатъчно време — напомни му Пиърс… — Калифорнийската камара гласува днес…

— Хей! — възкликна Ван Алън, като подскочи от стола си. — Предават го по телевизията. Почти забравихме. — Той се озова до телевизора.

— Да — каза Пиърс. — Да видим сега дали нашата агитация сред законодателите ще ни донесе нещо добро. Ако гласуват против, свършено е с Тайнън и работата ни е приключена, но ако я одобрят…

— Какви са изгледите? — запита Колинс, настанявайки се в креслото.

— В последна сметка, Камарата клонеше към одобряване. Ще трябва да разчитаме на последната дума на Сената. И въпреки всичко никога не може да си сигурен. Да видим.

Телевизорът заработи. Четиримата насочиха вниманието си към него. Камерата беше фокусирана върху изписаното със златни букви мото над портрета на Ейбрахам Линкълн, разположен над официалната трибуна: Lecislatorum Est Justas Leges condere.

— Какво означава то? — попита Ван Алън.

— Това означава: „Задължението на законодателите е да създават правдиви закони“ — обясни Колинс.

— Ха — каза Пиърс.

Камерата бавно се премести, за да хване редиците пред подиума, където раздаваха на всеки поотделно резолюцията и законопроекта. Сега камерата показваше осемдесетте депутати в залата, като се виждаха петте микрофона, поставени на всяка междинна пътека. Третото и последно четене на резолюцията за 35-та поправка беше в ход.

— Раздел I. Член 1. Никакви свободи няма да бъдат гарантирани, ако може да се допусне, че те заплашват националната сигурност. Член 2. В случай на явна опасност президентът има право да назначи комисия за национална сигурност, която ще работи заедно с националния съвет за сигурност. Член 3. След вземане на решение, че сигурността на страната е в опасност, комисията за национална сигурност ще направи декларация за крайно изострено положение и ще бъде облечена във всеобхватна власт, подменяща конституционната до ликвидирането на опасността. Член 4. Председател на тази комисия ще бъде директорът на Федералното бюро за разследване.

— Тайнън, неговата клауза — произнесе Пиърс, без да се обръща към някого специално.

Четенето в Камарата продължаваше.

— Член 5. Това ще важи, докато не се декларира, че опасността е взета под контрол. Раздел 2. Член 1. По време на действие на поправката ще бъдат гарантирани всички останали права по Конституцията. Член 2. Всичките предприемани действия от комисията трябва да бъдат приемани с пълно болшинство.

Гласът на телевизионния репортер се чу отново.

— Критичното гласуване настъпва. Всеки депутат гласува чрез наклоняване на двупосочен ключ наляво или надясно. Ако го насочи към ДА, на светлинното табло срещу името му светва зелено. Ако го насочи към НЕ, светва червено. Наблюдавайте светлинното табло, където гласовете се отчитат автоматично. Обикновено болшинството би одобрило поправката. Това означава, че ако гласовете в полза на поправката достигнат четиридесет и един, тя е приета от Камарата. Сбор от четиридесет и един против означава, че е отхвърлена. Ако бъде отхвърлена, това ще рече край на толкова много разискваната 35-а поправка. Ако бъде одобрена, тогава ще се очаква крайното решение за ратифицирането или отхвърлянето й от четиридесетчленния Сенат три дни по-късно. — Той замълча за миг. — Гласуването започва.

Колинс седеше като залепен за стола си, втренчен в екрана.

Лампичките святкаха върху таблото, докато минутите течаха. Той следеше обшия сбор. Зелените лампи вземаха връх. Броят им стигна тридесет и шест, след това тридесет и седем, тридесет и осем, тридесет и девет, четиридесет, четиридесет и една.

Възторженият вик от посетителите в галериите се смеси с недоволството и всичко това бе прекъснато от гласа на репортера:

— Край на гласуването в Калифорнийската камара на представителите. Поправката спечели болшинството от гласовете. Премина през първото от двете законодателни тела. Сега съдбата й е изцяло в ръцете на Калифорнийския сенат след по-малко от седемдесет и два часа.

Пиърс стана от леглото и угаси телевизора.

— Боях се тъкмо от това. — Той огледа внимателно останалите. — Изглежда, нашите усилия са пресечени изкъсо. — Отправи се към Колинс, седнал като прикован в креслото си. — Крис, нуждаем се от помощта ти в какъвто и да е вид. Нека се опитаме ние да ти помогнем, за да бъдеш свободен и ти да ни подкрепиш.

— Имаш предвид Карин?

— Твоята съпруга, изнудването на Тайнън. Нека задвижим Джим Шек и останалите двама във Форт Уърт.

Обезкуражаващите събития на екрана бяха вече помогнали на Колинс да вземе решение.

— Добре, давай. Приемам с готовност предложението ти. — Струваше му се, че последната му надежда е свързана с тримата в стаята. — Всъщност съществува още нещо, в състояние да ни помогне. Ако то бъде изложено пред Сената, може да ликвидира поправката.

— Всичко, способно да допринесе за каузата, ще има моята помощ — каза Пиърс, като седна отново на ръба на леглото.

Колинс се бе изправил.

— Чувал ли е някога някой от вас за текст, вероятно меморандум, наречен документът R?

— Документът R? — повтори Пиърс, а след това поклати глава. — Не ми говори нищо. Не, не съм чувал нищо за него.

Ван Алън и Ингстръп също показаха, че за тях това име не означава нищо.

— Нека тогава ви разкажа за него — подхвана Колинс. — Всичко започна през нощта, когато полковник Ноъ Бакстър почина. Самият аз го научих няколко дни по-късно…

Без да пропуска нито една подробност, Колинс оживи познатите ни лица и събития от последните седмици, докато другите слушаха увлечени. В продължение на един час Колинс разказва за полковник Бакстър, за жена му, за документа R („опасност… опасен… трябва да бъде изложен на показ… аз бях… хитрост… да се види“), за концентрационния лагер на Джош в Тюл Лейк (Пиърс кимна с разбиране), за депутатите Кийф, Тобиас и Юркович и за пресилваните от Тайнън криминални статистики, за тъмничаря Дженкинс и затвора в Люисбърг, за Сюзи Редънбоу и самия Доналд Редънбоу, Редънбоу и Фишър Айлънд, за председателя на Върховния съд Мейнърд и Арго Сити, за Редънбоу и Рамон Ескобар. Бяха запознати с всичко подробно, с изключение на най-важната улика — документа R. Липсваше само той.

Когато завърши с пресипнал глас, Колинс очакваше да види неверие, изписано по лицата им. Вместо това те стояха неподвижни и всеки един обмисляше чутото.

— Не сте ли шокирани? — запита Колинс.

— Не — отговори Пиърс, — защото сме виждали твърде много, чували сме твърде много и знаем твърде много за Тайнън.

— Но ми вярвате, нали?

— Всяка дума — отвърна Пиърс, изправяйки се. — Знаем, че Тайнън е способен да направи всичко, за да доведе докрай намисленото от него. Той е съвсем безскрупулен и сигурно ще спечели, ако ние не се възползуваме от собствените си възможности. Ако ни предложиш цялото си сътрудничество, Крис, ние ще задвижим всичките си контрасили от бивши агенти на ФБР и информатори само за няколко часа. Бих искал да останеш тук тази нощ, Крис. Можеш да отпътуваш за Вашингтон сутринта. Ще изпратя Ван за малко храна и напитки. Да останем тук до полунощ и да разработим плана си. След това ще се разделим, ще ползуваме телефонните будки, за да се свързваме с нашите хора. До сутринта всеки един от тях ще тръгне по възложената му задача. Как ти се струва това?

— Аз съм готов — отговори Колинс.

— Великолепно! Най-важните задачи ще оставим за себе си. Колкото може по-бързо трябва да проверим всичко, до което си се добрал ти. Зная, че ти си проучил всичко подробно, но разузнаването е в кръвта ни. Ние можем да измъкнем информация, убягнала от теб. Ос вей това разпитваните от теб хора могат при повторен разказ да си спомнят неща, пропуснати по-преди. Аз ще разпитам отново Редънбоу. Ван Алън ще прескочи до Арго Сити да го огледа още веднъж. Ингстръп ще се срещне с отец Дубински. А ти, Крис, струва ми се, ще е най-добре да посетиш още веднъж Хана Бакстър. От всички ни ти си най-близък с нея. Съгласен ли си?

— Ще се видя с нея — обеща Колинс, — а какво ще кажете за Айшмъил Йънг?

Пиърс се поразмисли, а после поклати глава.

— Не. Сигурен съм, че той е на наша страна, но се намира в много тесен контакт с Тайнън. Може да изтърве нещо съвсем неволно. Ако стане това, главите ни ще се търколят. — Той замълча за миг. — Е, остана ли още някой?

Колинс се позамисли.

— Когато се срещнах за последен път с Айшмъил Йънг, той ми каза, че Тайнън имал майка. Живее около Вашингтон и синът й я посещава веднъж седмично.

— Не се ли шегуваш? Тайнън и майка. Не мога да повярвам.

— Истина е.

— Ясно е, че не можем да я интервюираме. Но кой знае, всичко се случва. Нека си помисля една нощ. Други идеи, Крис?

— Не.

— Е, отваря ни се достатъчно работа да ни държи здраво ангажирани за седемдесет часа. А сега да сваляме саката и връзките, Ван да отиде да донесе нещо за подкрепяне и да се заемем с изготвянето на истинските планове.

— Какво още остава да планираме? — попита Колинс.

— Нашите сили извън тукашната ни главна квартира, не помниш ли? Ще се свържа с Джим Шек, ще му кажа още утре да е във Форт Уърт и да се заеме с делото на жена ти. Разполагаме още с повече от петдесет мъже и жени, равни по умение на Шек. Ще ги изпратя да проверят всяка стряха, под която е живял Тайнън. Няма да остане необърнат камък.

— Мислиш ли, че имаме някакви шансове, Тони?

— Стига да имаме късмет, Крис.

— Ами ако Тайнън ни усети?

— Това ще е липса на късмет, Крис.

 

 

Беше девет и осемнадесет минути сутринта, когато Колинс се завърна във Вашингтон. Служебната му лимузина го очакваше пред входа на националното летище. Той нареди на Пагано да го откара направо у дома.

Като отключи входната врата, пристъпи тихо, допускайки, че Карин може още да спи. Влезе в спалнята с намерение да се преоблече и да отиде възможно най-скоро в службата си. Веднага видя, че леглото не бе докосвано. Почуди се къде може да е Карин и обходи цялата къща, като я викаше по име, очаквайки, че тя е в кухнята.

Върна се в спалнята. Къщата беше необичайно тиха. Влезе в банята и изведнъж видя лист хартия, лепнат със скоч за огледалото. Взе го, разпозна почерка на Карин и по отбелязаното време в горния десен ъгъл разбра, че е писано предишната нощ.

Започна да чете с известно предчувствие.

Мили мой,

Надявам се това да не те разтревожи. Наистина, върша го заради нас двамата. Тръгвам за Тексас с последния самолет.

Чувствувам се ужасно заради това, което ти причиних. Не биваше да скривам нищо за себе си. Трябваше да зная, че като обществен деец ти си лесно уязвим, че един ден някой като Тайнън ще изрови тази информация и ще злоупотреби с нея. Заклевам ти се, че съм невинна. Страхувам се, че не успях да те убедя напълно. Фактът, че не пожела това да излезе наяве, че се боеше от повторно съдебно дирене (зная, че го правиш заради мен), ме убеждава, че не си сигурен как ще завърши то. Аз не се страхувам от ново дело, но зная, че ти се страхуваш.

Както и да е, тъй като ти не желаеш да излезеш срещу Тайнън (заради мен), реших аз да изляза срещу него. Реших да замина за Тексас, да намеря тъй наречената нова свидетелка и да изцедя цялата истина от нея. Не исках да те дочаквам, за да не успееш да ме разубедиш. Искам да докажа пълната си невинност на теб, на Тайнън и на всеки, независимо колко време ще ми отнеме това, и съм убедена, че само аз самата съм в състояние да извърша това.

Не се опитвай да ме откриеш. Ще бъда при приятели във Форт Уърт. Няма да ти се обаждам, докато не разреша нашите проблеми. Не се безпокой. Остави ме да постъпвам, както аз си зная. Най-важното е, че те обичам. Искам и ти да ме обичаш и да ми вярваш.

Карин

Колинс изтърва бележката и се разлюля замаян. Такава крайна мярка не бе очаквал никога от нея. Била се надявала, че той няма да се разтревожи, му бе писала тя. Права беше. Той не бе разтревожен, а като ударен от гръм. Мисълта, че бременната му жена е самичка някъде из Тексас, някъде във Форт Уърт, че не може да се свърже с нея, че е дълбоко разстроена, беше повече, отколкото можеше да понесе. Изкушаваше се да грабне първия самолет за Форт Уърт и да се помъчи да я открие. Но това означаваше да търси игла в купа сено. Все пак трябваше да направи нещо. Преди още да размисли, чу телефонния звън. С мълчалива молитва дано да е Карин той се завтече и вдигна слушалката. Не беше Карин. Той разпозна гласа на Тони Пиърс.

— Добро утро, Крис. Пристигнах веднага след теб със следващия самолет. Тук съм във Вашингтон.

— О, здравей… — за малко не произнесе името му Колинс. За миг бе забравил основното правило, установено в Чикаго: по телефона да не се споменават имената на Пиърс и приятелите му.

— Трябва да ти съобщя нещо — започна Пиърс. — Току-що научихме, че утре вечер Тайнън ще лети до Ню Йорк по работа, а после заминава за Сакраменто. Запланувано е в петък да се яви лично пред сенатската законодателна комисия. Ще надува здраво свирката в полза на поправката. Той ще бъде последният свидетел преди поставянето й на гласуване.

Мислите на Колинс бяха все още твърде заети с жена му, за да реагира на новината за Тайнън и да види практическата й страна.

— Съжалявам, но още не съм на себе си. Току-що влязох у дома и намерих бележка от жена си. Тя…

— Не говори! — прекъсна го остро Пиърс. — Мога да предположа, но не бива да го разискваме по твоя телефон. Няма ли телефонни будки в съседство с твоята къща?

— Няколко. Най-близката…

— Не ми казвай. Иди в нея и ми се обади. Ще чакам. Снощи ти дадох телефонния си номер, нали?

— Да. Ще ти се обадя веднага.

Колинс грабна бележката на Карин и излезе навън. Лимузината го чакаше и той направи знак на Пагано да остане на мястото си, като му подхвърли, че се връща веднага.

За няколко минути мина две преки и влезе в близката бензиностанция. Вмъкна се в телефонната кабина, като затвори добре вратата, пусна монета в апарата и набра номера на Пиърс. Гласът му прозвуча незабавно.

— Казвай сега, не се бой. Жена ти е изчезнала, нали?

— Отишла е в Тексас. Иска да докаже невинността си.

— Не съм изненадан.

— Но аз съм. Не разбирам защо го прави. Иска да застане чиста пред мен, но то означава да се опълчи срещу Тайнън. Безразсъдна храброст. Трябва добре да знае, че никой не може да победи Тайнън в устройваните от него игри. Опитва се да измъкне изпод носа му една от неговите свидетелки и да изтръгне от нея истината. Карин не осъзнава колко опасно е това.

— Ти спомена, че ти е оставила бележка — каза спокойно Пиърс. — Имаш ли нещо против да ми я прочетеш?

Колинс извади листа и го прочете от начало до край.

— Намислил съм да прескоча до Форт Уърт и да я открия — каза той в заключение.

— Не — отвърна твърдо Пиърс. — Няма да мърдаш оттук. Ние ще я открием. Ще съобщя на нашия човек там, Джим Шек, да тръгне по следите й. Ще спестим доста време, ако можеш да ни дадеш някаква следа. Пише ти, че ще бъде с приятели във Форт Уърт. Разполагаш ли с бележника й за адреси?

— У дома имаме общ бележник, но, струва ми се, тя имаше някъде и свой собствен.

— Добре. Веднага щом се върнеш вкъщи, открий този бележник, ако не го е взела със себе си. След това… о, не, не ми чети адресите по твоя телефон, използувай друга някоя будка по пътя към службата ти. Ще ми прочетеш имената и адресите на всички нейни приятели във Форт Уърт и района на Далас. Ще ги препратя веднага на Джим Шек.

— Много добре.

— Ще наредя също на Джим Шек да открие сензационната свидетелка на Тайнън. Жена ти ще е много възбудена, за да се справи с нея, но Шек знае как да общува с такива личности.

— Благодаря, Тони, но как ще успееш да откриеш тази свидетелка? Тайнън не ми даде никакви данни за нея.

— Никакви проблеми. Казах ти, че имаме двама свои хора в главната квартира на ФБР. Единият от тях работи нощем. Той ще намери възможност да надникне в досието на Карин, след като Тайнън и Адкок напуснат страната. Той ще ми каже името на свидетелката и аз ще го предам на Шек. Вярвай ми, че ще се справим с това. Жена ти и нейният случай са в опитни ръце.

— Не намирам начин да изразя благодарностите си, Тони.

— Не се тревожи, нали всички сме заедно. Изгарям от желание час по-скоро да те въоръжим с всичко необходимо, за да можеш да контрираш думите на Тайнън пред Калифорнийския сенат. Ако той е единственият правителствен говорител, ще подплаши така сенаторите, че те ще гласуват веднага поправката. Другата ми надежда е, че до утре ще можем да се доберем до документа R. В близките часове имаме срещи с Редънбоу и отец Дубински за нови разговори. А ти? Ще се срещнеш ли днес с Хана Бакстър?

— Днес не й е възможно. Телефонирах от летището в Чикаго. Разбудих я, но тя не ми се разсърди. Уговорихме се да я посетя утре предобед. Ще се срещнем у дома й в десет часа.

— Добре. Ако има нещо ново, ще ти се обадя в службата. Ще бъде ли телефонът ти чист?

— Докато се обадиш, ще бъде в изправност. Сега вече всяка сутрин заглушавам подслушвателната му уредба.

— Добре, ще поддържаме връзка.

 

 

За първи път от много години Върнън Тайнън се бе запътил да посети майка си в ден, който не беше събота. Освен факта, че днес бе сряда, налице бяха и други необичайни обстоятелства, съпровождащи визитата му в Александрия. Първо, не беше взел нито една от официалните и секретни папки за видни личности. Второ, нямаше намерение да обядва с майка си. Трето, часът не беше един без петнадесет минути, а три и петнадесет следобед.

Причината да допусне това изключение беше разговорът по телефона между него и майка му преди десет минути. Тя му се обаждаше много рядко и това бе един от тези случаи.

— Да не ти преча, Върнън? — беше запитала тя.

— Не, съвсем не. Как си? Всичко наред ли е?

— Никога не съм била по-добре. Исках само да ти благодаря.

— Да ми благодариш?

— Задето си такъв грижовен син. Телевизорът работи сега чудесно.

Не можеше да разбере за какво, по дяволите, бърбори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти благодаря за поправката на телевизора.

Техникът пристигна днес предобед. Каза, че ти го изпращаш. Много хубаво от твоя страна, Върн, да мислиш за майка си и нейните проблеми, когато ти самият си толкова много зает.

Той замълча, като се опитваше да събере мислите си.

— Върн? Там ли си, Върн?

— Тук съм, мамо. Ъ-ъ-ъ, може да прескоча за малко до теб. Бездруго имам да свърша нещо в Александрия. Ще надникна само при теб.

— Това ще е неочаквано удоволствие. Отново ти благодаря, че изпрати техника.

След като бе оставил слушалката, той се бе отпуснал назад, опитвайки се да проумее всичко. Може да е било грешка, просто сбъркан адрес, а може да се окаже и нещо друго. Във всеки случай едно нещо беше сигурно — той не бе пращал техник да поправя телевизора на майка му.

Незабавно скочи от стола, повика шофьора си и сега беше на път за Александрия с най-голяма скорост. Като пристигна до апартамента на майка си в Голдън Иърс Синиър Ситизънс Вилидж, той влезе в сградата. Провери алармения бутон, измърмори някакво проклятие, защото бутонът не бе включен, и се вмъкна вътре.

Роуз Тайнън седеше в неизменното си кресло пред телевизора. Гледаше някакво следобедно вариететно шоу. Тайнън я докосна разсеяно едва-едва с устни по бузата.

— Ти си вече тук — каза тя. — Толкова се радвам, че успя да се отбиеш. Да ти предложа ли нещо?

— Не се безпокой, мамо. Идвам само за минутка. — Той посочи телевизора. — Сега е по-добре, а? Не мога да си спомня… какво не му беше в ред?

— Какво? — надвика тя шума от телевизионната програма и като се наведе с пъшкане, намали силата на звука.

— Опитвах се да си припомня какво не му беше в ред.

— Картината започваше да играе понякога.

— Значи, техникът дойде днес? По кое време?

— Някъде към единадесет или малко след това.

— Беше ли облечен в униформа?

— Разбира се.

— Спомняш ли си, мамо, как изглеждаше той?

— Що за глупав въпрос. Изглеждаше като телевизионен техник. Защо?

— Исках да бъда сигурен, че са изпратили най-добрия. Колко време остана тук?

— Около половин час.

— Между другото, мамо — той не искаше да я разтревожи, затова произнесе с най-обикновен тон, — наблюдаваше ли го, докато работеше, за да се убедиш, че си гледа работата? Беше ли с него в стаята през цялото време?

— Побъбрихме си малко, но той беше много зает и накрая аз отидох да се погрижа за съдовете.

— Добре. — Тайнън доближи канапето и огледа черния телефон на поличката до нея. — Мамо, можеш ли да ми намериш отвертка?

Тя се надигна с мъка от креслото.

— Ще ти донеса. За какво ти е потрябвала сега отвертка?

— Тъкмо съм тук, реших да проверя телефона. Не те чувах добре, когато ми се обади. Може би ще успея да го оправя.

След малко майка му се върна с отвертката. Тайнън изключи телефона и отвори кутията. Механизмът му се оголи пред очите му. Започна да го разглежда най-подробно. Не след дълго изохка. Беше открил микрофон, по-малък от напръстник, увит в пластична насмолена материя, електронен подслушвач, който улавяше разговора и го изпращаше до приемник, скрит някъде в града и записващ всичко на магнетофон. Беше точно типът, използуван от ФБР. Тайнън го прибра в джоба си и сглоби обратно телефона.

— Имаше ли нещо нередно? — запита Роуз Тайнън.

— Да, мамо, поправих го. — Най-важното беше, че те, които и да са, бяха подслушвали разговорите само тази сутрин. Опита се да си спомни казвал ли е на майка си нещо значимо през последните съботи, което тя днес би могла да сподели с някоя приятелка по телефона. — Мамо, ползувала ли си телефона днес? Не рано сутринта, а след единадесет часа?

— Чакай да си припомня.

— Опитай се. Някой да те е търсил или ти да си се обаждала на някого?

— Само едно позвъняване от страна на мисис Гросман.

— За какво разговаряхте?

— Разговорът продължи само няколко секунди, за нова рецепта. Също така благодарих и на теб.

— Това ли е всичко?

— Да, всичко. Чакай… днес ли беше… да, днес… разговаряхме продължително време с Хана Бакстър.

— Можеш ли да си спомниш за какво говорихте?

Роуз Тайнън му разказа — всичко беше несъществено.

— Хана прави усилия да се заангажира с нещо — заключи майка му. — Съпругът й липсва така много. Да има внука Рик при себе си, означава, че не е сама, но не е и същото, като да е до теб най-близкият ти човек, особено когато беше главен прокурор. Естествено, утре ще я посети и главният прокурор…

Тайнън я слушаше разсеяно, но сега наостри уши.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си се объркала? Ноъ беше главен прокурор, но той е мъртъв.

— Тя спомена новия главен прокурор… как се казваше?

— Кристъфър Колинс?

— Точно така. Утре предобед ще й бъде на гости.

— За какво? Каза ли ти тя защо?

— Не зная. Не ми каза.

— Колинс ще отиде при мисис Бакстър — промърмори тихо той сякаш на себе си. — Добре, по кое време говорихте с Хана Бакстър по телефона?

— По телефона? Не съм ти казвала такова нещо. Говорихме лично. Отби се при мен тази сутрин да изпием по едно кафе.

— Лично — каза Тайнън с облекчение. — Добре, трябва да си вървя, мамо. Имам цели купища работа, преди да замина утре за Калифорния. И запомни едно нещо, не допускай никакви техници в апартамента, преди да си се свързала с мен, най-напред ми телефонирай.

— Ако така желае директорът…

— Точно това искам! — И целуна майка си по челото. — Благодаря ти за всичките новини.

— Какви новини? — запита тя.

— Все някой ден ще ти кажа. — С това напусна тичешком апартамента.

 

 

На следващата сутрин валеше дъжд. Когато Колинс пое със служебната лимузина към Джорджтаун, небето над Вашингтон беше прихлупено и тъмно. По време на пътуването настроението на Колинс отговаряше точно на времето навън. Рядко е бивало да бъде по-мрачен. От вчера не се бяха обаждали нито Тони Пиърс, нито двамата му приятели. Бе ясно, че техните разследвания, а също и проучванията на приятелите им из цялата страна не бяха довели до никакви пътища за разкриване на документа R. Още по-зле, не бе дошла ни думица от Джим Шек във Форт Уърт за Карин. Утре следобед предстоеше последното гласуване на четиридесетте сенатори от Калифорния за 35-та поправка. За да бъде ратифицирана, й бе достатъчно обикновено мнозинство, т.е. двадесет и един гласа. Според тазсутрешна шумна статия на „Вашингтон Пост“ източник, близък до президента, бил заявил, че последната анкета на Ролънд Стийдмън показвала, че тридесет от сенаторите са готови да подкрепят поправката. Утре вечер 35-та поправка щяла да бъде вече част от Конституцията на САЩ. Колинс никога не бе виждал бъдещето по-черно.

Изведнъж осъзна, че колата му бе спряла пред старата триетажна къща на Бакстърови. Часът беше точно десет. Бе пристигнал навреме за срещата си с Хана Бакстър.

Специалният агент Хогън му отвори вратата. Колинс разпореди на шофьора си Пагано:

— Можеш да чакаш тук — и добави към Хогън: — Няма да се бавя дълго.

Докато изкачваше стълбите, оградени с желязна решетка, сърцето на Колинс бе свито, защото не очакваше много от тази визита. Беше се срещал вече с Хана още в началото, когато започна издирването на документа R, и тя не му бе предложила кой знае колко. Вярно, бе го насочила към Доналд Редънбоу и то означаваше нещо, но далеч не достатъчно. Съмняваше се, че това второ посещение ще му предложи нещо повече. Това беше само губене на време, но бе обещал на Тони Пиърс да опита, и ето че сега опитваше.

Натисна звънеца. Вместо прислужницата самата Хана Бакстър отвори вратата. Пълното й лице изразяваше гостоприемство както винаги.

— Кристъфър, колко се радвам да те видя отново! — Когато влязоха вътре, тя прие целувката му. — Е, чакай да те погледна. Изглеждаш отлично, е, може би малко уморен. Не бива да се преуморяваш. Това казвах винаги и на Ноъ и бях права, ти знаеш.

— Изглеждаш много по-добре от миналия път, Хана. Как се оправяш?

— Старая се, Кристъфър, старая се. Благодаря на бога, че Рик е около мен. Когато отива на училище следобед, оставам съвсем самотна. Родителите му се връщат от Африка другата седмица. Мисля, че ще ми го оставят до завършване на семестъра, а възможно е и цялото лято. Как е Карин?

Колинс поиска да сподели с нея, но всичко това щеше да усложни нещата, трябваше да се спомене и Тайнън и той се отказа.

— О, отлично е, никога не е била по-добре. Изпраща ти горещи целувки.

Бяха стигнали до дневната стая. Хана посочи напред към плъзгащите се стъклени врати, които се виждаха зад полудръпнатите кафяви завеси.

— Погледни този дъжд. Така ми се иска да можех да поръчам слънчево време за теб. Тогава щяхме да седнем в патиото. Няма значение, нека се разположим удобно тук.

Колинс изчака Хана да се настани на канапето, а той седна в креслото близо до завесата.

— Желаещ ли нещо да се подкрепиш, Кристъфър? Кафе или чай?

— Съвсем нищо, Хана. Сит съм. Бих искал да поприказваме по работа. Няма да ти отнема много време.

— Започвай тогава!

— Всъщност отнася се до същата работа, по повод на която идвах и миналия път скоро след смъртта на Ноъ. Спомняш ли си?

Тя присви вежди.

— Не съвсем. Толкова много неща се случиха… Струва ми се, че ставаше дума за някакъв документ на Ноъ и ти се опитваше да го откриеш, нали?

— Да. Нека ти припомня. Касаеше се за документ, свързан с 35-та поправка, нещо като допълнение към нея. Ноъ бе пожелал да го намеря на всяка цена и да го проуча подробно. Наричал се е документът R, но и досега не можах да го открия, въпреки че трябва. Последния път те попитах дали си чувала Ноъ да го споменава. Отговори ми не. Хранех надежда, че ако опитаме отново, можеш да се досетиш за някакъв случай, когато той…

— Не, Кристъфър. Ако бях чувала да го споменава, щях да си спомня, но нямам никаква представа за нещо, наричано документ R. Ноъ рядко разискваше служебната си работа с мен.

Колинс реши да опита друг подход.

— Чувала ли си някога Ноъ да споменава за Арго Сити? Това е град в Аризона, от който се интересува правосъдието. — Той повтори названието бавно: — Арго Сити.

— Не, никога.

Разочарован, той се върна отново към старите въпроси.

— Последния път те попитах има ли Ноъ някои приятели или служебни връзки, които могат да ми помогнат да намеря документа R. Посъветва ме да посетя Доналд Редънбоу в затвора в Люисбърг. Много съм ти благодарен за това.

— Успя ли да го видиш? — учуди се Хана.

— Не. Опитах, но той беше починал, преди да успея да го срещна.

— Бедният човек. Истинска трагедия. А що се отнася до Тайнън, попита ли го за този документ?

— Веднага след посещението при теб, но и той не оказа никаква помощ.

— Тогава, боя се — присви рамене Хана, — нямаш късмет с този документ, Кристъфър. Ако Тайнън не е могъл да ти помогне, сигурна съм, че никой друг не би сторил това. Както знаеш, Върнън и Ноъ бяха много близки, искам да кажа, че работеха заедно върху 35-та поправка. Всъщност последната нощ, преди Ноъ да бъде откаран в болница, Върнън и Хари Адкок бяха точно тук, в тази стая, и разискваха, когато той получи удара. Стана точно по средата на разговора им онази нощ. Ноъ внезапно получи атака, олюля се и падна на пода. Беше ужасно.

Колинс не бе чувал по-рано за това.

— Искаш да кажеш, че Ноъ е бил с Тайнън и Адкок, когато се разболя? Никога не съм го знаел. Сигурна ли си?

— Никога не ще забравя — каза скръбно Хана. — Тази среща беше непривична. Ноъ си бе изработил правило, струва ми се заради мен, почти да не работи вечер. О, самичък работеше понякога, искам да кажа — не заедно с други хора. Помня, Върнън беше изключително настойчив по отношение на тази среща и пристигна веднага след вечеря.

— И Хари Адкок го придружаваше?

— Не мога да ти отговоря точно — поколеба се тя. — Разбира се, за Върнън съм сигурна. Тази вечер беше страшна за мен. Възможно е да съм объркала нещо. Настояваш ли да знаеш бил ли е Хари с него?

— Ами… може и да не е толкова важно…

— Не, нищо не ми пречи да проверя — и тя стана. — В бележника на Ноъ е отбелязано всичко. Някъде в кабинета му е, ще го намеря веднага.

Тя напусна стаята, а Колинс се отпусна дълбоко в креслото, осъзнал, че досега не е научил нищо полезно. Седеше там обезкуражен, чувствуваше се загубен, без да знае към кого още да се обърне.

Внезапно му се стори, че чу някакъв шум ниско до креслото си. Обърна рязко глава тъкмо навреме, за да види, че кафявата завеса се полюшва тайнствено. Погледна надолу и видя, че тя се повдига и под нея изпълзя момче. Беше Рик Бакстър, внукът, измъкващ се на колене, стиснал вечния си касетофон в лявата ръка.

— Хей, Рик! — провикна се Колинс. — Какво правиш там зад завесата, подслушваш ли, а?

— Това е най-доброто скривалище в тази къща — ухили се той, като разкри фиксираните си в скоби зъби.

— Как работи касетофонът ти?

Момчето се изправи, като приглади падналата над очите му кестенява коса. Той потупа с ръка апарата си.

— Откакто го поправихте, мистър Колинс, работи отлично. Искате ли да го чуете?

Без да чака отговор, момчето натисна бутона за обратно навиване, гледайки въртящия се диск хипнотизирано, спря го по едно време и включи звука.

— Слушайте, току-що записах разговора ви с баба.

Като понаведе глава, Колинс се заслуша. Най-напред долови безпогрешно гласа на Хана. Качеството на записа бе забележително, макар че бе извършен зад завесата…

— А що се отнася до Тайнън, попита ли го за този документ?

Последва собственият му глас:

— Веднага след посещението при теб, но и той не оказа никаква помощ.

Отново гласът на Хана:

— Тогава, боя се, нямаш късмет с този документ, Кристъфър. Ако Тайнън не е могъл да ти помогне, сигурна съм, че никой друг не би сторил това. Както знаеш, Върнън и Ноъ бяха много близки, искам да кажа, че работеха заедно върху 35-та поправка. Всъщност последната нощ, преди Ноъ да бъде откаран в болница, Върнън и Хари Адкок бяха точно тук, в тази стая, и разискваха, когато той получи удара. Стана точно по средата на разговора им онази нощ…

— Забележително, Рик! — прекъсна го Колинс. — Чух достатъчно. Ще бъда много предпазлив при следващото си идване тук.

Момчето натисна веднага бутона за спиране.

— Не се страхувайте, мистър Колинс. Не съм на служба към някоя от правителствените агенции. Това ми е само хоби.

Колинс все още се правеше на силно впечатлен.

— Свършил си всичко много сполучливо. Можеш да получиш работа като агент на ФБР.

— „Не, малък съм още, но сигурно е интересно да записваш във ФБР. Направил съм стотици записи зад тази завеса. Никой даже не подозира, че съм там. Веднъж само дядо ме улови да записвам.

— Дядо ти те заловил, казваш?

— Видял част от обувката ми да се подава под завесата.

— Разсърди ли се?

— О, много се разгневи. Каза ми никога вече да не си играя с такива хитрини.

Колинс се размърда несъзнателно в креслото и се взря в момчето.

— Извинявай, Рик. Не успях да чуя точно какво каза сега. Какво ти нареди дядо ти, когато те хвана зад завесата?

— Да не се повтаря това, защото, ако ме хванел още веднъж да върша такива хитрини, щял да ме накаже.

— Ясно.

Но в този миг на Колинс нищо не му бе ясно, той само почувствува нещо, едва в следващата секунда му просветна. Остана на мястото си като вцепенен. Последните думи на Ноъ Бакстър нахлуха отново в главата му: «Документът R… то е… видях хитрина… да се види…»

Ето сега и последните думи на Рик Бакстър: «Ако ме видел още веднъж да върша такива хитрини, щял да ме накаже…»

Ноъ Бакстър: «Видях… хитрина…»

Рик Бакстър: «Ако ме види да върша хитрини.»

Беше ли се опитал полковникът с последните си, едва изречени думи да насочи Колинс към Рик, или по-точно към хитрината на Рик?

Видях… хитрина… да се види…

По време на последния си разговор с Тайнън, секунди преди да получи удара, беше ли видял полковникът полюшкването на завесата или подаващия се крак на Рик, за да разбере, че момчето е записвало тяхната тайна? По време на краткото възстановяване, преди да умре, може би си е спомнил тъкмо това?

Беше ли се опитал Бакстър да каже на Колинс: видях хитрина, като е имал предвид Рик? Или може би е искал да каже: Видях хитрината на Рик, сега иди ти да я видиш?“

Да видя какво? Да видя записал ли е Рик този последен поверителен разговор, понеже у него е ключът към тайнствения документ R? Възможно ли е да бъде точно това?

Колинс запремига към момчето, все още седящо на пода до креслото със скръстени крака. Той се поизкашля, а след това се опита да задържи гласа си спокоен:

— Ъ-ъ-ъ… Рик, искам да те попитам… — Той се поколеба.

— Да, мистър Колинс? — вдигна поглед към него момчето.

— Да си остане между нас, разбира се, но въпреки забраната на дядо ти да опитваш този номер отново, т.е. да се криеш зад завесата и да записваш, ти вършеше ли го пак?

— О, да, продължавах, и то много пъти.

— Не се ли страхуваше, че дядо ти ще те залови?

— Не — каза убедено Рик. — Бях извънредно внимателен. Освен това правеше ми по-голямо удоволствие да поемам риска.

— О, ти си бил смел. Правил ли си записи на дядо си?

— Разбира се, предимно на него. В тази стая той говореше най-вече. Трябва да чуете някой от неговите записи.

Колинс впи поглед в Рик. Внимателно, шепнеше му вътрешен глас, много внимателно, да не то изплашиш.

— Така, продължил си да записваш дядо си, даже и последната нощ, когато е разговарял с директора Тайнън и е получил удар?

Колинс спря да диша.

— Да, въпреки че ми стана доста страшно да се крия там, след като всички хукнаха нагоре-надолу.

— Искаш да кажеш, след като дядо ти падна?

— Да — и той повдигна касетофона, — но тук бе записана всяка дума, казана преди това.

— Шегуваш ли се. Рик? Не мога да повярвам. В действителност си записал последните думи на дядо си, разговора му с Тайнън, имаш всичко запечатано на лентата?

— Та то беше лесно. Както записах вас преди няколко минути. Директорът Тайнън седеше точно където сте сега вие. Дядо седеше там, където преди малко беше баба. Мистър Адкок беше на онзи стол. Говореха за документа R, точно така, както вие и баба говорихте преди малко.

— Добър ли излезе записът? Искам да кажа, можеш ли да чуеш гласовете им?

— Чухте как работи тази машинка, нали? Отлична е — каза гордо Рик. — На следващата сутрин, когато баба отиде в болницата, прослушах лентата. Нямаше никакъв пропуск. Всичко беше на място.

С хубава машинка си се сдобил. Трябва и аз да си намеря същата. — Той замълча за миг. — А какво стана с тази касета? Да не си я изтрил? Или пък я пазиш?

Сърцето му спря да бие, докато чакаше отговора.

— Не, никога не изтривам лентите.

— Тогава тя е тук, при теб?

— Нямам я. Не пазя нито една със запис от дядо. Когато той се разболя, взех последната касета и написах върху нея ГПД, което ще рече „главният прокурор дядо“ и месеца на записа — януари. Взех я с всички останали и ги поставих в най-горното чекмедже на специалната му каса, където стояха и негови собствени записи, така че да са на сигурно място.

— И дядовата ти каса бе изнесена оттук, нали?

— Да, неотдавна.

— Рик, помниш ли какво бе записано на тази последна касета, където беше разговорът между дядо ти и Тайнън? Помниш ли какво бе казано за документа R?

Колинс чакаше със затаен дъх.

— Не слушах внимателно — направи гримаса момчето, — исках само да направя записа. На следващата сутрин, когато я прослушвах, исках само да проверя всичко в ред ли е.

— Но все трябва да си спомняш нещо. Чул си, че предимно Тайнън е говорил за документа.

— Спомням си — настоя момчето. — Той говори, но не мога да си припомня нещо специално. Тайнън говореше, а дядо изведнъж падна. Вдигна се голяма олелия, баба плачеше, а аз се изплаших здраво, спрях касетофона и останах скрит, докато дойде линейката. Когато всички се струпаха на вратата, аз се измъкнах и се прибрах незабелязан от никого в стаята си.

— Само това си запомнил, а?

— Съжалявам, мистър Колинс, но…

Той потупа момчето по рамото и добави с благодарност:

— Това е достатъчно.

Хана Бакстър се завърна в дневната.

— Това хлапе пак ли се е лепнало да ти досажда със своя касетофон, Кристъфър?

— Няма нищо такова. Поприказвахме си добре и Рик се оказа много полезен събеседник.

— Относно Хари Адкок — каза Хана, — проверих бележника на Ноъ. И двамата с Тайнън са вписани за посещението онази нощ.

— И аз си помислих така — отвърна Колинс, като намигна на Рик, а после се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря ти, Хана, че ми отдели толкова време. Благодарности и на теб, Рик. Ако потърсиш място в правосъдието, обади ми се.

Когато излизаше навън, Колинс беше сигурен, че вече не е мрачно и не вали. Слънцето грееше в мислите на Колинс, но все пак имаше и една тъмна точка. Личната каса на Ноъ Бакстър беше в кабинета на директора на ФБР и зданието на Едгар Хувър.

— Пагано — обърна се той към шофьора, като се настаняваше в лимузината, — спри пред първата телефонна кабина, която ти се изпречи. Имам много важен разговор.