Ървинг Уолъс
Документът „R“ (3)

3.

Рано на следващата утрин той се събуди, взе си душ, облече се и напусна деветстайната си къща в Маклийн, Вирджиния, за да пропътува седемте мили до службата си. Не беше споменал на жена си за случката в Холи Тринити предишната вечер.

По време на вечерята и след това Крис възнамеряваше да разкаже на жена си целия епизод с отец Дубински, но някакъв инстинкт на загриженост и предпазливост към любимата го спря да разкрие тази среща. Знаеше, че това ще я стресне и разтревожи, защото бе стреснало и разтревожило него.

Вместо това беше й казвал за разговора по телефона с президента, довел до крайното решение да замине за Калифорния. Единствените му задължения бяха да изнесе своята реч пред Асоциацията на американските юристи, да се появи на телевизионното шоу и ако е възможно, да проведе агитация с някои от законодателите. През останалото време щеше да бъде свободен и те двамата можеха да прекарат няколко слънчеви дни в Калифорния. Беше помолил Карин да го придружи. Тя отказа, като се извини с бременността си и общата отпадналост. Настоя, че е по-добре да използува свободното си време за своя син Джош и да се види със старите си приятели. След този разговор той не настоя повече. Знаеше, че може да посвети свободното си време не само на младия Джош, но също така да се срещне с човека на Пол Хилърд, депутата Олин Кийф, който настояваше, че ФБР преправя калифорнийските криминални статистики. След срещата си със свещеника предишната му загриженост относно ФБР започна да се засилва.

След като приключи с книжата си, Крис се запъти към леглото и видя, че Карин е будна. Прегърна я за лека нощ и почувствува, че тя го желае. Той бе така обзет от мистерията на документа R, че любовта беше последното нещо в мисълта му. Независимо от това, понеже искаше да бъде внимателен и тъй като щеше да отсъствува няколко дни, той удовлетвори желанието й. След кратка размяна на ласки той забрави всичките си грижи и достигна нейната степен на възбуда. Въпреки че беше много деликатен, през цялото време се боеше да не се случи нещо неприятно с бременността й. То беше съвсем естествено взаимоотдаване, каквото никога не бе изпитал с майката на Джош — защо той винаги мислеше за първата си жена, Хелън, само като майка на Джош? След това той и Карин заспаха почти веднага.

Когато на сутринта се събуди, умът му бе зает вече не с Карин, а с документа R.

Из пътя той премисляше отново настойчивостта на искането на полковник Бакстър да научи за съществуването на този документ и да го направи публично достояние. Да научи и изложи наяве какво? Някаква измама, забелязана от Бакстър? Но как да го намери? Пък и с какво да започне? Започна да разсъждава по проблема в логичен ред. За да научи повече, му бе необходимо да започне с някого или нещо, свързано по някакъв начин с починалия полковник Ноъ Бакстър.

Преди всичко налице бяха личните папки на Бакстър. Тях той държеше отделно от служебните си книжа като главен прокурор. Те бяха под контрола на Мериън. Колинс трябваше да изследва и деловите, и частните книжа на полковника. Той се замисли върху тази задача. Звучеше толкова просто, но къде да погледне по-напред? Трябва ли да започне от буквата R? Или от Т за 35-та? Или пък от П заради поправката? Или С, за секретно? Или О от опасност? Не виждаше обаче много надежди в папките. Смисълът на думите на Бакстър сочеше ясно, че този документ не би бил открит лесно на някое видно и достъпно място.

Толкова за папките на Бакстър. Оставаха само хората, близки до полковника: семейството му, познати, приятели — всеки, който е чувал от него да споменава по едно или друго време за документ, озаглавен R. С кого да започне? Директорът Върнън Т. Тайнън изглеждаше най-подходящ. В последните думи на полковника той не бе споменат и не бе отправено някакво предупреждение против него. Съобщеното от Бакстър сигурно целеше Колинс да започне с някого около себе си. Искаше ли Бакстър той да започне с Тайнън, или да го избегне?

Колинс огледа внимателно Тайнън като човек, от когото да започне. Откри две важни причини за предпазливост. Защо полковникът потърси него, а не Тайнън, за да предаде предупреждението си? Защото не му се доверяваше ли? Но за това нямаше никакви доказателства. Все пак, учудваше се Колинс, може ли да се вярва на Тайнън? Втората причина да бъде предпазлив се появи в съзнанието му като червен флаг. На връщане от гробището Колинс бе направил някои съвсем невинни бележки относно изповедта на Бакстър. Директорът бе изпратил веднага свой човек при отец Дубински да узнае, с добро или зло, та дори ако е необходимо, с изнудване, какво е съдържала изповедта. Беше ли Тайнън по дирите на неизвестни нему сведения? Да не би пък да искаше да открие не е ли издал Бакстър някаква секретна информация, споделяна само от тях двамата? И в двете допускания имаше вероятност директорът да знае какво означава документът R. Не е ли възможно да е готов да обясни това на колегите си и висшестоящите? Той трябваше да види така ли е. Но червеният флаг трептеше пред очите му — бъди много внимателен.

Внезапно мисълта му се насочи към друг човек. Над него не висяха въпроси, на него можеше да се разчита, а възможно е да знае тайните на полковник Бакстър. Този човек беше вдовицата на полковника Хана. Червеният флаг изчезна. Можеше да намери Хана, която би се отзовала приятелски на молбите му. Той бе в отлични отношения с нея. Тя винаги проявяваше майчинска грижовност към него. Тя щеше да е напълно подходяща. Беше омъжена за полковника почти четиридесет години. Сигурно познаваше всичките му по-сериозни ангажименти. От друга страна, ако наистина беше така, защо не се е доверил на нея, а е пожелал Колинс да чуе последните му предупреждения? Бакстър се е обърнал към нея, само за да го свърже с Колинс. Все пак би могло да се намери обяснение за такова поведение от негова страна. Може би полковникът е бил от този вид хора, убедени, че мъжките работи трябва да се разискват само от мъже, особено когато включват бившия главен прокурор и неговия наследник.

Когато влизаше в кабинета си, Колинс все още се колебаеше коя стъпка да предприеме най-напред.

Седнал зад бюрото си, без да поглежда известията, наредени върху него, той продължаваше да обмисля проблемите си. Когато Мериън влезе с чашката му силен чай, той вече бе решил откъде да започне. Искаше да се залови с източниците, не тъй сложни като хората.

— Мериън, къде са папките на полковник Бакстър?

— Ами той поддържаше два вида папки.

— Зная.

— Основната част от тях е в моя кабинет. Личните, като частната му кореспонденция и меморандуми, бяха в огнеупорната каса към приемната.

— Там ли са и сега?

— О, не. Около месец след заболяването му те бяха преместени у дома му, в Джорджтаун.

— И сега са там, така ли?

— Да. Ако ви е необходимо да прегледате нещо от тях, бих могла да отида там…

— Не, не е нужно. Мога да го сторя и аз.

— Искате ли да се обадя на мисис Бакстър?

Веднага блесна в съзнанието му кого трябва да разпита най-напред във връзка с документа R.

— Да, потърси я и я попитай готова ли е днес следобед да ме приеме за няколко минути. — Когато Мериън си тръгна, той добави със съвсем безразличен глас: — Между другото, Мериън, интересува ме меморандум, наречен документ R. Говори ли ти нещо това название?

Тя се опита да си спомни.

— Боя се, не. Никога не съм регистрирала подобен документ.

— Този меморандум е свързан с 35-та поправка. Би ли погледнала сред обикновените ни папки за него?

— Веднага.

Като отпиваше чая на бавни глътки. Колинс прегледа съобщенията върху бюрото си набързо, проведе телефонни разговори с двама от заместниците си и кратка среща с директора за обществена информация, комуто бе възложил да се занимае с подготовката на речта му пред Асоциацията на юристите в Лос Анджелис. Загуби повечко време със заместника си Ед Шредър върху разисквания по едно дело на корпорация, отклонила се да плати данъците си. След това случаи на арести при нападение в Денвър и Канзас Сити; най-новите разкрития около конспиративната организация „Хора за свободата вътре в страната ни“.

Към обяд секретарката му докладва по два важни въпроса. Първо, преровила всички папки и не е намерила търсения от него документ. Интересно, но той не бе изненадан от този резултат. Второ, бе успяла да се свърже с мисис Хана Бакстър и тя заявила, че ще бъде радостна да се види с него у дома си в два часа.

След като обядва в частната си трапезария с трима прокурори от провинцията и проведе още четири телефонни разговора, Колинс бе готов да започне личното си разследване относно документа R.

Пагано, придружен от Хогън, го откара до Джорджтаун и точно в два без пет бяха пред познатата бяла триетажна постройка от ранните години на деветнадесети век на улица, притулена в зеленината на дървета. Колинс остави двамата си придружители да го чакат, изкачи се по величествената стълба и натисна бутона на звънеца. Бе приет от весело чернокожо момиче.

— Ще повикам мисис Бакстър — каза тя. — Бихте ли искали да почакате в патиото^[1]? Денят е толкова хубав.

Той се съгласи, придружи я до плъзгащите се стъклени врати и влезе в постланото с плочи патио. Погледна отражението си в гладката повърхност на плувния басейн, обърна се и седна в стол от ковано желязо до масичката, покрита с керамични плочки, като запали цигара.

— Здравейте, мистър Колинс — чу той младежки глас зад себе си.

Погледна през рамо и видя Рик Бакстър, внука на Хана, коленичил на плочите, зает да поправя касетофона си.

— Здравей, Рик. Как така днес не си на училище?

— Шофьорът е болен и баба ме остави вкъщи.

— Родителите ти още ли са в Африка?

— Да. Не успяха навреме да пристигнат за погребението на дядо, така че останаха там още за един месец.

— Изглежда, имаш неприятности с тази дяволия. Развалено ли е нещо?

— Не мога да го включа. Мъча се да го поправя, та да мога да запиша тазвечерното телевизионно предаване. То ще е специално, „Историята на комедията в Америка“.

— Дай да го видя, Рик. Не съм техник, но може би ще помогна.

Рик му го подаде. Той беше кестеняво момче, с живи големи очи и задължителните укрепващи скоби на зъбите. Колинс отбеляза, че за своите дванадесет години той беше много буден и зрял.

Колинс пое касетофона, провери точната нагласа на бутоните и го отвори. След миг видя неправилното свързване, оправи го и изпробва апарата. Работеше.

— Благодарности! — възкликна Рик. — Ще мога да си направя записа довечера. Трябва да ви покажа колекцията си. Записвам най-добрите телевизионни и радиопредавания и интервюта. Моята колекция е най-хубавата в нашето училище. Това е хобито ми.

— Един ден твоята колекция ще стане много ценна.

Векът на магнетофона, помисли си Колинс. Учудваше се дали някои от тези деца, даже умни като Рик, ще имат възможност в бъдещето да пишат. Ако 35-та поправка бъде прокарана, ще стане и по-лошо. Електронното подслушване и наблюдение ще станат публична практика.

— Здравей, бабо — поздрави Рик.

Колинс незабавно се изправи и се обърна навреме, за да посрещне мисис Бакстър. Когато тя го доближи, той я прегърна внимателно и я целуна по двете бузи. Тя беше дребна, пълничка жена, сега вече позастаряла, но с озарено от топлота лице и благородни черти.

— Толкова съжалявам — каза Колинс. — Много съжалявам!

— Благодаря ти, Кристъфър. Доволна съм, че всичко свърши. Не можех да понасям повече страданията му и да го гледам да лежи така като къс месо, човек с неговата жизненост. Той ми липсва. Не можеш да си представиш как ми липсва Ноъ, но това е животът. Всички сме длъжни да го изживеем — тя се изви.

— Рик, ти влизай вътре и ни остави сами. И никаква телевизия и записи до довечера. Залавяй се за книгите си и учи. Не искам да изоставаш. Баща ти ще се сърди на мен.

Когато момчето си отиде, те седнаха около масичката. Хана Бакстър подхвана носталгично отново разговора за Ноъ, как са живели заедно и как е било, когато е бил здрав, но накрая гласът й притихна и тя въздъхна.

— Не ме оставяй да продължавам — произнесе тя. — Ти как се справяш с работата си?

— Не толкова лесно. Сега виждам през какво е преминал Ноъ.

— Той обичаше да казва, че службата му лежи на подвижни пясъци. Каквито и усилия да правиш, потъваш все по-надълбоко. Във всеки случай, ако някой успява да се справи, това си ти, Кристъфър. Зная, че Ноъ имаше голяма вяра в теб.

— Заради това ли изпрати да ме повикат през последната нощ, Хана?

— Разбира се.

— Как точно го стори?

— Бях до него, когато излезе от комата. Беше отчайващо слаб, а гласът му трудно разбираем. Позна ме, прошепна нещо мило, а след това ме помоли за услуга. „Доведи Крис Колинс — каза той. — Трябва да го видя. Важно е. Трябва да говоря с него.“ Не го изговори така ясно, но се опитваше да каже това. И така, аз изпратих да те повикат. Съжалявам, че не можа да пристигнеш навреме.

— Хана, защо не е казал на тебе това, каквото е искал да предаде на мен?

Тази мисъл никога не беше я осенила.

— Защо не го е сторил, та то беше служебно, сигурна съм. Много рядко ме посвещаваше в служебните си проблеми. Отнасяше ли се до работата, винаги търсеше човека, с когото е свързана. В случая искаше на теб да каже нещо. Лошото е, че тази възможност пропадна.

На Колинс му се прииска да й съобщи, че полковникът е използувал тази възможност чрез отец Дубински, но тъй като това не й бе известно, той инстинктивно реши да не го споделя с нея.

— Ех, ако бях говорил с него — каза Колинс. — Би ме напътил за толкова много неща по отношение на службата, искам да кажа. Например някои от неговите папки липсват. Търсихме ги в службата. Секретарката ми каза, че личната му архива е била пренесена тук след заболяването му.

— Точно така. Съхранявах ги в работния му кабинет.

— Мога ли да ти отнема няколко минути, за да ги прегледам, Хана?

— Няма ги у дома. Тези папки вече не са тук. Бяха изнесени непосредствено след смъртта на Ноъ. Обади се Върнън Тайнън и ме замоли да ги оставя на негово разположение за един-два месеца. Обясни ми, че иска да направи проверка да не би между тях да има строго секретни материали. С радост му ги предадох. Тези секретни материали на Ноъ са действували винаги на нервите ми. Ето защо, ако ти трябва нещо, потърси Върнън. Той ще ти услужи, сигурна съм.

Чудна работа, помисли си Колинс. За какво Върнън Тайнън ще се рови в частните книжа на полковник Бакстър? Но засега нямаше време да се занимава с това.

— Всъщност, Хана, търся книжа, свързани с 35-та поправка. Под название „Документът R“. Да си го срещала някъде сред папките?

— Никога не съм пипвала папките му. Нямаше защо.

— Ами спомняш ли си някога Ноъ да е споделял нещо с теб за документа R?

— Не — поклати глава тя, — не ми идва наум. Както ти казах, рядко споделяше с мен служебни въпроси.

— Можеш ли да се сетиш за някого — продължи разочарован Колинс, — някои приятели, с които да е говорил за него?

Тя посочи пакетчето с цигари на масата.

— Може ли да си взема една, Кристъфър? — Той сръчно извади цигара, подаде й я и я запали. — Започнах да пуша отново на следващия ден след погребението. — Тя всмукна няколко пъти замислено. — Ноъ нямаше много близки приятели. Беше доста затворен човек, както може би знаеш. С някои хора той прекарваше доста време в кабинета си, като Тайнън и Адкок например, но това бяха по-скоро служебни отношения. Що се отнася до личната страна… лични приятели? — Тя се замисли дълбоко. — А, да, допускам, че само един може да бъде квалифициран като близък приятел, това е Доналд, Доналд Редънбоу. Двамата бяха най-добри приятели, докато се случи бедата с Доналд.

За момент това име не говореше нищо на Колинс, а след това си спомни за големите заглавия и името изплува на повърхността.

— След като Доналд беше подследствен, осъден и настанен във федералния затвор в Люисбърг — продължи Хана Бакстър, — е, Ноъ не можеше да продължава да се вижда с него, разбира се. Искам да кажа, че съобразно положението на Ноъ то беше неудобно. Това наподобяваше времето, когато Робърт Кенеди беше главен прокурор, а приятелят му Джеймз Лендис беше осъден за неизплатени данъци. Кенеди промени отношението си към него. Не му беше възможно да се намеси в негова полза. Също така Ноъ не можеше да се намеси в случая с Доналд. Въпреки всичко Ноъ вярваше в невинността на Доналд и считаше осъждането му за юридическа неправда. Именно Доналд беше един от най-добрите приятели на Ноъ.

— Доналд Редънбоу — каза Колинс, — спомням си това име. Придоби голяма публичност преди две-три години. Скандал във връзка с някакви пари, не си спомням подробности.

— Беше много объркан случай. Аз също не си спомням подробности. Доналд практикуваше като адвокат във Вашингтон, а след това стана съветник на президента по време на предишната администрация. Беше обвинен за измама или изнудване, забравих точно какво, за един милион долара, измъкнати от големите корпорации с правителствен контракт. В действителност парите са идвали от незаконни кампанийни вноски. Когато ФБР арестува някой си Хайлънд, той извъртя всички доказателства така, че да получи по-лека присъда, и стовари цялата вина върху Доналд Редънбоу. Хайлънд докладвал, че Доналд е на път за Майями, за да предаде парите на трети заговорник. Когато хората на ФБР го задържали в Майями, не намерили никакви пари у него. Доналд е настоявал, че никога не е притежавал такива пари. Независимо от това, а той бе съден и признат за виновен единствено въз основа свидетелските показания на този Хайлънд.

— Да, сега всичко изплува в паметта ми. Струва ми се, присъдата му беше доста тежка, нали?

— Петнадесет години — отговори Хана. — Ноъ беше много разтревожен. Винаги твърдеше, че Доналд е бил използуван като изкупителна жертва от приближените с тогавашния президент, за да покажат колко чиста е неговата администрация. Ноъ не можеше да се намеси в съдебното разследване. Опита се да смекчи присъдата му, но без успех. Зная с положителност, че Ноъ се надяваше след излежаване на пет години затвор да успее да го пусне под гаранция, но Ноъ вече го няма. Все пак човекът, способен да ти окаже помощ, е Доналд Редънбоу освен Тайнън, разбира се.

— Искаш да кажеш, че Редънбоу може да знае нещо относно документа R?

— Не мога да кажа това, Кристъфър. Аз просто не зная, но ако този документ е някакъв проект, свързан с Ноъ, много вероятно е да го е обсъждал с Доналд Редънбоу. При трудни случаи той твърде често се съветваше с Доналд. — Тя смачка цигарата си в пепелника. — Защо да не посетиш Люисбърг официално? Можеш да си уредиш среща с него и да му заявиш, че искаш да му помогнеш, както възнамеряваше и Ноъ. Може би ще се съгласи да ти сътрудничи и да ти даде необходимите сведения. Може дори да му пиша и да му кажа да ти вярва като на протеже и приятел на Ноъ.

— Би ли сторила това? — запита Крис обнадежден. — Разбира се, аз пък ще се опитам да му помогна.

— Съвсем сигурно, ще му пиша, бездруго възнамерявах да го уведомя за случилото се с нас. Не вярвам да получава много писма с изключение от дъщеря си. Тя е хубаво момиче, нарича се Сюзи и сега живее във Филаделфия. Непременно ще го уведомя, че ще го посетиш. Кога смяташ да го сториш?

Колинс прелисти мислено календара.

— В края на седмицата трябва да съм в Калифорния, за да произнеса реч. Предполагам, че след няколко дни ще се върна. Добре, можеш да пишеш на Редънбоу, че след около една седмица ще го потърся, не по-късно. Това е чудесна услуга, Хана, и съм ти благодарен! — Той се изправи, доближи се и я целуна по бузата. — Благодаря ти за всичко. Бъди спокойна и гледай да си създаваш занимания. Ако имаш нужда от нещо, Карин и аз сме винаги готови да помогнем.

Като се насочи към колата, той се чувствуваше значително облекчен. Редънбоу беше реална благоприятна възможност. След малко обаче настроението му се понижи. Най-напред трябваше да се изправи пред Тайнън с мистерията за документа R. Не беше сигурен как да го стори, но трябваше да го направи рано или късно. Докато сядаше в лимузината, бе взел решение: колкото по-рано, толкова по-добре.

На следващата сутрин в десет и тридесет Крис Колинс се срещна с Върнън Т. Тайнън в залата за конференции на директора, прилепена към неговия кабинет.

Колинс смяташе, че срещата им ще се състои в кабинета на Тайнън. Той се надяваше да види не е ли в този кабинет касата с частната архива на Бакстър. Тайнън обаче го чакаше в хола и когато той се изкачи до седмия етаж, посрещна го и го заведе в залата за конференции. Тук директорът настоя Колинс да седне на председателското място, а сам той се отпусна върху кресло вдясно от него. Докато изваждаше от чантата си кафявия служебен плик с последните криминални статистики от Калифорния, Колинс слушаше и наблюдаваше как Тайнън се шегува със секретарката си, заета в сервирането на чай и кафе. След срещата с отец Дубински у Колинс бяха се загнездили доста съмнения по отношение директора на ФБР, но сега, когато гледаше как по човешки се държи Тайнън със секретарката си, подозренията му се разсеяха. Свадливото му лице се бе изкривило в усмивка. В държанието му имаше откровеност и прямота, които обезоръжаваха. Как можеше човек да се съмнява в един от водещите хора в правосъдието? Най-вероятно свещеникът е разбрал криво или пресилено заплахата на пратеника на директора Тайнън.

— Не забравяй, Бет — провикна се директорът след напускащата стаята секретарка, — никой да не ни прекъсва! — След това се постави изцяло на разположение на госта си. — Е, Крис, с какво мога да ти бъда в помощ?

— Необходими са ми само няколко минути — каза Колинс, като подреждаше книжата пред себе си. — Преработвам речта си за Лос Анджелис и смятам да включа в нея последните доклади за престъпността в Калифорния…

— Да, подготвихме ги точно за тях, там е сега нашето бойно поле. Не си ли ги получил? Изпратих ти ги още вчера.

— Да, ето ги тук, но искам да съм сигурен, че това са най-достоверните и свежи цифри. Ако е пристигнало нещо ново…

— Прав си, най-свежите и най-застрашителните. Ще бъдат много ефектни в речта ти. Накарай онези там да осъзнаят, че те много повече от гражданите на всеки друг щат се нуждаят от помощта на закона.

Колинс прегледа най-горните листове пред себе си.

— Трябва да ти призная, че статистиките от Калифорния са необичайно по-високи в сравнение с останалите — Колинс повдигна глава въпросително. — Сигурен ли си, че са абсолютно точни?

— Толкова точни, колкото полицейските началници в Калифорния ги желаят. Ще им цитираш техните собствени цифри.

— Исках само да съм сигурен, че стоя на твърда почва.

— Не може и да бъде по-здрава. С тези цифри ти ще постелеш пътя за преминаването на 35-та поправка.

Колинс пое глътка от изстиналия чай.

— Ще спра вниманието им върху поправката, но ще бъда внимателен да не прекалявам. Никак не ще ми е приятно да се впускам в разгорещени спорове с някого. Не очаквам нещо кой знае какво от тази среща по телевизията. Откровено казано, нямах възможност, откакто съм главен прокурор, да проуча в подробности предлаганата поправка.

— Никак не се безпокоя как ще се представиш каза весело Тайнън. — При разискванията на поправката в Конгреса ти се държа чудесно. Запознат си достатъчно добре с нея.

— Но може би… — поколеба се Колинс, — може би не знам всичко.

Тайнън трепна раздразнено.

— Какво повече има да се знае?

Моментът беше настъпил. Колинс мислено затвори очи и скочи във водата.

— Има нещо такова… Някакво допълнение, наречено „Документ R“. Какво ще кажеш за него? Доколко той има нещо общо с 35-та поправка?

Лицето на Колинс изразяваше простодушие — истинско невинно любопитство, но в същото време следеше зорко ще се издаде ли Тайнън с реакцията си. Притворените клепачи на Тайнън се повдигнаха. Малките му очи се разшириха, но останаха безизразни. Той беше или съвършен артист, или споменаването на документа R не означаваше нищо за него. Колинс наруши настъпилата тишина, като го подбутна.

— Какво би трябвало аз да знам за документа R?

— За какъв?

— За документа R. Допусках, че ти можеш да ме осведомиш по-добре, та да съм готов за всякаква изненада.

— Крис, нямам никаква представа за какво говориш. Откъде ти дойде наум? Какво е това?

— Не зная. Прочиствах някои от старите архиви на Бакстър. Това заглавие ми попадна пред очите върху една записка във връзка с 35-та поправка. Нещо във връзка с някаква проверка. Само това беше отбелязано в записката.

— У теб ли е? Бих искал да я видя. Възможно е да поопресни паметта ми.

— Как можах да я унищожа, по дяволите! Отиде на бунището с маса остарели архивни книжа на Ноъ Бакстър, но сега изведнъж изплува в съзнанието ми и реших да споделя тази мисъл с теб. Допусках, че ако знаеш нещо за документа, ще ми помогнеш. Той повдигна рамене. — Но ако не знаеш…

— Повтарям — каза твърдо Тайнън, — нямам и най-малка представа за какво говориш. Може да е било синоним или както щеш го наречи, на Ноъ за 35-та поправка. Не мога да си представя нищо друго. Както и да е, но аз не знам нищо за това. Повярвай ми, разполагаш с цялата необходима информация, за да направиш удар в Калифорния. Ти свърши твоята работа, а ние нашата, и можеш да бъдеш сигурен, че Калифорния ще ратифицира. Всичко е съсредоточено само на един залог, Крис, и нямам намерение да губим.

— Нито пък аз — каза Колинс, прибирайки книжата си. — Е, да вярваме тогава, че съм в отлична форма.

Вече сам в хола, Колинс замислено се спусна по стълбите до шестия етаж, като преобръщаше в ума си всяка подробност от срещата. В бронята на Тайнън не се появи никаква пукнатина. В отговорите му, в поведението му нямаше нищо, издаващо то, че знае за някакъв документ, опасен документ, както го е нарекъл Бакстър на смъртния си одър.

И все пак…

Както крачеше към асансьора, погледът му попадна върху огромен отвор в центъра на шестия етаж. Отправи се към него и погледна нагоре — нямаше никакъв покрив. После погледна надолу — виждаше се площадката за пешеходци чак на приземния етаж. По време на първата си обиколка из зданието на ФБР той бе попитал водача си, един от специалните агенти, за какво е този огромен кладенец по средата на сградата и защо не е покрит. Той му беше отговорил: „За да изглежда главната квартира на ФБР по-малко секретна, по-малко зловеща, по-малко отблъскваща. Направихме я да изглежда широко отворена, та и ние да изглеждаме широко открити за публиката.“

Да изглеждат широко открити, помисли Колинс.

Вероятно с тази измама за широко откриване директорът е целял да прикрие истината.

Колинс продължи бавно към асансьора, където то очакваше дежурният му телохранител Оукс. Е, реши в себе си Колинс, все пак още съществува Калифорния, където е вероятно да научи повече за Тайнън и за операциите му. Освен това съществуваше и Люисбърг, където можеше да научи още повече за Тайнън и документа R. Ноъ Бакстър го бе задължил с последния си дъх да открие на всяка цена и веднага да изложи на показ измамата, наречена документ R. Беше ли съзнавал Ноъ, че го изпраща в лабиринт е голи стени? В същото време Ноъ не би го проводил в тази сляпа одисея, ако нямаше някъде отворена вратичка. Стъпил в асансьора, той се закле да я открие час по-скоро.

 

 

В кабинета си Тайнън седеше в центъра на стаята и очакваше Хари Адкок. Когато той влезе и затвори тихо вратата зад себе си, Тайнън бе забил разсеян поглед в килима. Без да повдига главата си, той каза:

— Току-що си отиде.

— Какво искаше? — запита Адкок, приближавайки.

— Искаше да знае чувал ли съм някога за нещо, наричано документът R.

— Чували ли сте?

— Нямах понятие даже за какво говореше — вдигна глава Тайнън.

— Къде е чул за такова нещо?

— Не знам. Бърбореше, че е видял това име сред някакви бележки на Ноъ — изръмжа Тайнън. — Лъжеше! Това наше приятелче мистър Колинс твърде много си вре носа. Намислил е да създава ядове.

Адкок кимна.

— Сядай, Хари.

Тайнън заобиколи бюрото си и седна зад него, докато Адкок зае креслото насреща му. Тайнън се отпусна назад с ръце, скръстени на гърдите, устремил очи в тавана. След малко заговори:

— Мислех го за кротко момче, от тези интелектуалци в леката категория, все още с жълто около устата. Също така го считах за играч от нашия тим, тъй като Ноъ го доведе тук. Вече не мисля така. Съвсем ясно търси да направи беля. Голям тарикат се пише.

— В какъв смисъл, шефе?

— Като си мисли, че може да надхитри Върнън Т. Тайнън. — Креслото под него изскърца, когато изправяше тялото си. — Знаеш, Хари, че тази сграда е паметник на Едгър Хувър. Знаеш ли пък какво искам да бъде мой паметник? Искам това да бъде 35-та поправка, прикачена към конституцията. Пет пари не давам ще бъда ли запомнен с нещо друго. Стига ми да ме запомнят с нея.

— Ще бъде, шефе — извика пламенно Адкок.

— Така ли? Е, тогава нека и нашият мистър Колинс също го разбере. Време му е да започнем да го държим под наблюдение. Не само тук, а и в Калифорния. — Краткото му замлъкване беше истинска заплаха. — Специално в Калифорния, да, хайде да си поговорим за това, Хари, за мистър Колинс и за Калифорния. Имам някои идеи. Да ги изпробваме, а?