Ървинг Уолъс
Документът „R“ (7)

7.

Следващия предобед президентът Уодсуърт в продължение на петнадесет минути телефонира два пъти. На директора Върнън Т. Тайнън му се случваше за първи път да не отговори на телефонно повикване от страна на президента на САЩ. Затворени с Хари Адкок в кабинета му, те се бяха изолирали и внимателно слушаха магнетофона пред себе си.

Това беше запис от разговор, проведен преди един час по телефона между председателя на Върховния съд Мейнърд и президента Уодсуърт. Мейнърд беше позвънил на президента и водил с него кратък, но рязък разговор в продължение на пет минути. Първото позвъняване до Тайнън бе тъкмо когато Адкок му донесе записа.

— Кажи му, че не съм пристигнал още в кабинета — разпореди Тайнън на секретарката си. — Добави, че ще се опиташ да ме откриеш.

Второто позвъняване беше дошло, когато Тайнън все още слушаше записа.

— Кажи му, че все още ме няма, но ме очакваш всеки момент.

След това прослуша лентата до края, Адкок изключи магнетофона.

— Искате ли да я чуете пак, шефе?

— Не, стига ми и веднъж — отпусна се Тайнън назад в креслото си, — трябва да ти кажа, че не съм изненадан. След като Кили докладва вчера от Арго Сити, очаквах да се случи такова нещо. И ето, че се случи. По-добре е да позвъня на президента и да чуя мнението му.

След няколко секунди Тайнън бе свързан с Овалния кабинет в Белия дом.

— Съжалявам, че не сте ме намерили каза Тайнън задъхано. — Току-що влизам. Имах две срещи навън и пропуснах да съобщя на Бет за това. Нещо спешно ли има?

— Върнън, работата се запича. Поправката ни май бере душа.

Тайнън симулира изненада.

— Какво говорите, мистър президент?

— Преди да те потърся, говорих с Мейнърд.

— О?

— Искаше да знае дали съм чувал някога за място, известно като Арго Сити в Аризона. Веднага се досетих. Градчето, представено ми от теб онази вечер, когато ми докладваше за дейността на ФБР. Отговорих на Мейнърд положително, че зная това място, че то е особена обществена организация, проучвана от ФБР в продължение на няколко години. Казах му, че ти лично водиш проучванията относно федералната престъпност в града и скоро ще представиш своите находки на главния прокурор Колинс.

— Точно така.

— Но Мейнърд има съвсем друго виждане за дейността ти в Арго Сити.

Тайнън се показа напълно смаян.

— Не мога да разбера. Какво друго виждане?

— Неговото мнение е, че ползуваш Арго Сити като място за практическо прилагане на 35-та поправка. Резултатите, въпреки че може би задоволяват теб, за него са ужасяващи.

— Това е абсурд.

— И аз му казах точно това, но старият козел не помръдна от позицията си.

— Той не е с всичкия си.

— Каквото и да е, той е против нас. Каза, че никога досега не е изказвал публично мнението си за поправката, но сега е готов да го стори. След това се опита да ме попритисне.

— Да притисне вас, мистър президент? По какъв начин?

— Заяви ми, че ако публично оттегля поддръжката си за поправката, ще бъде задоволен и ще замълчи, но ако откажа да направя това, ако откажа да променя позицията си по въпроса, тогава той ще говори публично.

— За какъв, по дяволите, се мисли той, та да заплашва президента? — каза с възмущение Тайнън. — И как му отговорихте вие?

— Отвърнах му, че постоянно съм бил за поправката и ще продължавам да бъда, че вярвам в нея и искам да бъде ратифицирана като част от конституцията.

— А той как го прие? — попита Тайнън с престорено любопитство.

— Отговорът му беше: „В такъв случай ме принуждавате аз да действувам, мистър президент. Ще се откажа от службата си и ще изляза на политическата арена, за да мога да се изкажа, докато още не е късно.“ Заяви ми, че ще лети още днес следобед за Лос Анджелис. Щял да прекара целия утрешен ден на вилата си в Палм Спрингс. На следващия ден ще се върне отново в Лос Анджелис. Думите му бяха: „Ще проведа пресконференция в хотел «Амбасадор», за да обявя оставката си от Върховния съд, и ще направя изявление, че искам да се явя като свидетел пред юридическата комисия на калифорнийската Камара на представителите и Сената и ще говоря против ратифицирането на 35-та поправка.“

— Готов ли е да стори всичко това?

— Никакво съмнение, Върнън. Опитах се да го вразумя, но без резултат. След няколко часа заминава за Калифорния и ние трябва да сърбаме кашата. Минутата, в която той се обяви срещу поправката, с нас е свършено. Ще настрои всички законодатели срещу нас. Кой можеше да допусне, че ще се случи такова нещо? Всичките ни усилия, всичките ни надежди да рухнат поради намесата на един-единствен човек. Какво можем да направим, Върнън.

— Можем да се борим с него.

— Как?

— Не съм сигурен, но ще се опитам да измисля нещо.

— Опитай!

— Ще се постарая, мистър президент.

Тайнън остави слушалката, усмихна се на телефона, а след това и на Адкок, като намигна.

— Сигурно ще измислим нещо, нали, Хари?

 

 

Тази вечер Крис Колинс беше с повишено настроение. За първи път се чувствуваше освободен от напрежението на последните седмици и беше готов да се отпусне.

Когато се завърна от работа и тъкмо влизаше в стаята, разбра, че на телефона го очаква Мейнърд. Току-що пристигнал на международното летище в Лос Анджелис и преди да замине с жена си за Палм Спрингс, искаше да информира Колинс за случилото се през днешния предобед. Бил говорил с президента по телефона. Поискал от него да промени отношението си към 35-та поправка. Президентът отказал. Тогава Мейнърд го уведомил, че заминава за Лос Анджелис, където смята да обяви оставката си, и му съобщил, че ще говори в Сакраменто против одобряването на поправката. Щял да прекара едно денонощие във вилата си в Палм Спрингс, за да напише реч по повод оставката си и доста силни изявления, адресирани към законодателните органи.

— Надявам се, че това ще свърши работа — бе казал той.

— Разбира се, ще свърши. — Колинс преливаше от възбуда. — Благодаря ви, мистър Мейнърд.

— Аз ви благодаря, мистър Колинс.

Карин се въртеше наоколо учудена. В момента, когато Колинс остави слушалката, скочи на крака, грабна съпругата си, повдигна я във въздуха, но си спомни за бременността й и само я целуна. Набързо й обясни — без да се впуска в подробности, без да споменава Арго Сити, — че председателят на Върховния съд е взел решение да се опълчи публично срещу поправката. Карин изпита истинско вълнение.

— Чудесно, мили. Най-сетне хубава новина.

— Да я отпразнуваме тогава. — Почувствува се облекчен, сякаш бе се освободил от голямо натоварване. — Да излезем извън града. Ти ще кажеш къде.

— „Жокей Клъб“ — изчурулика Карин — и Торнедо Росини, по една порция за теб и мен.

— Ти се обличай, а аз ще направя резервацията. Само двамата. Никакви делови разговори, а само удоволствие, обещавам ти.

Взеха си по един душ и след половин час бяха почти готови за излизане. Тъкмо Колинс обуваше панталона на най-елегантния си морскосин костюм, когато телефонът зазвъня.

— Обади се ти — извика Карин от тоалетната масичка. — Лакът на ноктите ми още не е изсъхнал.

Колинс тръгна към нощното шкафче, като си мислеше, дано не е по служба. Малцина от хората, знаещи домашния му номер, бяха извън правосъдието. Той вдигна слушалката.

— Ало?!

— Мистър Колинс?

— Да?

— Обажда се Айшмъил Йънг. Не знам дали ще си спомните за мен?

Колинс се усмихна. Можеше ли някой да забрави това име.

— Разбира се, помня ви. Вие сте биографът на директора Тайнън.

— Надявам се — каза със сериозен тон Айшмъил Йънг — да не бъда запомнен само като такъв, но аз съм, същият. Работя върху автобиографията на Тайнън, а вие бяхте достатъчно любезен да ме приемете миналия месец. — Поколеба се, търсейки точни думи, после откровено каза: — Зная, че сте много зает, мистър Колинс, но ви моля най-човешки да ме приемете тази вечер. Няма да ви отнема много време…

Хвърляйки поглед към жена си, Колинс го прекъсна:

— Боя се, че вечерта ми е изцяло ангажирана, мистър Йънг. Навярно бихте могли да ме потърсите в службата в понеделник и ние ще…

— Мистър Колинс, повярвайте ми, не бих ви безпокоил, ако не беше толкова важно за вас, както и за мен.

— Ами… не зная…

— Много ви моля.

Тонът в гласа на Йънг принуди Колинс да капитулира.

— Добре. Всъщност отиваме заедно е жена ми на вечеря в „Жокей Клъб“.

— Съжалявам, но…

— Не се безпокойте. Ще бъдем там в осем и половина. Заповядайте при нас.

След като остави слушалката, забеляза, че Карин го гледа въпросително. Колинс присви рамене.

— Той пише автобиографията на Върнън Тайнън. Налага му се да се срещне с мен още тази вечер. Любопитен съм, и то твърде много, да узная защо. В края на краищата той е симпатичен човек и се надявам, че няма да имаш нищо против, мила.

— Глупаво беше да се надявам, че можем да останем само двамата — и тя посочи към телефона. — Я позвъни пак в „Жокей Клъб“ и поправи резервацията за трима. Освен това аз съм не по-малко любопитна от теб.

 

 

„Жокей Клъб“ се намираше в хотел „Феърфакс“ на Масачузетс Авеню. В девет часа тази вечер той беше претъпкан. Независимо от това най-добрата маса в ресторанта беше запазена за Крис Колинс и компанията му.

— Виждаш ли — прошепна Колинс на жена си, — съществуват известни предимства, когато си главен прокурор.

— Или да даваш големите бакшиши — усмихна се Карин.

Изчакал ги вън, до ъгъла на хотела, Айшмъил Йънг беше необикновено напрегнат и непрекъснато се извиняваше от момента на пристигането им. Сега, когато аперитивът им вече бе поднесен, Йънг приглаждаше нервно ръбовете на чашата си с уиски и отново се извиняваше.

— Толкова ми е неудобно да се меся във вашето усамотение.

— Очаровани сме, че сте с нас — увери го Колинс. Чувствуваше се чудесно и повдигна чашата си с уиски в шеговит тост. — Да пием за поражението на 35-та поправка. — Изчака Карин да вдигне чашата си с водка и тоник и писателят да се присъедини към тях, а след това пи. Като постави чашата си на масата, той се обърна към Йънг: — Не ви е известно, нали, че вече не подкрепям поправката?

— Но аз всъщност знам — отговори Йънг.

Колинс не скри изненадата си.

— Как можете да знаете? Това е мое лично решение. Не съм го доверявал никому и няма да изляза с това решение открито, докато съм член на управляващата администрация. — Той наклони глава към Йънг. — А как успяхте да разберете?

— Забравяте, че работя с директора Тайнън. Той знае всичко, а аз съм неговият автобиограф.

Колинс сякаш поотрезня от приповдигнатото си настроение.

— Ясно. Значи и той знае?

— Да.

— Трябваше да допусна това. — Пое голяма глътка от питието си. — Подценил съм го. Трябваше винаги да помня колко е ужасен.

Настъпи кратко мълчание. Йънг отново заопипва неспокойно чашата си, като явно се мъчеше да формулира следващите си думи. Най-после заговори:

— Настоявах да се срещна с вас тази вечер поради… поради две причини. Първата има отношение към вас, втората към мен. Да започнем с вас.

Той обаче не продължи веднага и Колинс запита нетърпеливо:

— Е, казвайте де.

— Искам да поговоря за Тайнън.

Колинс изведнъж излезе от търпение.

— Ако имате намерение да ми задавате още въпроси за това какво мисля за Тайнън, за да го ползувате в книгата си, нека ви кажа незабавно, че нямам какво повече да добавя.

— Не, не за това — намеси се бързо Йънг. — Не се отнася до книгата. Не се вмъкнах във вашата вечеря, за да ви разпитвам за Тайнън, а, повярвайте ми, исках да ви разкажа за него. Исках…

— Да ми разказвате какво? — прекъсна го Колинс нетърпеливо. — За какво намеквате?

Карин постави длан върху ръката на Колинс.

— Моля те, Крис. Остави го да говори.

Айшмъил Йънг кимна с благодарност към Карин, поправи с нервно движение възела на връзката си и приглади кичурите коса, сресани върху голото му теме.

Все още раздразнен от усукването и колебанието на Йънг да пристъпи направо към целта, Колинс се подчини на жена си и зачака.

— Знаете, че той не ви обича — започна Йънг.

— Кой? Тайнън?

— Да, не ви обича изобщо — повтори Йънг.

— Не съм изненадан, но как го открихте вие?

— Заедно с него съм всяка седмица. Стоя до него, но той сякаш не съзнава този факт през по-голямата част от времето. Приказва, приказва. Отговаря на телефона. Той избира номера по телефона, оставя бележки и документи, разхвърляни около себе си. Особено напоследък като че ли не усеща моето присъствие. Сякаш не съм жив човек. Може би е прав, за него аз съм някаква дрипа.

— И така, не ме обича — повтори сякаш на себе си Колинс.

— Реших, че ако той не ви харесва, аз трябва да изпитвам привързаност към вас. Щом Тайнън е против нещо или против някого, това значи, че то е добро. Ако си спомняте, когато се срещнахме за първи път, ви изповядах, че той не е моят тип личност. Реших, че не е и ваш тип. Осъзнах, независимо дали сте съгласен или не, че двамата стоим на една и съща страна. Точно затова пожелах да ви видя веднага, за да ви предупредя за нещо, което не знаете.

Карин изглеждаше разтревожена, но Колинс не трепна.

— Продължавайте.

— Добре — понижи гласа си Йънг. — Тайнън и ФБР ви разследват.

— О, Крис — изохка Карин.

Колинс й махна успокоително с ръка и се обърна към писателя:

— Имате ли друга новина? Това ли е всичко…

— Но аз мислех…

— Естествено, бях проучен от ФБР. Това ми е работата. Трябваше да ме проучат в минутата, когато президентът ме определи за главен прокурор. Това е обичайният ред.

— Не, разбрахте ме криво, мистър Колинс. Знам, че сте проучван преди няколко седмици и че това е обичайно. Сега се опитвам да ви обясня, че Тайнън започна преди няколко дни ново и тайно проучване за вас. В момента е в пълен ход.

Колинс запримигва към Йънг, докато казаното се изясни в главата му. Накрая въздъхна и рече:

— Ами как… Сигурен ли сте?

— Напълно. Не за първи път Тайнън ви проверява. Веднъж, беше през последния месец, го чух да говори по телефона за Бакстър и църквата Холи Тринити. Тогава именно спомена и въпроса за Колинс…

— Това зная — прекъсна го Колинс. — Сегашното ви изявление е по-важно. Заявявате, че сте убеден? Чули сте, че Тайнън ме проучва отново?

— Абсолютно. Вчера бях с него продължително време. Обадиха му се по телефона. Когато работим, той отговаря само на президента и на Адкок. Този път не беше президентът. Докато той говореше, влязох в тоалетната и оставих вратата леко открехната. Чувах ясно неговите думи — името ви не беше споменато, но имаше някакво намекване, не мога да си го спомня точно, изясняващо напълно, че става дума за вас. Във връзка с някакво разследване, поставено сега в ход. Накрая Тайнън каза на Адкок: „Добре, продължавай да опитваш и продължавай да следиш и другите.“

Последните думи направиха впечатление на Карин.

— Другите? Какво е искал да каже с това?

— Нямам никаква представа — отговори Йънг и се обърна към Колинс: — Нямаше никакво съмнение, че разговаряха за вас. Това говори ли ви нещо? Виждате ли някакви основания да ви проучва тъкмо сега?

— Може би да — каза замислено Колинс.

— Тогава реших, че не бива да губя никакво време и да ви предупредя, та да може навреме да се предпазите.

— Ценя високо тази ваша постъпка — каза искрено Колинс. — Благодаря ви… Айшмъил. — Той потърси с поглед келнера, откри го и му кимна. — Мисля, че това е достатъчно основание за още по една чашка.

След като направи новата поръчка, Карин се притисна към Колинс, като се опитваше да потисне възбудата си.

— Какво означава всичко това, Крис?

— Не зная точно, мила. Възможно е нищо — опита се да я успокои той. — Не всички разследвания са злонамерени. Понякога те се правят, за да бъде проверен някой, свързан с мен с оглед да ме предпазят.

— Би трябвало да е така — побърза да се намеси Йънг, за да я успокои и той.

— Но най-малко трябваше да те предупреди — обърна се Карин към съпруга си, — а не да върши такива неща зад гърба ти. Не знае ли, че ти е подчинен? Наистина, ужасен човек.

Втората поръчка напитки пристигна и Йънг вдигна чаша.

— За такова нещо бих пил, мисис Колинс — озърна се наоколо, за да види не ги ли подслушва някой. — Той, искам да кажа, знаете кой, е най-мръсният тип, простете ме, най-долният себелюбец и най-безпринципното копеле, което съм срещал някога.

Пиха и преди да успеят да подновят разговора, главният келнер се появи, за да приеме поръчката им.

Всички пожелаха за начало Онйън Суп, след това Колинс поръча Торнедо Росини за Карин, изчака, докато Йънг преглеждаше листа, и накрая разпореди Бьоф Строганов за него, а за себе си — Кок о Вин.

С чашата уиски в ръка, Йънг се върна на разисквания проблем.

— Фактически — обърна се той към Карин, — говорейки за Тайнън, не мога да открия нито един човек да го обича с изключение, и това е само мое допускане, с изключение на майка му и Адкок. Всички останали или се страхуват от него, или направо го мразят.

— С изключение на майка му и Адкок, казвате — заинтересува се Колинс. — Това за майка му само ваше предположение ли е? А може би е истина? Има ли изобщо майка?

— Не бихте повярвали, нали, че Върнън Тайнън би могъл да има майка? Е, има. На един хвърлей място оттук. Роуз Тайнън, осемдесет и четири годишна. Живее в Голдън Йърс Синиър Ситизънс Вилидж в Александрия. Никой не знае това с изключение на мене и Адкок, но Тайнън я посещава всяка събота. Да, чудовището има истинска майка.

— Виждали ли сте я? — запита Колинс.

— О, не. Забранено е. Веднъж, когато говорихме за младите му години, не успя да си припомни някакъв факт, но каза, че майка му би могла да му помогне. Попита я по телефона и тя му отговори. Изразих пред него учудване, че майка му е жива. Той ми отвърна: „О, да, но не говоря по този въпрос с оглед нейната сигурност.“ Пожела да не отбелязвам в книгата, че е жива, но да пиша само хубави неща за нея. След това поразговаряхме малко за нея, ето така научих за съществуването й.

— Интересно — промълви Колинс.

— Не мога да си представя Тайнън да има майка — намеси се и Карин. — Това го прави да изглежда почти човек.

— Не се самоизмамвайте — отвърна Йънг. — И Калигула е имал майка, а също така и Джек Райпър.

На Колинс му беше забавно, но Карин имаше сериозно отношение към по-нататъшното разискване на Тайнън от Айшмъил Йънг.

— Мистър Йънг, щом като директорът Тайнън ви е толкова неприятен…

— Никога не съм казвал, че ми е неприятен. Мразя го.

— Добре де. Ако го мразите толкова много, защо му сътрудничите в написването на автобиографията?

— Защо ли? Ще ви кажа…

Той обаче не продължи веднага, защото келнерът пристигна със супата и започна да я разсипва в купичките.

Едва келнерът беше заминал и Йънг подхвана разговора там, където го беше прекъснал:

— Когато срещнах вашия съпруг за първи път, му казах, че съм бил принуден да пиша тази книга. Ако позволите, сега ще ви обясня всичко. — Той се извърна към Колинс: — В действителност това е и втората причина, за да настоявам да се срещна тази вечер с вас. Казах, че първата причина е свързана с вас, а втората — с мен. Надявам се, че не ще имате нищо против да ви изложа собствените си проблеми. Те са свързани с Тайнън и ще ви изяснят защо пиша неговата „Майн Кампф“.

— Моля, продължавайте — подкани го Колинс.

— Бях насилен да пиша проклетата му книга. Не исках, но той ме застави. Ето каква е историята. Бях в Париж за известно време. Проучвах материали, за да напиша книга върху Парижката комуна. Сред интервюираните от мен хора беше и английският професор Хендърсън с жена си, един от най-големите познавачи по интересуващите ме проблеми, изгонен преди две години от САЩ за анархистична дейност. Те имат дъщеря, Еми, и аз се влюбих дълбоко в нея. Такова искрено чувство изпитвах за първи път в живота си. Тя се влюби също и се разбрахме да се оженим. Бракът ни не можеше да се осъществи веднага поради това, че аз бях женен, макар да бяхме разделени със съпругата ми. Решихме да се върна в Ню Йорк, да се разведа, а след това да се оженим с Еми. Добре, но разводът се усложни.

— Зная как стават тези неща — намеси се Колинс, като хвана ръката на Карин.

— Накрая успях да се измъкна щастливо. Бях издал една политическа биография в голям тираж и като прехвърлих печалбата от нея на жена си, получих развод. Бях готов да се свържа с Еми. Междувременно съм станал известен като писател на Тайнън и той решил, че само аз мога да напиша биографията му. Отказах, но на Тайнън не му се нравят такива неща. Проведе разследване и научил за Еми и родителите й. Разбрал, че Еми, както и родителите й са убедени анархисти. Противно на баща си и майка си, тя е пасивна, интелектуална анархистка. Тя е нежна, изискана личност и нищо повече от политически теоретик. И ето, Тайнън вече имаше козове в ръцете си. Притисна ме с тях. Ако откажех да му сътруднича в написването на книгата, той щял да блокира влизането на Еми в САЩ като нежелан чужденец. Ако се съгласях, щял да забрави нещата около Еми и в момента, когато книгата е готова, щял да уреди пристигането й тук. Това беше примамката, увиснала под носа ми. Какво можех да направя, освен да захапя. Сега вече знаете причините, довели ме до тази книга.

— Ужасно, да ви принуди по такъв начин! — възмути се Карин.

— А сега какъв е проблемът ви? — запита Колинс.

— Проблемът е в това, че Тайнън ме измами. Преди две седмици той ми предаде цял кашон материали за допълнително проучване във връзка с книгата — книжа, магнетофонни ленти, какво ли не. Целта му беше да подбера и направя копия на някои от тях. Доста бяха книжа на починалия главен прокурор, а другите — документи на Тайнън. Приготвях копия, за да мога да му върна оригиналите. Вчера, когато преглеждах част от тези материали, открих един меморандум на Тайнън до Бакстър — явно бе забравил за него, — където препоръчваше на главния прокурор да не разрешава влизането на Еми Хендърсън в САЩ като нежелан чужденец. Меморандумът бе писан, след като се бяхме уговорили, че ще уреди приемането й в САЩ. Все още възнамеряваше да ме наказва за първоначалния ми отказ. Можете да си представите какво изпитвах. Искаше ми се да хвърля в лицето му тази подла измама, но се страхувах. Не знаех какво да сторя. Изведнъж се досетих, че копие от този меморандум се намира в отдела за имиграция и натурализация и че тази служба е под ваш контрол. Ето, това е втората причина да искам да се срещна с вас още тази вечер: да ви помоля да ми помогнете.

Колинс не се колеба нито миг.

— Да, имиграцията е един от моите отдели. Овластен съм да утвърждавам или отхвърлям приемането на чужденци в САЩ. Ще бъда много радостен да прегледам папката на вашата Еми, а вие ми изпратете всички документи, придружаващи молбата й. Ще преразгледам случая и ако се окаже, че тя е такава, каквато твърдите…

— Гарантирам за нейната почтеност — намеси се Йънг.

— … тогава ще пренебрегна препоръката на Тайнън и ще се погрижа да бъде приета.

— Мистър Колинс, не мота да ви кажа колко щастлив ме направихте. Не можете да разберете какво значи то за мен. Не знаете какво ви дължа.

— Зная, обаче какво ви дължа аз — усмихна се Колинс, — но това не е най-важното. Важна е справедливостта.

Карин беше единствената все още неспокойна.

— Искам да помогнеш, Крис, но се страхувам от Тайнън. Това няма да му хареса и може да си отмъсти.

— Не се безпокой, зная как да изпипам работата — той погледна Йънг. — Продължавайте работата върху книгата, все едно, че нищо не се е случило. Ще се погрижа всичко да се уреди бързо. Той няма да разбере.

Карин се поотпусна, но тревогата й бе все около Тайнън.

— Често ли върши такива неща? Искам да кажа, Тайнън да се намесва в живота на хората? Да се държи по такъв начин? Това е невероятно.

Преди да се върне отново към храната си, Айшмъил Йънг поклати глава.

— Няма друг като него. Със своя апарат за разследване той е всесилен. По дяволите, сигурен съм, че Върнън Т. Тайнън знае всичко за моя, вашия и живота на вашата съпруга. Стигнах до заключение, че той е най-могъщият човек в страната ни. Или, ако все пак не е, ще стане, прокара ли се веднъж 35-та поправка.

— Тя няма да мине — отвърна спокойно Колинс. — Не утре, а вдругиден тя ще бъде мъртва, а всички ние живи отново. Така че не се тревожете за Тайнън. Яжте, пийте и бъдете радостни. Тази вечер празнуваме.

 

 

Когато Карин Колинс, преоблечена в изисканата си небесносиня нощница, се появи в спалнята, всички лампи бяха загасени с изключение на една-единствена — нейната нощна лампа. Електронният часовник до нея показваше един без десет след полунощ. Съпругът й беше вече легнал, с глава потънала дълбоко във възглавницата и с гръб към нея. Тя повдигна одеялото и се мушна в другата половина на огромното легло. Опряла се на лакътя си, тя се наведе над Крис. Очите му бяха затворени.

— Благодаря ти за хубавата вечер, мили — пошепна тя.

— Е-хъ — промърмори той отмалял.

Тя наклони глава и опря устните си до страната му.

— Лека нощ, скъпи. Толкова си изморен. Спи спокойно.

Стори й се, че го чува да казва лека нощ. Погледна няколко пъти към него и накрая се отпусна по гръб на своята половина, без да угаси лампата. Погледът й се зарея из тавана. Мисълта й отлетя назад към вечерята, към „Жокей Клъб“, към този дребен, отпуснат писател, наречен Айшмъил Йънг.

В началото на вечерята той бе казал: „Директорът знае всичко.“ По-късно беше казал: „По дяволите, сигурен съм, че Върнън Т. Тайнън знае всичко за моя, вашия и живота на вашата съпруга.“ Замисли се върху това и мисълта й отлетя далеч назад, по времето във Форт Уърт, Тексас. Почувствува как се заражда тревога в нея и внезапно се уплаши.

Обърна глава към мъжа си, опря поглед на тила му и облиза засъхналите си устни. Все още имаше време да говори. Трябваше да говори, макар и за неприятни неща, споделяни, когато двете глави са на една възглавница.

— Крис: — повика тя. — Крис, мили, налага ми се да ти кажа нещо, нещо, пропуснато досега от мен. То напира в мен. Отдавна трябваше да ти го кажа, защото ти трябваше да го знаеш. Отнася се за времето малко преди да се срещнем. Моля те, слушай, мили. Позволи ми да говоря. Ще бъдеш ли така добър, скъпи?

Почака за отговора му и го чу — той леко похъркваше.

Твърде късно.

С тревожна въздишка тя се извърна настрана от него, угаси лампата и главата й потъна дълбоко във възглавницата, с очи, вперени в тъмата. Потрепера, като си спомни миналото, и се помъчи да види бъдещето. Затвори очи, отпусна се, докато сънят започна да замъглява мислите й.

Може би, помисли тя — последната й успокоителна мисъл, — се държа като дете и глупачка, уплашена от нощта. Не съществуват чудовища, а само хора, хора като теб и мен. Лека нощ, Крис. Заедно сме защитени, нали? С тази мисъл тя почувствува как потъва дълбоко, дълбоко, до мястото, където започват сънищата.

 

 

На седмия етаж в зданието на Едгар Хувър Хари Адкок току-що завърши лекия обяд в кабинета си, излезе и се отправи към асансьора. През този неделен следобед, както беше всеки ден от получаването на свръхсекретната задача, целта му беше компютърният комплекс на ФБР в отдалечената част на първия етаж. Спускайки се с асансьора, Адкок си припомни точните думи, с които Тайнън определи задачата му.

Започни с нашия главен прокурор Колинс. Искам ФБР да проведе съвсем секретна проверка за него… Искам да бъде проверен десет пъти по-цялостно, отколкото първия път… Проследете всеки, свързан по някакъв начин с него по всяко време от живота му.

Без да губи време, Адкок се свърза с двама от най-умелите мъже в отдела за специални задачи. По-едрият беше внимателно подбран сред 10 000 агенти, работещи вън от главната квартира. Задачите му бяха също извън нея. Тези агенти бяха привлечени не само поради големия им опит и ловкост, но главно заради личната им лоялност към шефа. По-дребният беше взет измежду най-доверените и затворени в себе си хора от персонала, работещ в главната квартира. Той трябваше да съсредоточи усилията си върху така наречената работа с документи. И двамата бяха започнали разследването на Колинс незабавно. Подхванаха работата си тихо и незабележимо и в дните оттогава бяха доставили немалко материали. Извадиха живота на Колинс на длан, а също така и живота на неговите роднини, близки и приятели.

До вчера резултатите бяха напълно разочароващи за Адкок. Всичко, открито за Колинс и близките му, беше законно, правдиво, честно, почтено и потвърждаваше първоначалното разследване на ФБР. Беше проверено почти всичко. Никъде не се откри ни най-малка пукнатина. Това беше толкова неестествено, че Адкок не можеше да го повярва. Твърде много се бе търкалял във ФБР, беше видял толкова много от лошите страни на живите същества, за да повярва в съществуването на добродетел. Ако ровиш достатъчно дълбоко, достатъчно продължително и достатъчно настойчиво, все ще опреш рано или късно до мръсотия.

Разбира се, докладваше на Тайнън в общи линии как върви проучването. Тъй като директорът никога не се интересуваше от подробности, а само от крайния резултат, Адкок никога не бе донасял на шефа си за ежедневния неуспех да се доберат до нещо практически ценно. Беше му казал само, че работата се движи — всяка нишка от Олбъни до Окланд биваше проследявана.

Надяваше се днешният ден да бъде по-добър и че ще се открие нещо задоволително и заслужаващо да бъде докладвано на шефа.

Като стигна до първия етаж, Адкок мина покрай изкусно изработения фонтан и се насочи към компютърния комплекс на ФБР. Отворил вратата, той се зачете в табелката: ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР ПО НАЦИОНАЛНА ПРЕСТЪПНОСТ НА ФБР. Изведнъж се почувствува по-сигурен. След това погледът му се плъзна върху електронната апаратура в огромната зала — контролната пишеща машина, контролната конзола, магнетофонното устройство, принтера с капацитет 1100 реда в минута — и се почувствува още по-уверен. Нито една човешка постъпка не би избягнала откриването й чрез тези устройства, така както слабият човек не би успял да се укрие от преследващите го кръвожадни кучета.

Адкок потърси Мери Лемпърт. Тя беше старши офицер за свръзка и неговият главен контакт с комплекса. Като не успя да я открие, попита една от операторките къде е. Казаха му, че току-що е излязла и ще се завърне всеки момент. Адкок намери стол и седна да я изчака.

Докато оглеждаше отново мрежата от компютри и си припомняше отдела за идентификация на по-горния етаж, и агентите, плъпнали из страната, Адкок предусети, че ще получи добри новини за шефа си рано или късно. Просто беше въпрос на време.

Тъй като беше свикнал с езика на статистиката, докато чакаше, мислите му се върнаха отново към цифрите.

Мрежата от компютри. За да се подхранва тя със сведения, до нея достигаха данни от 40 000 федерални, щатски и градски агенции, разположени в петдесетте щата. Такива данни се събираха и натрупваха не само за хора, които вече са били арестувани, не само за потенциални престъпници или смутители на обществения ред, но изобщо за недоволните от властта, за конгресмени, за официалните лица от управлението, за критиците на правителството — по дяволите, практически за всеки гражданин над десетгодишна възраст. Да вземем досиетата на арестуваните досега. Около 49% от цялото население биват арестувани поне веднъж, докато са живи, като включим тук и пътните нарушения. Най-малко по веднъж биват арестувани 90% от цветнокожото мъжко население и 60% от белите мъже. Данните за всички арести се съхраняват тук. Само през тази година, според темповете на престъпността, включително и избягалите при пътни инциденти, ще бъдат арестувани около 9 000 000 души. Около половината от тях ще бъдат освободени по различни причини, но данните за ареста им си остават на съхранение. Тук се намират зарегистрирани 275 000 000 полицейски доклада, 350 000 000 истории на заболявания, 290 000 000 психиатрични случая и 125 000 000 копия за търговски сделки.

Отделът за идентификация. Всеки ден тук пристигат 34 000 нови комплекта от пръстови отпечатъци — около 15 000 от тях идват от полицейските служби, а около 19 000 от правителствените агенции, банките, застрахователните компании, бюра за лицензни и други източници. Това е всеки ден, можеш ли да си го представиш. През 1975 година ФБР разполагаше с 200 000 000 пръстови отпечатъка. Днес те са може би вече 250 000 000. Една трета от картите с пръстови отпечатъци се съхраняваха в папките за криминалните, а две трети в гражданските папки.

Агенти на ФБР из цялата стана. Там работят повече от 10 000 души, включително оперативните, заети в настоящото проучване. Те са в контакт с обектите — роднини, приятели, познати, служебни връзки, училища, клубове, магазинери, банкери, доктори, юристи и т.н. Да, те работеха, като извършваха инсталиране на подслушвателни уредби, следене на граждани, внедряване на информатори, фотоснимки. Всички те действуват, като нахлуват в незаети в момента апартаменти и къщи, изследват съдържанието на кофите за боклук, отварят, преглеждат и затварят писмата на гражданите.

Страхотно! Кой може да се измъкне от армията на Тайнън? Само да имаш някакво петънце, то ще бъде непременно открито.

Хари Адкок се чувствуваше доволен, че бе извършил мисловен преглед на всички тези факти. Това подобри самочувствието му.

Потокът на мислите му беше прекъснат от женско лице, навело се близо до неговото. Усети парфюма й, преди тя да му пошепне:

— Привет, Хари.

Той повдигна глава. Мери Лемпърт се бе завърнала.

— Принудих ли те дълго да чакаш? — запита тя.

— Не, не. Има ли днес нещо ново?

— Ела в кабинета ми.

В нейната малка, строго подредена стая той седна срещу бюрото й. Проследи я с поглед до огнеупорната каса, докато тя я отвори. Правеше му удоволствие да я наблюдава и отново се възхити от вкуса на шефа си. Тя не приличаше на старши офицер за свръзка, но това и не беше необходимо, тъй като не бе единственото й задължение, припомни си Адкок. Продължаваше да я наблюдава, докато отваряше чекмеджетата. Мери Лемпърт беше тридесет и две годишна, висока около метър и седемдесет. Прическата й беше пухкава, очите й — студено зелени, носът — къс и широк в основата, устните й — влажни и чувствени. Роклята й беше прилепнала по гърдите, високи и твърди, и по изваяните й бедра, където се очертаваха ръбовете на бикините й.

Покритото с акне лице на Адкок се отпусна в доволна усмивка. Тя се обърна към него.

— Ето — каза тя, като му подаде голям служебен плик. — Тук са най-пресните сведения за последните двадесет часа.

Той отвори плика, прегледа набърже съдържанието му и когато приключи, отвращение бе заменило доволството по лицето му.

— По дяволите. Пак нищо.

— И аз си помислих същото — кимна Мери. — Прилича на рапорт за поведението на ученици.

— Длъжни сме да продължаваме, Мери. Шефът очаква…

Телефонът зазвъня и той прекъсна, докато Мери отговори.

— О, наистина ли? — чу я Адкок. — Идвам веднага.

Адкок я погледна въпросително.

— Отделът за идентификация — каза тя. — Почакай ме! Връщам се веднага. Във връзка с нашия случай е. Не зная какво точно.

Отправи се към вратата, а той отново я измери с поглед, зазяпал се в очертанията на бикините й, прозиращи под роклята. Не бива да забрави да я посъветва да носи именно тази рокля, когато се яви следващия път пред шефа.

Това върна мислите му отново към Върнън Т. Тайнън — към собствените му задължения към Тайнън, как винаги беше правил всичко възможно да зарадва Тайнън и да го задоволи, как и сега не биваше да го разочарова в преследването на този предател Колинс. Никога досега не беше го разочаровал и нямаше намерение да стори това сега, когато залогът беше толкова голям. Тайнън винаги се бе грижил за него и, по дяволите, той бе готов да даде живота си за Тайнън, ако това е необходимо.

Той знаеше много добре как хората в този гаден град говореха за техните отношения. Той винаги бе подозирал такива разговори, но се убеди, когато през една нощ включиха подслушвателните уредби при весело събиране на членове от висшето общество на Вашингтон — типове от Конгреса, хора от Държавния департамент и тем подобни — и той прослуша лентата с клюките и смеховете на част от тях. Беше чул за Върнън Т. Тайнън и Хари Адкок, тези двама стареещи хомосексуални типове. Той винаги бе знаел, че се разпространяват такива приказки, но тук го имаше черно на бяло: Тайнън и той били педерасти. Никога не бе побеснявал така. Не понеже това имаше някакво значение, но му звучеше много тъпо и несправедливо.

Наистина, Адкок обичаше Тайнън, но както мъж може да обича мъж, без да е хомосексуален. По дяволите, той обичаше Тайнън и го боготвореше. Колкото до останалото, Адкок наистина някога бе имал връзка с жена — толкова отдавна, че не можеше вече да си спомни чертите й, — но беше умряла, преди да успее да се ожени за нея, по времето, преди да постъпи във ФБР. Тайнън не беше неин заместник, а по-скоро баща, какъвто той никога не бе имал, спомняйки си само за сиропиталището от времето на неговото детство. Всъщност имало бе жени в живота му по време на началните му години във ФБР, само партньорки в леглото, но щом се издигна в службата, когато Тайнън пое кормилото, вече нямаше други. Беше посветил себе си само на ФБР и Тайнън и никому другиму. Беше поел, без да се заклева, обет за безбрачие и преданост на ФБР като божия заповед за цял живот.

Що се отнася до Тайнън, тези умници от компанията не можеха да се досетят, че той е съвсем нормален с жените, само че е внимателен и дискретен, съобразявайки се с особеното си положение. Веднъж седмично, доколкото си спомняше Адкок, Тайнън биваше посещаван от някоя млада жена, изпращана му от благодарна сводница в Балтимор. Понеже Тайнън не смееше да се ангажира дълбоко, държеше тези жени по-далеч от себе си. Позволяваше им само ежеседмичното посещение и нищо повече.

Преди три години, когато сводницата умряла или преустановила работата си, Тайнън бе потърсил нов изход за сексуалните си нужди. Налагаше му се да бъде много предпазлив, но за щастие откри отлично разрешение. Във ФБР започнаха да постъпват на работа повече жени, не само като секретарки и чиновнички, но и като специални агенти и компютърни операторки. Когато се откри възможност за назначаване на жени като офицери за свръзка в компютърния комплекс, Тайнън разпореди на Адкок сам той да преглежда женските молби и най-внимателно да проверява най-хубавите от тях по отношение опита им с компютри… и сексуалната им отстъпчивост, а след това да назначава най-талантливите.

Мери Лемпърт получи служба — Тя се състоеше от пет дни седмично работа във ФБР и една нощ от седмицата в дома на Тайнън, разположен в предградията. Една вечер от седемте — всеки петък — Мери Лемпърт, взела за камуфлаж под мишница папки, влизаше в строго охраняваната къща на Тайнън в Джорджия, близо до Рок Крийк Парк. Започваха срещата си с три-четири чашки алкохол. После тя го разсъбличаше, а след това и себе си и започваха любовната игра — като по часовник в продължение на три години всяка седмица. Кои, по дяволите, бяха тези умници, говорещи, че Върнън Т. Тайнън не е нормален?

Боже, помисли си Адкок, яко ще се раздрусат тези клеветници от столицата, ако узнаят колко нормални са директорът и неговият първи заместник — може би най-нормалните човешки същества (с изключение на президента) в това общество на ненормални. От друга страна, мислеше си Адкок, беше съвсем нормално за него самия да се постави напълно на разположение на Тайнън, да бъде лоялен и предан слуга на наистина най-великия човек в Съединените американски щати. Това беше причината да се старае да не разочарова Тайнън по този така значим проблем — разследването на Колинс. И въпреки всички техни усилия все още не се намираше никаква пукнатина.

Беше започнал да изпада отново в потиснато настроение и обезкуражаване, когато осъзна, че Мери Лемпърт стои пред него, излъчваща сияние. Тя постави радостно на коленете му карта с комплект от пръстови отпечатъци и купчина листа.

— Чудесни новини, Хари.

— Какви? — сепна се той.

— От разследването на Колинс. Току-що пристигнаха. Виж сам.

Той взе картата с пръстови отпечатъци, изследва я объркан и започна да прелиства страниците една по една. Объркването му бързо изчезна.

— Боже мой! — извика той и неговото лице също грейна.

На следващата сутрин в осем без десет минути Колинс довършваше бръсненето си пред огледалото в банята. Наведе се над раковината и изми лицето си с топла вода. След като се изправи, започна да си тананика, взрян в образа си в огледалото. Напоследък то отразяваше тясно, удължено лице, постоянно изнурено, и го караше да изглежда по-стар от годините си. Тази сутрин обаче лицето му се стори свежо и гладко като на млад атлет. Тази промяна сигурно се дължеше на все още повишеното му настроение.

Откакто преди два дни разбра по телефона от Мейнърд, че той е готов да си подаде оставката и да се изкаже срещу 35-та поправка, Колинс беше постоянно в добро настроение. Дори последната новина, подсказана от Айшмъил Йънг, че е тайно проучван от ФБР, не беше снижила високия му дух. Вчера на няколко пъти, разсъждавайки върху поведението на Тайнън, той претегляше възможността да се яви пред директора и да го притисне с известните му факти. Сигурно това щеше да постави Тайнън в тежко положение и ще го принуди веднага да спре разследването, но накрая реши, че не дава пет пари за действията на Тайнън срещу него. Ще остави Тайнън да разиграва безплодната си игра. Първо, защото Тайнън не би научил нищо. В миналото на Колинс и в сегашните му действия нямаше нищо за скриване. От друга страна, борбата с Тайнън вече бе завършила. Колинс съзнаваше, че сега козовете са в ръцете му. Последният удар върху Тайнън беше склоняването на Мейнърд да говори публично. С този удар цялата тактика на противниците му беше ликвидирана. Мечтата на Тайнън да заграби диктаторска власт чрез поправката щеше да рухне в момента, когато Мейнърд издигне в Сакраменто гласа си срещу нея. Дори мистериозното оръжие на Тайнън, документът R, каквото и да означава той, ще се превърне в ненужна вещ. Въпреки предсмъртното послание на Бакстър, че този документ трябва да бъде изложен на показ, той ще се превърне в излишен къс хартия от гърмящия глас на Мейнърд.

Изсушил лицето си с кърпата, Колинс взе чиста синя риза и я облече. През това време си представяше как демокрацията ще възтържествува в САЩ. Часовникът на поличката до огледалото показваше точно осем вашингтонско време. Това означаваше, че сега е пет часът сутринта в Калифорния. Мейнърд сигурно вече се вдига от леглото и се подготвя за двучасовото си пътуване с колата от Палм Спрингс до Лос Анджелис. Там, в девет часа, тъкмо когато Колинс тука ще излезе в обедна почивка, Мейнърд ще провежда своята пресконференция, ще смае нацията с оставката си, ще смае цяла Калифорния с подканата си законодателите да отхвърлят 35-та поправка. След това, в три часа следобед, точно когато Колинс тук приключва работата си, Мейнърд ще, излага, своето шокиращо решение най-напред пред законодателната комисия на Камарата на представителите, а след това пред същата комисия на Сената.

Няколко часа по-късно Камарата на представителите ще проведе гласуване на предложената конституционна поправка, а след това и Сенатът. Тя дори няма да достигне до Сената. Ще бъде погребана още при първото гласуване в Камарата. Точната преценка на Мейнърд, неговото влияние и престиж ще разтърсят Калифорния в този ден.

Изненадан, Колинс осъзна, че си подсвирква: „Слава, слава, алилуя“, каза си, че това е неприлично, и спря. Тъкмо оправяше възела на връзката си, готов да се присъедини към Карин за лека закуска, когато на вратата на банята се почука.

— Крис?

— Да?

— Един човек иска да се срещне с теб. Мистър Дориън Шилър, казва, че е твой приятел.

— Дориън Шилър — отвори Колинс вратата.

— Това име ми е неизвестно, поради това не го поканих вътре. Ще му кажа…

Тъкмо Карин се обръщаше, Колинс я хвана за рамото.

— Не, почакай, Карин. Това е новото име, дадено от мен на Доналд Редънбоу.

— Кой?

— Няма значение, ще ти обясня по-късно. Той е наистина приятел. Покани го, идвам веднага.

Докато жена му се запъти към входа, за да посрещне Редънбоу, Колинс взе сакото си и го облече. Чудеше се какво може да иска Редънбоу от него по това време. След завръщането им от Арго Сити се бяха срещали само веднъж, въпреки че всеки ден говореха по телефона. Беше го настанил в двустаен апартамент в хотел „Медисън“, разположен на 15-та и М улици. Беше го снабдил с всички налични бележки и издирвания върху подготвяния от него план за борба с престъпността и безредиците в страната. Целта на този план беше да замени 35-та поправка. Колинс искаше да го представи на президента по време на първото събиране на кабинета, което щеше да последва отхвърлянето на поправката от калифорнийските законодатели.

Появяването на Редънбоу тази сутрин беше изненада. Колинс му бе дал ясно да разбере, че ще е най-добре да не напуща хотела, даже да стои само в стаята си. Редънбоу беше твърде добре известен във Вашингтон. Въпреки че външността му беше значително променена, добре познаващ го човек можеше да го разкрие. Това можеше да доведе до неприятности, дори до ликвидирането му. Той беше необходим на Колинс във Вашингтон само за времето, докато подготвят новия законопроект за престъпността. В същото време Колинс се стараеше да му намери прилична работа в някой малък град, много отдалечен от столицата.

Угрижен, Колинс влезе в дневната. Очакваше да намери Редънбоу седнал, но той възбудено кръстосваше стаята. Карин стоеше до масата, като нареждаше закуската на поднос.

— Доналд — поздрави го Колинс. — Не те очаквах. Запозна ли се с жена ми?

Редънбоу се закова, сякаш не беше чул въпроса му, но Карин се намеси, че вече са се представили един на друг, и добави:

— Приготвила съм сок, кафе и препечени филийки. Ще ви оставя да си поприказвате насаме — и напусна стаята.

Когато Редънбоу спря поглед върху Колинс, лицето му изразяваше истинско страдание.

— Лоша новина — промълви най-сетне той, — много лоша новина, Крис! — Преди Колинс да реагира, Редънбоу продължи бързо: — Телевизията предава това от шест часа сутринта, когато се събудя, винаги включвам телевизора. Имах намерение да ти позвъня по телефона, но не можах да открия къде съм записал домашния ти номер, така че дойдох направо тук.

Колинс не помръдна. Имаше предчувствие за бедствие.

— Какво се е случило, Доналд? Изглеждаш съсипан.

— Най-лошата възможна новина. — Дишаше като астматик. — Крис, не знам как да ти го кажа…

— По дяволите, какво има най-сетне?

— Председателят на Върховния съд Мейнърд и жена му са били убити тази нощ в леглата им, убити от най-обикновен крадец.

Колинс почувствува, че краката му се подкосяват.

— Мейнърд… убит? Аз… не мога да повярвам.

— В Палм Спрингс, около два и половина сутринта. Мейнърд и жена му Абигейл са спели. Доколкото може да се досети човек, някакъв тип се е промъкнал през черния вход, а след това е влязъл и в спалнята им. Явно Мейнърд се е събудил. Опитал се е да стане от леглото или изобщо извършил някакво движение. Престъпникът е стрелял два пъти с 9-милиметров валтер, улучил го е в гърдите и в главата и го е убил моментално. Това е разбудило мисис Мейнърд и подлецът е изстрелял три куршума и в нея…

— О, боже, никога не бях чувал подобно нещо!

— Бях раздрусан до дъното на душата си. Не знаех как да ти го съобщя.

Колинс обикаляше стаята, като удряше отчаяно юмрук в дланта на другата си ръка.

— Такава трагедия! Кой би могъл да си го представи? Искам да кажа, не само това безсмислено убийство на един от най-великите мъже на нацията… действително от най-великите, но и рухване на нашата последна надежда да поставим край на заплахата от пъклена диктатура. По дяволите, накъде е тръгнала тази държава?

— Искаш да кажеш, накъде ще тръгне — уточни Редънбоу. — Къде ти е телевизорът?

— Оттатък — отвърна Колинс, запътил се по коридора.

— От шест часа сутринта телевизията предава директно от Палм Спрингс. — Редънбоу последва Колинс. — Дай да разберем какво става.

Влязоха в кабинета на Колинс, така препълнен с книги, че наподобяваше библиотека. Приемникът беше вграден направо в стената. Редънбоу седна на кушетката, а Колинс включи телевизора, като дооправи картината и тона. Колинс примъкна креслото си по-близко до телевизора и се настани в него. Зачака, онемял от напрежение.

На екрана се появи вилата на трагично загиналите. Ограждаше я кордон полицаи. Облечени цивилно детективи влизаха и излизаха през отворената врата. Малко странично се бяха струпали съседи, някои от тях още в нощно облекло, застанали като ударени от гръм.

Камерата беше уловила вече телевизионния репортер.

— Това е сцената, където се е разиграла трагедията преди по-малко от три часа — подхвана той. — Тук, на тази малка, спокойна улица, в най-известния калифорнийски курорт, почти запустял в летните горещини, намериха смъртта си от ръката на неизвестен убиец председателят на Върховния съд на САЩ Джон Мейнърд и съпругата му Абигейл Мейнърд. Телата бяха изнесени преди малко повече от час. Също така е прибран и трупът на убиеца, с все още неизяснена самоличност, повален от куршумите на полицията, преди да успее да избяга. А сега да ви съобщя още веднъж известното ни за случилото се рано тази сутрин в Палм Спрингс, Калифорния.

Колинс седеше като хипнотизиран и слушаше.

Убиецът явно е бил запознат с вътрешността на къщата. След като е влязъл през задния вход, се е насочил към спалнята, с намерение да открие скъпоценностите на мисис Мейнърд. Нахлуването му в стаята е разбудило мистър Мейнърд. Полицията предполага, че Мейнърд, проумял какво става, се е понадигнал и натиснал алармения бутон на стената. Тази алармена система е била монтирана от местната полиция преди няколко години, за да повиши сигурността на такъв изтъкнат гражданин. Тя подавала тревожния сигнал направо в полицейското управление и там са били готови да действуват веднага.

В това време убиецът, като видял, че Мейнърд се раздвижва, го е застрелял. Когато мисис Мейнърд се изправила в леглото, застрелял и нея. Убийството на двамата е било извършено за броени секунди. Вместо да бяга, убиецът е останал в спалнята, за да осъществи намеренията си. Неосъзнал, че Мейнърд е включил сигнализацията, убиецът е претършувал стаята за пари и скъпоценности. Прибрал огърлицата и пръстените на мисис Мейнърд, той открил също портфейла на съпруга й и се оттеглил по същия път, по който влязъл, като се запътил по тротоара към наетия от него в Лос Анджелис плимут. Внезапно попаднал в светлината от прожектора на насочената към него полицейска кола. Започнал да бяга, после спрял, обърнал се и открил огън по полицаите, излезли от колата. В отговор вихрушка от куршуми го простряла на тротоара. Освен откраднатите вещи в джобовете му не били открити никакви документи. Самоличността му остава неизвестна. Като привърши дотук, репортерът обяви:

— Сега включваме нашето студио в Лос Анджелис, за да ви предадем най-последните разкрития по убийството на председателя на Върховния съд и мисис Мейнърд.

— Каква полза? — изпъшка дълбоко отчаян Колинс.

— Вземи цигара — предложи му Редънбоу пакетчето си.

Колинс измъкна колебливо цигара, а после я постави върху масичката.

— По-добре преди това да пийнем кафе.

Той се надигна тежко, отиде до дневната и се завърна с лека закуска на подноса, приготвен от Карин. Наля кафе за Редънбоу и себе си, взе чашата и се намести в креслото си, насочил поглед към телевизора.

Зад полуосветената си масичка говорителят пое току-що поднесения му лист.

— Ето какво още е станало известно — започна говорителят. — Пристигането на председателя на Върховния съд Джон Мейнърд завчера в Лос Анджелис беше нещо неочаквано. Никой от колегите и близките му не може да обясни това внезапно и непланирано пътуване. Сега обаче разполагаме с известни разяснения. Веднага след пристигането им в Лос Анджелис той и съпругата му поели към зимната си резиденция в Палм Спрингс. На следващата сутрин мистър Мейнърд се е свързал по телефона със стар свой приятел в Сакраменто, говорителя на Камарата на представителите Джеймз Гъфи. Казал му, че на следващия ден следобед, т.е. днешния следобед, възнамерява да долети в столицата на щата, за да говори пред законодателната комисия на Камарата. Допълнил, че желае да дискутира с членовете й 35-та поправка, преди да бъде поставена на гласуване. Джеймз Гъфи бил много зарадван и му обещал да го впише като последен и най-важен свидетел на комисията. Тази сутрин Гъфи заяви, че не знае какво е било отношението на Мейнърд към поправката, тъй като при разговора им не било споменато дали ще говори против нея, или за нея. Гъфи добавил, че по време на разговора е изразил учудването си по повод пристигането на Мейнърд в Палм Спрингс извън сезона. Мейнърд му отговорил: „Нужно ми е спокойно място, където ще мога да обмисля дълбоко някои неща. Възнамерявах да напиша тук изказването си пред комисията, но в последния момент реших да използувам времето, за да го обмисля по-дълбоко, а утре да се изкажа направо. Напълно съм убеден какво трябва да кажа.“ И ето сега смъртта заглуши гласа на председателя на Върховния съд и ние никога няма да узнаем какво е било мнението му за решителното гласуване на 35-та поправка в Калифорния. Научихме също, че преди да се яви в Сакраменто, мистър Мейнърд е планирал да проведе пресконференция в хотел „Амбасадор“ в Лос Анджелис. Ако беше жив, тази конференция само след няколко часа щеше да бъде в ход. Току-що ми предадоха, че секретарят по печата на президента е готов да прочете изказването на президента Уодсуърт по повод жестоката и ненавременна смърт на председателя на Върховния съд. Включваме кореспондента ни от Белия дом във Вашингтон…

Колинс обърна гръб на екрана и погледна Редънбоу.

— Струва ми се, че това е и нашето погребение, Доналд.

Редънбоу кимна уморено.

Колинс въздъхна тежко. Началният шок бе преминал и сега се чувствуваше страшно потиснат.

— Знаеш ли, не мога да си спомня да съм преживял нещо по-лошо през целия си живот — и той посочи към екрана. — Сега страната е в техни ръце.

— Страхувам се, че е точно така.

И двамата замълчаха, като обърнаха погледи към телевизора. Секретарят по печата довършваше превъзнасянията и съболезнованията на президента Уодсуърт. Вниманието на Колинс намаля.

Думите на президента бяха надути, банални, а понякога и неискрени: „Когато смъртта грабне велик човек, част от човечеството си отива с него. Не се съмнявайте във величието на Джон Мейнърд. Днес той се приобщава към пантеона на безсмъртните, старали се с всички сили да насадят правдата върху тази земя. Тук са Маршал, Брандис, Холмс, Уорън и до тях се издига на същата височина Джон Мейнърд. Сега наистина той се приобщава към вековете на миналото.“

А заедно с него и демокрацията ще отиде там, помисли си Колинс. Мъртъв — останка от миналото. Без Мейнърд вълната на бъдещето беше 35-та поправка — и Върнън Т. Тайнън — и страната ще бъде скалъпвана по негов модел.

Току-що помислил за Тайнън, и чу името му от екрана.

— … Върнън Т. Тайнън. В този момент ви пренасяме в кабинета на директора на Федералното бюро за разследване.

В същия миг на екрана изплува познатата малка глава над широките рамене на Тайнън. Върху покритото му с белези лице бе нагласена маска на печал. Започна да чете от лист хартия:

— Това брутално и безсмислено убийство на един от най-изтъкнатите хуманитаристи у нас е неподдаваща се на описание с обикновени думи загуба. Председателят на Върховния съд Мейнърд беше приятел на цялата нация, мой личен приятел, приятел на истината и свободата. Неговата загуба нарани цяла Америка, но поради това цяла Америка ще стане по-силна, за да надживее престъпността, беззаконието и насилието. Сигурен съм, че ако Мейнърд беше жив, би поискал от нас да погледнем на подобна трагедия в по-широка перспектива. Трябва да се постави точка на това систематично избиване на нашите водачи и граждани, така че американците да могат да крачат из улиците и да спят в леглата си с ясното съзнание, че те са свободни и защитени хора.

Тайнън вдигна очи към камерата и сякаш срещна погледа на Колинс, поокашля се и продължи:

— За щастие, злият убиец на Мейнърд не успя да избяга. И той срещна насилствена, но справедлива смърт. Току-що бях уведомен, че убиецът е напълно идентифициран, самоличността му ще бъде обявена много скоро от ФБР. Засега е достатъчно да ви съобщя, че той е престъпник рецидивист, с цял списък от арести. И, представете си, такъв човек е бил свободен, позволено му е било да броди из улиците само поради погрешното и свободно тълкуване на закона за гражданските права. Ако този закон бе поправен преди един месец, това ужасно престъпление може би щеше да бъде избягнато. Въпреки че 35-та поправка щеше да влезе в действие само в случаи на конспирация против властта или организирана революция, самото й одобряване щеше да създаде положителна атмосфера и да причисли убийствата като днешното към миналото. Този ден на дълбока скръб ще ни служи за урок. Нека полагаме усилия заедно, ръка в ръка, за да направим Америка сигурна и да я запазим силна.

Лицето на Тайнън изчезна и се появи отново говорителят.

Колинс изви креслото си към Редънбоу и загърби телевизора. Бе побеснял от гняв.

— Това копеле Тайнън, как смее той? Чу ли го? Да използува за проклетата си поправка смъртта на Мейнърд, преди трупът му още да е изстинал.

— И да извърта нещата така, сякаш Мейнърд е очаквал с отворени обятия поправката му — добави Редънбоу и посочи към екрана. — Погледни. Струва ми се, че се готвят да идентифицират убиеца.

— Каква ще е ползата сега? — отвърна Колинс, но въпреки това насочи вниманието си към предаването.

— Да — казваше говорителят, — установена е вече самоличността на убиеца. Току-що бе потвърдена и дадена на средствата за информация. Убиецът е Рамон Ескобар, тридесет и две годишен, беглец от Куба, е американско гражданство, жител на Майями, Флорида. Ето и снимките му от папките на ФБР…

Веднага върху екрана се появиха двете снимки, фас и профил, на Рамон Ескобар. Грозен, мургав млад човек, с къдрава коса, дълги бакенбарди, хлътнали бузи и голям белег на долната челюст.

— О, не! — извика Редънбоу. — Не…!

Изплашен, Колинс се извъртя към него. Редънбоу се бе изправил и краката му се бяха разтреперили. Насочил пръст към екрана, той се мъчеше да проговори нещо, а очите му щяха да изскочат от орбитите си, лицето му без капка кръв.

Объркан, Колинс се изправи и се спусна към него. Насоченият към екрана пръст се бе превърнал в застрашително размахал се юмрук. От разтреперания му глас най-сетне се оформиха думи.

— Това е той, Крис! — крещеше Редънбоу. — Той е, същият!

— Доналд — сграбчи го Колинс, — съвземи се. Какво има?

— Виж го там, убиеца на Мейнърд! Той е онзи, когото видях! Чу ли името му? Рамон Ескобар. Чух го още там, на Фишър Айлънд при Майями през онази нощ. Лицето… същото лице, познавам го, човека от Фишър Айлънд… на когото Тайнън ме накара да предам 750 000 долара… същия… той взе три четвърти милион от мен. Крис, за бога, знаеш ли какво означава това?

През това време лицето на Ескобар изчезна от екрана. Колинс изключи телевизора. Обърна се разтреперан, като си спомни историята на Редънбоу за освобождаването му от затвора в Люисбърг, за изкопаването на милиона долари, за пренасянето на три четвърти от него до Фишър Айлънд с моторница, за да ги предаде на двама мъже, определени от Тайнън да ги вземат.

И ето, сега стана ясно, че убиецът на Мейнърд е единият от тях.

— Вярвай ми, това е същият човек, Крис! А то означава, че Тайнън се нуждаеше от моите пари, за да ликвидира Мейнърд. Означава, че ме извади от затвора, за да сложи ръка на достатъчно пари за плащане на професионален убиец, пари, чийто източник не може да бъде разкрит. Тайнън е организирал убийството. Бил е готов да отиде до всякакви крайности, за да попречи на Мейнърд да ликвидира неговата поправка, дори дотам, че да ликвидира самия Мейнърд.

— Спри се! — възрази остро Колинс. — Не можеш да го докажеш.

— Боже мой, човече, какви още доказателства ти трябват?!? Нали бях там с Тайнън, когато той ми направи предложението. Измъкна ме от килията, даде ми нова самоличност, прати ме до Майями и до Фишър Айлънд, принуди ме да предам три четвърти милион долара, и то на кого? На същия този, който рано тази сутрин уби Мейнърд, От какви доказателства още се нуждаеш?

Колинс се опитваше да мисли, да подреди всичко в ума си.

— Аз не се нуждая от доказателства. Доналд, аз ти вярвам, но код друг би повярвал и частица от това?

— Мога да отида в полицията, да им разкажа какво се случи. Мога да потвърдя как дадох парите на убиеца от името на Тайнън.

— Нищо няма да излезе — поклати глава Колинс.

— Защо? Хари Адкок знае истината. Тъмничарят Дженкинс знае истината…

— Те няма да кажат ни дума.

Редънбоу улови Колинс за реверите на сакото.

— Крис, разбери, в полицията ще ми повярват. Аз бях там, на острова. Можем да се отървем от Тайнън. Мога да им разкажа цялата истина.

Колинс сне ръцете му от сакото си.

— Не. Доналд Редънбоу може да каже истината, но Доналд Редънбоу не съществува… свидетелят не е жив…

— Но аз съществувам, ето ме!

— Съжалявам, но тук е Дориън Шилър. Доналд Редънбоу е мъртъв. Няма и капчица доказателство, че той е жив. Чисто и просто той не съществува.

Редънбоу изведнъж рухна. Бе разбрал. Като погледна безпомощно Колинс, промълви:

— Да… признавам, че си прав.

Сякаш лъхнат от свеж въздух, Колинс се оживи.

— Но аз съществувам — каза той. — Отивам направо при президента. Той може да го приеме като слух или не, но аз вярвам на всичко, казано от теб, всичко, придобито със собствен опит, и съм готов да го разкрия пред него. То е толкова много, че просто не може да бъде отминато без внимание. Той трябва да чуе гласа на фактите, че истинските беззакония и престъпления в тази страна се извършват от Върнън Т. Тайнън. Няма начин президентът да се изплъзне, щом застане лице в лице с фактите, с истината. Щом като узнае всичко, той ще стори това, което възнамеряваше Мейнърд, т.е. ще излезе публично, ще се отрече от Тайнън, ще отрече 35-та поправка и ще поиска да гласуват против нея, и така да се свърши веднъж завинаги с нея. Горе главата, Доналд! Вижда се краят на злокобните ни сънища.