Ървинг Уолъс
Документът „R“ (1)

1.

Посещението се оказа твърде неочаквано. Беше забравил, че то бе вече уговорено, забрави да го отмени, след като обеща да вечеря с президента, и сега се опитваше да го приключи по възможния най-кратък начин.

При все това Кристъфър Колинс не искаше да засегне седналия насреща му мъж. Явно посетителят беше добър човек — разумен, чувствителен, внимателен. По друго време Колинс би се радвал да поговори с него, но не и сега, не тази вечер, когато му предстоеше да прочете целия куп книжа, накамарени върху бюрото му, и го очакваше дълга, напрегната вечер в Белия дом.

Колинс реши, че трябва да действува внимателно. Не само че не искаше да засегне човека, но не искаше да обиди и Тайнън, директора на Федералното бюро за разследване. Видимо директорът бе окуражил или дори отправил този човек при Колинс във връзка с писаната от тях двамата автобиография на Тайнън. Никой не би си позволил безразсъдната смелост да обижда Тайнън, а най-малко би сторил такова нещо Колинс от висотата на новото си служебно положение.

Колинс погледна малкия касетофон, поставен преди около десет минути от посетителя върху бюрото му. Апаратът все още записваше, макар и нищо съществено досега. После погледът на Колинс се спря на човека срещу него: той беше към петдесет и пет годишен и проучваше старателно списъка си с въпроси; почувствувал, че времето му изтича, той се напрягаше да намери най-важното и ефективното.

Докато проучваше внимателно посетителя, на Колинс му направи впечатление несъответствието между името и външния вид на този човек и той не можа да сдържи усмивката си. Името му беше Айшмъил Йънг и на Колинс му се щеше да разполага с повече време, та да го попита откъде е взел това име. Нисък, пълен, най-вероятно от Ню Ингланд, може би презвитерианец и шотландец (със следа от нещо еврейско далеч в миналото му), той сякаш щеше да пропука омачкания си сив костюм. Темето му лъщеше голо, обкръжено от кичури коса, сресани насила нагоре така, че черепът му изглеждаше покрит с бакенбарди. Имаше двойна гуша, с тенденция да се образува и трета. Мазното му тяло лежеше като захвърлена дреха върху креслото. Приличаше на малък кит. Колинс реши, че в края на краищата името Айшмъил е подходящо.

Та той никак не прилича на писател, помисли си Колинс. За това напомняха бегло само роговите му очила, нуждаещи се в крайна степен от почистване, и обгорялата му лула от шипка. Тогава защо още в самото начало той заяви, че е съавтор на автобиографии? Между другото Колинс досега не бе срещал такъв вид съавтори. Може би този е един от преуспяващите, написал книги за покварени актриси, за черни олимпийски герои, за военни гении. Колинс се помъчи да си припомни чел ли е подобна книга. Бе сигурен, че не е, но възможно е Карин да е чела и той си обеща да не забрави да я попита.

Изведнъж усети, че Айшмъил Йънг повдигна глава, и срещна погледа му, готов да му постави следващия въпрос.

Щом чу въпроса, Колинс видя изход от положението, начин да преустанови това интервю бързо и благовидно. Трябваше просто да бъде честен.

— Какво мисля за Върнън Т. Тайнън? — повтори той зададения му въпрос.

— Да. Искам да кажа, какви са вашите впечатления от него?

Пред очите на Колинс се появи веднага физическият образ на Тайнън: добре известен фукльо с исполински ръст; из бъчвовиден гръден кош се подава къса дебела шия, върху която се издига малка обла глава с две остри като свредели кривогледи очи и уста, издаваща стържещи като пила звуци. Тази картина Колинс знаеше много добре, но за същността на директора не знаеше нищо. Трябваше честно да заяви само това и да насочи Айшмъил Йънг другаде.

— Откровено казано, не познавам добре директора Тайнън. Не съм имал достатъчно време да го опозная. На сегашния си пост съм само от една седмица.

— Да, главен прокурор на САЩ сте само от една седмица, но според моите бележки работите в това ведомство осемнадесет месеца. Доколкото се простират моите сведения, по време на тринадесет от тях вие сте били заместник на тогавашния главен прокурор полковник Ноъ Бакстър.

— Това е вярно, но като заместник главен прокурор съм се срещал с Тайнън съвсем рядко. Той ще потвърди, ако го попитате. С полковник Бакстър се виждаха твърде често, те бяха приятели в известен смисъл.

Веждите на Йънг подскочиха леко нагоре:

— Не ми е известно директорът Тайнън да има някакви приятели. Такова ми е поне усещането от разговорите с него. Струва ми се, че само неговият помощник Хари Адкок му е близък приятел, и го схващам повече като служебна връзка.

— Не настоя Колинс, — той беше близък с Ноъ Бакстър, ако изобщо е бил близък с някого. Все пак допускам, че сте прав в един-единствен смисъл: Тайнън е самотник. Ако хвърлите поглед назад, ще установите, че и другите директори на ФБР не са изключение от това правило. То е заложено в самото естество на задълженията им. Както и да е, аз имах съвсем минимални възможности да се срещам с него, за да мога изобщо да го опозная.

Не бе възможно обаче писателят да бъде разубеден лесно. Той извади старата лула от устата си и облиза устни.

— Но, мистър Колинс… — за миг той замлъкна — не зная правилно ли е обръщението ми мистър, или може би трябва да ви назовавам главен прокурор Колинс, или още по-добре да пропускам прокурор и да остане само генерал…

— Мистър Колинс е най-удобно — усмихна се прокурорът.

— Много добре, благодаря. Исках само да ви напомня, че след като полковник Бакстър получи мозъчния удар, а това беше преди пет месеца, вие бяхте временно шеф тук, неофициално оглавявахте цялото ведомство, докато това стана официално и от една седмица. Както е известно на всички, ФБР е във ваше разпореждане, директорът на ФБР Тайнън е ваш подчинен, така че контактите ви с…

Колинс бе принуден да се изсмее.

— Директорът Тайнън мой подчинен!? Мистър Йънг, необходимо ви е още много неща да научите.

— Тъкмо за това съм тук — отговори сериозно Йънг. — Тук съм, за да се уча. Не мога да бъда съавтор в автобиографията на директора на ФБР, без да познавам най-прецизно неговите отношения с главния прокурор, с президента, с ЦРУ, с всекиго от правителството. Ще ми отговорите, че трябва да попитам самия директор за всички тези неща. Повярвайте ми, питал съм го, но той се изразява така бегло за всички процеси в правителството и за своето място в тях! Съществуват толкова много неща, които не мота да разбера от него. Работата е там, че той не се интересува от тях, а, от друга страна, е крайно нетърпелив. Заинтересуван е най-вече от приказки за службата му във ФБР под ръководството на Едгар Хувър, за неговата оставка и връщането му отново. Е, и аз се интересувам от тези неща, те са сърцевината на книгата, но се интересувам също от това къде е неговото място, искам да кажа — във връзка с колегите му, в цялата структура на властта.

Колинс реши да бъде полезен, да изясни някои неща, макар това да му отнеме няколко минути повече.

— Добре, мистър Йънг, нека бъдем наясно. В ръководството за правителството е казано, че директорът на ФБР е подчинен на главния прокурор на САЩ. Съгласно предписанието това е така, но практиката е доста далеч от него. Според закона не главният прокурор на САЩ определя и назначава директора на ФБР, а президентът по препоръка и със съгласието на Сената. Директорът на ФБР участвува в моите конференции, консултира се с мен, работи с мен, но аз нямам никаква власт над него, отново президентът е този, който разполага с нея. Президентът сам, без одобрението на Сената, може да го снеме от тази длъжност. Така че с изключение само на книжните разпоредби директорът Тайнън не е мой подчинен. Човек като Тайнън, както сега ви става ясно, не може да бъде подчинен никому. Сигурен съм, че Тайнън, както и всички останали директори на ФБР, усеща, че притежава тази длъжност пожизнено, стига той да я желае, и гледа на всички главни прокурори като на временно явление. Следователно нека се върнем отново към основния ви въпрос, той никога не е работил за мен и никога не съм имал достатъчно контакти с него, дори и като заместник главен прокурор, когато оглавявах ведомството, след като полковник Бакстър бе настанен във военноморския медицински център Бетесда. Съжалявам, че не мога да ви бъда от помощ в по-голяма степен. Всъщност не мога да си представя защо директорът Тайнън ви отправи към мен.

Йънг се поизправи леко в креслото:

— О, не ме изпраща той. Инициативата е моя.

Колинс също се поразмърда в удобното си служебно кресло.

— Тогава всичко е ясно.

Той се почувствува облекчен. Не беше значи задължен с нищо към Тайнън. Можеше спокойно да сложи край на това интервю, без да засегне с нещо директора. Все пак някакво вътрешно чувство го караше да бъде любезен с Йънг. Искаше му се да му подхвърли някаква информация, колкото и нищожна да е тя, и да го изпрати щастлив.

— Въпреки всичко, на въпроса, искате да разберете какво мисля аз за директора Тайнън?

— Да, заради книгата на Тайнън. Той е авторът, а аз се опитвам да разгадая в каква рамка виждат образа му тези, които работят с него. Дори и да не го познавате добре, смея да се надявам…

— Добре, в краткото време пред нас ще се опитам да ви предам своите впечатления от директора Тайнън. — Колинс влагаше в гласа си учтивост и увереност. — Моето мнение… той, казано простичко, е човек на действието, не пилее времето си с глупости. Той приляга точно към заеманата от него длъжност.

— В какъв смисъл?

— Неговата работа е да разследва престъпления, нарушаване на федералните закони. Длъжен е да установява факти и да ни ги докладва. Не е задължен да прави заключения върху фактите, дори не се искат от него препоръки. Всичко това е в моята компетенция, да изготвям обвинения, основани върху доставените от него факти.

— Тогава вие сте човекът на действието.

Колинс изгледа посетителя с по-голям респект.

— Може да ви се струва така, но всъщност не е. Точно казано, аз съм юрист наред с всички останали в системата на правосъдието. Ние вървим по нашия път бавно и грижовно. Тайнън и хората му боравят с преките, опасните деяния. Отново по вашия проблем, друго мое мнение за Тайнън е, че когато той се залови за нещо и вярва в него, не го изпуска при никакви обстоятелства. Изключително упорит, в най-добрия смисъл на думата, какъвто е случаят с новата 35-а поправка на конституцията, чието ратифициране предстои. Веднага щом президентът издигна това предложение, Тайнън незабавно застана зад него…

— Мистър Колинс — прекъсна го Йънг, — президентът не е инициаторът на 35-та поправка. Тя е дело на директора Тайнън.

Колинс трепна и втренчи поглед в писателя.

— Какво породи тази идея в главата ви?

— Самият директор. Той говори за нея като за своя рожба.

— Нека той си мисли каквото си ще, но идеята не е негова. Това само потвърждава мисълта ми за неговата упоритост. Когато вярва страстно в нещо, превръща го в свое дело. Сега наистина той е главният привърженик на 35-та поправка. Смята, че е длъжен да изведе това дело докрай повече от всеки друг.

— И все пак с поправката не е още приключено — произнесе скромно Йънг. — Простете, но три четвърти от щатите все още не са я ратифицирали.

— Е, и то ще стане — отвърна Колинс, леко нетърпелив поради отклоняването от основната тема на разговора. — Само още два щата има да я одобрят, за да станат три четвърти.

— Но остават още само три щата да гласуват.

— Два от тях ще гласуват тази нощ. Струва ми се, че 35-та поправка ще стане част от конституцията до утре сутринта. Както и да е, но тези процедури нямат никакво отношение към нашия Тайнън. — Колинс погледна нетърпеливо часовника си. — Смятам, това е всичко…

— Мистър Колинс, моля ви само за миг, ако е възможно…

Прокурорът вдигна очи и видя напрежението по лицето на писателя. Застана изчаквателно.

— Аз… аз зная, че това няма нищо общо с интервюто ми, но вашият отговор много ме интересува — Йънг преглътна с усилие. — На вас лично харесва ли ви 35-та поправка?

Примигвайки, Колинс за момент остана занемял. Въпросът беше твърде неочакван. На всичко отгоре той никога не бе отговарял на този въпрос пред някого, нито на съпругата си Карин, нито дори пред себе си.

— Дали ми харесва? — повтори той бавно. — Специално поправката не, наистина не. Всъщност не съм мислил много върху нея. Бях зает с организационни проблеми на новата си длъжност. Оказах пълно доверие на президента и на… на директора…

— Но тази поправка има отношение към вашите задължения, към вашето ведомство, сър.

— Зная това — присви вежди Колинс, — но все пак мисля, че президентът се справя твърде сполучливо с този проблем. Може би имам известни резерви по въпроса, но не мога да предложа нищо по-добро.

Внезапно той осъзна, че милият мистър Йънг в този момент изглеждаше далеч не толкова мил. Изпита изкушение да му зададе един въпрос и го попита:

— А на вас нрави ли ви се, мистър Йънг, 35-та поправка на Конституцията на САЩ?

— Строго между нас?

— Съвсем строго между нас.

— Мразя я — отвърна Йънг с равен глас. — Мразя всичко, което помита закона за гражданските права.

— Е, струва ми се, че преувеличавате. Поправката цели да измени в известен смисъл и да замести закона за гражданските свободи, но само при известни обстоятелства, като случай на извънредно вътрешно бедствие, довело до заплаха да се парализира или разруши целостта на страната. Явно държавата ни в момента се е насочила тъкмо в такава насока и 35-та поправка ще ни даде възможности да превърнем заплашващия ни хаос в ред…

— Ще ни даде потисничество. Тя ни предлага да жертвуваме свободите като цена за спокойствието.

Колинс почувствува лека досада и реши да приключи този разговор. Изглежда, всеки знаеше как да се справи с всичко, как да реши всеки проблем, преди да е дошъл негов ред да го стори.

— Добре, мистър Йънг. Известно ви е какво става навън по улиците. Най-страшната вълна от престъпления и насилия в нашата история. Вземете например нападението срещу Белия дом, осъществено преди два месеца от група организирани бандити. Бомби, картечници; пострадала тежко част от сградата, убити и ранени тринадесет души от специалните служби, загинали седем невинни туристи. Никой не се е нахвърлял така върху Белия дом от 1814, но тогава това бяха британски войници, и то по време на война, а преди два месеца бяха американци, разбирате ли! Нищо не е сигурно. Чухте ли новините по телевизията, или да сте прегледали сутрешните вестници?

Йънг поклати глава отрицателно.

— Тогава да ви разкажа: Пеория, щат Илинойс, полицейското управление; поредната смяна полицаи получават разпорежданията си за деня и се отправят към колите и мотоциклетите, когато попадат на засада пред сградата. Разкъсват ги на парчета — кървава баня — най-малко една трета от тях са убити и ранени. Как да се оправяме с подобни случаи? А какво ще кажете за изчисленията на математик, доказал, че всеки девети човек, роден в Атланта през тази година, ако остане в града, ще загине от насилствена смърт. Повтарям ви, подобна престъпност не е съществувала в цялата наша история. Какво предлагате за разрешаване на тази криза?

Явно, тази тема бе занимавала отдавна Айшмъил Йънг, защото отговорът му дойде веднага:

— Бих поставил нашия дом в ред, като го обновя. От основата до покрива. Както е казал Джордж Бърнард Шоу: „Не е грях да атакуваш главната злина: не страданието, алчността, духовенството, кралската институция, демагогията, монополизирането, невежеството, пиянството, войната, нито която и да е от всички други последици на бедността, а тъкмо самата бедност.“ Аз бих приложил драстични мерки, за да се отървем от бедността, да се избавим от икономическата потиснатост, от неравенството и неправдата, за да се избавим от престъпността…

— Е, сега не е време за тези прекалени мерки — прекъсна го Колинс. — Аз не отричам, че това е необходимо като основа. Всичко това ще стане, когато му дойде времето.

— Това време не ще настъпи никога, щом успеете да прокарате 35-та поправка.

Колинс изгуби желание за повече спорове.

— Любопитен съм, мистър Йънг, разговаряте ли така, когато работите с директора Тайнън?

— Никога нямаше да бъда тук — присви рамене Йънг, ако разговарях така с директора. С вас е възможно, защото, изглежда, сте добър човек.

— Аз наистина съм такъв.

— И, надявам се, не ще се засегнете, ако ви кажа, че се чудя какво правите заедно с тази тълпа гангстери.

Това попадна точно на място. Когато преди един месец той се съгласи да приеме длъжността главен прокурор на САЩ, Карин бе изказала същото мнение. Тогава той намери отговор за нея, но сега никак не му се искаше да го повтаря пред един наистина чужд човек. Вместо това той каза:

— Бихте ли желали да видите някой друг във връзка с работата си? Някой препоръчан от Тайнън? Защо, мислите, поех този пост? Защото струва ми се, че добрите хора ще се свършат най-напред. — Той погледна отново часовника си и стана. — Съжалявам, мистър Йънг, но времето ни свърши отдавна. Още когато влязохте, ви казах, че ме очакват цял куп дела, а след това — да отида в Белия дом. Вижте какво, след месец-два сигурно ще съм запознат с въпроса много по-добре и ще бъда в състояние повече да ви помогна. Защо да не ми позвъните тогава?

Айшмъил Йънг беше на крака и прибираше бележките и касетофона си.

— Ще ви се обадя, ако сте още тук. Надявам се да бъдете.

— Ще бъда.

— Тогава ще ви потърся. Хиляди благодарности.

Кристъфър Колинс стисна ръката на писателя и проследи неговата поклащаща се към вратата фигура. Изведнъж му се дощя да попита нещо, скрито досега в подсъзнанието му.

— Между другото, мистър Йънг, колко време работите с Тайнън?

— Около шест месеца — отвърна Йънг от прага, — веднъж седмично.

— Е, и досега не ми казвате какво мислите за него?

— Мистър Колинс — едва се усмихна той, — аз ще се придържам към петата божия заповед — сега вече се бе ухилил, — петата все още е в сила, нали? Тази работа ми е хлябът и солта. Тях никога не бих рискувал. Освен това бях подложен на известен натиск, за да се заема с нея. Благодаря ви още веднъж — и изчезна.

Колинс не помръдваше. Мислеше за разговора им, за кризата в страната, за новата поправка, която се очакваше да ликвидира това, за директора Тайнън, като преоценяваше мислите си за всичко поотделно. Тогава осъзна колко време пропиля и колко много му предстоеше още да привърши. Накрая седна и започна да преглежда книжата.

Скоро забрави за посетителя. Вниманието му бе погълнато изцяло от случаите, изискващи незабавно неговото мнение. Отвличане на човек от един щат в друг, нарушаване разпоредбите за атомната енергия, оплакване за земя от индианци, заведено дело срещу един от големите тръстове, огромна сделка с наркотици, покана от федерален съдия, подмолен заговор срещу Конгреса, случай на изгонване от страната, множество вълнения, съмнения за заговор срещу правителството. Въпреки че беше изцяло погълнат от работата, слухът му бе много чувствителен. Въпреки мъртвата тишина в огромния кабинет той усети стъпките й върху дебелия ориенталски килим. Вдигна глава и видя Мериън Райе, секретарката си, да влиза от прилепения към неговия кабинет. В ръцете си държеше огромен служебен кафяв плик.

— Току-що пристигна, донесен на ръка отсреща — каза тя.

„Отсреща“ означаваше от другата страна на Пенсилвания авеню, т.е. зданието на Едгар Хувър, ФБР, респективно директора на ФБР.

— Надписано е „поверително“ и „много важно“ — добави тя, — сигурно е от директора Тайнън.

— Необичайно! — учуди се Колинс. — Обикновено той изпраща всичко до обяд.

Тя му подаде плика и произнесе колебливо:

— Ако няма някаква друга работа, мога ли да си отивам?

— Колко е часът? — той бе изненадан.

— Шест и двадесет.

— Боже мой, та аз не съм завършил и половината. Не биваше да позволявам този писател да ми загуби толкова време. — След като помисли малко, промърмори: — Е, може пък да е от полза. Интересен човек. — Неспокойно погледна купчината документи и продължи: — Вижда се, ще трябва да ги взема у дома. Добре, Мериън, заключвай и заминавай.

— И вие нямате повече време за работа. Не забравяйте, поканен сте на вечеря в Белия дом, точно в седем и петнадесет.

— Това може би е също работа — направи гримаса Колинс.

Тя се поколеба още за миг и върху обикновеното й продълговато лице се появи сдържана усмивка.

— Аз… искам да ви честитя, мистър Колинс, първата седмица като главен прокурор. Всички така много се радваме, че сте с нас. Лека нощ.

— Лека нощ, Мериън. Високо ценя вашите чувства.

Останал сам, той заоглежда плика. Напоследък ФБР го изненадваше с все по-парещи новини, така че и сега колебливо отвори плика. Извади десетки листове полицейска статистика. Заедно с тях се подаде и писмо, писано на ръка. Разкривеният, нечетлив почерк му беше познат — неправилна пунктуация, волни съкращения — всичко подсказваше, че бележката е от Тайнън, преди още да е видял подписа. Колинс зачете с любопитство:

Драги Крис —

Ето ти последните статистики за последните месеци за нац. престъпления най-лошите досега — най-лошите в нашата история — изпращам копие до През и едно до теб, така че да ги имаш преди да отидем при През тази нощ. Отбележи скока в убийствата, нападенията, въоръжените грабежи, отвличанията. Виж и моята добавка от нишки към конспиратори и революционери — в огън сме и скоро ще бъдем опечени, и единственото което може да ни измъкне от него е прокарването на 35-а Поправ. още тази нощ моли се за нея. Аз вече телефонирах тези последни статистики до законодателите в Олбъни, Н. Й. и Кълъмбъс, О. така че те знаят истинската ситуация, преди да гласуват тази нощ.

Мразя да ти изпращам такава страхотна информация, но чувствувам че трябва да си наясно преди да срещнеш През. Всичко е в суров вид — ще ги прегледаме утре най-щателно — преди да ги публикуваме — доскоро виждане на телевизионната вечеря.

Най-добри, Върнън

Като прибра писмото, Колинс прегледа официалните донесения за престъпността в страната. През последния месец, в сравнение с предишния, убийствата бяха нараснали с 18%, изнасилванията — с 15%, въоръжените грабежи — с 30% и нападенията — с 20%.

Остави тези страници и през ума му премина друга статистика. Поради нарастващите беззакония затворите се пукаха от наплив на престъпници. Преди пет години в 250-те по-големи затвори и изправителни домове в страната се намираха по едно или друго време от годината по два милиона души. Въпреки нарасналите усилия да се сложи край на закононарушенията, въпреки включването на 45 000 юристи и агенти на ФБР в тази борба, въпреки че от Пентагона бяха отделени три специални армейски дивизии за контролиране на вътрешните безредици, въпреки 22-та милиарда, предвидени да се изразходват за тази цел през настоящата година (през 1960 г. те са били само 3,5 милиарда), спиралата на престъпността се издига бързо. След година може би ще достигне крайна степен — предвестник на свършека на организираното общество.

Той се отпусна назад в креслото си, с ръце на гърдите, сякаш сключени за молитва. Беше сигурен, че това е най-мрачният период в историята на Америка насам от времето на Гражданската война. Всеки нов ден анархията и терорът вземаха връх. Когато се пробудиш сутрин, не знаеш ще видиш ли настъпването на нощта. Когато си легнеш вечер, не си сигурен ще се пробудиш ли сутринта. Всяка утрин, когато целуваше Карин, запътил се към работата си, той изпитваше мъчителна несигурност, че когато се завърне, може да не я намери жива (а с нея и детето, което тя носеше в утробата си). Чувствуваше как невидимите пръсти на ужаса присвиват стомаха му. Това не му беше за първи път. В същия миг мисълта му премина от хаоса по улиците отвъд прозорците към собственото му жалко положение. Наистина той — той и Тайнън имаха най-безславните и безнадеждни длъжности на света. Тази мисъл го накара да се задълбочи повече в себе си. Защо той, Кристъфър Колинс, здравомислещ, добре контролиращ се, умеещ навреме да се оттегли, понякога и егоистичен (знаеше да бъде и обективен) човек, беше приел тази невъзможна длъжност: юрист номер едно на нацията и глава на най-голямата държавна правна фирма? Беше ли дошъл тук без дълбоко убеждение (като изключим внушението на Айшмъил Йънг, че демократичното общество трябва да се възстанови), движен само от желанието да обладава сила? Може би е искал да задоволи егоизма си? А не е ли било от желание да изпълни патриотичния си дълг? Да не би пък да се е самозалъгвал, че може да извърши нещо добро? А би ли могло да има заложени у него някакви мазохистични или дори самоубийствени склонности? Той не знаеше — най-малко през тази нощ.

Телефонният звън прекъсна мислите му. Колинс се изви наляво и погледна таблото с редица бутони и лампички. Святкаше бутонът на частния му телефон — този, предназначен за разговори с Карин и най-близки приятели. Той рязко се отличаваше от другите — за президента, за директора Тайнън, за заместник главния прокурор Ед Шредър.

— Колинс слуша — повдигна той слушалката.

— Мили, надявам се, че не прекъсвам някакво твое занимание… — чу се гласът на Карин.

— Не, не. Тъкмо преглеждах някои известия от последната минута. Ти как си, мила?

— Понеже отиваме на вечеря — не отговори тя направо, — исках да проверя кога ще дойде шофьорът ти да ме вземе. В седем часа ли беше?

— В седем без четвърт и ще се срещнем с теб в седем. В седем и петнадесет трябва да сме в Белия дом. Президентът изисква да сме точни. Ще наблюдаваме специалното телевизионно предаване от Ню Йорк и Охайо. Облечена ли си вече?

— Да, отдолу, само трябва да се пъхна в нещо. Гримът ми също е готов. Като как ще е? Мога ли да сложа червената плетена рокля?

— Облечи нещо обикновено. Секретарката съобщи, че вечерята е съвсем неофициална.

— Струва ми се, че с плетената ще съм добре. Може би това ще е последното й обличане, преди коремът ми да почне да личи.

— Някакви акции днес?

— Къде? О, искаш да кажеш там… Няколко плахи подритвания.

— Чудесно! Червенокожите от малки трябва да се учат да яздят. Но ти все още не си ми отговорила как си.

— Отлично! Всичко е наред, обмислено.

— Какво е обмислено? — Той знаеше, но му бе нужно да попита.

— Знаеш много добре какво изпитвам във връзка с този протокол за високопоставените. В Белия дом съм била само веднъж с теб, когато отидохме с Бакстърови на вечеря. Беше страшно неприятно. Но сега, казваш, ще е нещо съвсем дребно, по-интимно. Това ме плаши двойно повече. Няма да знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш абсолютно нищо. Ще гледаме телевизия.

— Защо е толкова нужно и ти да си там? Какво толкова налага твоето присъствие?

— Не помниш ли? Обясних ти тази сутрин.

— Съжалявам…

— Не се безпокой, ще ти обясня пак. Президентът изисква моето присъствие там, това само по себе си е достатъчна причина. Второ, аз съм главен прокурор и 35-та поправка се поставя тази нощ на решително гласуване, а тя е част от моята работа. Предполага се, че трябва да бъда дълбоко заинтересуван от нейната съдба. Тази нощ ще се състоят специалните сесии на камарите на представителите на щатовете Ню Йорк и Охайо и ще се предават по телевизията. Три от щатите не са гласували досега, а са необходими утвърдителните гласувания на още два щата, за да стане 35-та поправка част от конституцията. Това е голямата игра. Ясно ли ти е сега?

— Да, разбирам. Не ми се сърди, Крис. Просто не осъзнавах важността на събитията от тази нощ — тя млъкна за миг. — А на теб иска ли ти се да бъде прокарана тази поправка? Четох някои лоши отзиви за нея.

— И аз четох, мила. Откровено, не мога да кажа кое е правилно. Поправката би била полезна, ако страната се управлява от добри хора, но може да бъде ужасна, ако попадне в ръцете на злодеи. Мога засега да ти кажа, че ако я прокарат, работата ми ще стане по-лесна.

— Тогава да се надяваме, че ще мине — но в гласа й липсваше убеденост.

— Е, както казват в мистериозния Близък изток, каквото има да става, ще става. Засега ни предстои да ядем гозбите на президента, да гледаме и да слушаме — той погледна часовника. — Ти по-добре намъквай роклята. Шофьорът ще пристигне всеки миг. Обичам те. До скоро виждане.

Като остави слушалката, Колинс сложи част от книжата в чантата си, а след това мислите му се насочиха към Карин. Съжаляваше, че понякога, макар и много рядко, е бил леко грубоват с нея. Тя заслужаваше по-добро отношение — най-доброто. Знаеше, че предстоящата вечеря ще бъде тежко изпитание за нея. Тя беше против промяната в тяхното обществено положение от самото начало, против това той да заеме длъжността заместник главен прокурор, против преминаването му от частна практика в Лос Анджелис към държавна във Вашингтон, като протестира най-бурно срещу влизането му в правителството като главен прокурор на САЩ. Отначало тя претендираше за аполитичност и не се изразяваше напълно откровено, но той долавяше позициите й. Всичко се изясни, преди той да влезе в системата на правосъдието. Тя не харесваше и не вярваше на хората, с които трябваше да се обвърже — от президента Уодсуърт до директора Тайнън. Беше отишла и по-далеч, като се стараеше да му обясни, че длъжността му поначало е бита карта — въпреки цялата си натруфеност и важност в края на краищата той ще бъде принесен в жертва, ако се стигне дотам. Страната вървеше към пропаст, а той трябваше да стои на кормилото. Карин не искаше най-вече да живее като риба, затворена в аквариум, не й допадаха наложени насила приятелства от съответния социален живот, не й се нравеше позирането, наложено от службата му, пред средствата за масова информация. Бяха женени неотдавна — и двамата за втори път. Само две години брачен живот, беше и бременна в четвъртия месец и се нуждаеше от близост и уют, без да й се налага да споделя съпруга си с това противно общество.

Крис се изправи, взел решение цялата вечер да бъде плътно до нея, каквито и усилия да му струваше това. Той протегна високото си сто и деветдесет сантиметра тяло, така че ставите му изпукаха. Хвърли кратък поглед в огледалото към мършавото си, но симпатично лице и рошава коса и усети, че е време да побърза след дванадесет минути колата пристигаше. Запъти се към личния си кабинет, за да се измие и преоблече, а мислите му бяха отново насочени към вечерята — щеше ли да се превърне тя в паметен момент за историята?

 

 

Когато техният кадилак влезе в Белия дом през вратата на Пенсилвания авеню, Колинс видя пред северната фасада на зданието тълпа журналисти, очакващи гостите.

Майк Хогън, телохранителят му от ФБР, се извърна от предната седалка и запита:

— Ще желаете ли да говорите с тях, мистър Колинс?

Той стисна ръката на Карин и отговори:

— Не, стига да успея да се измъкна. Да влизаме направо.

Щом излязоха от колата, Колинс беше любезно уклончив с представителите на пресата. Хванал Карин под ръка, той забърза към входа след Хогън, като отговори само на един въпрос.

Един от телевизионните журналисти подвикна след тях:

— Чуваме, че тази нощ ще гледате телевизия. Как ви се струва, какво ще излезе от това представление?

— Ще гледаме новото копие на „Отнесени от вихъра“. Убеден съм, че северняците ще победят — отговори през рамо Колинс.

Вътре то очакваха две изненади.

Той мислеше, че събирането ще се състои в Червената зала или в една от по-малките на горния етаж, но бяха насочени към малката зала за срещи на правителството. Очакваше също да присъствуват тридесет-четиридесет души, но видя само около дванадесетина.

Богати зелени завеси покриваха стената от френски прозорци, водещи към розовата градина на Белия дом. На отсрещната стена, посред лавиците с книги, бе монтиран огромен цветен телевизор. Изправени, няколко души наблюдаваха картината, въпреки че звукът бе много приглушен. Обърнати към телевизора, зад грамадната полирана черна заседателна маса (напомняща на Колинс похлупак на саркофаг) бяха наредени в полукръг дълбоки кресла. Встрани от масата, между огромния президентски печат, гравиран на източната стена, и знамето, стоеше президентът Ендрю Уодсуърт, ангажиран в оживен разговор с водачите на мнозинството от Сената и Камарата на представителите и техните съпруги.

Въпреки че досега Колинс беше посещавал шест пъти тази зала — пет пъти като заместник главен прокурор вместо болния полковник Бакстър и преди една седмица вече като главен прокурор, — тя му се стори необичайно чужда. Креслата бяха отстранени от масата и наредени пред телевизора и така се създаваше този ефект. Далечният край на грамадната маса, там, където на стената висеше портретът на Вашингтон, рисуван от Джилбърт Стюарт, беше постлан със зелена покривка и отрупан със съдове от старинна мед, натъпкани с топли предястия, а около тях се въртеше главният готвач с накривена бяла шапка. Чрез най-обикновена безразборност официалната зала бе превърната в място за веселие.

Докато Колинс и Карин, притиснала нервно лакътя му, оглеждаха залата, първият помощник на президента, Макнайт, се спусна да ги поздрави. Той ги поведе и бързо ги представи на присъствуващите: заместник-президента Франк Лумис и жена му; мис Леджър, личната секретарка на президента; Роналд Стийдмън, личен агитатор на президента от университета в Чикаго; министъра на вътрешните работи Мартин; след това водачите на мнозинството в Конгреса и накрая президента.

Президентът, слаб, подвижен човек, учтив и изтънчен, ласкав, с тъмна коса, посребрена по слепоочията, с изострен нос и придърпана навътре брадичка, пое ръката на Карин, раздруса Кристъфъровата и изведнъж започна сякаш да се извинява:

— Марта — заговори той за първата дама на САЩ — съжалява толкова много, че не може да присъствува тази вечер, за да се опознае по-добре с вас. На легло е с лека инфлуенца. О, тя ще се оправи, та това няма да е последното ни събиране… Е, Крис, изглежда, ще прекараме приятна вечер?

— Надявам се, мистър президент. Какви са сведенията ви?

— Както знаете, сенатите на Ню Йорк и Охайо ратифицираха 35-та поправка още рано вчера. Сега сме изцяло в ръцете на камарите на представителите им. Веднага след вчерашното гласуване агитаторите на Стийдмън плъзнаха в Олбъни и Кълъмбъс да обработват гласоподавателите. Охайо изглежда съвсем сигурен. Стийдмън притежава броя на гласоподавателите с „да“ и той е значителен. Нюйоркчани са малко по-колебливи, не се знае накъде ще залитнат. Доста от обработваните са отговорили „не съм решил“, а други „не коментирам“, но тези с положителните отговори вярват в успеха. Също така мисля, че последните статистики на Върнън… Здравей, Върнън!

Директорът Върнън Т. Тайнън се присъедини към тях, като огромната му фигура засенчи всичко. Ръкува се с президента, с Колинс и отправи комплименти към Карин.

— Току-що говорих, Върнън — подхвана отново с вибриращ глас темата си президентът, — за информацията, доставена от теб преди един час. Тя ще произведе голям ефект в Олбъни. Много съм доволен, че успя да я доставиш навреме.

— Не беше лесно — отвърна Тайнън, — доста се поблъскахме. Но вие сте прав. Ще свършат хубава работа. Роналд Стийдмън изглежда твърде неуверен. Според него Охайо е на наша страна, но Ню Йорк виси някак във въздуха. Не е съвсем сигурен в техните гласове.

— Е, аз пък съм уверен — прозвуча гласът на президента. — Само след два часа ще имаме доверието на тридесет и осем щата от всичките петдесет и новата поправка като част от конституцията. В ръцете ни ще бъдат средствата за спасяването на страната ни, ако изобщо то се наложи някога.

— Кога ще започне, мистър президент? — кимна към телевизора Колинс.

— След десетина-петнадесет минути. Все още спорят по някои несъгласувани въпроси.

— Мисля, че ще имаме възможност да видим, а също така и да пийнем по нещо — каза Колинс.

Като поведе Карин настрана, той усети, че и Тайнън се прилепва до него, без да са го канили.

— Бих пийнал нещичко и аз — оправда се директорът.

Доближиха мълчаливо края на огромната маса, където властвуваше над редица от чаши, бутилки и изстудителни кофички Чарлз, камериерът на президента. Тайнън хвърли поглед през Колинс към Карин.

— Как се чувствувате напоследък, мисис Колинс? — запита той.

Изненадана, Карин повдигна ръка да приглади късата си руса коса, после я отклони и опипа свободно лежащия върху талията й колан.

— Никога не съм се чувствувала по-добре, благодаря ви.

— Хубаво, това е много хубаво — отговори Тайнън.

Колинс взе чаша шампанско и хайвер върху препечен хляб за жена си, а за себе си уиски с вода и се насочиха към две празни кресла пред телевизора. Изведнъж усети, че тя го подръпва леко за ръкава. Той приведе главата си към нейната.

— Чу ли това? — прошепна тя.

— Кое?

— Тайнън. Внезапната му загриженост как се чувствувам. В действителност искаше да ни каже по свой собствен начин, че знае, че аз съм бременна.

— Той не може да знае. Никой не знае! — Колинс изглеждаше объркан.

— Той знае — шепнеше Карин.

— Дори да е разбрал, какво от това?

— Само да ти напомни, че знае всичко. Да държи теб и всички останали под контрол.

— Струва ми се, преувеличаваш, мила. Не е толкова хитроумен. Опитвал се е само да покаже куртоазия. Въпросът му е бил невинен.

— Сигурно. Невинен като вълка в „Червената шапчица“.

— Шшш… По-тихо.

Бяха стигнали до креслата и се отпуснаха в тях. Като поемаше питието си на бавни глътки, Колинс се опита да се съсредоточи върху екрана. Добре известен телевизионен коментатор тъкмо казваше, че ще отдели няколко минути, за да припомни процедурата за приемане на нова поправка към конституцията, и по-специално трудния път, преминат от настоящата 35-а поправка от задвижването й до този момент, когато вече е на границата да бъде ратифицирана.

— Съществуват два начина, посредством които може да бъде предложена всяка нова поправка — започна коментаторът.

Колинс остави чашата си, запали цигарата на Карин и своята и се облегна назад да слуша не чак дотам внимателно.

— Единият начин за поставяне началото на дадена поправка е тя да бъде предложена в Конгреса. Другият начин е поправката да бъде предложена от общонационално събрание, призовано от Конгреса по искане на две трети от законодателните тела на САЩ. Нито една от поправките не е била предлагана досега по този начин. Всичките са започвани от Конгреса във Вашингтон. Щом Сенатът или Камарата на представителите представят резолюция за нова поправка, започва прослушването й от законодателната комисия и комисията по правилника. След като се одобри от тях, тя се внася в Сената и Камарата на представителите. Тук е необходимо да бъде утвърдена от две трети от законодателите. След минаването на тези процедури не е нужен подписът на президента, а документът се изпраща на администрацията, където се размножава и се изпраща по едно копие до губернаторите на петдесетте щата. Те от своя страна го отправят до щатските законодателни тела за разисквания и гласуване. Когато три четвърти от щатите го ратифицират, това ще рече 38 от 50-те щата на САЩ, поправката се превръща в официална част от конституцията.

Колинс всмукна от цигарата си и пое чашката с поглед, фиксиран върху екрана. Коментаторът продължаваше своето изложение:

— До 1789 г. са направени първите десет поправки на конституцията, а от това време досега са внесени в Конгреса 5700 резолюции за промяна на конституцията в една или друга насока. Предлагани са били поправки от всякакъв вид, да се замени президентският пост с тричленен ръководен комитет; да се премахне заместник-президентството; да се замени името Съединени щати на Америка със Съединени щати на света; да се промени избирателната система; да се промени правото на собственост така, че никой да не може да притежава повече от десет милиона долара. Повечето от тези 5700 предложения са били отхвърлени още в Конгреса, но от немалкото останали само 34 са ратифицирани от три четвърти от щатите и са станали законна част от конституцията. Не съществуват никакви ограничения във времето, за което отделните щати трябва да ратифицират или отхвърлят дадена поправка. Най-бързо одобрената в нашата история поправка е 26-а, даваща право на глас на 18-годишните. Три месеца и седем дни след излизането й от Конгреса тя е била ратифицирана. Ето ни сега пред последната 35-а поправка. Тази нощ ще наблюдаваме дали тя ще загине, или ще стане част от нашия основен закон.

Колинс забеляза раздвижване в залата и видя, че присъствуващите започнаха да заемат местата около телевизора.

— Така силно оспорваната 35-а поправка — продължи коментаторът — изникна от желанието на конгресмените и на президента Уодсуърт да заместят временно първите десет поправки, т.е. закона за гражданските свободи, при извънредно тежки за страната обстоятелства, да изковат оръжие, чрез което да налагат законност и ред, ако това се окаже необходимо за страната.

— Оръжие?! — извика президентът, току-що седнал близо до Колинс. — Какво иска да каже с това оръжие? Ако някога съм чувал по-предубеден език, това е този. Как бих искал да прокараме една поправка, чрез която да се защитаваме от коментатори като този.

— Тъкмо сега прокарваме такава — прогърмя гласът на Тайнън, заел място встрани и малко срещу президента. — 35-та ще се погрижи и за такива вредители.

Колинс улови бързия остър поглед ма Карин и неловко обърна очи отново към екрана.

— … и така, след като резолюцията бе готова — продължаваше коментаторът, — предлаганата поправка стигна до Сената и Камарата на представителите на Конгреса за гласуване. Въпреки словесната, но ограничена опозиция на либералните блокове двете законодателни тела одобриха 35-та поправка със значително мнозинство, далеч надхвърлящо необходимите две трети от гласовете. След това копия от нея се разпратиха до петдесетте щата. Това стана точно преди четири месеца и два дни. След сравнително лесното преминаване през първите гласуващи щати постепенно пътят на 35-та започна да става буреносен, тъй като срещу нея бе организирана опозиция. До днес тя е прогласувана в четиридесет и седем щата: единадесет я отхвърлиха, тридесет и шест я одобриха, не й достига одобрението на още два щата. До този момент не са гласували само три щата: Ню Йорк, Охайо и Калифорния. Ню Йорк и Охайо ще приключат с гласуването си тъкмо тази нощ, историческо събитие, което ще ви предадем след малко, а Калифорния ще каже думата си след един месец. Ще бъде ли обаче необходим гласът на Калифорния? Ако двата гласуващи тази вечер щата отхвърлят поправката, с нея е свършено, ако я одобрят, тя веднага става част от основния закон и президентът Уодсуърт ще разполага с арсенал за борбата срещу беззаконието и безредиците, стиснали здраво за гърлото цялата нация. Гласуването в Ню Йорк и Охайо тази нощ може да се окаже съдбоносно и да промени хода на американската история за векове наред. А сега след кратки реклами ще ви пренесем на събранието в Олбъни, Ню Йорк, където разискванията преди гласуването приключват.

Рекламата, внушаваща, че един от петролните концерни е единственият, който прави живота на хората лесен и щастлив, беше бързо задавена от шума в залата.

Колинс взе чашата си и посегна за шампанското на Карин. Тя го покри с ръка — не искаше повече — и той се запъти към импровизирания бар. Докато се приближаваше, забеляза, че президентът, агитаторът му Стийдмън, Тайнън и Макнайт разискваха оживено — сигурно последните сведения на Стийдмън за настроенията в законодателното тяло на Ню Йорк. Когато се върна на мястото си с нова доза уиски, Колинс видя, че телевизионната картина вече показваше заседателната зала на събранието в Олбъни.

— Какво става!? — запита той жена си.

— Скоро ще започне гласуването. Дебатите почти приключват. Последният говорител надува здраво свирката в полза на поправката.

Колинс пое голяма глътка от чашата си и погледна тъкмо когато телевизионната камера улови в близък план важен мъж. Написано беше и името му — депутатът Лаймън Смит — довършващ речта си:

— … и както нашата конституция е написана от нашите прадеди като благороден инструмент на закона, така също повтарям, че тя не е някаква свещена книга, неподлежаща на промяна. Тя не бе замислена да се превърне във вкаменелост. Тя трябва да бъде гъвкава, заради това в нея поначало са предвидени поправките. Дадени са ни възможности да я променяме така, че да посреща нуждите на всяко поколение и изискванията на човешкия прогрес. Не забравяйте, приятели мои, че тази наша конституция бе създадена от шепа млади радикали, хора, които се возеха в конски каруци, хора, които носеха перуки, хора, които пишеха с пачи пера. Те никога не бяха чували за химикалки, пишещи машини, електронни калкулатори. Никога не бяха виждали телевизия, реактивни самолети, атомни бомби или космически сателити. Но те устроиха тяхната конституция така, че тя да се превърне в инструмент за приспособяване на нашите федерални закони към всяка изненада, поднесена ни от бъдещето. И ето че бъдещето дойде, денят за промяната, времето да приспособим нашия върховен закон така, че да може да посрещне бурите на настоящето. Старият закон за гражданските свободи, написан от тези хора с перуките, е твърде неясен, твърде общ и твърде мекушав, за да е в състояние да посрещне пороя от явления, заплашващи да унищожат тъканта на нашето общество и структурата на нашата демокрация. Единствено одобряването на 35-та поправка може да ни спаси. Моля, приятели и колеги, гласувайте за нейната ратификация!

Когато говорещият се отправи към мястото си, камерата обхвана целия местен парламент, гръмнал от аплодисменти.

Колинс чу аплодисменти и около себе си.

— Браво! — извика президентът, като постави пурата си в пепелника и започна да ръкопляска, после се провикна през рамо: — Макнайт, кой бе току-що говорилият? Някакъв Смит? Провери! Човек с такава точна мисъл, а при това и красноречив, може да бъде използуван и в Белия дом — погледът му се върна върху екрана. — Внимание! Започва гласуването.

Всъщност то бе започнало. Колинс чуваше повикването имената на депутатите и тяхното „да“ и „не“. Някъде от вътрешността на залата гърмяха предсказанията на Тайнън, че това ще е истинско конно надпрепускане. Колинс чуваше зад себе си забързания глас на Стийдмън, че гласуването ще отнеме доста време, тъй като депутатите са 150.

Понеже гласуването щеше да се забави и понеже беше уморен, Колинс отклони вниманието си от телевизора и спря поглед върху Тайнън. Той стоеше изправен, подобното му на булдог лице бе зачервено от напрежение, очите му присвити в тесни цепнатини, докато следеше гласуването. Колинс погледна през рамо към президента. Лицето му беше като гранит — безстрастно, неподвижно, сякаш позираше на ваятел, докато гледаше екрана.

Честно казано, всеотдайни хора, помисли Колинс. Не е важно какво казват външните наблюдатели — заядливци като Айшмъил Йънг, а дори и неверници като Карин, — те бяха същества, изпълнени с отговорност. Внезапно той се почувствува удобно в своя кръг от силни хора. Усещаше, че принадлежи към тях. Бе чудесно. Така много му се искаше да изкаже благодарност на човека, поставил го тук — полковник Бакстър — той му липсваше, но, уви, не можеше да го достигне. Бакстър лежеше в кома в болницата Бетесда.

Колинс вярваше, че дължи всичко на полковник Бакстър, но в действителност сега разбираше, че издигането му до главен прокурор е станало благодарение на серия от случайности и грешки. Първо, той беше син на баща си, а полковник Бакстър и баща му са живели в една стая при следването си в колежа Станфорд. След завършването им в първите усилни години са останали най-близки приятели. Бащата на Колинс е искал да се отдаде на юридическата практика, но след това станал бизнесмен и богат индустриалец в областта на производство на електроника. Колинс си спомни изключителната гордост, изпитвана от баща му, че синът му е станал юрист. Старият Колинс непрекъснато държеше в течение Бакстър и другите си приятели за успехите му в юридическата практика.

Две открояващи се случки привлякоха отново вниманието на Бакстър към него. Работеше като адвокат на Американския граждански съюз за свободи в Сан Франциско. По това време защити успешно отявлено фашистка американска организация, защото вярваше в свободното прокламиране на идеи, независимо какви са. На полковник Бакстър като консерватор този факт направи много силно впечатление, защото сметна погрешно, че Колинс стои на крайнодесни позиции. Известно време след това като новоназначен областен прокурор в Оклънд Колинс спечели вниманието на нацията, като проведе успешно обвинението срещу трима чернокожи убийци, извършили ужасни престъпления. То допадна още повече на Бакстър. Той разбра, че Колинс няма жалостиво сърце да прояви повече състрадание към черните, отколкото към белите. Не излезе обаче наяве истинското вътрешно разбиране на Колинс за случая, че тези бедни, зле възпитани и зле живеещи хора бяха всъщност истинските жертви — жертви на обществото. За нещастие законът не предвиждаше милост за несретата и обременената наследственост.

Да, сензационните заглавия бяха спечелили симпатиите на Бакстър. Фактът, че Колинс по време на частната си практика в Лос Анджелис успешно защити правата и живота на няколко групи чернокожи и латиноамерикански емигранти и спаси главите на шепа бели сектанти, бе разтълкуван от Бакстър като младежка разпаленост и средство за успокояване съвестта на младия адвокат. Така в резултат на досегашната си юридическа практика и старото семейно приятелство Колинс бе повикан във Вашингтон да заеме поста заместник главен прокурор, а после изненадващо поради артериално заболяване на Бакстър — главен прокурор на САЩ и част от тази елитна компания.

Внезапно му се стори, че мислите закънтяха в главата му, и тогава осъзна, че залата е притихнала. Огледа се, видя как президентът изведнъж скочи от креслото си и чу всеобща наздравица. Стреснат, той погледна телевизора, след това Карин, която не участвуваше в наздравицата и шепнеше:

— Тя току-що бе приета. Нюйоркската Камара на представителите току-що ратифицира 35-та поправка. Не чуваш ли говорителя? Той обявява, че е необходим само още един щат за окончателното приемане на поправката. След кратко прекъсване ще бъде включен Кълъмбъс.

Всички бяха изправени, радостни, а пред Колинс се изпречи Стийдмън, насочил се към президента.

— Поздравления, мистър президент! Това се казва обрат! Нашите пресмятания го допускаха, но не очаквахме, че ще стане точно така.

— Голямо събитие, момче, нали? Голямо събитие! — раздруса рамото на Колинс Тайнън.

— Върнън — чу се гласът на президента.

— Да, мистър президент?

— … знаеш ли какво свърши работата? Знаеш ли кое обърна нюйоркчани на наша страна? Речта на този Смит. Ех, тази реч, тя беше чудесна. Сякаш ти си я писал.

— Може и аз да съм я писал — ухили се широко Тайнън.

Всички се засмяха съзаклятнически, сякаш споделяха обща тайна. Колинс също се засмя, въпреки че не разбра нищо, защото му се искаше да остане в това обкръжение.

— Вечеря на крак, моля! — чу се пискливият глас на мис Леджър, секретарката на президента. Тя насочваше гостите към далечния ъгъл на масата. — Всичко е приготвено за ваше удобство така, че да можете да сложите чинията в скута си. Не са нужни ножове, а само вилици. Добре е да се нахраните, преди да е започнало предаването от Охайо.

Колинс хвана Карин за ръката и я поведе към далечния край на масата, където беше сервирана храната. Те се оказаха последни в редицата и преди да могат да си вземат нещо, останалите вече бяха насядали по местата си. Очакваше се предаването да започне всеки момент. Напълниха чиниите си с късчета пилешко месо, студено пушена херинга в краставичен сос, смесена зелена салата и пресни плодове. Хляб не беше предвиден. Насочиха се към полукръга от кресла пред телевизора. Колинс забеляза, че президентът Уодсуърт беше заел неговото място, така че той насочи Карин към две свободни кресла на втората редица.

От залата на Камарата на представителите в Охайо говорител обясняваше характеристиката на предлаганата поправка. Колинс се отказа да наднича между главите на стоящите пред него, отпусна се назад да слуша, като едновременно с това поставяше късчета пилешко в устата си.

Гласът нареждаше монотонно:

— Предложение за поправка на конституцията на САЩ, подсигуряваща вътрешната сигурност. Конгресът е приел резолюция с две трети от гласовете на членовете си да предложи поправка на Конституцията на САЩ с цел тя да стане част от конституцията, когато бъде ратифицирана от три четвърти от щатите. Посочената поправка ще бъде следната:

В случай на национални бедствия първите десет поправки от конституцията ще бъдат заменени от предлаганата поправка, както следва:

Раздел I. Член 1. Никакви свободи няма да бъдат гарантирани, ако може да се допусне, че те заплашват националната сигурност.

Член 2. В случай на явна опасност президентът има право да назначи Комисия за национална сигурност, която ще работи заедно с Националния съвет за сигурност.

Член 3. След вземане на решение, че сигурността на страната е в опасност. Комисията за национална сигурност ще направи декларация за крайно изострено напрежение и ще бъде облечена във всеобхватна власт, подменяща конституционната власт до ликвидирането на опасността.

Член 4. Председател на тази комисия ще бъде директорът на Федералното бюро за разследване.

Член 5. Това състояние ще важи, докато не се декларира, че опасността е взета под контрол.

Раздел II. Член 1. По време на действие на поправката ще бъдат гарантирани всички останали права на конституцията.

Член 2. Всичките предприемани действия от комисията трябва да бъдат приемани с пълно мнозинство.

Колинс беше чел всичко това няколко пъти, но сега, когато го слушаше, му се стори много по-грубо — това породи тревога у него и той се отпусна, поемайки машинално от храната си.

— Започва гласуването — чу се гласът на президента. — Та то ще бъде само формалност. Свършено е. 35-та е вече в торбата ни. Ето, тръгна, започнаха да призовават деветдесет и деветте депутати поименно.

Колинс остави чинията си настрана — целият очи и уши. Виждаше в близък план как представителите на Охайо натискат бутоните върху банките си. Гласовете им се регистрираха веднага на едно от двете огромни табла, поставени фронтално пред залата — ДА и НЕ почти наравно.

С изключение откъслечните обаждания на телевизионния коментатор залата с гостите на президента бе притихнала. Постепенно истината се очертаваше безжалостно: ДА, НЕ, НЕ, НЕ, ДА, НЕ, ДА, НЕ, НЕ…

— НЕ взима преднина — чу се гласът на говорителя. — Голяма изненада, ратификацията, изглежда, се изплъзва. Въпреки агитацията и дълбокоумните пресмятания всичко пропада.

Минутите течаха, гласовете се редуваха. Както внезапно започна гласуването, така и свърши. Камарата на представителите в Охайо отхвърли 35-та поправка.

Залата с гостите в Белия дом зашумя — охкания, пъшкане, викове на отчаяние и недоволство. Необяснимо защо за Колинс, сърцето му заудря по-бързо. Хвърли страничен поглед към Карин. Тя беше спокойна и правеше усилия да потисне усмивката си. Той свъси вежди и отмести очи настрана. Всички се надигнаха от местата си оклюмани и с почуда започнаха да се скупчват около президента.

— Аз мислех, че тя е вече в торбата ни, Роналд. Къде изтървахме работата? — присвил рамене, президентът изгледа агитатора си.

— Очаквахме умерено изразена победа — отговори Стийдмън, — но нашите последни допитвания към гласуващите бяха преди тридесет и шест часа. Кой знае какво се е случило през тези часове.

— Мистър президент — Макнайт махаше с ръка, — изглежда, говорителят ще ни поднесе обяснението…

Президентът и гостите му, включително Колинс, извърнаха глави към телевизора.

— … и така, току-що до нашата кабина достигна слух, който все още не сме в състояние да потвърдим, но неколцина от законодателите заявили пред нашия представител долу в залата, че през последната нощ и тази сутрин се е разгънала в кулоарите на събранието светкавична кампания от адвоката Пиърс, Тони Пиърс. Той оглавява ЗЗГС, национално политическо обединение, известно като Защитници на закона за граждански свободи. Само преди един месец той е започнал масирана кампания срещу поправката сред законодателите на още негласувалите щати и вече постигна своя най-голям успех в Охайо. В единадесет часа той е говорил пред голяма група колебаещи се, а дори и поддържащи поправката депутати и с документи им е доказал какви непоправими за нацията беди ще донесе тя. Така той е насочил гласовете против поправката, която само преди един час изглеждаше непоклатима. Тони Пиърс, както мнозина от зрителите ще си спомнят, е бивш служител на ФБР, напуснал това учреждение и станал добре известен адвокат, писател и защитник на гражданските свободи. Неговата репутация…

Рев, подобен на животински, удави гласа от телевизора.

— Знаем ние тази репутация — бучеше гласът на Тайнън, скочил пред телевизора, размахал юмрук към екрана. — Знаем всичко за този кучи син!

Той се завъртя около себе си, червен като рак, втренчил поглед в останалите, а след това и към президента.

— Простете неприличния ми език, но ние познаваме това копеле Пиърс твърде добре! Знаем, че той оглавяваше група активисти радикали в университета Уисконсин. Знаем как получи във Виетнам медал, който не заслужаваше. Знаем как се промъкна като невестулка във ФБР, играейки ролята на герой от войната, как лъжеше нашия велик директор Хувър, заел се да му помогне. Знаем, че беше немарлив към задълженията си, освобождаваше криминални типове, които бе длъжен да задържи, преиначаваше докладите си, като се мъчеше да изплува нагоре, отказваше да се подчинява. Именно заради това го изритах от Бюрото. Знаем имената на четири радикални групи, към които принадлежи жена му. Знаем, че едно от децата му има извънбрачно поколение. Знаем поне девет подривни организации, представлявани от неговата правна фирма. Познаваме Тони Пиърс като обърната ръкавица и знаехме какъв лош ефект ще има неговата агитация, преди още да се бе заловил с нея. Трябваше да го смачкаме още в минутата, когато оглави ЗЗГС, но не го сторихме, защото не искахме да представим бивш агент на ФБР в такава негативна светлина, да не увредим образа на Бюрото сред масите и освен това не допускахме, че някой ще приеме сериозно такова смахнато чучело.

— Не се тревожи, Върнън — опита се да го успокои президентът, — всичко това е минало. Бедата е извършена, ако, разбира се, той е отговорен. Сега трябва да се погрижим да се не повтаря.

Наблюдавайки сцената, Крис Колинс откри, че е объркан и разстроен. Бе изненадан от грозния изблик на Тайнън. Той излъчваше злоба и разкри своите инквизиторски качества, неподозирани досега от Колинс. Крис бе хванал ръката на Карин, сякаш да сподели с нея своята обърканост, когато забеляза, че президентът го вика. Той пусна ръката й, провря се между Макнайт и водача на мнозинството в Сената и се озова пред президента, към когото вече се бе присъединил и Тайнън.

За миг президентът остана замислен, потривайки брадичката си.

— Е, джентълмени, една погрешна победа и една погрешна загуба. Сами виждате колко непостоянна е страната ни. Всички наши надежди сега са насочени към Калифорния. След един месец — той замълча за миг. — Не съм обръщал голямо внимание на пропагандата по тихоокеанското крайбрежие. Бях сигурен, че всичко ще свърши тази нощ. Сега е по-добре да насочим всички сили там. Роналд ми извести, че там имаме известно пропагандно предимство, но това не ме задоволява. Калифорния е щат, с който винаги трябва да се съобразяваш. Знаете, че от тях всичко може да се очаква. Това е нашата последна надежда и аз залагам всичко на нея. Искам от вас, Върнън и Крис, да дадете всичко от себе си. Ние трябва да спечелим.

Колинс и Тайнън закимаха енергично с глава.

Президентът отряза върха на нова пура и изчака, докато Тайнън му я запали. Издухвайки струи дим, той се обърна към Колинс:

— Имам идея как да започнем, Крис. Ти произхождаш от Калифорния, нали?

— Да, от областта на Залива съм, освен това съм практикувал в Лос Анджелис.

— Отлично. Струва ми се, заслужава си да отидеш за една-две седмици там. Можеш да проведеш доста деликатна, но ефективна агитация за нашата кауза.

— Ами… — отвърна разтревожен Колинс. — Не съм сигурен, че ще имам толкова голямо влияние. Единственият наистина популярен местен човек, той на практика е идол в Калифорния, е върховният съдия Мейнърд.

— Не, Мейнърд няма да я свърши — поклати отрицателно глава президентът. — Зная от сигурен източник, че той не е на наша страна. Освен това той е много непрактичен, но дори ако не беше така, не е никак подходящо съдия да агитира на политическа тема.

— Да благодарим на бога за това — вметна Тайнън, — никога не бих му се доверил относно поправката.

— Не ни трябва Мейнърд — продължи президентът, обръщайки се към Колинс. — Но ти сигурно ще ни потрябваш. След всичко това, Крис, не подценявай себе си. Ти си главен прокурор. Това значи нещо. Истинските хора ще те чуят. Да, харесва ми идеята да те пратим в Калифорния. Можем да уредим и повод за твоето отиване там. Нека си помисля малко.

Изпаднал в неудобство от тази идея, Колинс знаеше, че не би посмял да се противопостави.

— Ще направя каквото наредите, ако смятате, че то е много важно…

— Адски важно — намеси се Тайнън. — Нищо не е по-важно от това. Казвал съм го стотици пъти и ще го кажа отново. Това е най-съдбоносното гласуване, провеждано някога в Щатите. Без него не ще имаме своя държава изобщо.

— Върнън е прав — каза президентът. — На всяка цена трябва да имаме някого в Калифорния. Или ти, или, възможно е, някой от твоята величина, прекарал по-дълго време в администрацията. — Той спря за малко, след това добави настойчиво: — В никакъв случай не бива да загубим този път. Тази сутрин се поразходих да видя възстановителните работи върху тази част от Белия дом, нападната преди две седмици. Какви разрушения, какъв позор! Когато домът на президента не е сигурен, това значи, че сме в опасност. И всичко това може да се повтори отново. Знаете тренираните немски овчарки и доберманите, които ме накараха да поставя наоколо? За сигурност, ме убеждаваха. Миналата нощ загина шестото от тях от снайперист. Сега ме съветват да инсталирам електрическа бариера, обикаляща около Белия дом, да се изолирам, да превърна себе си в затворник в собствения си дом, начин, по който мнозина порядъчни граждани на тази страна са принудени да заключват себе си зад вериги и алармени системи. Е, джентълмени, не мога да търпя повече това. Длъжни сме да върнем отново цивилизацията в нашата земя чрез 35-та поправка. И това ще бъде постигнато, като победим в Калифорния.

— Амин — каза Тайнън.

В този момент се появи мис Леджър.

— Извинете ме, мистър президент… Мистър Колинс, вашият телохранител ви чака при вратата. Налагало му се да говори с вас. Казва, че е нещо спешно.

— Благодаря ви — отвърна Колинс, а после се обърна към президента: — Готов съм да направя всичко, каквото мога.

— Следващата седмица ще знаеш, а сега по-добре върви да се оправяш.

Като взе Карин, двамата благодариха на президента за вечерята и Колинс пожела лека нощ на околните.

Водейки Карин, Колинс бързо достигна вратата, където бе изправена яката фигура на телохранителя му, агента Майк Хогън.

— Какво има? — запита Колинс.

— Полковник Ноъ Бакстър, сър — произнесе с приглушен тон Хогън. — Излязъл е от комата. В съзнание е, но е на умиране.

— По дяволите, това е страшно. Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен, няма място за съмнение. Съобщението дойде от самата мисис Бакстър посредством централата на правосъдието и ми бе предадено по телефона в колата. Първите думи на полковник Бакстър, когато е дошъл в съзнание, са били, че иска да ви види. Трябвало непременно да ви види. Касаело се за нещо спешно. Искал да ви каже нещо много важно. Мисис Бакстър ме помоли да ви отведа до леглото му, преди да е станало твърде късно.

Колинс сграбчи ръката на Карин и я поведе по коридора.

— Много добре, да полетим към Бетесда. Да не губим и минута. — Той погледна Карин. — Чудя се, за какво е всичко това?

 

 

Кадилакът се понесе с главоломна скорост на север по Уисконсин авеню, прекоси Мериленд, мина отсечката на Чеви Чеиз Кънтри Клъб, намали скоростта през многолюдната част на Бетесда, мина по криволичещите алеи на болничния парк и спря пред главния вход на бялата кула — основна сграда на Националния военноморски медицински център Бетесда.

Колинс помоли Карин да остане в колата заедно с Хогън и шофьора Пагано и забърза към зданието. На входа веднага го пое военноморски офицер с две нашивки на блузата си.

— Главният прокурор Колинс?

— Да.

— Последвайте ме, сър. Те са на петия етаж.

— Как е полковник Бакстър? — попита Колинс вътре в асансьора.

— Когато преди двадесет минути слизах на поста си, той висеше на косъм, съжалявам, че ви го казвам.

— Дано да съм навреме. Кой е с него?

— Мисис Бакстър, разбира се, и техният малък внук Рик. Той е с баба си и дядо си, докато родителите му са в Кения по някакво правителствено поръчение. Опитахме тази нощ да се свържем с тях по телефона, но безуспешно. Така също той е под наблюдението на двама лекари и една медицинска сестра. А, почти забравих, при него е и отец Дубински от църквата Холи Тринити в Джорджтаун, посещавана от семейството Кенеди… Пристигнахме, сър.

Докато бързаха по коридора, срещнаха няколко военни лекари, консултиращи се помежду си. На Колинс му се стори, че Бетесда е някакво военно съоръжение, а не болница.

Достигнаха отделна болнична стая с полуотворена врата и водачът му посочи:

— Тук, сър. Полковникът разполага с две съединяващи се стаи. Тази се ползува като дневна, а в другата е той.

Стаята беше празна, но Колинс чу приглушен плач, той се поизвъртя и видя, че вратата към съседното помещение е открехната. Отначало видя само част от болнично легло, но после различи в полутъмната част на по-далечния ъгъл жива картина. Там седеше в кресло Хана Бакстър, към която той изпитваше дълбоко уважение, притиснала кърпичка до очите си. Тя плачеше неутешимо. До нея стоеше момченце, внукът Рик — той беше дванадесетгодишен, спомни си Колинс, — притиснало ръката на баба си, пребледняло, объркано, с обляно в сълзи лице. Над тях се издигаше облечената в черно фигура на свещеник.

— Моля, почакайте, сър! — обърна се към Колинс придружаващият го офицер. — Ще съобщя за вашето пристигане.

Той влезе в съседната стая, като затвори вратата зад себе си. Колинс запали цигара и се заразхожда нервно из малката безрадостна стая. Отново за кой ли път той си задаваше въпроса какво е било толкова от голямо значение, че полковник Бакстър е искал да му го предаде с последния си дъх, в последните минути на живота си. Въпреки че познаваше полковника и жена му доста добре в кръговрата на социалния живот, като покани, приеми и прочие, той никога не е бил много близък с тях, а най-често връзките им са били от служебно естество. Какво имаше да му казва Бакстър в тези чезнещи мигове?

Вратата на съседната стая се отвори и Колинс автоматично загаси цигарата и застана напрегнато неподвижен. Появи се офицерът, а след него медицинската сестра и малкият Рик. Минаха покрай него, сякаш не го забелязваха, и излязоха в коридора. След секунда рамката на вратата се запълни от черната фигура на свещеника — това явно беше отец Дубински от църквата Холи Тринити. Той затвори вратата след себе си, кимна мълчаливо към Колинс и прекоси стаята да затвори и външната врата. Колинс го наблюдаваше внимателно: невисок, набит, спокоен човек, с гарвановочерна коса и изненадващо светлосини очи, правилна уста, на възраст някъде по средата на четиридесетте.

— Мистър Колинс? — изрече той, като погледът му се наведе за миг към пода. — Аз съм отец Дубински.

— Да, зная — отвърна Колинс. — Бях в Белия дом, когато получих съобщение от Хана, ъъъ… тоест мисис Бакстър, че полковникът умира, че иска спешно да ме види, за да ми съобщи нещо извънредно важно. Пристигнах по възможно най-бързия начин. В съзнание ли е той? Мога ли да го видя веднага?

Свещеникът се поокашля.

— Боя се, не. Жал ми е да ви кажа, но вече е твърде късно. Полковник Бакстър почина преди около десетина минути. — Той направи малка пауза и добави: — Нека душата му почива вечно в мир!

Колинс не знаеше какво да каже.

— Това, това е цяла трагедия — промълви той накрая. — Почина преди десет минути? Не мога, не мога да повярвам!

— Боя се, че това е истината. Полковник Бакстър беше прекрасен човек. Зная какво чувствувате, досещам се по собствените си чувства. Но отново бе осъществена божията воля.

— Да — отговори Колинс.

Той се чудеше ще бъде ли правилно в този момент на дълбок траур да се опита да открие защо Ноъ Бакстър го бе повикал, но правилно или неправилно, беше убеден, че трябва да пита.

— Ъъъ, отче, беше ли полковникът в съзнание, преди да умре? Беше ли изобщо в състояние да говори?

— До известна степен.

— Каза ли на някого, на вас или на мисис Бакстър, защо му беше необходимо да се срещне с мен?

— Не, боя се, не. Той просто каза на жена си, че иска да ви види и говори с вас.

— И нищо повече?

Свещеникът заопипва броеницата си.

— Ами как да ви кажа, поговори кратко с мен. Аз му казах, че съм при него, за да проведа тайнството на примирителното причастие, миропомазването и изповедта, ако той пожелае. Той се съгласи да изпълня тези тайнства и аз успях да ги извърша навреме, за да го примиря с бога като добър католик. Почти непосредствено след това той затвори очите си навеки.

Колинс реши да среже изкъсо тези църковни приказки.

— Отче, искате да кажете, че той направи своята предсмъртна изповед?

— Да, изслушах последната му изповед.

— Е, имаше ли в нея нещо, което би ми дало ключ към тази настойчивост да ми съобщи нещо?

— Мистър Колинс — присви устни отец Дубински, — на изповедта се гарантира абсолютна тайна.

— Но ако той е споделил с вас нещо, предназначено за мен?…

— Не мога да си позволя аз да решавам кое е било предназначено за вас и кое за всемогъщия. Повтарям, изповедта на полковник Бакстър трябва да остане тайна. Не мога да ви разкривам нито частица от нея. Сега е най-добре да се върна при мисис Бакстър. — Той замълча за миг. — И все пак съжалявам много, мистър Колинс.

Свещеникът се отправи към вътрешната стая, а Колинс по коридора. След минути седеше до изгарящата от нетърпение Карин. Той нареди на шофьора да ги откара у дома в Маклийн.

— Пристигнах много късно — обърна се той към жена си. — Беше вече мъртъв.

— Това е ужасно! Узна ли какво е искал да ти каже?

— Не, нямам ни най-малка представа — той потъна по-дълбоко в седалката си, разтревожен и учуден, — но имам намерение да открия това по всякакъв начин. Защо бе запазил последните си думи за мен? Та аз дори не бях от най-близките му приятели.

— Но ти си главен прокурор. Ти го наследи като главен прокурор.

— Точно както мислех и аз — Колинс промърмори сякаш на себе си, — трябва да има някаква връзка с това, с моята служба или с делата на държавата, едно от двете, нещо важно за всички ни. Казал, че е от изключителна важност, когато е пратил да ме извикат. Не мога да оставя този въпрос неразрешен. Все още не зная как ще стане, но на всяка цена трябва да науча какво е искал да ми каже.

Почувствува как пръстите на Карин се впиват в ръката му.

— Недей, Крис, не се заангажирай повече! Не мога да ти обясня защо, но се страхувам. Не искам да живея в страх!

— А аз не искам да живея в мистерии! — Колинс бе впил взор през прозорчето в заобикалящата ги нощ.