Робин Кук
Мозъци (1)

Първа глава

7 март

Стиснала зъби и обзета от безпокойство, Катрин Колинс изкачи трите стъпала до стъклената врата и я бутна с ръка. Но тя не помръдна. Отдръпна се крачка назад и вдигна очи към металната табела, на която с красиви букви беше изгравирано името на лечебното заведение:

За настроението, в което се намираше Катрин, тези думи прозвучаха другояче: „Надежда всяка оставете!“

Обърна се, зениците й се присвиха от блясъка на утринното мартенско слънце. Изведнъж й се прииска да хукне обратно към топлия си апартамент. Болницата беше последното място на света, в което би искала да се озове. Няколко души изкачиха стъпалата и забързано се насочиха към главния вход на клиниката.

Катрин затвори очи и поклати глава на собствената си глупост — вратата се отваряше навън! После притисна към себе си чантичката от изкуствена материя и решително тръгна напред.

Първото нещо, което я връхлетя, беше миризмата. Никога през своя двадесет и една годишен живот не беше усещала по-гадно нещо от комбинацията между миризмата на спирт и отвратително сладникав дезодорант. Спиртът вероятно използваха за ликвидиране на микробите във въздуха, а дезодорантът — за маскиране на всички онези биологически миризми, които съпътстват човешките страдания. Решителността бързо я напусна. За пръв път стъпи в болница само преди няколко месеца. Никога преди това не се беше замисляла за тленността, а доброто здраве приемаше като Божи дар. Но сега беше различно. Заедно със специфичната миризма в главата й нахлуха всички проблеми със здравето, които имаше напоследък. Прехапала устни, за да скрие вълнението си, тя решително се насочи към асансьорите.

Болничното оживление не й беше по вкуса. Имаше чувството, че трябва да се затвори в себе си като в пашкул, за да избегне всякакви контакти с хората, които дишаха, кашляха и се блъскаха около нея. Не можеше да гледа разкривените им лица, да слуша пискливите им гласове. В асансьора стана още по-зле, тъй като се оказа притисната от всички страни, а хората около нея й се струваха груби и нереални, сякаш излезли от платната на Брьогел. Заковала очи в светещите цифри на етажите, тя направи опит да забрави за хората около себе си като започна да репетира речта, която възнамеряваше да изнесе горе, в Клиниката по гинекология. „Здравейте, казвам се Катрин Колинс. Студентка съм, вече четири пъти идвах тук. Имам намерението да се прибера у дома и да се оставя на грижите на семейния гинеколог. По тази причина искам да получа болничния си картон.“

Всичко това звучеше съвсем просто и ясно. Доволна, Катрин си позволи да погледне човека, който управляваше кабината. Той имаше широко лице, но когато се обърна в профил се оказа, че главата му е изключително сплескана. Усетил погледа й, човекът се обърна да я погледне, после обяви спирането на третия етаж. Едното му око се оказа кривогледо, зеницата му сочеше право надолу. Другото злобно се заби в лицето на Катрин. Някакъв богато окосмен мъжага безцеремонно я изблъска, за да слезе. Тя неволно се подпря на стената и очите й се сведоха към русото 5-годишно момиченце, застанало непосредствено до нея. Едно красиво яркозелено око отвърна на усмивката й. Другото беше скрито зад грозно туморно образувание, оцветено в лилаво.

Вратите се затвориха и асансьорът отново потегли. Катрин усети как й се завива свят. Това усещане беше различно от припадъците, които бе получила през миналия месец, но й стана страшно в тази тясна и претъпкана с хора кабина. Затвори очи и направи опит да прогони клаустрофобията, която я стисна за гърлото. Някой зад гърба й започна да кашля, по кожата на тила й се посипаха ситните капчици. Кабината се разклати и спря, вратите се отвориха. Катрин побърза да излезе на четвъртия етаж, облегна се на стената и направи място на хората, които напираха след нея. Световъртежът бързо изчезна и тя тръгна по коридора вляво, който преди двадесет години вероятно е бил боядисан в успокоителен резедав цвят.

Дъното се разширяваше и се превръщаше в чакалня на Клиниката по гинекология. Беше пълно с хора, между които имаше и деца. Въздухът тежеше от застоял тютюнев дим. Катрин прекоси чакалнята и зави по едно тясно коридорче надясно. Университетската гинекологична клиника, която обслужваше всички студенти и преподавателския състав, разполагаше със собствена чакалня. Тя беше далеч по-малка от общата, но боядисването на стените и обзавеждането не се различаваха по нищо. Седем жени бяха заели столовете с метални облегалки и седалки от изкуствена материя. Всички нервно прелистваха стари списания. Приемната сестра заемаше мястото зад малко бюро. Беше на около двадесет и пет години, с изрусена коса и остри черти на лицето. На ламинираното картонче, закачено върху ревера на бялата й престилка, пишеше Елън Коен. Очите й бегло пробягаха по фигурата на приближаващата се Катрин.

— Здравейте, казвам се Катрин Колинс… — Направи малка пауза, усетила липсата на убедителност в гласа си. А когато изложи същността на искането си, остана с неприятното чувство, че през цялото време е говорила умолително.

Приемната сестра я гледа известно време, после попита:

— Искате болничния си картон? — В гласа й се долови смесица от учудване и презрение.

Катрин кимна и направи опит да се усмихне.

— Ще трябва да поговорите с госпожица Блекмън! — отсече с повелителен тон русокосата. — Моля, седнете и почакайте.

Катрин си намери място в близост до бюрото, а Елън Коен пристъпи към металната кантонерка и след кратко търсене измъкна папката, която й трябваше. После се насочи към вратата на един от кабинетите за прегледи и изчезна зад нея.

Катрин несъзнателно приглади блестящата си кестенява коса и я отметна назад. По този жест се познаваше, че е притеснена. Иначе беше привлекателна млада жена с пъргави яркосини очи, които не пропускаха нищо. Беше висока около метър и шейсет и пет, но енергичната походка я караше да изглежда по-висока. Приятелките в колежа я харесваха заради приятния, открит характер, а родителите й буквално я обожаваха и много се притесняваха за адаптацията й в каменната джунгла, наречена Ню Йорк. Но тя беше избрала тукашния колеж именно по тази причина: искаше й се да докаже, че притежава достатъчно индивидуалност и вътрешна сила. До момента на заболяването се беше справяла отлично и гледаше с насмешка на притесненията на родителите си. Ню Йорк постепенно започна да й харесва със своята уникална, вечно пулсираща жизненост.

Приемната сестра се върна на мястото си и започна да чука на машината.

Катрин крадешком се огледа. Всички пациентки бяха млади и седяха с наведени глави. Приличаха на говеда, които покорно очакват реда си за скотобойната. Обзе я огромно облекчение от факта, че самата тя не чака за преглед. След четири прегледа в тези кабинети, последният от които само преди месец, тя вече беше успяла да ги намрази до смърт. Появата в клиниката беше едно от най-трудните доказателства за независимостта й. В действителност би предпочела да се върне в Уестън, Масачузетс, и да се остави в ръцете на доктор Уилсън, семейният гинеколог. Той беше първият лекар, който я беше преглеждал — доста по-възрастен от тукашните лекари и с приятно чувство за хумор, което, макар и частично, беше допринесло за туширане на неизбежното унижение, свързано с подобен род прегледи. Но в клиниката не беше така. Атмосферата тук беше хладна и враждебна, превръщайки всяка визита в кошмар. Но Катрин издържа, просто защото това беше поредното доказателство за независимостта й. Поне докато й поставиха диагнозата…

Старшата сестра госпожица Блекмън се появи на прага на един от кабинетите. Набита жена на около четиридесет и пет с гарвановочерна коса, пристегната на кок. Престилката й беше снежнобяла, свежо колосана и без нито едно петънце. Външният й вид отговаряше съвсем точно на начина, по който изпълняваше задълженията си в клиниката. Дефиницията му беше само една: хладна ефикасност. Работеше тук от единадесет години.

Приемната сестра вдигна глава от машината и произнесе няколко фрази. Катрин чу името си. Старшата кимна и се обърна. В сравнение с клиничната й външност, кафявите й очи изглеждаха дори топли. Извън болницата тя може би е съвсем нормален човек, помисли си Катрин.

За нейно учудване госпожица Блекмън не пожела да се приближи. Просто сведе глава към Елън Коен, прошепна нещо и изчезна обратно зад вратата на кабинета. Катрин усети как лицето й поруменява. Бяха я пренебрегнали напълно умишлено. Персоналът на клиниката й демонстрираше неудоволствието си от факта, че беше предпочела грижите на семейния си лекар. Протегна ръка към един стар брой на „Домашен журнал“, отдавна останал без корици, но не успя да се концентрира върху написаното.

Замисли се за предстоящото пътуване. Родителите й сигурно ще бъдат изненадани да я видят у дома. Представи си как се прибира в стаята си, която не беше виждала от Коледа насам. Беше убедена, че всичко в нея ще бъде такова, каквото го беше оставила. Жълтата кувертюра на леглото, пердетата в подходящи цветове, дреболиите от детските години, ревниво съхранени от майка й. Мисълта за мама я накара да помисли дали да не им позвъни и да ги предупреди, че се прибира. Печалбата от това щеше да бъде съвсем конкретна — те със сигурност щяха да я посрещнат на летище Логън. Но имаше и минуси — обаждането означаваше да започне с обясненията още по телефона, а Катрин предпочиташе да говори за болестта си директно.

Госпожица Блекмън се появи след около двадесет минути и отново проведе полугласен разговор с дежурната. Катрин заби нос в оръфаното списание.

Старшата сестра най-сетне благоволи да й обърне внимание.

— Госпожице Колинс? — приближи се към редицата столове тя.

Катрин вдигна глава.

— Научих, че желаете да получите болничния си картон…

— Точно така — отвърна Катрин и остави списанието.

— Имате претенции към лечението, на което сме ви подложили?

— Не, нямам. Прибирам се у дома, където ще се прегледам при своя семеен лекар. По тази причина ми трябва пълен комплект от клиничните изследвания и анамнезите.

— По принцип ние сме възприели друга практика — отвърна госпожица Блекмън. — Клиничните материали и изследвания се предават само след изричното им изискване от лекар…

— Пътувам довечера и предпочитам да взема картона със себе си. Така ще избегнем формалностите и забавянето…

— В тази клиника е установена друга практика.

— Имам право да получа копие от болничния си картон, нали? — погледна я настоятелно Катрин. — Това е право на всеки пациент.

Забележката й беше посрещната с хладно мълчание. Самата Катрин се почувства неудобно, тъй като не беше свикнала да бъде толкова директна. Госпожица Блекмън я гледаше осъдително, като родител пакостливото си дете. Тя смело отвърна на погледа й, въпреки че се почувства смутена и някак замаяна от интензивния взор на тези тъмни и влажни очи.

— Ще трябва да говоря с лекаря — рязко обяви госпожица Блекмън, обърна се и изчезна зад една от вратите. Бравата хладно изщрака.

Катрин изпусна въздуха от гърдите си и бавно се огледа. Пациентките я гледаха така, сякаш споделяха недоумението на персонала от странното й желание. Или поне така й се струваше… Тръсна глава и се престори, че чете списанието. Въпреки това усещаше погледите на останалите жени върху себе си. Прииска й се да има черупка като на костенурка, или просто да стане и да си тръгне. Не можеше да стори нито едното, нито другото. Остана на мястото си, усещайки физически бавния ход на времето. Разбра, че умишлено я пренебрегват едва след като почти всички пациентки бяха повикани за преглед.

Четиридесет и пет минути по-късно най-сетне се появи един лекар с измачкан бял халат. В ръцете си държеше картона на Катрин. Дежурната сестра кимна по посока на стола й и доктор Харпър бавно се повлече натам. Беше напълно плешив, единствено над ушите му стърчеше малко коса и се сливаше с отдавна неподстригваните косми на тила. Беше я преглеждал два пъти и Катрин отлично помнеше косматите му ръце, скрити под тънките гумени ръкавици.

Вдигна глава към лицето му, копнеейки за мъничко топлина. Но топлина нямаше. Докторът разтвори папката в ръцете си и се приготви да чете, сякаш му предстоеше досадна лекция.

Катрин сведе очи. На левия му крачол имаше няколко ситни капчици кръв. В колана му, редом с пейджъра, беше затъкната тънка гумена тръбичка.

— Защо искате гинекологическия си картон? — попита, без да я гледа той.

Катрин търпеливо повтори обясненията си.

— Според мен това е напълно излишно — промърмори Харпър, прелиствайки страниците на папката. — Всъщност в този картон няма нищо. Две сравнително атипични папили, известно количество грам-позитивно течение, което се обяснява с леко вагинално възпаление. Искам да кажа, че тези данни не могат да бъдат от полза за никого. Тук е регистриран и цистит, който несъмнено е причинен от сексуален контакт непосредствено преди началото на симптомите…

Лицето на Катрин поруменя. Беше съвсем наясно, че всички в чакалнята чуват думите на доктора.

— От това следва, че вашите припадъци нямат нищо общо с гинекологическите проблеми, госпожице Колинс. Предлагам ви да си направите изследвания в Клиниката по неврология.

— Вече ги направих и разполагам с резултатите — отвърна Катрин, опитвайки се да преглътне сълзите си. Беше сравнително спокойна натура, но когато й се плачеше, много трудно успяваше да се сдържи.

Доктор Дейвид Харпър вдигна очи от папката и шумно изпусна въздуха през полуотворените си устни.

— Мисля, че тук получихте отлична медицинска помощ, госпожице Колинс — отегчено промърмори той.

— Не се оплаквам — отвърна без да го гледа Катрин. Сълзите заплашваха да рукнат от очите й всеки момент. — Просто си искам картона…

— Бих казал, че относно гинекологическото ви състояние не се нуждаете от повторно мнение на специалист — промърмори все така отегчено доктор Харпър.

— Ще ми дадете ли картона, или да се обърна към административния директор на клиниката? — отчетливо попита Катрин и бавно вдигна глава. Под клепачите й проблесна влага.

Докторът най-сетне сви рамене, промърмори нещо нелицеприятно под носа си и хвърли папката върху бюрото на приемната сестра с нареждането да направи копие. После, без дори да се сбогува, хлътна в една от близките врати.

Катрин стана да облече палтото си. Изведнъж усети, че цялата трепери, а световъртежът се появява отново. Неволно пристъпи към бюрото и се подпря на плота.

Русокосата не й обърна внимание и продължи да чука на машината си. Катрин изчака известно време, после видя, че сестрата се готви да сложи поредния плик на валяка и кротко й напомни за присъствието си.

— Ще почакате малко! — раздразнено отвърна Елън Коен. После довърши работата си, запечата плика и едва тогава взе папката с болничния картон. Изправи се и без да я гледа се насочи към една от вратите в дъното на коридора.

Катрин получи дебелия кафяв плик едва след като последните две пациентки бяха извикани за преглед. Успя да промърмори някакви благодарности, но русокосата не я удостои дори с поглед. Това вече нямаше значение. Обзета от огромно облекчение, младата жена преметна чантата си през рамо и почти затича към оживената главна чакалня на клиниката.

После изведнъж се спря. Тежкият въздух отново й докара пристъп на световъртеж. Нестабилното емоционално състояние и физическите усилия й дойдоха твърде много. Зрението й се замъгли, ръката й инстинктивно потърси облегалката на близкия стол. Пликът от кафява хартия се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Таванът се люшна, колената й се подгънаха.

Усети силните ръце, които я подхванаха през раменете. Някой прошепна в ухото й, че всичко ще бъде наред. Опита се да каже, че ако поседне за миг ще се оправи, но езикът й отказа да се подчини. Смътно усети, че я носят по някакъв коридор, а краката й се влачат по пода като на парцалена кукла.

Врата, малка стая. Отвратителният световъртеж не си отиваше. Уплаши се, че ще повърне, по челото й изби студена пот. Усети, че я слагат да легне на пода. Очите й се проясниха почти веднага, гаденето премина. Едва сега видя, че е в компанията на двама лекари с бели престилки, които се опитват да й помогнат. Смъкнаха палтото от раменете й и с цената на известни усилия поставиха турникет в горната част на ръката й. Тя беше доволна, че се намира далеч от претъпканата и душна чакалня, където всички я зяпаха.

— Мисля, че вече ми е по-добре — прошепна тя и при-мигна с очи.

— Браво — рече единият от докторите. — Сега ще ви дадем нещичко…

— Какво?

— Нещо, което ще ви успокои.

Тънката игла проникна през кожата на ръката й малко над свивката на лакътя. Турникетът беше махнат, усети пулсацията във върховете на пръстите си.

— Но аз вече съм добре — направи опит да протестира тя. Очите й следяха пръстите на наведеният над нея доктор, които бавно притискаха буталото на спринцовката.

— Добре съм — прошепна тя. Двамата мъже мълчаливо я наблюдаваха. Единият имаше необичайно ярки, изумрудено зелени очи. Катрин никога не беше виждала толкова зелени очи. Направи опит да се раздвижи, но докторите я притиснаха към пода.

После очите й се замъглиха, лицата им започнаха да се стопяват. В ушите й се появи странен звън, тялото й натежа.

— Чувствам се далеч по… — Гласът й бавно заглъхна, челюстта й увисна. Главата й бавно се люшна встрани. Последното нещо, което видя, беше подът на склада. После настъпи мрак…