Владимир Набоков
Лолита (49)

16

Спомням си, като дете в Европа бях мечтал над картата на Северна Америка, на която „палачът“, тоест част от Апалачите, в едър шрифт се бе проснал от Алабама до Мейн, така че цялата обхваната област (включително и Пенсилвания, и Ню Йорк) се ширваше пред въображението ми като гигантска Швейцария или дори Тибет, непрекъснати планини, редуване на дивни елмазни върхове, огромни борови дървета, le montagnard émigré^[1] във великолепния си мечи кожух и Felis tigris Goldsmithi^[2] и червенокожи индианци из шубраците. Колко ужасно, че всичко това се сведе до мизерна крайградска градинка и до димящ железен кош за изгаряне на боклука… Сбогом, Апалачи! Когато ги напуснахме, прекосихме Охайо, три щата, които започваха с „И“, сетне Небраска — ах, този първи полъх на Запада! Заминахме, без да бързаме, тъй като имахме цяла седмица, за да стигнем до Уейс, градче в Скалистите планини, където тя си умираше от желание да погледа обредните танци на индианците в деня, когато всяка година се отваря Магичната пещера, и почти три седмици, за да стигнем до Елфинстън, бисера на един от Западните щати, където мечтаеше да се покатери на Червената канара, от която една екранна звезда на възраст наскоро се бе хвърлила и бе загинала след пиянския скандал със своя сутеньор.

Предвидливите мотели отново ни приветствуваха с такива обръщения, заковани на стените, като:

„Искаме да се чувствувате при нас у дома си. Преди вашето пристигане бе извършена пълна (подчертано) инвентаризация. Записали сме номера на вашата кола. Използувайте топлата вода икономично. Запазваме си правото да изселим без предупреждение всяко нежелателно лице. Не пускайте никакви (подчертано) излишни предмети в клозетната чиния. Благодарим ви. Заповядайте отново. Дирекция. Послепис: Ние смятаме нашите клиенти за Най-Добрите Хора на Света.“

Из тези страшни места двете легла ни струваха по десет долара на нощ. Мухите се редяха на опашка вън върху вратата и успешно проникваха вътре, щом отворехме. Пепелта от нашите предшественици доизтляваше в пепелниците; женски косъм се бе проточил върху възглавницата, в съседната стая някой на всеослушание си окачваше сакото в тътнещия стенен гардероб, окачалките бяха вързани с тел за напречното дърво, с цел да се предотврати открадването им и — последното оскърбление — картините над двойката кревати бяха идентични близнаци. Забелязах между другото промени в търговската мода. При бунгалата проличаваше тенденцията да се сливат и постепенно да образуват цял кервансарай, сетне им порастваше и втори етаж, докато долу се издълбаваше вестибюл и вашият автомобил вече не заставаше пред вратата на вашата стая, а се запътваше за гаража, хотелът преспокойно се завръщаше към образа и подобието на обичайния стар третокласен хотел. Сега искам настойчиво да помоля читателя да не се гаври с мен и с помътения ми разум. И за него, и за мен е много лесно със задна дата да разшифрова сбъдналата се съдба; но докато тя се подрежда, повярвайте ми, никога не прилича на онези честни криминални романчета, в които само трябва да не пропуснеш един или друг пътеводен намек. На младини дори ми попадна френско разказче от този род, в което насочващите дреболии бяха отпечатани е курсив; но Мак Фатум действува другояче — дори когато уплашен разпознаеш някои неясни намеци и белези.

Например: как да се закълна, че в един случай малко преди среднозападната част от нашето пътуване или в самото начало на този етап не е успяла да съобщи нещо на неизвестен човек или на неизвестни хора, или пък някак да се свърже с него или с тях. Току-що бяхме спрели на бензиностанция със знака на Пегас и като се изплъзна от колата, тя се шмугна някъде зад гаража, тъй като вдигнатият капак, под който надникнах, за да проследя манипулациите на служителя, я скри за миг от моя поглед. Като не я видях, но бях в сговорчиво настроение, само поклатих добрата си глава, макар че, строго казано, посещаването на общи тоалетни й беше строго забранено, защото инстинктивно чувствувах, че тоалетните — както и телефоните — поради своята непроницаемост бяха за мен остриетата, на които тъканта на съдбата ми имаше навика да се закачва. Всеки си има такива фатални предмети или явления — в един случай пейзаж, който се повтаря, в друг — цифри, които боговете подбират внимателно, за да ни навлекат важни събития: в тях Джон винаги се препъва; другаде се разбива сърцето на Джени.

И ето, обслужиха колата, аз се дръпнах от бензоколонката, за да освободя място за малко амбулантно камионче — и тогава нарастващият обем на нейното отсъствие започна да ме потиска в сивата пустош на ветровития ден. Не за пръв път и не за последен път гледах с такова мътно безпокойство неподвижните дреболии, които сякаш се чудеха (също като селски зяпачи) как така са попаднали в полезрението на забавилия се пътешественик: тази тъмнозелена кофа за отпадъци, тези гъсточерни гуми за продан с бял хълбок; тези жълти кутии с моторно масло, този румен хладилник с разнообразни напитки, тези четири, пет… седем празни бутилки в дървените преградки на кашона, който с вида си напомняше незапълнена изцяло кръстословица, това търпеливо катерещо се насекомо по вътрешната страна на стъклото в ремонтната работилница… Дочуваше се радиомузика през отворената й врата и тъй като ритъмът не беше синхронизиран с люшкането и с другите движения на вятъра в съживената растителност — ставаше нещо като стар филм, който си има свой живот, а в същото време пианото или цигулката следва музикална линия извън сферата на потрепващото цветче или на разлюляното клонче. Отзвук от последните ридания на Шарлота ме прониза нелепо, когато извън такта на музиката Лолита изскочи с развяна рокля от съвсем неочаквана посока. Оказа се, че клозетът бил зает и тя отишла по пряката до следващата бензиностанция — под знака на Раковината. Там надписът гласеше: „Гордеем се с нашите тоалетни, чисти като вашите вкъщи. Приготвили сме картички със залепени марки за вашите отзиви.“ Тоалетната беше обаче без картички, без сапун, без каквото и да било. Без отзиви.

Този или следващия ден, след доста скучен път покрай засети от край до край ниви, стигнахме до очарователното градче Касбийм и на влизане в него се спряхме да пренощуваме в мотела „Кестенов двор“: приятни къщички, сочна полянка, кестени, ябълки, стара люлка — и великолепен залез, който умореното дете дори не погледна. Искаше й се да мине през Касбийм, защото той бе само на трийсет мили северно от родния й град, но на другата сутрин тя сякаш изгуби всякакъв интерес и не и се поглеждаше тротоарът, на който преди пет години играла на дама. По очевидни причини се опасявах от това странично пътешествие, макар че с нея бяхме се разбрали да не привличаме вниманието — да не излизаме от колата и да не навестяваме нейни стари приятели. Затова се зарадвах, че се отказа от намерението си, но ме глождеше мисълта, че ако тя усетеше у мен предишния, миналогодишен ужас от носталгичните възможности на Писки, не би се отказала толкова лесно от него. Споменах за това с въздишка, тя също въздъхна и жално избъбри, че се чувствувала „вкисната“ — затова каза, че щяла да остане в леглото с купчина илюстрирани списания, а след лънча, ако е по-добре, ще продължим пътя си вече право на запад. Трябва да кажа — беше много, нежна и морна, „душа даваше“ за пресни плодове, затова се запътих към центъра на Касбийм да потърся нещо вкусно за нашата екскурзия. Мъничкото ни бунгало беше на гористото било на хълма: от прозорчето се виждаше пътят, който лъкатушно се спускаше надолу и сетне се изопваше по конец като в добре сресана коса между два реда кестени към прелестното градче, което се виждаше учудващо ясно и изглеждаше като играчка в чистата утринна далечина: можах да различа момиче с вид на елф върху велосипед, който ми заприлича на водно конче, и редом непропорционално едро куче — всичко това съвсем ясно като поклонниците и мулетата, които съзираш да се катерят по лъкатушните пътища на старите картини със синкави хълмове и дребни червени хорица. Изпитвам европейското влечение да вървя пеш, когато мога да мина без автомобила, и затова, без да бързам, се заспусках по пътя и след известно време срещнах обещаната велосипедистка, впрочем тя се оказа възгрозно, бухнало момиче с плитчици, съпровождано от величествен санбернар с очни кухини като грамадни кадифени теменуги. В Касбийм много стар бръснар ме подстрига твърде лошо: наду ми главата с някакъв свой син бейзболист и при всяка сонорна съгласна ме плюеше по врата. От време на време си бършеше очилата в чаршафчето върху мен или прекъсваше работата на вехтите тракащи ножици, за да ми демонстрира пожълтели вестникарски изрезки; толкова малко внимание му обръщах, че в края направо примрях, когато ми посочи обрамчена снимка посред старите посивели флакончета и разбрах, че младият мустакат спортист на нея е мъртъв от трийсет години.

Пих чаша кафе, горещо и безвкусно, — купих грозд банани за моята маймунка и прекарах още десетина минути в бакалницата. Само след час и половина дребничкият пилигрим Хум-хум се появи отново на пътя за Кестеновия двор.

Момичето, което бях видял изпърво на пътя за града, сега мъкнеше камари чаршафи, помагаше за почистването на бунгалата на сакат мъжага, чиято едра глава и груби черти ми напомниха тъй наречения „бертолд“, един от типажите на италианския пътуващ театър. На нашия Кестенов хребет имаше към дузина такива къщички, просторно и приятно разположени сред обилната зеленина. Сега по пладне повечето от тях сред финалното тряскане на пъргавите самозатварящи се врати вече се бяха отървали от своите наематели. Грохнала, съвсем съсухрена от старост двойка в автомобил нов модел предпазливо изпълзя от един залепен за къщичката малък гараж; от друг също такъв малък гараж неприлично се подаваше червената предница на спортна кола; наблизо до нашата красив снажен младеж с чер алаброс и сини очи наместваше портативен хладилник в раздрънканата си кола. Той, кой знае защо, ме изгледа с неуверена усмивка. Отсреща посред полянката под шарената сянка на бухналите дървета вече познатият ми санбернар пазеше велосипеда на своята господарката до него млада жена в последните месеци постави вцепенено от блаженство детенце в люлката и тихо го залюля, докато ревниво момченце на две или три години все й се пречкаше, мъчеше се да блъсне или да дръпне дъската на люлката; свърши се с това, че дъската го повали и то се разрева, проснало се по гръб на моравата, а майката продължи да се усмихва нежно нито на едното, нито на другото от вече родените деца. Припомням си толкова ясно тези дребни подробности, тъй като само няколко мига по-късно ми се наложи из основи да проверя впечатленията си; освен това нещо у мен си оставаше нащрек още от онази ужасна вечер в Бърдсли. Вече не се оставих на приятното самочувствие от разходката — на ранния летен ветрец, който облъхваше тила ми, на пружиниращото пукане на влажния чакъл под краката ми, на вкусното късче, което най-сетне, изсмуках от дупката на зъба и дори на комфортно тежките покупки, които впрочем не биваше да мъкна поради състоянието на сърнето си; но дори тази клета моя помпа работеше уж равномерно и се почувствувах adolori d'amoureuse langueur^[3], когато най-сетне стигнах до бунгалото, в което бях оставил моята Долорес.

За свое учудване я намерих облечена. Беше седнала в края на кревата със сините си дънкови панталонки и вчерашната фланелка и ме гледаше така, сякаш не можеше да ме познае. Мекият овал на малките й гърди беше откровено подчертан, вместо да се изгуби под омачкания трикотаж и тази откровеност веднага ме подразни. Още не беше се къпала; беше успяла обаче да се начерви, като по някакъв начин бе оплескала широките си предни зъби — те лъщяха като слонова кост, обляна с вино, или като розови жетони за покер. И ето, седеше така, от пуснала ръце със сплетени пръсти върху коленете, цялата изпълнена от нещо ярко и дяволско, което нямаше абсолютно нищо общо с мен.

Оставих на масата тежкия си пакет и постоях няколко секунди, като местех поглед от сандалите и голите й глезени към блажено глупавото й лице и отново към тези грешни крачета.

„Ти си излизала“ — казах аз (по сандалите мръсно беше полепнал чакъл).

„Току-що ставам — отвърна тя и допълни (като улови насочения ми надолу поглед): — Излязох само да видя дали се връщаш.“

Усети бананите и завъртя тяло към масата.

Можех ли да подозирам нещо конкретно? Не можех, разбира се, но — тези замъглени, мечтателни очи, тази странна топлина, която тя излъчваше… Не казах нищо, само погледнах по пътя, който тъй ясно се виеше в рамката на прозореца: всеки, който би пожелал да злоупотреби е моето доверие, би имал от този прозорец чудесен наблюдателен пункт. С разгорял се апетит Лолитка нападна плодовете. Изведнъж си спомних мазната усмивка на типа от съседната къщичка. Изскочих навън. Всичките коли бяха заминали освен неговата таратайка; вътре се беше наместила бременната му млада жена със своето бебе и с другото горе-долу довършено дете.

„Какво става, къде отиваш?“ — развика се Лолита.

Не казах нищо. Натиках я, толкова мека, отново в стаята и влязох след нея. Смъкнах й фланелката. С пукане на ципа обелих и останалото. Мигновено я събух. Побеснял, подгоних сянката на нейната измама; обаче топлата следа, по която препусках, бе твърде слаба и не се различаваше от фантазията на луд.