Владимир Набоков
Лолита (35)

1

Оттогава, от август 1947 година, започнаха дългите ни скиталчества из Съединените щати. От всевъзможните подслони твърде скоро започнах да предпочитам тъй наречените моторкортове или другояче казано, мотелите — чисти, спретнати, уединени убежища, които се състоят от отделни бунгала или съединени с общ покрив стаи, идеално подходящи за спане, за караници, за одобрявания и за ненаситна незаконна любов. В началото, от страх да не събудя подозрения, на драго сърце плащах за двойна стая, всяка част от която имаше по едно двойно легло. Чудя се за какъв ли квартет изобщо бе предназначена подобна подредба, защото се постигаше съвсем фарисейска пародия на усамотяване чрез ниската, нестигаща до тавана преграда, която разделяше стаята на две свързани любовни кътчета. Постепенно обаче набрах смелост, ободряван от страшните възможности, които произтичаха от тази добросъвестна съвместимост (човек например можеше да си представи две млади двойки, които весело си разменят съжителите, или дете, което се преструва на заспало, за да послуша звуковите ефекти, с които се е придружавало собственото му зачеване), и вече преспокойно вземах едностайна кабина с креват и сгъваемо легло или с два кревата, райска килия с жълти щори, спуснати додолу, за да създадат утринна илюзия за слънце и за Венеция, докато всъщност навън се шири Пенсилвания и си вали дъжд.

Опознахме — nous connûmes, ако използуваме интонацията на Флобер — отделни малки къщи под Шатобрианови дървета, каменни, тухлени; кирпичени, измазани, разположени на неща, което пътеводителят на американската автомобилна асоциация нарича „сенчести“, „просторни“, „планирани“ парцели. Имаше къщурки от греди, от чепати борове, златистокафявият им гланц напомняше на Лолита крачета на опечена кокошка. Научихме се да презираме обикновените бунгала от варосани дъски, леко намирисващи на нечистотии или на някаква друга мрачно свенлива воня, които не можеха да се похвалят с друго (освен с „удобни легла“), а навъсената им господарка винаги беше готова („е, мога да ви предложа…“) и нейният дар да бъде отхвърлен.

Nous connûmes (играта е дяволски забавна!) претендиращите им за примамливост названия — разните „Залези“, „Речни прагове“, „Вълшебни дворове“, „Червени борове“, „Простори“, „Зелени поля“, „Мотели — Мотиви“… Понякога рекламата прибягваше към специална примамка като например: „Каним децата, обожаваме котенцата“ (теб канят, теб обожават!). Баните на тези кабини най-често бяха представени от кахлени душове с безкрайно разнообразни избликващи струи, с обща, но явно не лаодикийска особеност; все дебнеха при употреба изведнъж да те попарят с адски вряла вода или със смразяващ студ, зависи кой кран е пуснал в този момент посетителят в съседното помещение, като по този начин те е лишил от необходимата съставка на сместа, която грижливо си подготвил. По стените на някои мотелни бани имаше инструкции над клозетната чиния (върху казанчето нехигиенично бяха струпани чистите пешкири), които призоваваха клиентите да не хвърлят боклуци, бирени консервени кутии, съдинки от картон за мляко, недоносчета и прочие; в други мотели имаше специални обяви, сложени под стъкло, като например: „Местни развлечения: Яздене на кон. На главната улица често могат да се видят ездачи, които се завръщат от романтична разходка на лунна светлина…“;. „Които те събуждат в три през нощта“ — подигравателно отбеляза неромантичната Лолита.

Nous connûmes разнородни стопани на мотели — осъзнал се престъпник или несполучил бизнесмен сред мъжете, а сред жените полублагородна дама или някогашна бандеровка. И понякога в чудовищно горещата и влажна нощ сърцераздирателно и зловещо проточено крещяха влакове, като сливаха сила и мъка в един отчаян вопъл.

Избягвахме тъй наричаните „туристически спални“ (нещо като роднини на погребалните салони), както и квартирите в частни къщи без отделна баня с претенциозни тоалетки в потискащите бяло-розови спалнички, украсени със снимките на хазайските деца през всичките стадии на развитието им. Понякога отстъпвах на Лолита, която обичаше „шика“, и вземах стая в „истински“, хотел. Тя избираше от пътеводителя (докато я милвах в тъмната кола, паркирана сред тишината на тайнствен, примамващо здрачен страничен друм) някой възторжено препоръчан крайезерен „хотел-замък“, който обещаваше множество чудеса — вероятно малко преувеличени от светлината на електрическото фенерче, което тя движеше по страницата, — а именно: конгениална среда, ядене по всяко време, нощни пикници и много други неща, които извикваха у мен само долни представи за зловонни гимназисти по фланелки и за нечия зачервена от огъня буза, докато клетият професор Хумберт, прегърнал само собствените си колене, охлажда хемороидите си на влажната трева. Съблазняваха я също хотелите в колониален стил, които освен „елегантна атмосфера“ и френски прозорци обещаваха „неограничено количество най-прекрасна храна“. Заветните спомени за гиздавия бащин хотел понякога ме подтикваха да подиря нещо подобно из чудноватата страна, по която пътешествувахме. Действителността ме охлади бързо; Лолита обаче все така препускаше по дирите на пикантните хранителни реклами, докато аз извличах не само финансово задоволство от такива крайпътни табели като хотел „Горски блян“. Деца под четиринайсет години — безплатно! От друга страна, се разтрепервам само от спомена за един курорт от „най-висша категория“ в Средния Запад, където хотелът заявяваше, че допуска „нападения срещу хладилника“ за похапване посред нощ, и където расистката администрация, озадачена от моя акцент, настояваше непременно да узнае моминското име както на покойната ми жена, така и на покойната ми майка. За два дни там ми взеха двеста двайсет и четири долара! А помниш ли, помниш, Миранда (както се казва в известната елегия), онзи друг ултрашикозен вертеп с безплатно кафе сутрин и ледена чешмяна вода за пиене, където не приемаха деца под шестнайсет (никакви Лолити, естествено)?

Веднага щом пристигнехме в някой от по-обикновените мотели (нашите обичайни спирки), тя включваше бръмчащия електрически вентилатор или ме караше да пусна монета в стайния радиограмофон, или пък се залавяше да чете каталозите — и с хленчещ тон ме питаше защо пък да не поязди кон по обявените в тях планински пътеки или да поплува в местния басейн с минерална вода. Най-често, както се луташе из стаята и скучаеше по новопридобит навик, Лолита се просваше, непоносимо желана, в някое пурпурно пружиниращо кресло или на зелен шезлонг в градината, или на нещо като палубна принадлежност от брезент на ивици със същата поставка за крака, или в люлеещ се стол, или на каква ли не градинска мебел под голям чадър на терасата и аз губех часове да се умилявам, да я заплашвам и й обещавам, докато най-сетне скланяше да ми предостави за няколко секунди своите просмукани от слънце млади хубости в сигурното скривалище на петдоларовата стая, преди да я оставя да върши това, което тя предпочиташе пред моето жалко блаженство.

Както съчетаваше прямота и лукавост, грация и вулгарност, навъсеност и розова пъргавина, Лолита, когато пожелаеше, беше невероятно душевадна хлапачка. Да си призная, изненадваха ме понякога пристъпите й на мрачно настроение или на умишленото й престорено хленчене, когато размекната, раздърпана, с мътни очи започваше безсмислено и безцелно да се кълчи, като скриваше в това някакво самоутвърждаване в хлапашки, цинично-пакостлив дух. Вътрешният й облик бе за мен шаблонен до отвращение; сладката, знойна джазова какофония, фолклорните кадрили, сладоледът с шоколадово-карамелен сос, кинокомедиите с песнички, филмовите списанийца и тъй нататък — ето очевидните точки сред любимите й неща. Бог знае колко петачета съм натъпкал в разкошно осветените отвътре музикални автомати във всяко посетено от нас ресторантче. В ушите ми още звучат гъгнивите гласове на всички невидими изпълнители на посветените й серенади, на всичките тези Сами, Джо, Еди, Тони, Пеги, Гай, Рекс с модните им шлагерчета, толкова неразличими за слуха, както и бяха неразличими за вкуса ми различните по асортимент сладкиши, които изяждаше. Някак райски простодушно тя вярваше, на всички обяви и съвети, които се появяваха в четените от нея „Екранен свят“, „Кинолюбовен мираж“: „Нашият СУПР изсушава пъпчиците“ или „Вие, момичета, които носите ризите извън панталона, добре си помислете, защото Джил казва, че тази мода е отминала!“ Ако табелата на крайпътно дюкянче гласеше: „Купете си подаръци от нас!“, просто на всяка цена трябваше да влезем, трябваше да накупим всякакви идиотски индиански изделия, кукли, медии боклуци, кактусови стъклени бонбони. Фразата „Сувенири, модни стоки“ направо я влудяваше с хорейния си ритъм. Ако някое кафене съобщаваше: „Ледени напитки“, тя машинално реагираше на поканата, нищо, че всички напитки навред бяха все ледени. Тъкмо за нея съществуваха рекламите, тя беше идеалният потребител, субект и обект на всеки подъл плакат. Мъчеше се — безуспешно — да се храни само там, където светият дух на някой си Дънкан Хайнс, автор на гастрономичен пътеводител, бе осенил хартиените салфетки и салатите, украсени с извара.

През онези дни нито аз, нито тя още не бяхме стигнали до мисълта за паричните подкупи, които малко по-късно толкова пагубно се отразиха на моите нерви и на нейната нравственост. Разчитах на други похвати, за да държа покорна и в поносимо настроение малолетната си наложница. Преди няколко години прекарала дъждовно лято под полуслепия надзор на мис Фалън във Върмонт; в полурухнала селска къща, която принадлежала някога на чепатия като дъб Джонатан Хейз, родоначалника, на семейството. Къщата още се крепяла насред обраснала е канадски червен кантарион нива, в края на гори галилейски, до вечно разкалян път, на двайсет мили от най-близкото селце. Лолитка добре бе запомнила тази окъртена постройка, самотата, старата мера, превърнала се в мочурище, постоянния вятър, целия този набъбнал от влага затънтен край; изразяваше отвращението си е особената гримаса на американските деца, при която устата се разтяга, а полуизплезеният език се удебелява. Тъкмо там ще живеем двамата, заплашвах я аз, на многомесечно и дългогодишно заточение, ще й наливам в главата френски и латински, ако не промени „сегашната си позиция“. Шарлота, започнах да те разбирам!

Наивното ми момиченце се дереше: „Не!“ — и обезумяло от страх, улавяше кормилната ми ръка, когато всеки път обръщах посоката насред шосето, уж да я откарам сред онзи тъмен и безизходен пущинак. Обаче колкото по-далеч заминавахме на запад, толкова по-абстрактна ставаше заканата и се наложи да потърся нови методи за въздействие.

С ужасен стон на срам си спомням един от тях, извиквания от мен призрак на изправителното заведение. Умът ми стигаше още от началото на нашето съжителство да взема предвид, че трябва да си осигуря пълното й съдействие за запазването на отношенията ни в тайна, че това съдействие трябва да се превърне за нея в нещо като втора природа въпреки цялото й озлобление срещу мен, въпреки всичките други утехи, които си изнамираше.

„Ела тук и целуни татенцето — казвах понякога. — Зарежи това глупаво настроение! Навремето, когато още за тебе бях идеалният мъж (читателят ще забележи как се силех да подражавам на Лолитиния език), ти приемаше, докато слушаше плочите на най-големия специалист по треперене и хлипане, боготворен от твоите съотрочнички (Лолита: „От моите какво? Говори човешки.“); този идол на твоите дружки ти се струваше също като тайнствения Хумберт: Но сега съм вече просто старият ти татко — приказен баща, който пази приказната си дъщеря.“

Ma chère Dolores! Искам да те защитя, мила, от всичките ужаси, които се случват на малките момичета из въглищните складове и в затънтените улички, а също comme vous le savez trop bien, ma gentille^[1], из горите, пълни със сини боровинки през най-синьото годишно време. Каквото и да се случи, ще си остана твой попечител и ако се държиш добре, смятам, че скоро съдът ще узакони моето, опекунство. Да забравим обаче съдебната терминология, Долорес Хейз, тъй наречената съдебна терминология — терминологията, която смята за рационално определението „развратно и любострастно съжителство“: Изобщо не съм престъпен сексуален психопат, който си позволява неприлични сексуални игрички с дете. Озлочестител е бил Чарли Холмс, а аз съм очистител, който отглежда детското растение, изискващо специални грижи; обърни внимание на тънката разлика между двата термина. Аз съм твоето татенце, Ло. Виж, имам научна книжка за момиченцата. Виж какво се казва в нея, мъничката ми. Цитирам: „нормалното момиченце“ — нормалното, забележи, — „нормалното момиченце обикновено с всички сили се мъчи да се хареса на баща си. То чувствува в него предтечата на желания неуловим мъж“ (на „неуловимия“, хубаво е казано, кълна се в сянката на Полоний!). Мъдрата майка (а клетата ти майка щеше да стане мъдра, ако бе останала жива) поощрява общуването между бащата и дъщерята, защото разбира (извинявай за пошлия стил), че момичето гради мечтите си за ухажването и за омъжването върху общуването с баща си. Но какво именно иска да каже тази бодра книжка с думата „общуване“, какво именно „общуване“ препоръчва тя? Цитирам отново: „Сицилианците приемат половите сношения между баща и дъщеря за нещо естествено и момичето, което участвува в тези сношения, не се порицава от социалния слой, към който принадлежи.“ Много уважавам сицилианците — те са великолепни атлети, великолепни музиканти, великолепни, извънредно честни хора, Лолита, и са великолепни любовници. Но да не се отплесваме. Тези дни четохме с теб във вестника една дивотия за някакъв нарушител на нравствеността, който си признал, че е престъпил закона, прокаран от Ман, и е отвлякъл едно твърде миличко момиченце от един щат в друг — не зная какво е имал предвид под това. Долорес, душице моя! Не си на девет, скоро ще навършиш тринайсет години и не те съветвам да си въобразяваш, че си малка бяла робиня, освен това не мога да одобря същия този Mann Act, дори защото прилича на безвкусен каламбур, ако името на почтения член на Конгреса се вземе като епитет „мъжки“; така боговете на семантиката отмъщават на еснафите със здраво закопчани дюкяни. Аз съм твой баща и ти казвам най-човешки, че те обичам.

Освен това хайде да видим какво ще стане, ако ти, малолетно момиче, обвинено в прелъстяване на голям мъж в почтен хотел, се обърнеш към полицията с оплакването, че съм те отвлякъл и съм те изнасилил. Да предположим, че ти повярват. Малолетната, разрешила на пълнолетен да я опознае телесно, подлага жертвата си на обвинението във „фактическо изнасилване“ или в „содомия втора степен“ в зависимост от метода; максималното наказание за това е десет години затвор. Добре. Влизам в затвора до 1957 година. Но какво става в случая с теб, мое сираче? О, разбира се, твоето положение е по-добро от моето. Ти попадаш под закрилата на Департамента за обществени грижи — което, разбира се, звучи доста унило. Чудесната строга надзирателка, подобна на мис Фалън, но по-неотстъпчива и пълна трезвеничка, ще ти отнеме молива за устни и премените! Никакви разходки вече! Не зная дали си чувала за законите спрямо увредените, изоставените, непоправимите и престъпни деца?

Докато аз ще гния зад решетката, на теб, щастливото, изоставено и прочие дете, ще ти предложат да избираш между няколко заведения, които, общо взето, си приличат доста: между дисциплинарното училище, изправителното заведение, сиропиталището за безпризорни или някое от чудесните убежища за малолетни престъпници, в които момичетата плетат разни неща и пеят религиозни химни, а в неделя им дават мекици, пържени в гранясала мас. Тъкмо там ще попаднеш, Лолита: моята Лолита, тази Лолита ще изостави своя Катул, за да заживее с другите свърнали от пътя деца. Направо казано, ако ни хванат, теб ще те изследват и ще те интернират, котенце мое, c'est tout^[2]. Ти ще живееш, моята Лолита ще живее (ела тук, моя кафява розичке) с трийсет и девет други глупачета в мръсен дортуар (не, моля те, позволи ми…) под надзора на уродливи вещици. Това е положението, такъв е изборът. Не смяташ ли, че при сегашното положение Долорес Хейз трябва да остане вярна на своя стар татко?

Докато й набивах в главата всичко това, аз успешно тероризирах Лолитка, която въпреки нахалните си отракани номера и внезапните си остроумни изяви не беше чак толкова бляскаво съобразителна, както би си помислил човек от нейния „умствен коефициент“, изработен от учителите й. Успях да й втълпя, че тайната и вината е споделена от двама ни, обаче бе доста по-трудно да поддържам доброто й настроение. През цялата година пътувания всяка сутрин имах задачата да измислям някаква предстояща примамка — определена цел във времето и в пространството, — която тя да предвкусва, за да доживее до нощта. В противен случай скелетът на нейния ден, лишен от формиращото си и поддържащо предназначение, се килваше и се разпадаше. Поставената цел можеше да бъде всякаква — фар във Вирджиния, пещера в Арканзас, превърната в кафене, колекция от револвери и цигулки някъде в Оклахома, точно възпроизведената Лурдска скала в Луизиана или малки снимки от времето на златотърсачеството, събрани в Колорадския музей, — нямаше значение каква, но тази цел трябваше да стои пред нас като неподвижна звезда, дори и да знаех предварително, че щом я стигнем, Лолита ще се престори, че направо ще повърне от отвращение.

Като задействувах географията на Съединените щати, по цели часове заради нея се мъчех да създам впечатлението, че живеем „пълноценен живот“, че се движим към някакво небивало удоволствие. Никога не бях виждал толкова гладки, сговорчиви пътища като тези, които сега на лъчи се разтваряха пред нас по парцалената черга на четирийсет и осемте щата. Алчно поглъщахме тези безкрайни шосета; замаяни и мълчаливи се плъзгахме по черната им бална повърхност. Лолита не само беше безразлична към природата, но и възмутено отхвърляше опитите ми да насоча вниманието й към една или друга чаровна подробност от пейзажа, която дори аз се бях научил да ценя едва след продължителното общуване с красотата, която винаги присъствуваше, винаги живееше от двете страни на недостойния ни път. Поради забавното съчетаване на художествените представи изгледите от северноамериканската низина отначало ми заприличваха, общо взето, на нещо от миналото, което съзирах с учудена усмивка — на онези шарени мушами, внасяни някога от Америка и окачвани над умивалниците в средноевропейските детски стаи, те вечер смайваха съненото дете със зелените си селски изгледи — с матово-къдравата горичка, хамбара, стадото, потока, мътната белота на някакви неясно разцъфнали овощни градини и освен това с дувара, както и с гвашните си хълмове. Постепенно обаче първообразите на тези елементарни аркадии ставаха все по-страшни за погледа с укрепването на новото ми познанство с тях. Отвъд обработената равнина, отвъд дребните като на играчки покриви трепкаше никому ненужна красота — там, където сред платинена мъглица залязваше слънцето и топъл оттенък, същинска обелена праскова, се плъзгаше по горния край на плоския синкав облак, който се сливаше с далечната романтична омара. Понякога на хоризонта се очертаваха върволица нашироко набодени дървета или знойно неподвижно пладне прежуряше над засятата с детелина пустош и Клод-Лоренови облаци допълваха отдалечения мъгляв лазур, но само бухналата им част изпъкваше ясно върху неопределения и сякаш примрял фон. Или пък в далнината надвисваше суров небосвод в стил Ел Греко, понесъл мастилени дъждове, и се мяркаше фермер в гръб като мумия, зад него се проточваха ивички блеснала като живак вода между редовете острозелена царевица, цялото това съчетание се разтваряше като ветрило — някъде в Канзас.

Тук и там сред равнинния простор ни наближаваха гигантски дървета, струпваха се в раболепни китки покрай шосето, за да снабдят с хуманитарна сянка туристическите маси, вкопани в кафявата почва, нашарена със слънчеви петна, със смачкани картонени чаши, дървесни крилати семенца и пръчици за сладолед. Негнусливата ми Лолита на драго сърце използуваше крайпътните тоалетни — очароваха я надписите: „Ергени“ — „Моми“, „Джон“ и „Мери“, „Той“ и „Тя“ и дори „Адам“ и „Ева“; докато се бавеше там, аз се реех из поетичния сън, като съзерцавах добросъвестната живописност на бензиновите приспособления, които изпъкваха върху дивно зелените дъбове, или някой далечен хълм, който се издигаше, набразден, но още неопитомен от дебрите на агрокултурата, напираща да го овладее.

Нощем високите камиони, обсипани с разноцветни светлини като странни и гигантски коледни елхи, се задаваха от мрака и изгромоляваха покрай нашето закъсняло седанче. И отново на другия ден над нас се стапяше избелелият от жегата лазур на почти безжизненото небе и Лолита искаше разхладителна напитка; бузите й енергично хлътваха над сламката и когато се връщахме в колата, температурата вътре беше адска; пътят пред нас се мержелееше и далеч пред нас насрещната кола променяше като в мираж очертанията си, отразена в блясъка, и сякаш увисваше за миг, старинно квадратна и едрочела в трептенето на маранята. С придвижването ни на запад из равнината се появяваха китки пелин, „сейджбраш“ (както го бе нарекъл бензинджията) и виждахме загадъчните очертания на столовати хълмове, зад които следваха червеникави ридове на петна от калуната, сетне истинска планинска верига с белезникав оттенък, който преминаваше в синкав, а от синия в необясним, и ето че пустинята ни посрещна с равномерен и мощен вятър, с летящ пясък и сив трънак, с отвратителни късчета хартия, които имитираха бледи цветя сред бодилите на раздърпаните от вятъра излинели стъбла покрай пътя, а насред шосето понякога срещахме застинали простодушни крави, вцепенили се в странно положение (опашката наляво, белите ресници надясно) и противоречащи на всичките човешки правила за пътно движение.

Моят адвокат ме съветва да дам ясно и прямо описание на нашия маршрут и сега май вече стигнах до точката, където ще мога да избегна тази досадна необходимост.

Общо взето, през онази безумна година (от август 1947 до август 1948 година) пътят ни започна с разни лъкатушки и осморки из Нова Англия; сетне се заизвива на юг в посока към и от океана, дълбоко се потопи в се qu'on appelle „Dixieland“^[3]; не достигна до Флорида (защото по това време там бяха Джон и Джоан Фарлоу); свърна на запад; мина на зигзаг през памуковите и царевичните зони (май не излиза чак толкова ясно, мили Кларънс, но не съм си записвал нищо и сега за проверка на паметта ми е останал само ужасно обезобразеният тритомен пътеводител — истински символ на изтерзаното ми минало); пресече през два различни прохода Скалистите планини; завъртя се из южните пустини, където презимувахме; стигна до Тихия океан; изви на север през бледия люляков пух на калифорнийската мирта, разцъфнала покрай горите; почти достигнах канадската граница; сетне отново поех на изток през солените хълми, набраздени от ровили, през равнините с жита обратно към грандиозно развитото земеделие (където описахме завой, за да избегнем въпреки кресливите възражения на Лолитка родния й град в един царевично-въгледобивно-свиневъден район); и най-сетне се завърнахме под крилото на Изтока, приключихме с пунктир в университетското градче Бърдсли.