Владимир Набоков
Лолита (11)

10

След излизането от болницата реших да си намеря селце в Нова Англия или някое одрямано градче (тополи, бяла черква), където да прекарам литературно лято, като поминувам със сандъка натрупани бележки и се къпя в близкото езеро. Работата върху учебника започна наново да ме увлича; по онова време бях намалил до минимум участието в чичовите миризливи води.

Един от някогашните негови служители, издънка от почтен род, ми предложи за няколко месеца извънградската къща на обеднели свои роднини на име Мак Ку^[1], там можело да наема горния етаж, на който до смъртта си живеела тихо и кротко старата им леля. Каза, че имали две дъщери, едната съвсем мъничка, а другата на дванайсет години, и прекрасна градина близо до прекрасно езеро, а аз казах, че това обещава съвсем съвършено лято.

Разменихме писма и убедих господин Мак Ку, че не мърся из ъглите. Нощта във влака беше фантастична: мъчех се с всички възможни подробности да си представя тайнствената нимфетка, която ще обучавам на френски и ще галя по хумбертски. На миниатюрната гаричка, където се озовах с новия си куфар, не ме посрещна никой. Телефонирах, но никой не вдигна. След известно време обаче в единствения хотел на зелено-розовия Рамсдейл се появи умърлушен и мокър Мак Ку с новината, че къщата му току-що изгоряла до основи — може би поради пожара, който по същото време пламтя цялата нощ в жилите ми. Мак Ку обясни, че жена му с дъщерите заминала със семейния автомобил за някакъв техен чифлик, но че приятелката на жена му, госпожа Хейз, прекрасна жена, която живее на Лоун Стрийт 342, е готова да ми даде стая. Старицата, която живеела точно срещу госпожа Хейз, дала на Мак Ку лимузината си, допотопна бричка с правоъгълен таван, карана от весел негър. Помислих си, че щом е изчезнала единствената причина за идването ми именно в Рамсдейл, новата предложена ми квартира е просто дивотия. Какво ме засягаше, че му предстояло наново да си вдига къщата — сигурно тя е била добре застрахована. Изпитвах раздразнение, разочарование и досада, но нали бях учтив европеец, се съгласих да ме откарат на Лоун Стрийт с тази погребална лимузина, пък и освен това усещах, че в противен случай Мак Ку ще измисли някакъв още по-сложен начин да ме ангажира. Той заситни, а моят шофьор поклати глава, леко усмихнат. Из пътя вече се заричах да не остана в Рамсдейл, в никакъв случай и да излетя още същия ден за Бермудските или Бахамските острови. Съвсем наскоро по гръбнака ми трепетно преминаваха сладостни възможности, свързани с цветните картички на морските курорти, и право да си кажа, именно Мак Ку рязко ме отвлече от тези планове с добронамереното си, но, както се оказа, абсолютно невъзможно предложение.

Впрочем във връзка с рязкото отвличане: за малко да прегазим едно досадно крайградско куче (от тези, които правят засади на автомобилите), щом завихме по Лоун Стрийт. Провидя се къщата на Хейзови — дъсчена, варосана, ужасна, потъмняла от старост, по-скоро сива, отколкото бяла, — от този род жилища, в които знаеш, че вместо душ ще намериш клизмен маркуч, нахлузен върху крана в банята. Дадох бакшиш на шофьора с надеждата, че веднага ще се махне — тъкмо незабелязано да се изхлузя обратно към хотела, да си взема куфара; той обаче пристана пред отсрещната къща, от верандата, на която го викаше старата мис Визави. Къде да се дявам? Натиснах звънеца.

Чернокожа камериерка ми отвори и ме остави да стоя на черджето, а тя изхвърча до кухнята, където нещо гореше или по-точно загаряше.

Антрето бе украсено с грозд звънчета за врата, белооко дървено страшилище мексиканско производство за туристи и Ван Гог („Арлезианка“) — баналния галеник на изисканата част от буржоазната класа.

Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от гостната с други мексикански глупости в остъкления шкаф и с раиран диван до стената. Пред мен в дъното на антрето имаше стълбище и докато си бършех челото с кърпата (едва сега си дадох сметка колко е горещо), втренчен в случайно попаднал ми предмет — стара сивкава топка за тенис върху дъбов пътен сандък, — от горната площадка се зачу контраалтовият глас на госпожа Хейз, която, наведена през парапета, мелодично ми отправи въпроса „Господин Хумберт ли е?“, придружен с малко цигарена пепел. После самата дама (сандали, тъмночервен панталон, жълта копринена блузка, правоъгълно лице — почти в този ред) слезе по стъпалата, като още почукваше цигарата с показалец.

Май веднага ще опиша госпожа Хейз, за да приключа с нея. Клетата дама бе на трийсет и пет години, имаше гладко чело, оскубани вежди и съвсем елементарни, макар и доста привлекателни черти от типа, който може да се определи като слаб разтвор на Марлен Дитрих.

Потупвайки с длан бронзовия изкуствен кок на тила, тя ме поведе към гостната, където говорихме минута за изгорялата къща на Мак Ку и за предимствата на живота в Рамсдейл. Дръпнатите й аквамаринени очи имаха навика да обгръщат целия събеседник, но прилежно избягваха очите му. Усмивката й се свеждаше до въпросителното излитване на едната вежда; докато говореше, тя сякаш развиваше пръстените на тялото си, конвулсивно се насочваше от дивана към трите пепелника в камината (в която имаше кафява огризка от ябълка); сетне наново се облягаше, подвила крак под себе си. Явно бе от жените, чиито полирани думи могат да отразят дамски читателски кръжец или дамски кръжец за бридж, но душата не могат да отразят; жените, лишени напълно от чувство за хумор, всъщност напълно безразлични към тези десет-дванайсет теми за салонен разговор, които са им достъпни, но твърде придирчиви към правилата на разговора, през слънчевия целофан, на който ясно избиват стаени, потискани и немного апетитни неща. Напълно' разбирах, че ако поради някакво невероятно стечение на условията се окажех неин квартирант, тя методично би се заловила да ме превръща в това, което си представя под думата „квартирант“ — и щях да бъда въвлечен в една от скучните любовни истории, които познавах толкова добре.

Впрочем в никакъв случай нямаше да остана там. През ум не би ми минало, че бих заживял щастливо в къща, където на всеки стол е захвърлено опърпано списанийце и където долнопробно се смесва комедията на „функционалната“ съвременна мебел с трагедията на вехтите люлеещи се столове и нестабилни масички с мъртви лампи по тях. Мадам ме поведе нагоре и наляво към „моята“ стая. Огледах я през мъглата на отказа си, но въпреки тази мъглявина забелязах над „моя“ креват репродукция от „Кройцерова соната“ на Рене Прине. А тя наричаше „полуателие“ тази слугинска бърлога. Вън оттук, веднага се махай, си крещях мислено, като се преструвах, че обмислям сведената до смешен минимум цена, която хазайката ми искаше с мечтателна и заплашителна надежда за пълен пансион.

Старовремската ми учтивост обаче удължи изтезанието. През площадката на стълбището минахме отдясно („Тук живея аз, а тук — Ло“ — вероятно слугинята, си помислих аз) и квартирантът любовник, твърде изтънчен мъж, едва сдържа потръпването си, когато му бе показана единствената баня в къщата — всъщност дупка (между площадката и стаята на вече споменатата Ло), в която безформено мокро пране висеше над съмнителна вана, белязана с въпросителния знак на останал в нея косъм; там ме посрещна предвидената от мен гумена змия и друг предмет, доста сходен с нея: мъхесто розова претенциозна калъфка за клозетната дъска.

„Виждам, че впечатлението ви не е много благоприятно“ — каза моята дама, като за миг положи длан върху ръкава ми. Хладнокръвната й предприемчивост (нещо като „спокойна грация“ в прекомерна доза) се съчетаваше у нея с някаква свенливост и тъга, поради което особеното й внимание към избора на думите изглеждаше неестествено като интонациите на преподавател по дикция. „Да си призная, къщата ми не е много спретната — продължи милата обречена клетница, — но ви уверявам (очите й се плъзнаха по моите устни), тук ще се чувствувате добре, дори много добре. Хайде да ви покажа трапезарията и градината.“ (Последното бе произнесено по-оживено, сякаш примамливо ми махна с глас.)

Последвах я без желание отново към долния етаж; минахме през антрето и през кухнята, която се намираше в дясната част на къщата, пак там бяха трапезарията и гостната (а вляво от антрето, под „моята“ стая, нямаше нищо освен гараж). В кухнята набитата млада негърка избъбри, като сваляше лаченочерната си чанта от ръчката на вратата към задния вход: „Сега вече да си вървя, мисис Хейз.“ — „Добре, Луиза — с въздишка отговори жената. — Ще ви платя в петък.“ Минахме през малко помещение за съдините и хляба и се озовахме в трапезарията до гостната, на която преди малко се бяхме любували. Забелязах бяло чорапче на пода. Госпожа Хейз изпъшка недоволно, наведе се в движение и го хвърли в някакъв шкаф. Огледахме набързо махагоновата маса с фруктиера по средата, в която нямаше нищо освен една още лъскава костилка от слива. Междувременно напипах в джоба си разписанието на влаковете и незабелязано го измъкнах, за да го прегледам при първа възможност. Вървях все още след госпожа Хейз през трапезарията, когато в дъното внезапно пламна зеленина. „Ето верандата“ — пропя моята водачка и сетне без никакво предупреждение под сърцето ми набъбна синя морска вълна и от камъшовата рогозка на верандата, от слънчевия кръг, полугола, коленичила, се извърна към мен на колене моята ривиерска любов и ме погледна внимателно над тъмните очила.

Беше същото дете — същите тънки рамене с меден тен, същият копринен, гъвкав, гол гръб, същата руса коса. Черна кърпа на бели капки около тялото й скриваше от остарелите ми горилски очи — но не от погледа на младата ми памет — полуразвитите гърди, които тъй бях галил през онзи безсмъртен ден. И като приказна дойка на младата принцеса (изгубила се, отвлечена, намерена, облечена в цигански дрипи, през които голотата й се усмихва на краля и на нейните издирвачи) познах тъмнокафявата бенка на хълбока й. Със свещен ужас и омая (кралят ридае от радост, тръбите тръбят, дойката е пияна) отново, видях чаровния хлътнал корем, върху който бяха спирали моите устни, запътени на юг, тези момчешки бедра, върху които бях целувал назъбения отпечатък от ластика на банския — през онзи безумен, безсмъртен ден при Розовите скали. Преживеният оттогава четвърт век се стесни, образува трепетно острие и се стопи.

Извънредно трудно е да изразя с нужната сила този взрив, този трепет, този тласък на страстно узнаване. В пронизания от слънце миг, през който погледът ми успя да пропълзи по коленичилото момиченце (то примигваше над строгите черни очила — о, малки Herr Doktor, на когото е било съдено да ме излекува от всички болежки), докато минавах покрай нея под булото на зрелостта (в образа на снажен мъжествен красавец, на екранен герой), вакуумът на душата ми успя да всмуче всички подробности на яркия й чар и да ги сравни с чертите на умрялата ми любима. По-късно, разбира се, тя, тази nova, тази Лолита, моята Лолита, щеше напълно да затъмни своя прототип. Само се мъча да подчертая, че откровението на американската веранда бе само последица от „крайморското княжество“ през многострадалното ми момчешко време. Всичко между тези две събития се свеждаше до низ от слепи лутания, заблуди и измамни зачатъци на радост. Всичко общо между тези две същества ги сливаше ведно за мен.

Впрочем нямам никакви илюзии. В гореказаното моите съдии ще съзрат само преструвките на луд, просто любител на le fruit vert^[2]. В края на краищата ми е все едно. Зная само, че докато Хейзица и аз слизахме по стъпалата към стаилата дъх градина, коленете ми бяха като отражение на колене в разлюляна вода, а устните ми — същински пясък.

„Видяхте моята Ло — произнесе тя, — а ето и моите кремове.“

„Да — казах аз, — да. Те са дивни, дивни, дивни.“