Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

3

Анабела, както и авторът, беше от смесен произход: в случая — от английски и холандски. Сега си припомням чертите й доста по-смътно, отколкото преди да срещна Лолита. Зрителната памет има два похвата: при единия успяваш изкусно да възсъздадеш образа в лабораторията на мозъка, без да затваряш очи (тогава Анабела се очертава в общи термини за мен като: „кожа с меден оттенък“, „тънки ръце“, „късо подстригана руса коса“, „дълги мигли“, „голяма ярка уста“); при другия затваряш очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите извикваш обективно, оптично, крайно ярко възпроизвеждане на любимите черти: малък призрак в естествени цветове (тъкмо така виждам Лолита).

Затова ми позволете в описанието на Анабела да се огранича с почтената бележка, че тя беше чаровно момиченце, няколко месеца по-малко от мен. Родителите й с фамилното име Лий (Leigh), стари приятели на леля, бяха също като леля Сибила педантични в представите си за приличие. Те наемаха вила близо до „Мирана“. Мразех зверски този плешив морав господин Лий и дебелата напудрена госпожа Лий (с моминско име Ванеса ван Нес). Отначало с Анабела правехме кръгчета, така да се каже. Тя час по час гребваше шепа ситен плажен пясък и той се сипеше между пръстите й. Мозъците ни бяха настроени на вълната на европейските малолетни деца от онова време и от онези среди и се съмнявам да има някаква индивидуална дарба в интереса ни към множествеността на населените светове, към тенисните състезания, към безкрайността, солипсизма и тям подобни неща. Нашата нежност и уязвимост на млади зверчета пораждаше еднакво остро страдание у двама ни. Тя мечтаеше да стане милосърдна сестра в някоя гладуваща азиатска страна; аз мечтаех да стана прочут шпионин.

Внезапно обаче се оказахме влюбени един в друг — безумно, недодялано, безсрамно, мъчително; бих добавил — безнадеждно, защото лудешкият ни стремеж към взаимно притежаване би се оказал утолен само ако всеки от нас наистина би погълнал и усвоил всяка частица от тялото и от душата на другия; а всъщност дори не можехме да намерим място да се съвкупим, както без усилия го намират децата от бордеите. След една несполучлива нощна среща в нейната градина (подробности в другата глава) единственото, което ни се разрешаваше в смисъл на срещи, бе да лежим в кръгозора на възрастните, та ако не ни чуват, поне да ни виждат в онази част от плажа, където имаше най-много хора. Върху мекия пясък, на няколко крачки от големите, цялата сутрин се търкаляхме, вцепенени от любовен бяс и мъка, и използувахме всяко благословено прокъсване в тъканта на времето и пространството, за да се докоснем: ръката й пропълзяваше през пясъка до мен, местеше се все по-близо, шаваше тънки, вече загорели пръсти, а сетне седефеното й коляно поемаше на същото продължително, предпазливо пътешествие; понякога случайна крепост, изградена от по-малките деца, ни скриваше за бърза солена целувка; тези несъвършени докосвания дотолкова раздразваха здравите ни и неопитни тела, че дори прохладната синя вода, под която продължавахме да преследваме целта си, не можеше да ни успокои.

Сред съкровищата, които съм изгубил през годините на по-късните скиталчества, имаше една мъничка снимка, направена от леля: група, насядала около маса на улично кафене — Анабела, нейните родители и твърде напереният доктор Купър, куц дядка, който през онова лято ухажваше леля Сибила. Анабела не излезе много хубаво, тъй като тъкмо се канеше да отпие своя chocolat glacé[1], човек можеше да я познае само по слабите голи рамене и по пътя в косата (тъй като помня снимката) сред слънчевата мътилка, в която красотата й преминаваше постепенно и безвъзвратно; аз бях седнал в профил малко встрани от другите и бях излязъл някак драматично релефно: навъсено момче с гъсти вежди, по тъмна спортна риза и бели елегантни къси панталони, преметнало крак върху крак и загледано настрани. Снимката беше от последния ден на фаталното ни лято, само няколко минути преди втория ни и последен опит да излъжем съдбата. Под някакъв крайно прозрачен претекст (не ни оставаше друг шанс и вече нищо нямаше значение) ние тръгнахме от кафенето към плажа, там най-сетне намерихме усамотено място и в лилавата сянка от розовите скали, които образуваха нещо като пещера, набързо си разменихме жадни ласки, чийто единствен свидетел бяха изпуснатите от някого черни очила. Бях застанал на колене и вече се готвех да овладея моята душичка, когато внезапно двамина брадати плувци — морският дядо и брат му — излязоха от водата и взеха да ни поощряват с неприлични възгласи, а четири месеца по-късно тя умря от тифус на остров Корфу.

Бележки

[1] Охладен течен шоколад (фр.). — Б.а.