Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lolita, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Владимир Набоков. Лолита

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Рецензент: Сергей Райков

Редактор: София Бранц

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне

13

Неделният ден след вече описаната събота бе наистина толкова ясен, колкото бе предсказала метеорологичната служба. След като изнесох на стола вън подноса с остатъците от сутрешната си закуска (добрата ми хазайка щеше да го прибере, когато й е удобно), се промъкнах до балюстрадата на площадката с оръфаните си домашни пантофи (единственото оръфано у мен), ослушах се и изясних следното.

Отново скандал. Мисис Хамилтън съобщи по телефона, че дъщеря й имала „температура“. Мисис Хейз съобщи на дъщеря си, че значи излетът ще бъде отложен. Пламенната малка Хейз съобщи на голямата студена Хейзица, че в такъв случай тя няма да иде с нея на черква. Майката каза: „Чудесно“, и замина сама.

Излязох на площадката веднага след бръсненето, със сапун в ушите, все още по бяла пижама със синкава (а не лилава) шарка на гърба. Веднага обърсах сапуна, напарфюмирах си косата и подмишниците, облякох лилав копринен халат и като си тананиках нервно под нос, се запътих надолу да диря Лолита.

Искам учените ми читатели да вземат участие в сцената, която имам намерение да разиграя отново; искам те да огледат всяка част и да се убедят с каква предпазливост, с какво целомъдрие е пълен целият този мускусно-сладък епизод — ако се отнесат към него с „безпристрастна симпатия“, както се изрази в разговор с мен моят адвокат. Да започнем. Задачата ми не е лесна.

Главно действуващо лице: Хумберт Котаран. Времена действие: юнско неделно утро. Място: обляна в слънце гостна. Реквизит: стар раиран диван, илюстровани списания, грамофон, мексикански дрънкулки (покойният Харълд Е. Хейз — царство му небесно на този добряк! — заченал душичката ми по време на сиеста в стая със сини стени при сватбеното пътешествие до Вера Крус, затова из цялата къща се търкаляха сувенири, включително и Долорес). Този ден тя бе с чаровна басмена рокличка, която вече бях виждал веднъж, розова на тъмнорозови карета, с къси ръкави, с широка пола и тясна горна част, като завършек на цветната композиция си бе начервила ярко устните и държеше великолепна, банална, едемски румена ябълка. Само чорапките и чехлите не бяха празнични. Бялата й неделна чантичка бе захвърлена до грамофона.

Сърцето ми заблъска като барабан, когато тя седна на дивана до мен (поличката въздушно се изду, слегна се) и заигра с гланцирания плод. Подхвърляше го нагоре към слънчевия прах и го ловеше с плискащ, полирай, кух звук.

Хумберт Хумберт хвана ябълката във въздуха.

„Дайте я!“ — възкликна тя, като показа мраморната розовина на дланите си. Върнах й „Златното семенце“. Тя го грабна и го захапа — сърцето ми беше същи сняг под тънката алена кожичка, — с маймунска пъргавина, толкова присъща на тази американска нимфетка, ми грабна списанието, което бях разтворил машинално (жалко, че никой не засне на лента занимателния орнамент, монограмната връзка между нашите едновременни или прехвърлящи се едно през друго движения). Хванала в едната ръка обезобразения плод, който никак не й пречеше, Лолита бързо и бурно запрелиства списанието, затърси картинката, която искаше да покаже на Хум. Най-сетне я намери. Като имитирах интерес, толкова близо се наведох до нея, че косата й докосна моето слепоочие, а голата й ръка неволно се допря до бузата ми, когато с китката си избърса устните. Маранята на мътилката, през която гледах снимката в списанието, ми попречи веднага да реагирам и затова коленната се потъркаха нетърпеливо и се чукнаха. Снимката изби през мъглата: известен художник сюрреалист на плажа, до него, също по гръб, гипсова отливка на Венера Милоска, затрупана до половината с пясък. Надписът беше: най-хубавата снимка на седмицата. Светкавично грабнах долнопробното списание. В следващия миг, като се преструваше, че иска да ми го отнеме, тя цялата се просна върху мен. Хванах тънката й китка. Списанието скочи на пода като подплашена кокошка. Лолита се измъкна, дръпна се и се озова в ъгъла на дивана вдясно от мен. Сетне, просто ей така, дръзкото дете просна крака през коленете ми.

Към това време вече бях във възбуда, граничеща с безумието, но владеех също и хитростта на безумието. Както все така си седях на дивана, намерих начин чрез цяла серия най-предпазливи движения да подкарам маскираната си похот към наивните й крака. Не беше лесно да отвлека вниманието на момиченцето, докато се намествах по необходимия начин. Разбъбрил се припряно, като изоставах от дъха си и го настигах, като си измислях внезапен зъбобол, за да обясня защо съм спрял дрънканиците — и като неизменно фиксирах с вътрешното си маниакално око далечната огнена цел, скришом усилих вълшебното триене, което унищожаваше в илюзорен, а може би веществен смисъл физически неотстранимата, но психологически твърде несигурна преграда (плата на пижамата и пеша на палата) между тежестта на двата загорели крака, преметнати напряко през долната част на тялото ми, и скритата подутина на неудобната ми страст. Сред моите брътвежи ми попадна нещо, което се поддаваше на механично повтаряне: задекламирах, леко видоизменени, думите на глупавата песен, толкова модерна през онова лято — „О, Кармен, Карменсита, спомни си нещо там… китари, гари, бари, тамтарам“ — машинални глупости, с чието възобновяване и изопачаване — тоест с особената магия на объркания бъбреж — омагьосвах моята Кармен и през цялото време жестоко се страхувах, че изведнъж стихийно бедствие ще ни попречи, ще вдигне от мен златното бреме, чието осезаване бе съсредоточило върху себе си цялото ми същество, това опасение ме караше на първо време да работя твърде припряно, което не бе в унисон с равномерността на съзнателната наслада. Фанфарите и гарите, тамтарарите и тарите се прехвърляха постепенно върху нея: гласчето й подхващаше и поправяше сгрешаваната от мен мелодия. Тя беше музикална, тя беше изпълнена с ябълкова сладост. Краката й, протегнати през живото ми лоно, леко се местеха, аз ги галех. Така се бе излегнала, просната в десния от мен ъгъл на дивана, тази ученичка по бели чорапки, която поглъщаше незабравимия плод, пееше през сока му, изпускаше си пантофката, потриваше пета със смъкнато чорапче в купа стари списания, струпани отляво до мек върху дивана — и всяко нейно движение, всяко потъркване и люлеене ми помагаше да скривам и усъвършенствувам тайното осезателно взаимоотношение — между чудото и чудовището, между моя напиращ звяр и красотата на това неспокойно тяло в тази девствена басмена рокличка.

Под беглите връхчета на пръстите усещах косъмчетата, които се рошеха леко покрай пищяла из крака й. Губех свяст в разяждащия, но здравословен зной, който като лятна омара обвиваше Доличка Хейз. Ах, нека остане така, нека навеки остане… Но ето тя се протегна да хвърли сърцевината на унищожената ябълка в камината, при което младата й тежест, безсрамните й невинни бедра и облото задниче леко се отместиха спрямо напрегнатото ми, изпълнено с мъка, действуващо в суматохата лоно, и внезапно чувствата ми тайнствено се промениха. Преминах в някаква плоскост на битието, където нищо нямаше значение освен сгъстеното щастие, кипващо в моето тяло. Това, което бе започнало със сладостното изопване на съкровените ми корени, се превърна в парлив сърбеж, който вече достигна пълна сигурност, увереност и безопасност — състояние, което не съществува в никоя друга сфера на живота. Утаилата се дълбока, изгаряща наслада вече беше на път към крайната тръпка, така че можех да забавя ход, за да удължа блаженството. Реалността на Лолита бе благополучно отменена. Подразбиращо се слънце пулсираше в декоративни тополи. Ние с нея бяхме сами като в дивна измислица. Гледах я, розова, в златист прашец, гледах я, съществуваща единствено в маранята на подвластното ми щастие, недолавяща го и чужда за него, слънцето играеше върху устните й, устните й все още явно сглобяваха думи за „карминената Кармен“, но те вече не стигаха до съзнанието ми. Сега всичко беше готово. Нервите на насладата бяха оголени. Корпускулите на Крауз навлизаха във фазата на буйството. Достатъчен бе най-малкият натиск, за да се развилнее райска буря. Не бях вече Хумберт Хуманокучи, хубавоокият дог, захапал обувка, която ей сега ще го отхвърли с ритник. Бях над смехотворните злощастия, бях извън досега на възмездието. В самодейния си сарай бях могъщ, бляскав турчин, който умишлено, волно, с ясно съзнание за свободата си отлага мига, когато ще благоволи изцяло да обладае най-младата, най-крехката си робиня. Увиснал над тази сладострастна бездна (твърде изкусно положение на физиологично равновесие, сравнимо с някои технически похвати в литературата и в музиката), все повтарях подир Лолита случайни, нелепи думи — Кармен, кармин, карамен, камина, амин — като човек, който приказва и се смее насън, а в същото време щастливата ми ръка се промъкваше нагоре по слънчевия крак до границата, разрешена от сянката на приличието. Предишния ден се беше блъснала с всичка сила в тежкия скрин в антрето и сега й говорех задъхан: „Гледай, гледай какво си направила, погледни!“ — защото, кълна се, имаше жълтеникава синина върху нимфетското й бедърце, което моята космата лапа масажираше и обхващаше бавно, и тъй като гащичките й бяха съвсем зачатъчни, сякаш нищо не можеше да попречи на мускулестия ми палец да стигне до горещата падинка на слабините — както гъделичкаш и галиш кикотещо се дете — само така и ето така, а в отговор тя с внезапна писклива нотка възкликна: „Глупости!“, и започна да се гърчи, да се върти, отметна глава, прехапа влажно блеснала долна устна, полуизвърнала се от мен, и моята стенеща уста, господа съдебни заседатели, почти докосна голата й шийка, докато премазвах в лявата половинка на задничето й последния трепет на най-продължителния възторг, изпитан някога от същество, човешко или сатанинско.

Веднага след това (сякаш дотогава се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от дивана и скочи на крака — по-точно на един крак, — за да грабне слушалката на оглушително гръмкия телефон, който може би звънеше от цял век, докато слухът ми беше изключен. Тя стоеше, мигаше с пламнали бузи, с разчорлени къдри, очите й се плъзгаха по мен, както се плъзгаха по мебелите, и докато слушаше или говореше (с майка си, която й заръчваше да се яви у Чатфийлдови, които поканили тях двете на закуска — при което нито Ло, нито Хум знаеха какво бе намислила несносната жена; тя все почукваше по края на телефонната масичка с чехличката, която бе хванала в ръка. Слава тебе, господи, хлапачката не бе забелязала нищо.

Извадих многоцветната си копринена кърпа, блуждаещият й поглед се спря за миг върху нея, избърсах потта от челото си и потопен в блаженството на избавлението от мъките, оправих царствените си одежди. Тя все още разговаряше по телефона, пазареше се с майка си (Карменситка искаше майка й да я вземе с колата), когато с песен, все по-гръмлива, излетях по стълбището и взех да пълня ваната с бумтящ поток вдигаща пара вода.

Ще си позволя да цитирам тук думите на горепосочената модна песничка или поне това от нея, което съм запомнил — май никога истински не съм я знаел. Ето:

О, Кармен, Карменситка, спомни си как там,

тарарам, тарарамно блестеше фонтанът

и китарите, гарите, тамтарарам,

и измените твои, хитана!

 

Но се скарахме с теб, тарата,

в този град, в който бродихме двама,

грабнах колта, който сега държа,

и пронизах те — дивна, измамна…

(Като нищо е грабнал малкия си колт и е забил куршум в челото на хубавицата.)