Владимир Набоков
Лолита (26)

25

На пръв поглед сега, когато всички пречки бяха отстранени и пред мен се разкри перспективата за безкрайно блаженство, бих могъл мислено да се облегна с въздишка на сладко облекчение. Eh bien, pas du tout^[1]. Вместо да се къпя в лъчите на усмихната съдба, бях обзет от, чисто етични съмнения и страхове. Например: няма ли да се стори чудно на хората, че Лолита толкова упорито не бе допускана нито до радостите, нито до печалните семейни тържества? Както си спомняте, тя не присъствува на нашата сватба. Или и друго: ако приемем, че невиновната за нищо, горката жена бе отстранена от внезапно протегналата, се космата ръка на съвпадението, не би ли могло то в някоя нехристиянска минута да забрави делото на десницата си и да предаде с левицата нечия ненавременна съболезнователна бележка? Наистина информацията за произшествието се появи само в рамсдейлското вестниче, не се мярна нито в паркингтонските Ведомости, нито в клаймаксовския Вестник: местните смърти са лишени от федерален интерес, а лагерът „Ку“ се намираше в друг щат; но не преставах да си въобразявам, че по някакъв начин Доли Хейз е вече известена и че тъкмо по времето, когато отивам да я прибера, неизвестни за мен приятели я откарват към Рамсдейл. Още по-тревожно от всичките тези измишльотини и грижи беше, че Хумберт Хумберт, новоизпеченият американски гражданин от доста неясен европейски произход, не направи никакви стъпки да остане законен настойник на момичето (на дванайсет години и осем месеца), останало само след смъртта на жена му. Ще посмея ли да предприема тези стъпки? Не можех да преодолея треперенето си, когато си се представях гол пред тайнствените кодекси и безпощадно острата светлина на сборника с гражданското законодателство.

Планът ми бе чудо на първобитното изкуство: реших, че ще отскоча до лагера „Ку“, ще кажа на Лолита, че на майка й предстои сериозна операция в несъществуваща болница, и след това ще чергарувам с моята сънена нимфетка от един хотел в друг, докато майка й бавно, но сигурно се възстановява и най-накрая умре. Но на път към лагера почувствувах нарастващо безпокойство. Потискаше ме мисълта, че тя може да не се окаже там или че вместо безгрижната Лолита ще намеря наплашено сираче, което с плач ще иска да дойдат някакви близки семейни приятели. Слава богу, тя слабо познаваше двойката Фарлоу, но дали нямаше други лица, за които аз не зная? В края на краищата реших да проведа междуградския разговор, който наскоро бях симулирал толкова успешно. Валеше силен дъжд, когато спрях до тротоара в изпокаляния от лошото време краен квартал на Паркингтън, точно преди кръстовището, където единият ръкав заобикаля града и води към шосето, което пресича веригата хълмове по посока на езерото Клаймакс и лагера „Ку“. Изключих двигателя и не по малко от минута седях в колата и събирах смелост, загледан в дъжда, обления тротоар, в пожарния кран, представляващ безобразен циментов цилиндър с дебел слой червена и сребърна боя, протегнал червени сакати израстъци, за да ги лакира дъждът, който като стилизирана кръв се стичаше по хералдичните му вериги. Чудно ли е, че е забранено на автомобилите да спират до тези страшни дребни инвалиди. Отново включих двигателя и се придвижих до телефонната будка. Когато последната от необходимите монети падна със звън и даде възможност на другия глас да откликне, ме очакваше изненада.

Шърли Холмс, началничката на лагера, ми съобщи, че в понеделник (днес бе сряда) моята Доли заминала е групата си на екскурзия в планината и ще се върне чак довечера. Предложи ми да отида утре. Попита дали не се е случило нещо. Без да влизам в подробности, отговорих, че жена ми е постъпила в клиника, че положението й е сериозно, но не бива да се казва на момиченцето, че е сериозно, но то трябва да е готово да си тръгне утре с мен. Гласовете ни се сбогуваха сред взрива горещо доброжелателство и поради някакъв оригинален недостатък на механизма всичките ми монети се изтърсиха от автомата с громоленето, което съпровожда големите, печалби на игралните автомати в Невада. Това ме разсмя въпреки досадната необходимост да отложа щастието си. Пита се: този внезапен поток, това конвулсивно връщане на парите не беше ли свързано по някакъв начин в ума на Мак Фатум с това, че бях измислил тази екскурзия още преди да узная за нея?

Какво сега? Свърнах към търговския район на Паркингтън и до края на деня (изясни се, градът преливаше в стъклен отблясък) се сдобивах с чаровни премени за Ло. Господи, какви ли чудати неща не купих, воден през онези дни от слабостта си към карираните платове, ярките басми, фестоните, бухналите къси ръкавчета, меките плисета, рокличките, прилепнали горе и много широки долу!

Обикнах аз Лолита, както По — Вирджини,

както Данте — своята Беатриче;

девойчета малки с полички камбанки:

с дълги гащички — съвсем неприлични!

Гальовни гласове ме питаха какво именно искам да ми покажат. Дали бански костюми? Имаме ги във всички оттенъци: розов блян, матов аквамарин, лилава перуника, зелен бръшлян и чер канкан. А плажните принадлежности? А калъфите? Няма нужда от калъфи. Ние с Ло никога не сме ги понасяли.

Ръководех се в тези неща от антропометричните бележки, направени от майка й в деня, когато Л. е навършила 12 години (читателят сигурно помни книгата „Опознай своето дете“). Струваше ми се, че от завист и антипатия Шарлота е добавила къде сантиметър, къде по някой грам; но тъй като нимфетката безспорно бе пораснала през последните седем месеца, сметнах, че, общо взето, мога да разчитам на тези мерки от януари: бедра — 74 сантиметра; обиколка на бедрото (под самото начало на задничето) — 43 сантиметра; обем на прасеца и обиколка на врата 27 сантиметра; обиколка на гърдите 67 сантиметра; обиколка на ръката над лакътя — 20 сантиметра; талия — 57 сантиметра; ръст 145 сантиметра; тегло 35380 грама; телосложение — издължено; коефициент на умственото развитие — сто двайсет и едно; апендикс — опериран (слава богу).

Извън тези мерки, разбира се, виждах пред себе си Лолита ясно, почти като в халюцинация; и тъй като не преставаше да ми пари мястото до гръдната кост, където коприненото й теме на два пъти стигна до равнището на сърцето ми, и тъй като не се разделях с усещането за топлата тежест в скута си (поради което вечно „носех“ Лолита, както жената „носи“ детето), не се учудих, когато по-късно стана ясно, че изчисленията ми са долу-горе верни. На всичкото отгоре бях проучил каталога за летните времена, което ми позволи с вида на познавач да избирам разните мили нещица: спортни обувки, платненки, обувчици от мек велур за меки момиченца и прочие. Наплесканата продавачка в черно, която ми помагаше да удовлетворявам всичките тези остри потребности, превръщаше родителската наука и точното описание на ръста в търговския евфемизъм „под среден ръст“. Другата, по-възрастната, с бяла рокля, с театрален грим, изглеждаше донякъде смаяна от подробните ми познания в сферата на модите за по-младото поколение; може да си мислеше, че съжителствувам с цирков лилипут от женски пол, затова, когато ми показваха поличките с две „пикантни“ джобчета отпред, нарочно зададох наивен мъжки въпрос и бях възнаграден с усмивки и с демонстрация как действува ципът отзад. Доставиха ми много удоволствие различните гащички и бански, в които призраците на миниатюрната Лолита се въртяха на стола, бухваха се във водата, тътреха се по задниче върху целия тезгях. Приключихме сделката с две скромни памучни пижами с обли якички тип „ученикът на месаря“. На месаря Хумберт.

Има нещо легендарно, магьосно в тези големи магазини, в които, ако се вярва на рекламата, младата чиновничка може да се облече за всичките дневни ситуации — от сутрешното си явяване на служба до вечерното излизане с кавалер, и където сестричката й може да се порадва на вълнения пуловер, с мечта за деня, когато ще го облече за училище и ще накара сърцата на загубените ученици да забият ускорено. Пластмасови манекени в естествена големина във вид на чипоноси деца с бежови, маслинени, мораволуничави личица на малки фавни напираха от всички страни срещу мен. Забелязах изведнъж, че съм единственият купувач в това доста загадъчно място, из което се движех като риба в зеленикав аквариум. Чувствувах, че странни мисли възникват в умовете на морните госпожици, които ме придружават от щанд до щанд, от подводната скала към гъсталака на морски растения, и избираните от мен коланчета и гривнички сякаш падаха от ръцете на русалки в прозрачна вода. Накрая купих изящен куфар, заръчах да сложат в него покупките ми и се запътих за най-близката гостилница, твърде доволен от прекарания ден.

Някак във връзка с кроткия поетичен свят на тези изискани стоки ми дойде наум хотелът със съблазнителното наименование „Подслон за омагьосани ловци“, който Шарлота бе споменала наскоро преди разкрепостяването ми. От пътеводителя стана ясно, че се намира в Брайсленд — усамотено градче на четири часа път от лагера на Лолита. Можех да се обадя там, но ме беше страх, че не ще овладея гласа си и ще се развикам на развален английски, затова реших за следващата нощ да резервирам при тях стая с две легла по телеграфа. Какъв недодялан, несигурен, смешен приказен принц бях аз! Как ще ме приемат някои мои читатели, щом научат за затрудненията ми при съчиняването на телеграмата! Как да напиша: Хумберт и дъщеря му ли? Хумбург с малката си щерка? Хомберг и невръстното му момиченце? Хомбург и неговото дете ли? Смешната грешка, попаднала в телеграмата — тази буква „г“ в края на името ми, — остана като телепатичен отзвук от моите колебания.

А сетне в кадифения мрак на лятната нощ се рейнаха мечтите ми над осигуреното омайно биле. О, свидлив Хамбург! Не беше ли ти истински „омагьосан ловец“ през тези минути на размисъл над кутийката с вълшебните боеприпаси? Можеше ли да си разрешиш, за да пропъдиш демоните на безсънието, да опиташ една от тези аметистови капсули? Те бяха само четирийсет — четирийсет нощи с крехкото създание, заспало до моето напрегнато биещо сърце… Можех ли в копнежа за сън сам да се лиша от една такава нощ? Не, разбира се! Твърде скъпоценна бе всяка от тези мънички сливки, всеки микроскопичен планетариум с живата му плеяда от звезди. О, нека поне веднъж да бъда сантиментален! Толкова се уморих да бъда циник!