Владимир Набоков
Лолита (23)

22

Доколкото си спомням, бе изминала седмица от последния ни плаж, когато следобедната поща донесе отговора от втората мис Фалън. Тя пишеше, че току-що се е върнала в пансиона от погребението на сестра си. „Евтимия всъщност не можа да се възстанови, откак си счупи бедрото.“ Що се отнася до дъщерята на г-жа Хумберт, имала честта да съобщи, че вече било късно за записване през тази година, но че тя (живата и здрава Фалън) почти не се съмнявала, че ще може да я приеме в училището, ако г-н и г-жа Хумберт докарат Долорес през януари. Райско отлагане!

На другия ден след закуската се отбих при „нашия“ доктор, симпатичен невежа, чието умело държане с болните и пълното му доверие към две-три патентовани лекарства успешно маскираха безразличието му към медицината. Фактът, че Ло щеше да се завърне в Рамсдейл, озаряваше радостно пещерата на бъдещето. Исках да бъда в пълна готовност при настъпването на това събитие. Всъщност започнах кампанията от по-рано, преди Шарлота да вземе жестокото си решение. Трябваше да бъда сигурен, че когато очарователното ми момиченце се завърне, ще имам възможност още същата нощ, след това нощ след нощ, докато не ми я отнеме „Света Алгебра“, да приспивам двете живи същества толкова сигурно, че никакъв звук и никакво докосване да не прекъсва съня им. През юли правих опити с различни приспивателни, изпитвах ги върху Шарлота, голяма любителка на хаповете. Последната доза, която й дадох (тя си мислеше, че е слаб препарат с бром за успокояване на нервите), я приспа за цели четири часа. Пусках радиото на пълна мощност. Насочвах към лицето й синия лъч на фенерчето с фалична форма. Блъсках я, търках я, щипах я, боцках я — нищо не наруши ритъма на спокойното й мощно дишане. Обаче толкова мимолетно нещо като целувка по ключицата я събуди веднага и тя бодро и яко ме награби като октопод (едвам се спасих). Значи не върши работа, си помислих аз; трябва да намеря нещо още по-сигурно. Отначало д-р Байрън сякаш не повярва, когато му казах, че последното му приспивателно не можа да се пребори с безсънието ми. Посъветва ме да го опитам още няколко пъти и за малко ми отвлече вниманието, като взе да ми показва семейни снимки: имаше чаровно момиченце на Лолитината възраст; разбрах, че се мъчи да ме преметне, и настоях да ми изпише най-силното от съществуващите приспивателни. В отговор ме посъветва да съм играел голф, но в края на краищата се съгласи да ми даде хапчета, които „сигурно ще подействуват“; отиде до шкафчето си и измъкна стъкленица с лилаво-сини капсулки с тъмнолилава ивичка от едната страна. Според него това било ново лекарство, току-що влязло в производство и предназначено не за неврастеници, които могат да бъдат успокоени и с глътка вода, ако знаеш как да подходиш, а за великите безсънни творци, които трябва да умрат за няколко часа, за да останат през вековете. Обичам да баламосвам докторите и, макар че вътрешно тържествувах, пуснах стъкленичката в джоба си със скептична гримаса. Впрочем налагаше се да си отварям очите с него. Веднъж при съвсем друг случай глупаво се изпуснах — споменах последния си санаториум и ми се стори, че той наостри уши. Понеже никак не исках Шарлота или някой друг да научи за този период от миналото ми, побързах да обясня, че се е наложило да направя някои изследвания из лудниците заради бъдещия си роман. Какво от това; важното беше, че този пройдоха имаше толкова миличко момиченце. А колко странно всъщност — те вече всичките са стари, седемнайсетгодишни…

Излязох с чудесно настроение от дома му. Подкарах с един пръст колата на жена си и благодушно поех към къщи. Общо взето, Рамсдейл си имаше своя чар. Стържеха цикади; булевардът току-що беше измит. Копринено-гладко свърнах надолу по нашата стръмна уличка. По някакъв начин през този ден толкова ми вървеше. Толкова бе синьо и зелено. Знаех, че грее слънце, защото никелираният ключ на стартера се отразяваше в предното стъкло; знаех, че е точно три и половина, тъй като милосърдната сестра, която всеки ден идваше да масажира бабичката Визави, ситнеше надолу по тесния тротоар с белите си чорапи и обувки. Както винаги истеричният сетер на бившия вехтошар атакува колата при слизането надолу и както обикновено местният вестник бе на стъпалата пред входа, току-що го бе хвърлил Кени.

Снощи бях прекратил режима на отчуждение, който си бях предписал, и сега нададох весел вик, известявах за пристигането си и в същото време отворих вратата на гостната. Обърнала към мен кестенявия си изкуствен кок над каймаковобялата шия, със същата жълта блузка и тъмночервения панталон, в който беше през време на първата ни среща, Шарлота седеше в ъгъла на малкото писалище и бързо пишеше писмо. Без още да съм пуснал ръчката на бравата, повторих приветствения си възглас. Ръката й престана да пише. Секунда Шарлота седя неподвижно; сетне полека се извърна на стола и отпусна лакът върху извитата му облегалка. Лицето й, разкривено от изживяваните чувства, не бе приятно зрелище. Забила поглед в краката ми, тя подхвана:

„Отвратителната Хейзица, дебелата мръсница, дъртата вещица, заядливото мамче, дъртата… дъртата буначка… тази дърта буначка вече знае всичко… Тя… тя…“

Прекрасната ми обвинителна млъкна, за да преглътне отровата на сълзите си. Какво точно каза — или понечи да каже Хумберт Хумберт, — няма значение. Тя продължи:

„Вие сте чудовище. Вие сте отвратителен, долен, престъпен измамник. Ако се доближите до мен, ще крещя през прозореца. Махайте се!“

Отново според мен можем да пропуснем какво мрънкаше Х.Х.

„Заминавам още днес. Всичко тук е ваше. Обаче никога вече няма да видите това лошо момиче. Махнете се от тази стая.“

Подчиних се, читателю. Качих се в моя екс-полукабинет. С ръце на кръста, постоях съвсем неподвижен и в пълно самообладание пред изнасиленото писалище: чекмеджето беше издърпано, от ключалката висеше най-сетне подбраният подходящ ключ, други разнородни домашни шперцове бяха наслагани отгоре върху плота. Прекосих стълбищната площадка и в съпружеската спалня на Хумбертови хладнокръвно преместих дневника си изпод нейната възглавница в моя джоб. След това се запътих надолу, но се спрях насред път: тя говореше по телефона, който този ден случайно бе включен в щепсела на трапезарията до вратата на гостната. Реших да подслушам какво ще говори: тя отказа някаква поръчка и се върна в гостната. Поех си дъх и влязох в кухнята. Там отворих бутилка шотландско уиски (никога не бе устоявала пред скоча). Сетне отидох в трапезарията и оттам през полуотворената врата погледнах широкия гръб на Шарлота.

„Ти разбиваш моя и своя живот — произнесох спокойно. — Хайде да обсъдим въпроса като културни хора. Това е само твоя халюцинация. Ти, Шарлота, не си на себе си. Тези записки, които си намерила, са само чернови за романа. Твоето име, както и нейното, са взети случайно. Само защото първи ми хрумнаха. Помисли аз това, а аз ще ти донеса пиене.“

Тя не отговори и не се обърна, продължи с бясно темпо да пише, каквото пишеше. Очевидно трето поред писмо (двете вече залепени, с марки, бяха пред нея на писалището). Върнах се в кухнята. Там извадих две чаши (дали до „Света Алгебра“? До Лолита?) и отворих електрическия хладилник. Той яростно изрева срещу мен, докато вадех леда от сърцето му. Да напиша всичко отначало. Нека го препрочете. Не помни подробностите. Да го променя, да го фалшифицирам. Да напиша откъс от роман и да й го покажа, или да го оставя на открито? Защо понякога водопроводът квичи толкова ужасно? Откровено казано, положението е ужасно. Възглавничките от лед — възглавнички за твоето куклено полярно мече, Ло! — надаваха отчаяни пукащи звуци, докато топлата вода от чешмата ги отлепяше от металната пита. Сложих двете чаши една до друга, налях уиски и допълних с малко газирана вода. Жалко, че бе под забрана моят любим джин-ананас. Хладилникът лавна и избумтя. Понесъл чашите, влязох в трапезарията и произнесох към вратата на гостната, сега едва открехната — така, че не можех да промуша дори лакът:

„Приготвих ти скоч.“

Тя не отговори, тази луда мръсница, затова оставих чашите на бюфета до телефона, който в този миг звънна.

„Обажда се Лесли, Лесли Томсън — каза Лесли Томсън, същият, който обичаше да се къпе на съмване, — мисис Хумберт, сър, я блъсна кола, елате по-бързо.“

Отговорих — сигурно раздразнено, — че жена ми е здрава и читава, и както държах слушалката, блъснах вратата и казах:

„Този тук казва, Шарлота, че са те убили.“

Но в гостната нямаше никаква Шарлота.