Владимир Набоков
Лолита (42)

8

Постарах се с всички сили, господин съдия, да реша проблема за „кавалерите“. Няма да повярвате, признавам си, четях дори местния вестник, „Бърдслийска звезда“, в който имаше рубрика „За подрастващите“, та да си изясня как да постъпвам!

„Съвети към бащите. Не отпращайте младите приятели на вашата дъщеря. Допускаме, че ви е малко трудно да осъзнаете — вече момчетата я намират за привлекателна. За вас тя си е малко момиченце. За момчетата е прелестна и забавна, красива и весела. Харесва им. Днес вие сключвате сделки в директорския си кабинет, но вчера сте били просто гимназистът Джим, който е носил учебниците на Джени. Спомнете си! Нима не ви се иска дъщеря ви сега на свой ред да се чувствува щастлива от възхищението на момчетата, които я харесват? Нима не искате заедно с тях да се отдава на здравословни развлечения?“

Здравословни развлечения ли? Боже мой!

„Защо не възприемете този Том или Джон като свои гости? Защо не подхванете разговор с тях? Да ги предразположите да се разговорят, да ги разсмеете, да се почувствуват те свободно?“

Влизай, Том, в моя публичен дом!

„Ако тя нарушава правилата, не й вдигайте скандал в присъствието на нейния „съзаклятник“. Нека да изпита тежестта на вашето недоволство насаме с вас и кавалерите й да не смятат, че е дъщеря на стар човекоядец.“

Преди всичко старият човекоядец изготви два списъка — единия на „абсолютно забраненото“, другия — на „неохотно разрешеното!“. Абсолютно беше забранено да излиза с кавалери — само с него или с още една двойка (следващата стъпка, разбира се, водеше до масова оргия). Разрешавах й да влиза в млечен бар с приятелки и там да побъбри и да се покиска с някакви случайни младежи, докато я чаках в колата на известно разстояние. Казах й, че ако нейният клас бъде поканен от социално приемлив клас от мъжката частна гимназия (която се наричаше Бътлърова академия за момчета) на ежегодния бал (под надзора на учителите и на техните жени), готов съм да разгледам въпроса дали би трябвало да облече първата си бална рокля (ефирна, розова — в която тънкоръката тринайсет или четиринайсетгодишна хлапачка изглежда като фламинго). Освен това обещах да уредя вечеринка у нас, на която тя да покани най-хубавките си приятелки и най-приличните гимназисти, с които дотогава ще се запознае на Бътлъровия бал. Но я убедих, че докато е в сила моят режим, никога, никога не ще й разреша да отиде с някое разгорещено момче на кино или да се прегръща с него в автомобил, или да се среща с кавалери на вечеринките у нейните приятелки, или да води далеч от мен дълги телефонни разговори с младежи, дори ако има намерение „само да обсъди отношенията му с една моя приятелка“.

Лолита побесняваше от тези забрани и ограничения, наричаше ме крастав мошеник и дори още по-лошо — и в края на краищата щях да изгубя търпение, ако внезапно не бях разбрал за мое най-сладко облекчение, че всъщност я ядосваше не лишаването от едни или други удоволствия, а общото посегателство върху правата й. Представете си, бил съм заплаха за условната й житейска програма, за общоприетите развлечения, за „нещата, които е нещо обикновено да се вършат“, за хлапашката рутина; защото няма нищо по-консервативно от едно дете, особено от момиче, дори да е най-баснословното, русото, розово-червенокосото, нимфетка в златистия ореол на октомврийския листовен вихър.

Не ме разбирайте криво. Не мога да се закълна, че през онази зима (1948-1949) Лолита не е влязла в неприличен контакт с момчета. Колкото и да надзиравах свободното й време, разбира се, постоянно се случваше необяснимо изтичане на минути и тя със задна дата се мъчеше да затъква отворите с твърде заплетени обяснения; разбира се, ревността ми час по час закачваше счупен нокът в ефирната тъкан на нимфетското вероломство, но съвсем ясно долавях — и сега мога да гарантирам, че това чувство е било вярно, — че не си заслужаваше сериозно да се опасявам. Усещах това не защото нито веднъж не се натъкнах на нечия корава, осезаема адамова ябълка (която бих притиснал с голи ръце) сред безсловесните статисти от мъжки пол, които се мяркаха някъде на заден план, но и защото ми беше „повече от ясно“ (любим израз на леля Сибила), че всичките варианти на момчета от горните класове: от вечно потния заплес, изпадащ в трепет при възможността да държи ръчицата на съседката си в тъмното кино, до самодоволния изнасилвач с циреи и мощен новичък състезателен автомобил еднакво бяха противни на опитната ми малка любовница. „Призлява ми от момченца и от скандалченца“, бе надраскала тя в учебника си и под това ръката на Мона (сега Мона ще се появи всеки момент) бе написала: „Ами Ригър“ (и за него е време да се появи).

Затова са толкова безлични в паметта ми хлапаците, които съм виждал в нейна компания. Имаше например един червен пуловер, който през прекрасен ден — денят на първия сняг — я бе изпратил до вкъщи. От прозореца на гостната наблюдавах как разговаряха пред входа. Тя беше с първото си палто с кожена яка; кафява шапчица увенчаваше любимата ми прическа — равен бретон, лимби отстрани, естествени къдрици отзад — и потъмнелите от влагата мокасини, и белите чорапи изглеждаха по-раздърпани от всякога. Както обикновено тя притискаше учебниците си до гърдите, докато говореше или слушаше събеседника, а крачетата й през цялото време жестикулираха: ту настъпваше дясното с лявото, ту издаваше пета назад или кръстосваше прасци, като се поклащаше леко, или тропосваше няколко ситни крачки — и започваше цялата серия наново. Съществуваше Ветроупорния, който веднъж в неделя разговаря с нея пред ресторанта, докато майка му и сестра му се мъчеха да ме отмъкнат за някакви празни приказки; аз тътрех крака и се обърнах да погледна единствената си любов. Тя беше развила вече не една традиционна гримаска като например учтивия начин на млада госпожичка да покаже, че буквално „си умира“ от смях: наклонила глава, като все още имитираше безпомощен смях, тя се отдръпна на няколко крачки (вече доловила моя зов), сетне се обърна и тръгна към мен със загаснала усмивка. Много повече обичах (може би защото ми напомняше за първата й незабравима изповед) навика й да въздиша. („Ах, боже мой!“) с шеговито мечтателно покорство на съдбата или да произнася проточено „Ах, не!“ с ниско ръмжащо гласче, когато ударът на съдбата вече се е стоварил. Но най ми харесваше да я гледам — щом е станало дума за жестовете и за младостта, — когато тя кръстосваше улица Теър с новия си велосипед, който също изглеждаше чаровен и млад. Изправяше се на педалите, за да ги завърта по-силно, сетне се отпускаше морно, докато скоростта се износваше. Щом спреше до пощенската кутия на входната врата, тя (още яхнала велосипеда) бързо прелистваше списанието, измъкнато отвътре, мушваше го обратно, допираше крайчето на езика до горната си устна, отблъскваше се с крак и отново политаше през бледите орнаменти от сянка и светлина.

Общо взето, като че по-добре се бе приспособила към обкръжението си, отколкото си бях представил, когато съзерцавах своето момиченце робинка в предизвикателни като китките на ръцете й особености на поведението и, с които тя се перчеше през зимите в Калифорния. Макар че никога не можах да свикна с постоянната тревога, в която се блъскат нежните сърца на големите грешници, все пак смятах, че не мога да измисля, нищо по-убедително за защитна окраска. Както лежах до прозореца на тясната си кабинетна кушетка след кратката сесия обожаване и отчаяние в студената спалня на Лолита и си припомнях събитията на приключилия ден, следях своя облик, който се прокрадваше, а не преминаваше пред възпаления взор на моето въображение. Наблюдавах как д-р Хумберт, „красив брюнет“ от булевардните романи, може би с лек примес на келтска кръв, принадлежащ към консервативната, ако ли не към крайно консервативната църква, излиза да изпрати дъщеря си на училище. Наблюдавах го как поздравява с бавна усмивка и приятно движение на веждите (черни и гъсти като на мъжете по рекламите) добрата госпожа Гулиган, която излъхва чужда смрад и която, бях сигурен, при първия удобен случай ще се запъти при бутилката джин на господаря. С очите на западния съсед, някогашен палач или автор на религиозни брошури — все едно, нали? — виждах през откровения прозорец на кабинета му нашия герой (как го викаха? май беше французин или швейцарец) да размишлява пред пишещата си машина (доста изнурен профил, почти хитлеровски кичур върху бледото чело). В празник професор Х.Х. можеше да бъде видян с добре ушито палто и с кафяви ръкавици да крачи към „Уолтън“ (кафене, известно с порцелановите си зайци с виолетови панделки и с кутиите шоколад, сред които седиш и чакаш да се освободи маса за двама, още набоклучена от огризките на предишната двойка). Сега го виждаме в делник, към един по обед, как важно махва на стооката си източна съседка, извежда колата от гаража, като маневрира внимателно покрай проклетите хвойнови храсти, и излиза на хлъзгавото улично платно. Вдигам студен поглед от книгата и се вторачвам в стенния часовник в прегрятата университетска библиотека сред мореноподобните млади жени, вцепенени и превърнати в камък от преизобилното човешко знание. Крача по поляната пред колежа заедно с култовия служител Ригър (той преподава Закон божи в женската гимназия): „Някой ми каза, че майка й била прочута актриса, загинала при самолетна катастрофа. Не е ли така? Значи не съм добре разбрал. Нима? Така ли било. Много тъжно.“ (Ще бъдеш ли така добра, миличка, да сублимираш момчето?) Полека возя металната количка с натрупващите се продукти през лабиринта на супермаркета след професор В., който също така полека се движи, след този безобиден вдовец с очи на пръч. Изривам снега пред входа: хвърлил съм сакото, вратът ми е омотан с разкошен черно-бял шал. Влизам без видими признаци за плътско нетърпение (дори се превъзмогвам и изтривам крака в бърсалката) след дъщеря си, ученичката, която върви пред мен. Придружавам Доли при дентиста… хубавичката му асистентка е цялата грейнала към нея… стари списания… не монтре па вуа жамб^[1], както казваше покойната. На обед с Доли в градския ресторант: забелязваме, че мистър Едгар X. Хумберт си яде бифтека по европейски — без да изпуска ножа от дясната ръка. Приятелите (почти двойници) се наслаждават на концерта: двамина мраморнолики, улегнали французи седят един до друг — мосю Хумберт с музикалната си дъщеричка и мосю Годен с не по-малко надареното синче на професор У. (който прекарва хигиенична вечер в град Провидънс, прочут с бардаците си). Отключвам гаража: квадратната светлина поглъща колата и угасва. С шарената си пижама дърпам на тласъци щората в спалнята на Доли. В събота сутринта, без никой да ме вижда, тържествено тегля голичкото, избеляло от зимата момиченце на кантара в банята. Виждат го и го чуват в неделя заранта (а ние мислехме, че ходи на черква!): той крещи на дъщеря си: „Да не закъсняваш!“ — тя отива да играе тенис. Пуска вкъщи странно наблюдателната нейна приятелка: за пръв път виждам, сър, мъж по копринен домашен халат — освен на кино, разбира се.