Стела Камерън
Омагьосана (8)

7

— Секунданти ли? — Арън Росмейра, маркиз Стоунхейвън, кръстосваше с тежки стъпки кабинета в къщата си на Хановър Скуеър. — Дявол го взел! Знаех си, че нещо не е наред. Знаех си, че вие двамата не може да не се забъркате в някоя ужасна каша, щом не съм с вас да ви държа под око.

Все още леко замаян от преживяния шок, когато се върна от „Пал Мал“ и се сблъска с Арън, сега Кейлъм настръхна при тона на стария си приятел.

— Някои неща не зависят от теб — троснато отвърна той. — Явно Струан е направил грешката да ти каже прекалено много за делата ми тук.

Устните на Арън побеляха от гняв.

— Побъркани палячовци! — изръмжа той. — Къде беше, когато пристигнах? Само това ми кажи! Какви глупости си вършил, та се връщаш сега?

— Това си е моя работа — рече Кейлъм и стрелна Струан с поглед, предупреждаващ го да не казва нито дума за прибързаното посещение във Франчът Хаус.

— Настоявам за пълно обяснение — заяви Арън, а ноздрите му потрепваха.

— Успокой се, старче — обади се Струан доста меко, макар че по изтънелите му устни личеше колко е напрегнат. — Не сме деца, и ти не си ни баща.

— А и това въобще не ти влиза в работата — вмъкна Кейлъм, който определено не бе в настроение да говори меко. — Помолих Струан да ми стане секундант, а не теб. Нямах представа, че си смятал да хукнеш към Лондон посред нощ. От теб не се очаква да…

— Не ми казвай какво се очаква от мен! — изрева Арън. Тъмната му коса, както винаги пристегната в старомодна, но стилна опашка, му придаваше див средновековен вид. — Ако ми бяхте казали какво сте си наумили, щях да ви попреча да напуснете Къркълди.

— Не би могъл да ме спреш — заяви Кейлъм.

Арън вдиша дълбоко и шумно.

— Ами ти, Струан! Поне ти би трябвало да ми кажеш какво се мъти тук, и то още щом си разбрал. Но, да, аз съм си виновен. Грейс беше права. Трябваше по-рано да я послушам.

Кейлъм погледна Струан и повдигна вежди, а на Арън каза:

— И какво е казала нашата красива малка Грейс, че да се окаже права?

— Каза, че само нещо ужасно би могло да задържи двама ви далеч от любимата ви племенница. Каза също и, че ясновидските й способности й подсказват за наличието на сили, които могат да ви навредят. Всъщност каза го специално за теб, Кейлъм.

— Охо — възкликна той, като се приближи към писалището с преувеличено тежки стъпки. — Значи в Къркълди вече командва интуицията на Грейс? Русокосата ти фея те държи в хубавките си пръстчета като кукла на конци, Арън. Любовта май ти е размекнала мозъка.

— Свърши ли? — попита Арън, като пристъпи към него. — Глупости! Ако не си чул добре, повтарям: глупости! Знаеш не по-зле от мен, че Грейс има дарбата да усеща неща, които повечето хора не долавят. И знаеш, че когато тя твърди, че нещо става, почти винаги е права. И този път позна. Слава Богу, че най-сетне я послушах. И благодаря на Бога, че реших да побързам, та да пристигна още тази нощ, вместо да нощувам в някоя странноприемница.

Струан се обърна с гръб към тях и главата му леко се размърда. На Кейлъм не му трябваше кой знае колко въображение да се досети, че той беззвучно имитира думите на Арън.

— Мисля, че си ни ядосан, задето отсъствахме през първите седмици живот на малката Елизабет, и, че си дошъл, за да настояваш моментално да скокнем и да хукнем обратно към Шотландия — предположи Кейлъм. — Та за какво друго би напуснал обожаваната си съпруга и дъщеричката, че и нотите си?

Блестящият таен живот на Арън като композитор беше единствената му страст — докато Грейс Рен не нахлу в неговото странно и самотно нощно съществувание.

Арън се намръщи.

— Не сменяй темата. В хубава каша си се забъркал, а и тя едва сега започва. Съзнаваш ли това?

Кейлъм не можеше да не се усмихне на човека, който — дори повече и от Струан — винаги бе означавал за него повече и от собствения му живот.

— Още се грижиш за мен, а? — рече той. — Трогнат съм.

— Ама че си магаре! — възкликна Арън. — Няма да има дуел, и точка по въпроса. Стягайте си багажа. Тръгваме веднага. До час можем вече да сме вън от Лондон.

— Не.

— Ти също, Струан. Не биваше да помагаш на Кейлъм в тая глупава история.

— Не — повтори Кейлъм. — Аз няма да замина. И призори ще бъда в Хайд Парк. Надявам се и Струан да е с мен, а ще ми бъде наистина много приятно, ако дойдеш и ти, Арън.

— Не можем да ти позволим да го сториш — обади се Струан, като се обърна с лице към Кейлъм. — Не ми е приятно да ти отказвам каквото и да е, но този път съм на страната на Арън. Той е прав. Трябва веднага да заминеш.

Кейлъм отвори уста, но не намери какво да каже.

— Не става въпрос само за Франчът — каза Струан на Арън. — Става въпрос за неговата годеница, лейди Филипа Чонси. Лорд Чонси, изследователят, й е баща.

— Аха — намръщи се Арън. — Тя какво общо има с Кейлъм?

— Той се запозна с нея снощи, на бала у Естерхази. И точно затова е цялата тази глупост с дуела. Кейлъм танцува с нея. Франчът ги видя, ядоса се и се опита да извика Кейлъм на дуел. Обаче аз успях да му попреча.

— Но… — Арън повдигна единия от дългите си музикантски пръсти и го насочи решително право срещу Кейлъм. — Защо тогава преди малко нахълтахте тук, дърдорейки за някакъв дуел, щом снощи всичко се е разминало?

— Тази сутрин той отиде в къщата на Франчът — обясни Струан.

— Защо?

— За да види момичето.

Кейлъм най-сетне се намеси:

— Затваряй си устата, Струан. Мога и сам да отговарям на Арън. — Още миг, и Струан щеше да се раздрънка и за последното му посещение при Пипа. Самият той не можеше лесно да си го обясни. Част от него скърбеше заради отказа й. Но друга част, много силна и почти непозната, започваше да обмисля дали да не използва явната симпатия на Пипа към него за собствените му цели.

— От снощи не е спирал да мисли за нея — невъзмутимо рече Струан, въпреки заплашителния поглед на Кейлъм. — Нали?

— Аз… не, по дяволите! А и това въобще не ти влиза в работата.

— Ти ми обеща, че само веднъж да зърнеш Франчът, и ще си доволен. — Струан вече бе съвсем сериозен и мрачен. — Но си променил решението си, нали?

Кейлъм си припомни последните думи на Миранда.

— Да, промених решението си.

— Струан ми разказа някои неща за тази лудост, в която си се забъркал — рече Арън. — Дори и да има зрънце истина в онова, в което си решил да вярваш, няма начин да го докажеш. Откажи се, Кейлъм. Върни се към хубавия живот, който имаш, и забрави тези глупости.

Кейлъм отпусна глава назад и шумно въздъхна.

— Не мога.

— Заради момичето е, нали? — попита Струан.

Надали и самият той знаеше вече какво да мисли, но поне едно му беше ясно: не можеше просто така да загърби живота, който в действителност му принадлежи. Знаеше, че наистина е херцог Франчът.

— Имаме време — Арън се отпусна в тапициран позлатен стол, който изглеждаше прекалено малък за него. — Каквато и помощ да ти е нужна, за да се справиш с всичко това, ще я получиш, Кейлъм. Сгреших, като те карах набързо да приключиш с всичко.

— Благодаря ти. — Кейлъм не изпитваше благодарност. Изпитваше нужда да поспи преди изпитанието призори, усещаше и тревога. Но повече от всичко искаше да отведе лейди Филипа и лейди Жюстен далеч от лапите на Франчът.

— Имам сестра — простичко рече той. — Можете ли да си представите колко странно се чувства човек, когато застане пред собствената си сестра, щом дотогава е живял като човек без минало и без роднини? Казва се Жюстен. Стройна е, с интелигентно лице. Накуцва заради някакво нараняване в детството. Само почакайте да я видите. Ще я познаете веднага. Дори очаквах някой да възкликне колко си приличаме. А и знам, че тя някак ме хареса.

Арън рязко се изправи.

— Значи е по-лошо, отколкото предполагах. Съвсем си се залутал. — Като поклати красивото си лице, той отиде да налее коняк в три искрящи кристални чаши. — Какво те кара да смяташ, че тази жена ти е роднина?

— Единственото доказателство, което ми е нужно — отвърна Кейлъм. — Тя е там, във Франчът Хаус, и ми бе представена като сестра на херцог Франчът. А херцог Франчът съм аз.

— Ти си мислиш, че си — възрази Струан.

— Аз знам, че съм. Сам чу какво казаха онези хора снощи. Чу Миранда. Каза ли на Арън?

— Да. Но и той не е по-убеден от мен.

— И двамата ще се убедите, когато тя ми донесе доказателство.

Арън бутна една чаша бренди в ръцете на Кейлъм.

— Какво очакваш да спечелиш, като се дуелираш с Франчът?

— Ще го убия. И с това ще се сложи край на един голям проблем.

— Мили Боже! — Арън отпи голяма глътка от питието си. — Ти си се побъркал! Ще го убиеш? Та нали ненавиждаш насилието.

— Не аз го предизвиках… не и в началото. Просто приех предизвикателството му.

— И смяташ, че като убиеш този мъж, твърденията ти ще станат по-правдоподобни?

Кейлъм се изсмя дрезгаво.

— За жалост, не. Ако го убия, най-вероятно ще ме обвинят, че съм го сторил, за да няма той възможност да защити собствените си претенции към титлата.

— Франчът вече е убил трима души на дуел — напомни Струан. — Моля те, Кейлъм, иди с Арън в Къркълди. Веднага. Забрави за всичко това. И мисли, човече! Какво би могла да ти даде онази стара знахарка, с което да докажеш правото си на титлата? Бебешки нокти, може би? Или няколко къдрици бебешка коса?

Кейлъм упорито стисна зъби.

— Знам, че тя може да намери доказателство за това, кой съм аз. И усещам със сърцето си, че ще склони да ми помогне.

— Господ да му е на помощ! — Струан подкани Арън: — Накарай го да тръгне с теб.

— Всички заминаваме — заяви Арън.

Струан се взираше в коняка в чашата си.

— Аз не мога. Не и сега. Ще дойда, когато се освободя.

Кейлъм се приближи и застана между Арън и брат му, след което погледна Струан право в очите.

— Остави ли картичка върху кристалния поднос на госпожа шивачката?

По страните на Струан се появи лека руменина.

— Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това.

— Каква шивачка? — попита Арън. — Какъв поднос? За какво говорите?

— Това е просто шега — побърза да обясни Струан. — Кейлъм говори за вид хазартна игра в едно заведение, което посетихме. Няма значение.

Кейлъм забеляза своя шанс и реши да го притисне до стената.

— Засега ще оставим това настрана. Помисли пак, Струан. Не вярваш ли, поне мъничко, че аз съм херцог Франчът?

— Аз… — Струан го гледаше вбесено. Подпря лакът на перваза над камината и залюля чашата между пръстите си. — Ами, предполагам, че може и да има някаква вероятност… — предпочете да остави изречението недовършено.

— Разказа ли на Арън за пътуванията ми? Как съм научил, че хората, за които предполагам, че са ме оставили в Къркълди, не са били калайджии, както някога си мислехме? Обясни ли му, че прислужницата на Грейс ми каза как баща й е споменавал за група пътуващи артисти? Те дошли в околността, а в селото говорели, че преди това са ги виждали на пазара в Единбург?

Без да бърза, Арън напълни повторно чашата си и седна зад писалището. Придърпа лист хартия и провери дали мастилницата е пълна.

Кейлъм се разпалваше.

— Тези пътуващи артисти обикаляли панаирите и отивали на север, но по някаква причина, тогава неизвестна на хората в Къркълди, се отделили от останалите и направили малък стан до селото.

— Прислужницата на Грейс ли ти каза всичко това? — Арън започна да пише.

— Тя ми го каза. А Робърт Мърсър, един от твоите наематели, ми каза, че и неговият баща му е разказвал за това. Артистите дали представление. Със змии. И танцуваща мечка. Имало брат и сестра, които продавали чудодейни лекове, както и трупа акробати. — Когато Арън не отвърна нищо, Кейлъм тупна с юмрук върху писалището. — С тях имало и момченце, което държали близо до огъня. Изглеждало болно. Бащата на Робърт Мърсър казал, че момчето все било заедно с помощничката на змиеукротителя.

— Интересно — рече Арън. Беше спрял да пише.

— Госпожа Могач, нашата многоуважаема икономка в Къркълди, която винаги ми викаше: „самозваното келешче“, с огромно удоволствие все повтаряше как всички знаели, че аз съм просто копеленцето на някакъв си змиеукротител.

Арън зашари с писалката и скоро върволици ноти се заредиха по листа, където само допреди миг изглеждаше, че е започнал да пише писмо.

— По дяволите, Арън! — Все ставаше така. Когато трябваше да се изправи лице в лице със света, Арън винаги се оттегляше в музиката. — Проследих тези хора през тридесет и петте години назад във времето, за да намеря себе си. И сега, когато вече знам кой съм, няма да се успокоя, докато не го докажа на света.

— Ти каза, че всичко, което искаш, било да видиш Франчът — избухна Струан. — Обеща ми, че няма да се поблазниш да заемеш неговото място!

Арън хвърли писалката и се облегна назад в стола си.

— Ти си Кейлъм Инес. И си наш брат във всяко отношение, само не и по име. Баща ми се погрижи да не бъдеш безпаричен, а аз се нуждая от теб. Доколкото разбирам, смятал си, че си син на змиеукротител или на каквото и да е там, но си решил да доказваш нещо друго. Но, казвам ти, няма нищо срамно в потеклото ти, приятелю. Повече никога няма да говорим за това.

Черна ярост заля Кейлъм. Той грабна листа от писалището и видя, че Арън е започнал да пише писмо до Франчът.

— „Моля ви да разберете“ — прочете той на глас. Арън не бе написал нищо повече, освен ноти. — Моля ви да разберете какво? Че разсъдъкът на господин Кейлъм Инес е помрачен и, че действията му трябва да бъдат пренебрегвани? Чуй ме добре, Арън. А и Струан знае това не по-зле от мен. Аз открих Майлоу и Миранда, братът и сестрата, които са продавали лекове, двамата, за които си е спомнил бащата на Робърт Мърсър, а и бащата на прислужницата на Грейс. И Миранда говореше за едно бебе, което било донесено в лагера им близо до замъка Франчът на панаира, състоял се преди тридесет и пет години. Донесено от помощничката на змиеукротителя, която не била бременна преди това. Случило се е броени дни след като херцогиня Франчът родила син. Миранда каза, че тайнственото бебе било от благородно потекло.

— Благородно потекло? — Арън широко разпери ръце. — А по какво се различава бебето от благородно потекло от всяко друго бебе?

— Не ми се подигравай! — Бавно и решително Кейлъм разкъса листа на две и остави парчетата да паднат плавно на килима. — Аз не съм дете на змиеукротителя. Аз съм херцог Франчът. Ако някога съм се съмнявал в това, само щом зърнах сестра си, и всичките ми съмнения се разсеяха.

Арън внезапно се приведе напред и подпря ръце на писалището.

— Ако за миг повярвам, че си този, за когото се мислиш, повтарям, ако, то тогава кой, за Бога, е заел мястото ти?

— Когато узнаем това, ще знаем всичко — заяви Кейлъм. — Трябва само да се молим тези пътуващи артисти да не предупредят за мен онзи, който е извършил престъплението.

Струан дълго време бе стоял смълчан. Сега измърмори някаква ругатня под носа си и застана до брат си.

— Ама какво говорим? Който и да е сторил това, той никога не бива да разбере за подозренията ти, Кейлъм. Те очевидно ще загубят всичко, ако бъдат разкрити.

Задоволството на Кейлъм при тази промяна в тона бе малка утеха, но поне бе нещо.

— Съгласен съм — рече той. — Този самозван херцог Франчът не е бил инициаторът за размяната. Някой друг го е поставил на моето място, а този човек е щял да спечели много, ако аз бъда премахнат. Ако този злодей, който и да е той, узнае за мен прекалено рано, животът ми ще бъде в сериозна опасност. Няма да разкрия кой съм, докато не получа неопровержимо доказателство за това, та да го представя пред света.

— Много благоразумно — рече Арън. — А и ще положиш всички усилия да запазиш в добро здраве настоящия носител на титлата Франчът, нали? Сигурно разбираш, че съществуват, ако си прав, много подробности, за които нищичко не знаеш. Но трябва да си съвсем наясно, че неговата смърт несъмнено ще предизвика решителни действия.

Кейлъм добре разбираше това.

— Утре ще се срещна с този мъж — каза той. — И все някак ще успея да защитя честта си и да пощадя живота му.

— А нашата задача — отбеляза Струан, — ще е да следим за човека зад херцога. Има някой, който ще се разкрие като очевидния престъпник, стига само внимателно да наблюдаваме.

— Прав си — съгласи се Кейлъм.

— И накрая сигурно разбираш, че независимо кой си всъщност, аз се безпокоя за безопасността ти. — Арън се усмихна мрачно. — Ще се справим с този дуел. Но после ще действаш много внимателно, приятелю. А ние всички ще пазим гърба ти.

* * *

Призори компанията се състоеше от трима.

Кейлъм яздеше в средата, Арън беше от дясната му страна, а Струан — от лявата. Копитата кънтяха глухо по улиците, където само слугите, заети с поръчки от господарите си, се осмеляваха да излязат в толкова неприветлив час.

Не разговаряха за нищо, откак Арън, подкрепен от Струан, за пореден път се опита да склони Кейлъм да размисли и да избегне този дуел. После тръгнаха от Хановър Скуеър и се отправиха по улиците под пелена от опушена, леко розовееща, мъгла.

Приближаваха към Хайд Парк по пътя, който минаваше покрай Глостър Хаус. Кейлъм забеляза масивната постройка само като огромна неясна форма, надвесена над пейзажа, който можеше да се окаже последната гледка пред очите му.

Сега Арън избърза напред, сякаш нямаше търпение да приключат с предстоящия дуел — независимо от изхода му.

Струан и Кейлъм го следваха безмълвно. Къщите на квартала Мейфеър се губеха сред мъртвешка мъгла и тримата вече се движеха по спечената пръст, тъпкана от наперените коне на богаташите. Поне дванадесет часа щяха да изминат, докато отново стане време за всекидневния парад на безупречно облечени ездачи.

Дотогава, мислеше си Кейлъм, самият той може вече да спи последния си, дълъг и студен, сън.

— За Бога, Кейлъм! — Арън обърна рязко коня си и го подкара обратно към тях. — Още веднъж те моля, откажи се от тази глупост!

Струан хвана юздата на коня на Кейлъм.

— Послушай го — помоли го и той. — Няма безчестие в това, да откажеш да угодиш на прищявката на някакъв глупав безделник със страхливото сърце на убиец.

— И защо точно пистолети? — попита Арън.

— Май ще се окаже, че дори и аз знам повече от вас за времената, в които живеем — засмя се Кейлъм безрадостно. — Говори се, че Франчът е последният жив човек, който все още избира шпагата. Вероятно това, както и фактът, че той е извършил всяко от убийствата с шпага, ме накара да предпочета пистолетите.

— Та ти дори не обичаше да стреляш — възрази Струан. — Не мога да си спомня някога да съм те виждал с оръжие в ръка.

— Вярно е, че не ми понасят кървавите спортове — призна Кейлъм. — Но нали, ако не по кръв, то по дух и аз съм Росмейра. Защо тогава се чудите, че предпочитам лъка на цигулката пред лъка, който убива, или пък мускета? И двамата сте миролюбиви мъже, любители на музиката, такова е цялото ви семейство. Хайде. Вече се зазорява.

Той заобиколи с коня си Арън и се отправи напред. Тропотът на копитата долиташе приглушено през мъглата и той примигна от влагата, която мокреше лицето му.

Арън го настигна пръв.

— Нито един от лордовете Стоунхейвън не се е боял да бъде воин, когато се е налагало — рече той по-натъртено, отколкото бе нужно. — Никога дори не е било намекваш, че сме страхливци.

— Точно това имах предвид — обяви Кейлъм, отпускайки юздите на коня си. — Нито един член на семейството, а в моя случай, нито един мъж под опеката на семейството, не се е боял да бъде воин, когато се наложи. Аз не съм страхливец и следователно тази сутрин трябва да защитя воинската си чест. Не се бой, неведнъж съм държал пистолет и съм добър стрелец.

— Кога…

— Въпросът е приключен — рече Кейлъм, като прекъсна Струан. — А и уговореното място е недалеч оттук. Отвъд онези букове.

— Божичко! — измърмори Арън. — Не ми харесва това място. На мен ми дай нашите шотландски хълмове, пиренът и ширналото се небе, а не тази пренаселена тясна земя, захлупена под облачния си купол.

— Предстои ми да се бия заради удоволствието да пощадя живота на един човек, а него го избива на поезия — каза Кейлъм по адрес на Арън и въздъхна гласно. — Човек би си помислил, че за него кожата ми не е по-важна от собственото му удобство.

— Ще го пощадиш, ако той не те убие! — рязко отвърна Арън.

Гъстата горичка отстъпи място на поляна. Кейлъм скочи от коня и се запъти уверено към откритото пространство. Мъглата напълно скриваше небето и размазваше очертанията на пейзажа под сярно жълтото си наметало. Изминаха минути.

Лек ветрец откъсна ивици от мъглата и ги запровира между клоните на дърветата.

— Колко е часът? — попита Кейлъм.

Струан бръкна под наметалото си и извади часовник.

— Време е — мрачно рече той, оглеждайки заобикалящите ги дървета.

Арън пусна на земята обемиста торба от груб черен плат.

— Какво е това? — Кейлъм посочи торбата.

— Нищо — в един глас отвърнаха Арън и Струан. Кейлъм бавничко обиколи нищото.

— Нали секундантите на Франчът трябва да донесат пистолети?

— Правилно.

— И аз ще избирам първи оръжието си?

— Точно така — рече Струан.

— Значи в торбата няма пистолети?

Арън поклати глава.

— Не.

— Може би сте сметнали, че ще е добре да си направим нещо като пикник — предположи Кейлъм. — Сигурно отнякъде ще измъкнете и едно одеяло, та да поседнем, докато си похапваме.

Струан се намръщи здравата, без да има видима причина.

— Това е просто една предохранителна мярка — каза Арън. — Само в случай, че се наложи.

Кейлъм бе почти сигурен, че чу от вътрешността на торбата шумолене.

— Вътре има нещо живо!

— Разбира се, че няма — каза Арън и се разсмя. — Той съвсем си е загубил ума, братко. Напълно е откачил. Живи работи в торби. Ха! Ама че глупост!

Струан много бързо се съгласи с него.

— Ами да! Май трябва да го вържем и да го отнесем обратно на Хановър Скуеър. — Той отново погледна часовника си. — Часът за срещата вече отмина.

— Наистина — съгласи се Арън. — И никакви ги няма.

Тревогата запъпли с ледени стъпки по гърба на Кейлъм.

— За Франчът честта му е по-важна от всичко. Ако не беше така, въобще нямаше да сме тук. Той не би рискувал репутацията си, като не дойде.

— Сигурно. — Струан не звучеше особено доволен. — Но си остава фактът, че той не е…

— Някой идва — рече Кейлъм и чу гласа си така, сякаш принадлежеше на друг човек.

Арън и Струан се обърнаха в противоположни посоки.

— Къде? — попита Арън.

Кейлъм посочи дърветата от дясната страна.

— Движи се ей там. Виждате ли? Крие се зад стволовете на дърветата. Наблюдава ни.

Струан смъкна шапката си и избърса лице с опакото на ръкава си.

— Може да е разбойник. Търси си някой глупак, когото може лесно да ограби.

— И аз го видях — каза Арън, присвил зелените си очи. — Ако той е разбойник, аз пък съм англичанин.

Кейлъм почти се усмихна.

— В такъв случай, не е възможно да сме забелязали крадец, господа.

Докато говореше, фигурата се отдели от дърветата и се плъзна към тях с наведена глава и неуверени стъпки.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Арън. — Просяк ли?

— Облеклото му е простичко, но не бих го взел за просяк — каза Струан. — Това същество е момче, а не мъж.

— Това същество е или невменяемо, или пълен глупак, за да дойде тук, само и само да се запъти към трима непознати — Кейлъм тръгна да посрещне новодошлия. — Хей, ти! Кажи за какво си дошъл!

Дрезгав, скърцащ глас обяви:

— Съобщение от господаря, сър.

— А името на господаря ти? — попита Кейлъм.

— Херцог Франчът.

Кейлъм чу тихата ругатня на Арън.

— Подай ми го — Кейлъм протегна ръка. Момчето бе спряло на няколко метра от него. — Хайде, ела. Няма защо да се страхуваш от нас.

— Трябва да ви го кажа устно, сър — заяви скърцащият глас. — Негова светлост желае да знаете, че е размислил за тази уговорка. Най-добре е тя да бъде забравена.

— Проклет да съм! — възкликна Струан.

— Проклет страхливец — отбеляза Арън, сякаш бе разочарован.

Кейлъм бавно се приближи към момчето.

— А господарят ти обясни ли тази… промяна в намерението си?

— Вероятно е размислил, защото не беше… Не, сър. Не ми обясни.

— Разбирам. — Още няколко стъпки доведоха Кейлъм достатъчно близо, за да види тънко вратле над зелената вълнена дреха. Цилиндърът на младежа бе от първокачествена боброва кожа и жакетът му бе от фина тъмнозелена вълна. Като за толкова дребен ръст, белите му панталони от еленова кожа прилепваха твърде плътно.

— Тогава аз ще тръгвам — рече момчето.

Преди Кейлъм да успее да отговори, се чу силен тропот на копита и на поляната се появи висок мъж, възседнал петнист сив кон.

— Значи все пак идват! — ядосано рече Арън и грабна черната торба. — Нарочно са изпратили момчето, та да ни отвлече вниманието. Проклетият негодник се опитва да ни разсее и изненада.

— Наистина — съгласи се Струан.

Арън разтвори торбата и я разклати.

— Ще му покажем отвличане на вниманието! — тържествуващо извика той.

Кейлъм едва не падна назад, когато облак пърхащи черни гадинки запляскаха с кожените си криле и се издигнаха на рояк към небето.

— За Бога, какво е това? — Той вдигна ръце над главата си. — Аз ли съм откачен? Прилепи?

— Прекалено рано ги пусна — измърмори Струан на Арън. — Нали първо трябваше да застанат един срещу друг? А сега всичките ни усилия отидоха на вятъра.

— Мили Боже! — простена Кейлъм, макар че, изглежда, никой не го чу. — Всеки се е втурнал да отвлича вниманието. Целият свят се е напълнил с глупаци, освен мен.

Приближаващият ездач само за миг поспря коня си, иначе като че ли почти не забеляза издигащото се ято крилати гризачи. Когато се приближи достатъчно, извика:

— Инес? — После спря коня си пред Арън. — Вие ли сте Инес, човече?

— Аз съм Инес — заяви Кейлъм, като не пропусна да забележи, че момчето се е заковало на мястото си. — Кейлъм Инес.

— Аз съм лорд Авенал — представи се мъжът, като скочи от коня си. Очевидно останал без дъх от ездата, а ако Кейлъм не грешеше в преценката си, в не особено цветущо здраве, той се вкопчи в юздите на коня така, сякаш щеше да падне, ако ги пусне. — Слава Богу, че не закъснях много.

— Кой сте вие, сър? — попита Арън. — Каква работа имате тук?

— Аз съм Сейбър, лорд Авенал. Етиен… херцог Франчът е мой братовчед и настойник. Но това няма значение. Той… — Младежът се опита и не успя да изправи стройното си тяло. С една ръка избута заплетените черни коси от очите си. — Той не може да дойде. Умолявам ви, сър, не казвайте никому за това, преди негова светлост да успее лично да ви даде обяснение за състоянието си.

— Състоянието си? — Кейлъм забеляза, че момчето помръдна, но погледът му остана прикован в лорд Авенал. — Какво искате да кажете с това?

С известни усилия Авенал се покатери отново в седлото.

— Трябва да тръгвам — каза той, увесен на врата на коня. — Просто сторете това, за което ви помолих. Моля ви. Още преди да изтече денят, ще узнаете повече, обещавам ви.

— Отказал се е — в гласа на Арън се долавяше неподправено изумление. — Мътните го взели, проклетият страхливец се е отказал!

— Не! — заяви Авенал, а красивото му лице бе разкривено от очевидно страдание. — Не, казвам ви. Нещата не стоят така.

— Ето — внезапно прозвучалият дрезгав глас на момчето, както и неестествената му стойка, когато се протегна към конника, накараха Кейлъм да онемее от изненада. Една тънка ръчичка се протегна и подаде някакъв плик на Авенал. — Занесете това на негова светлост. Тъкмо смятах сам да го сторя.

Изпълнило задачата си, момчето шляпна хълбока на коня на Авенал. Животното се обърна рязко и се понесе в галоп, а ездачът му се държеше за гривата му така, сякаш всеки миг щеше да падне. Кейлъм се загледа след него и се замисли за постоянно нарастващия кръг от своите роднини.

— Ама че работа — промърмори Струан. — Спасен от…

— Не и от прилепи, по дяволите — рече Кейлъм.

Арън изглеждаше оскърбен.

— Толкова се мъчихме, докато ги съберем от една църковна камбанария! С тях би могъл да бъде осуетен всеки дуел…

— Ако не ги бе пуснал прекалено рано — сопна му се Струан. — Няма значение. Франчът се е отказал, и всичко свършва добре.

— Ще видим — каза Кейлъм и насочи вниманието им към вестоносеца, който, още докато говореха, вече припряно се измъкваше. — Време е да се връщаме на Хановър Скуеър, господа. Като че ли приключихме с работата си тук. — След което с по-тих глас той добави: — Струва ми се, че ще е най-добре да се погрижа нашият вестоносец да се прибере безопасно у дома, не мислиш ли?

Арън изглеждаше напълно озадачен.

— Мили Боже! — бавничко промълви Струан. — Разбира се! Сега вече се сещам. Мисля, че ще е най-добре да благодариш на Бога за добрия си късмет, Кейлъм. Погрижи се тя… Следвай я от разстояние. Не се забърквай повече.

— Тя? — Арън се втренчи в отдалечаващата се фигура. — Тя?

— Да, Арън — каза Струан. — Това е жена. Хайде, идвай. Ще те чакаме, Кейлъм. Не върши повече глупости.

— Имай ми вяра — каза му Кейлъм. — А по-късно ще обсъдим въпроса с прилепите и другите идиотски тактики за отвличане на вниманието.

И с тези думи той се отправи след лейди Филипа Чонси.