Стела Камерън
Омагьосана (2)

1

Лондон, 1823 година

— Негова светлост херцог Франчът — обяви лакеят с носов глас откъм входа на претъпканата бална зала.

— Тук е — рече Кейлъм Инес толкова тихо, че единствено мъжът до него чу думите му. След това си пое дъх и му се стори, че това е най-трудното вдишване в живота му. — Негова светлост херцогът. Мъжът, който живее моя живот.

— Ех — замислено промълви Струан, виконт Хънсингор. Той тежко отпусна ръката си върху раменете на Кейлъм и много тихо рече: — Как мислиш, би ли желал да си върнеш този живот?

Кейлъм огледа едрия русокос мъж, който крачеше наперено през отдръпващата се встрани тълпа, изпълнила обзаведената в синьо кадифе и позлата стая в Чандъс Хаус.

— Тепърва ще разберем това — отвърна той, макар че до този момент бе почти сигурен, че му се иска просто да види от плът и кръв само веднъж човека, заел полагащото му се място, още когато и двамата са били бебета. — Прилича на магаре — добави той, и то съвсем не тихо.

Струан се изкикоти.

— Внимавай — каза той така тихо, че само Кейлъм да го чуе. — Всички знаят, че този човек е опасен. Пък и ти не можеш да си сигурен дали си прав в така нареченото си откритие.

— Сигурен съм.

— Нямаш никакви доказателства.

Кейлъм вдигна брадичка.

— Ще ги намеря. Я го виж! Запътил се е право към принца, сякаш всички са чакали само него да пристигне.

— Естерхази, изглежда, няма нищо против — отбеляза Струан, докато оглеждаше обкичения със скъпоценности австрийски посланик. — Бих казал, че това не е първата им среща. Несъмнено имат нещо общо — среща на двама велики мъже, не мислиш ли?

— Не виждам нищо смешно — рече Кейлъм, като изправи гръб. — Той е просто един надут петел, и аз го мразя.

— Иска ти се да го мразиш — поправи го Струан. — Но се съмнявам, че искаш да мразиш и прелестната лейди Филипа. Какво изобилие, а? Изобилие от коси, от очи, изобилие от устни. Изобилие от бяла плът. О, каква плът! За един мъж подобни гърди биха се оказали малко… свръх възможностите, а?

— Като за бивш свещеник си удивително вещ в оценката на женските форми.

— Бивш свещеник. Да, наистина, бивш. Нека не забравяме, че бях свещеник само за съвсем кратко и, че от известно време вече не съм — тъмните очи на Струан блестяха насмешливо. — Аз поне признах пред себе си плътските си слабости. Но кога ли и ти ще се изправиш пред своите, приятелю?

Кейлъм умишлено отмести поглед от интелигентното красиво лице на виконта и се съсредоточи върху човека, известен като херцог Франчът — както и върху русата, похотлива на вид, жена, увиснала на ръката му.

— Абсолютен галфон — рече той по адрес на херцога.

— Хайде, стига — рече Струан. — Не отбягвай това, което е по-важният въпрос в случая. Какво мислиш за неговата прекрасна годеница?

— Прекалено крещяща — накратко я определи Кейлъм. — И явно прекалява с боичките по лицето.

— Но все пак той продължи да разглежда жената. Щеше му се да си каже, че тя не представлява нищо за него. Но това би било лъжа.

— И така да е — съгласи се Струан, — но все пак леглото на един мъж ще е доста по-топличко, ако и тя е там. А ако бедрата й са също така бели и заоблени като гърдите й… е, човек може да си представи каква наслада би открил корабът му в подобно пристанище.

— Повече те харесвах като свещеник — рязко отвърна Кейлъм, но почувства някакво раздвижване и между собствените си бедра.

Франчът разговаряше с принц Естерхази като с равен, а и очевидно се смяташе за такъв. Докато говореше, се оглеждаше наоколо и кимаше на мъжете, чиито погледи улавяше, а жените преценяваше с безочлива неприкритост.

Оркестърът отново засвири и към дансинга се отправиха множество двойки, чиито префинени тоалети си съперничеха по разкош. Полюшваха се големи пера и обсипани със скъпоценности тюрбани проблясваха, сякаш намигаха. Коприни, сатени и пищни брокати се развяваха в танца.

— Е, нали го видя — рече Струан, като гледаше право пред себе си, — вече може ли да си вървим?

— Не още — отвърна Кейлъм, загледан в жената, привлякла вниманието му. — Очевидно тя го обожава. Но той, като че ли не й обръща особено внимание.

— Той се държи точно като човек, вече опитал плодовете, а и знае, че би могъл да им се радва по всяко време.

Кейлъм се намръщи.

— Ах, да — обади се отново Струан. — Това те тормози, нали? Мислиш си, че този човек ти е взел и още нещо, което би трябвало да е твое.

Кейлъм не се решаваше да отговори.

— Странно — рече Струан. — Очаквах мъж като Франчът да си избере по-елегантна жена за своя херцогиня. Някоя по-изискана и грациозна.

— Тази не притежава никаква грация — мрачно отвърна Кейлъм. — А и той не я е избирал.

— Не, не, наистина. Какви ги говоря? Сгодили са ги още като деца. А тя върви в комплект с огромна зестра, доколкото знам.

— Наистина огромна, драги — обади се някакъв мъж, който стоеше наблизо. Представляваше префърцунено създание, стегнато в абсурден жакет, издут на гърдите като на пуяк. Той обърна напудреното си и разкрасено с руж лице към Струан. — Срещали ли сме се вече? Аз съм Уокингъм. Сигурен съм, че ви помня отнякъде.

— Хънсингор — представи се Струан, без да се усмихва. — И се съмнявам, че сме се виждали. Имението ни е в Къркълди.

— Шотландия! — възкликна мъжът и присви червените си устнички. — Сигурно вие сте момчето на Стоунхейвън.

— Братът на Стоунхейвън. Брат ми Арън наследи титлата. Баща ни почина преди няколко години.

— Ах, простете! Как само лети времето! Та значи, вие се интересувахте от лейди Филипа Чонси?

Струан хвърли към Кейлъм кратък предупредителен поглед.

— Просто любопитствах. Все пак нали се очаква това да е събитието на годината: бракът между две толкова стари семейства.

— Събитие, доста по-значимо за Франчът, отколкото за момичето, предполагам — рече Уокингъм. — Целият свят знае, че корнуолските земи на стария Чонси са обещани на семейство Франчът.

— Нима това има някакво значение? — попита Кейлъм, подушил човек, който обича да се представя за всезнаещ по отношение на най-новите клюки.

— Някакво значение? — Уокингъм врътна напред единия си хълбок и шумно се изсмя. — Мислех, че вече всеки знае!

Кейлъм се въздържа да спомене, че самият той е просто никой и вместо това рече:

— Поосвежете паметта ми!

— На Франчът му трябва пристанището, за да изнася всичкия този прекрасен калай от земите си в Корнуол без много разходи, нали знаете — след тези думи Уокингъм се престори на леко отегчен, но малките му очички блестяха. — А пристанището е в земите на Чонси. Всичко вървяло по мед и масло, докато съществувало споразумение Франчътови да защитават земите на Чонси от нашественици. Франчътови имали свободен достъп до имението им, че и правото да използват пристанището, както намерят за добре. Но пък вече едва ли има нужда от закрила срещу нашественици. Това би могло доста да промени положението, нали знаете. Само че бащата на настоящия херцог проявил завидна далновидност и се сетил овреме да се погрижи достъпът му до удобното пристанище да не попадне в алчни ръце, алчни ръце, които да не му дължат нищо.

Кейлъм почака Уокингъм да продължи, но когато видя, че той явно няма такова намерение, попита:

— Искате да кажете, че бащата на лейди Филипа е решил да й даде като зестра всичките си земи?

Уокингъм се олюля, отново развеселен от въпроса.

— Как ли пък не, нищо подобно! Чонси няма никакво намерение да се раздели със земите си в Йоркшир. Но земите в Корнуол вървят в комплект с момичето, а това означава, че отиват при Франчът в деня, в който той се ожени за нея. Той вероятно би потърсил начин да се отърве от годежа независимо дали има, или няма споразумение, стига само бъдещето му да не зависеше изцяло от това пристанище.

— Бих казал, че условията на споразумението ни най-малко не са затормозяващи от негова гледна точка — отбеляза Струан. — Тя определено е запомнящо се създание.

Уокингъм повдигна вежда.

— Така ли смятате?

— Да, наистина — Струан кимна към Франчът и придружителката му. — Струва ми се, че в нея има повече, отколкото може да се запомни само от един мъж, не мислите ли?

Уокингъм последва погледа на Струан и по лицето му се разля широка усмивка.

— Мислите, че… О, не, нищо подобно! Онова не е годеницата. Тази е лейди Хорвил, нали знаете. Вдовицата на стария Хорвил. Това трябва да послужи като урок на по-старичките господа, на които все още им се ще да забият някое сочно младо парче. Довърши го за нула време, казвам ви.

Един лакей вдигна от камината съда, в който се затопляха благоуханни растения, и като го вдигна високо над главата си, се запромъква между гостите. Тежкият аромат на сандалово дърво и рози се понесе из въздуха, и без това вече пренаситен с миризми. Кейлъм почувства, че му става твърде горещо. Тълпата се люшкаше в препълнената зала и какофонията от гласове се извисяваше пискливо над музиката.

— Нима искате да повярваме, че… че херцогът е дошъл на бал в компанията на жена, за която не е сгоден?

— Така е, за Бога! Ако познавахте Франчът, нямаше ни най-малко да се изненадате. Баща му също от време на време си беше доста див, но никога не е имало и капчица съмнение, че е истински джентълмен с душа на учен. А този син е развратник до мозъка на костите си. Момичето на Чонси е ей там.

Кейлъм почувства ледено бодване между плещите си. Обърна се, за да огледа тълпата зад гърба си.

— Искате да кажете — бавничко рече той, — че годеницата на Франчът вече е тук, а той пристига с друга жена?

— Готов съм да се обзаложа, че тези двамата тъкмо се измъкват от леглото. Изглежда, почувствал се е длъжен да я доведе.

Кейлъм не обърна внимание на забележката му и попита:

— Коя е лейди Филипа?

— Хмм — Уокингъм потупа с нагиздения си с пръстени показалец отпуснатата си долна устна. — А, да, ето я там, преструва се, че е една от статуите в нишата до прозореца. Очевидно бабата на Франчът, вдовицата, е довела момичето. Нейна светлост е седнала до графиня Балар. Точно до прозореца. Лорд Чонси е изследовател, когато не е ангажиран с някаква работа в парламента. Вдовец. Жена му била любовта на живота му, така разправят. Не щял и да чуе да се ожени повторно. Само с едно дете. Друг човек би сметнал, че е длъжен да създаде поне един наследник от мъжки пол, но не и Чонси. Изглежда, не му пречи, че ще остави всичко само на една жена и на Франчът.

Кейлъм беше прекалено погълнат в търсенето на дама, която да се преструва на статуя, за да слуша особено внимателно небрежните забележки на Уокингъм.

— Кой прозорец по-точно? — попита той.

— Ето там — рече Уокингъм, като грубо посочи с пръст. — Бежова рокля. Черна коса. Абсолютно нищо особено, освен диамантите. Предполага се, че Чонси е дал на момичето семейните диаманти и й е казал да ги носи. Много странна птица е този Чонси. Говори се, че дъщерята направо била оставена да се възпитава сама. А сега Чонси даже не е в страната. Очаква се да се върне навреме за венчавката, но не бих се обзаложил.

— Вече наистина трябва да тръгваме — намеси се Струан. Невъзможно бе да не забележи човек строгия тон на приятеля му, но Кейлъм все пак не му обърна внимание.

— Бежова рокля — промълви той, оглеждайки жените една след друга. — Черна коса. Диаманти… О, божичко, диаманти!

— Не може да не ги забележи човек, а? — обади се Уокингъм, като гледаше наперено иззад невероятно дългия си нос. — Няма мъж, който би подминал възможността да мушне тези хубавки камъчета в семейната съкровищница. Разбира се, всички знаят, че съкровищницата на Франчът вече е достатъчно дълбока, че да се удавиш в нея. Но на него му трябва пристанището на лейди Филипа. Е, предполагам, няма никаква опасност Франчът да не получи и момичето, и диамантите. За него ще е катастрофа, ако не стане така.

Кейлъм чу какво каза Уокингъм, но откри, че е загубил интерес към информацията, която би трябвало да го интересува преди всичко друго на света.

Лейди Филипа Чонси беше висока и стройна, може би прекалено слаба. Косата й беше, както бе казал Уокингъм, черна. Черна и блестяща, пригладена стегнато назад, за да разкрие едно лице с ясно очертани скули и брадичка, по което сякаш нямаше абсолютно никакъв грим.

Въпросните диаманти бяха инкрустирани върху удивително колие като паяжина, с многобройни остри връхчета, които едва докосваха скромното деколте на семплата сатенена рокля.

— Малко подло, от негова страна, не мислите ли? — с въздишка рече Уокингъм. — Не мога да виня човек като Франчът, че предпочита жена като Хорвил, но, по дяволите — чак пък да се перчи с нея пред момичето?

Кейлъм стисна зъби и започна внимателно да наблюдава лейди Филипа.

А лейди Филипа внимателно наблюдаваше годеника си и неговата придружителка.

— Изглежда ужасно разстроена, мен ако питате — рече Уокингъм. — Казват, че е тихо създание. Книжен плъх, или нещо подобно. Била затворен човек, но си личи, че е хвърлила око на херцога. И сега направо е бясна.

— Не бих казал — обади се Струан иззад Кейлъм. — Бих казал, че е… хм, какво би казал ти за лейди Филипа, Кейлъм?

— Че е оживена — отвърна Кейлъм, като изненада дори и себе си. — Проклет да съм. Изглежда оживена. И нетърпелива.

— Точно така ми се стори и на мен — рече Струан. — А сега трябва да тръгваме.

Кейлъм се обърна така, че Уокингъм да не вижда лицето му, нито пък да го чува.

— Имай търпение, Струан. Та ние току-що пристигнахме! Със сигурност никак няма да е прилично, ако си тръгнем веднага.

— Не мисля, че ми харесва погледът ти. Обеща ми, че ако мога да ти уредя просто да го видиш — само да го видиш — ще бъдеш доволен. Каза, че с това мисията ти приключва.

— Благодаря ти, че ни издейства покани — рече Кейлъм, като се усмихна великодушно. — Но сега разбирам, че май съм те излъгал.

— Знаех си! — възкликна Струан. — Въобще не трябваше да се замесвам в това.

— Не съм те молил за помощ — напомни му Кейлъм. — И сам съм успявал да получа достъп до разни соарета в Лондон. Ти не си единственият ми познат и аз не съм човек, напълно лишен от контакти.

Струан изсумтя презрително.

— „Ужасно опасен негодник“ е изразът, с който съм чувал да те определят, приятелю. И съм го чувал от устата на не един наблюдателен баща, ако не греша.

— Не говорех за буйните дни на младостта си — рече Кейлъм, който се почувства леко засегнат. — Имах предвид приключенията около търсенето на невеста за Арън. Но както и да е. Защо не се върнеш на Хановър Скуеър и да ме почакаш там? Обещавам да не върша пакости в твое отсъствие.

— Въобще не си въобразявай, че съм чак толкова изкуфял, та да те оставя в подобна компания, и да ти имам доверие. Тръгвай с мен — веднага!

— Не мога.

— Защо?

Кейлъм скръсти ръце и подпря с юмрук брадичката си.

— Не мога да дойда с теб, защото вероятно съм сгрешил. Това може би е само началото на всичко, което смятам да сторя.

Струан изпъшка.

— Франчът е злодей. Той е покварен развратник. А дуелите са едно от любимите му забранени развлечения. Умолявам те, не прави нищо, с което да привлечеш вниманието му. Не и преди да сме готови, ако въобще решим, да се разправяме с него.

— Ще имам предвид предупрежденията ти.

— Какви ги говоря? — простена Струан. — Ние няма никога да се разправяме или да имаме каквото и да е вземане-даване с него. Ти ми даде дума, че всичко, което искаш, е само един поглед към този човек. А после, каза, ще си тръгнем незабавно.

— Винаги много ме е бивало да дрънкам врели-некипели — рече Кейлъм, и отново се загледа в лейди Филипа Чонси.

— Нищо подобно! — Очевидно Струан се разпалваше. — Ти си, или поне с течение на времето стана, един от най-благоразумните и уравновесени хора. Ти, и само ти си човекът, който успя да предотврати преминаването на наследството на брат ми в ръцете на омразния ни братовчед. Откак татко почина, ти винаги си ни ръководил по най-мъдрия начин и…

— И съм просто човек, а не светец. — Оживена. И невероятно нетърпелива. Точно така трябваше да бъде определено настоящото настроение на лейди Филипа Чонси. — Бихте ли ни извинил, милорд — каза Кейлъм на Уокингъм. После здраво хвана Струан за лакътя и го поведе към едно място, където се озоваха точно между лейди Филипа и нейния годеник.

— Мили Боже! — Струан моментално обърна гръб към момичето. — Мисли, човече! Ако въобще имаш мозък, с който да мислиш. Ще те види, че я зяпаш.

— Тя е прекалено заета — отвърна Кейлъм, а погледът му се насочи към една бързо потропваща сатенена пантофка.

— Вероятно се чувства ужасно неловко — рече Струан. — Унизена, без съмнение. Направили са я за посмешище пред половин Лондон.

— Но не тя представлява срамна гледка. И си го знае. Ако не греша, тази дама е отегчена от събитията около себе си и желае да се занимава с неща, които й се струват по-важни.

Струан смуши с пръст рамото на Кейлъм.

— Ти, сър, страдаш от прекалено развинтено въображение. Не знаеш абсолютно нищо, за когото и да е от тези хора, нито пък за това, какво може или не може да си мислят или да искат.

— Прекарва доста време на чист въздух — рече Кейлъм. — Кожата й е с онзи много светъл тен, присъщ на хората с изключително тъмна коса, но изглежда здрава и чиста. Веждите й са като черни крила — много нежни.

— О, Боже!

— Носът й е доста изострен, но ни най-малко неприятен на вид. Също и брадичката. Като цяло, лицето й е овално, а линията на косата й е от онзи тип, при който косите се извиват встрани от средата на челото. Наистина много привлекателно.

— Ти никога не си… Или поне почти никога не си проявявал интерес към някоя определена жена. Не и откак Алис…

— Бъди така любезен да не споменаваш този епизод. Скулите на лейди Филипа са заоблени. Това ми харесва. Устните й са по-пълни, отколкото е модерно. Това също ми харесва. А наситено сини очи в комбинация с толкова тъмна коса винаги са ме интригували.

— Уокингъм каза, че тя не е нищо особено.

Кейлъм бавно вдиша през носа си.

— Сгрешил е. Красотата й е някак загатната. Може би изглежда малко крехка, но това създава приятно впечатление. Представям си я мека… Точно като гъвкава синеока черна котка. Ммм. А и явно има дух. И това ми харесва.

Пръстът на Струан отново смушка Кейлъм, този път като железен шип.

— Накъде биеш с тези забележки? Никога не съм те чувал да говориш така.

— Но и никога не съм се вглеждал в жена, която ми е била обещана още в деня на раждането й.

— О, Боже!

— Престани да го повтаряш.

— Измислил си си някаква представа за себе си… кой знае от какви клюки и слухове. Няма никакво доказателство, че си друг някой, а не Кейлъм Инес.

Добре познатото стягане в стомаха отново го споходи.

— Кейлъм Инес, един човек без минало.

— Твоето минало е с нас. Ти стана един от нас още когато беше невръстно момче.

— Вие наистина бяхте добри с мен — съгласи се Кейлъм, а и това беше самата истина. — Но аз не съм един от вас. Аз съм бил подхвърлено дете, болно дете, оставено върху замръзналата пръст пред конюшните на замъка Къркълди. Облечен в дрипи и увит само в някакъв износен църковен презраменик, който да пази тялото и душата ми. Дори името ми е лъжа. Някаква си бележка, надраскана с разкривен почерк и мушната в дрехите ми, Кейлъм Инес. Това не е моето име, казвам ти.

— Кейлъм…

— Тя има забележителни очи.

— Ще те види, че я гледаш!

— Вече ме видя — рече той и почувства как около него сякаш всичко застина.

— Мили Боже! — изсъска Струан. — Моля те да тръгваме. Веднага!

— И да позволя да е отритната два пъти за една вечер? Не мисля.

Крачето й спря ритмичното си потропване. Тя не се изчерви, нито сведе очи, нито пък примигна с гъстите си черни мигли. Дори не вдигна ръка, за да докосне баснословното си диамантено колие, нито пък отвори бежовото си дантелено ветрило.

Устните й се разтвориха лекичко — съвсем леко, — като разкриха мънички бели зъби. Очите й се спряха с открито любопитство на неговите и дясната ръка на Кейлъм моментално се притисна към стомаха му, покрит от бялата жилетка под фрака.

— Кейлъм?

Той не обърна внимание на Струан, а с решителни крачки се приближи към лейди Филипа Чонси и застана на известно разстояние пред нея.

Върхът на гладката й черна коса вероятно би достигнал точно до брадичката му. От новото си място по-близо до нея той забеляза, че косата й проблясва със синкав оттенък. Завита високо над тила и закрепена със семпъл, макар и инкрустиран с диаманти гребен, тя падаше по раменете на лъскави тежки къдрици.

Без да е имал такова намерение, той се приближи и й предложи ръката си.

Тя я пое и му позволи да я притегли достатъчно близо до себе си, повдигна лице и го погледна в очите.

Черните й ресници отчасти прикриваха, като прозрачно було, тъмносините й очи. Някои може и да я смятаха за невзрачна. Но Кейлъм не беше от тях.

— Къде сме се срещали, сър?

За момент му се стори, че е чувал нейния лек ясен глас на друго място — и в друго време. Но след миг се сети да се усмихне.

— И аз тъкмо смятах да ви попитам същото, лейди Филипа.

Тя понечи да се усмихне, но отново стана сериозна.

— Значи съм права. Наистина сме се срещали. Но вие имате предимството да помните името ми, сър, докато аз не мога да се сетя за вашето.

— Аз съм Кейлъм Инес — рече той и се поклони. — Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

Без дори да погледне към своята възрастна придружителка, тя мушна ръката си в неговата и го последва към дансинга. Там се наредиха сред двойките, които тъкмо се завъртаха в първите стъпки на дързък валс.

Кейлъм се поколеба само за миг, преди да обгърне кръста на партньорката си.

Очите й се разшириха, и той видя как тя си пое дъх някак рязко и отсечено. Но щом й се усмихна, тя отвърна на усмивката му и след това се съсредоточи така напрегнато върху стъпките на танца, та чак челото й се набръчка и дори прехапа долната си устна.

— Лека сте като перце, лейди Филипа — отбеляза той, докато я въртеше в ритъма на валса. — И очевидно прекрасно умеете да танцувате валс.

Лицето й се повдигна към неговото.

— Никак не е учтиво да се присмивате на непохватна танцьорка като мен, Кейлъм Инес — каза тя и се разсмя.

Кейлъм направо забрави да се движи.

Когато се смееше, очите й се затваряха и нослето й се набръчкваше. Неподправената й веселост изглаждаше всяка следа от острота в лицето й. А смехът й бе така завладяващ и волен, сякаш чуваше звънливия смях на сладкогласните селски моми в Къркълди.

Той я обви още по-здраво в прегръдките си и я завъртя без никакво усилие. Плъзгаше се с нея по подиума с повече грация и умение, отколкото сам бе предполагал, че притежава.

— Ето, виждате ли — каза той и се засмя, — вие сте богинята на танца. Летите като истинска фея на музиката из нощта!

— А вие лъжете, сър — рече тя, после бързо сведе глава, а страните й поруменяха. — О, простете!

— Няма да ви простя — заяви той. — Не и докато не ми се извините, както подобава.

— А как да го сторя?

Гърлото му пресъхна.

— Като се съгласите да се срещнете с мен отново. Като ми позволите да ви посетя.

Устните й останаха разтворени, и той почти чуваше как мислите й се тълпят в надпревара в съзнанието й. Тя не знаеше какво да отговори. Това поне беше някакво предимство.

— Къде сме се срещали? — попита най-сетне тя. — Въобще, срещали ли сме се?

— Не зная — излъга той. — Срещали ли сме се? А може би просто е трябвало да се срещнем, защото очевидно сме съвършено подходящи един за друг?

— Това е непристойна забележка, сър.

Той почувства, че го обзема безразсъдство.

— Нека се престорим, че не е непристойна. Бих искал да узная наистина много за вас, лейди Филипа.

Тя пребледня.

— Моля ви, кажете ми къде сме се срещали? Не сме се виждали друг път, нали?

— Не — сериозно й отвърна той. — Но се почувствах така, сякаш това наистина се е случило. А вие?

— И аз.

— А как само бих желал да сме се запознали по-рано! Сякаш винаги съм го желал. Радвам се, че вече се случи.

— Аз съм сгодена и скоро ще се омъжа — каза тя, а изражението й вече бе съвсем нещастно.

— Ах! — Кейлъм продължи да се усмихва и да я върти по паркета. — В такъв случай аз съм отчаян. Посочете ми този щастливец. Ще го поздравя, а после ще поискам да се откаже от вас.

Тревогата и веселието се бореха за надмощие по лицето й. Пръстите й се свиха върху рамото му.

— Вие сте ужасен ласкател, сър. Но… — тя се поколеба, после поклати глава. — И аз се радвам, че се запознахме, дори и да е било само за един танц. Щях да се чувствам ужасно, ако, щом погледна назад към живота си, не си спомням нито един танц, изигран само за удоволствие, и то с мъж, който не иска нищо от мен. — След тези думи устните й мигновено се затвориха и нещо, което много приличаше на ужас, накара очите й да заблестят.

В този миг Кейлъм сякаш се отдалечи от множеството танцуващи около тях и те заприличаха само на далечна плетеница от цветове. Музиката заглъхна, останала извън малкото разстояние между него и лейди Филипа, и сякаш двамата останаха съвсем сами. Тя не беше щастлива. Не чувстваше в себе си сили да промени бъдещето си. А мъжът, който щеше да овладее нейната красива душа, да я покори и да я опитоми, нямаше никакво право да я притежава.

Кейлъм не разбра кога точно се е случило това, но музиката беше спряла.

Танцьорите се бяха отдръпнали на известно разстояние от него и лейди Филипа. Шумоленето на разкошните платове се сливаше с приглушения шепот, понесъл се около тях.

— Вие там, сър! — разнесе се властен глас. — Ще съм ви много благодарен, ако пуснете годеницата ми!

Макар че сърцето му се беше разтуптяло здравата, Кейлъм почти се зарадва. Като задържа ръката си върху кръста на лейди Филипа, той се обърна с пълното съзнание кого точно ще види пред себе си.

Негова светлост херцог Франчът удостои своята годеница с нещо, което едва ли можеше да се нарече и кимване, както и с поглед, който недвусмислено обещаваше доста неприятни последствия.

— Какво ли си въобразявате, скъпа моя? — каза й той, след което се обърна към Кейлъм: — А вие, сър, сте негодник. Нима се правите, че не знаете, че вниманието на една сгодена жена принадлежи изцяло на годеника й?

Кейлъм надникна в хладните бледосини очи и разбра какво означава абсолютната омраза.

— Вината, ако въобще може да се говори за някаква вина, е изцяло моя — рече той. — Моля ви да не укорявате лейди Филипа за един невинен…

— Тихо! — изрева мъжът. Ръстът и осанката му бяха внушителни, но в красивите му черти имаше и някаква отпуснатост, която издаваше склонност към лакомия и пиянство. — Когато се обръщате към мен, ще казвате ваша светлост. Не, че ще имате кой знае колко поводи да се обръщате към мен. Зададох ви въпрос относно вашето разбиране за годежа.

Кейлъм отмести ръката си от така топлото тяло на лейди Филипа и направи небрежен, едва загатнат, поклон.

— Вие казахте, че вниманието на една сгодена жена принадлежи изцяло на годеника й. — Той умишлено погледна право към лейди Хорвил, която стоеше на няколко крачки от херцога, а простовато красивото й лице се бе сбръчкало в недоволно. — Та, както казахте — Кейлъм й кимна, но продължи да говори на херцога, — вниманието на една сгодена жена изцяло принадлежало на годеника й.

— Какво щастие, че имате толкова ясна памет — Франчът стискаше една бяла кожена ръкавица в юмрука си.

— Наистина — съгласи се Кейлъм. — А и бих добавил според моите разбирания по темата, че хармонията между половете е най-вероятно да бъде постигната, когато съществува взаимно внимание. Като се има предвид това, бих предположил, че хармонията между вас и лейди Филипа сигурно е направо за завиждане.

Възцари се гробовна тишина.

Кейлъм видя как ръката на херцога, стиснала бялата ръкавица, се повдигна.

Франчът смяташе да го предизвика на дуел.

Ръката започна подчертано бавното си движение надолу.

— О, Божичко! — чу се силен мъжки глас. Неясно петно в черно и бяло залитна между Кейлъм и Франчът. — Гръм и мълнии! — възкликна мъжът, размахал ръце. Истински фонтан от шампанско се изстреля от една внушително голяма чаша и обля перфектно подредените руси къдри на херцога, потече по шокираното му лице и по преди това безупречната му, обсипана с рубини, широка вратовръзка, по тъмносиния му жакет и по златотканата му жилетка. Коприненият му пояс в червено и златно, украсен с инкрустирани със скъпоценности гербове и емблеми, показващи ранга му, може би никога нямаше да възвърне първоначалното си великолепие.

— Мили Боже! — изпелтечи херцогът, като замахна към нападателя си. — Ама че тромав идиот! Махни ръцете си от мен!

— Ах, простете! — Последва паническо размахване на снежнобяла кърпичка. — Позволете да подсуша рубините ви!

Мускулчетата по страните на Кейлъм потрепнаха. Тихо хихикане до него го накара да се обърне и да погледне лейди Филипа.

— Махай се! — ревеше херцогът. — Махни се, казвам ти, ти… ти…

— Хънсингор, ваша светлост. Виконт Хънсингор.

Струан хвърли един особено недоброжелателен поглед към Кейлъм, който на свой ред послушно се обърна… и попадна право в обятията на усмихващата се Анабел, лейди Хорвил.