Стела Камерън
Омагьосана (9)

8

Мъжете са такива самонадеяни глупаци!

Пипа стигна до дърветата и пое обратно през горичката.

Мъжете са чисто и просто пораснали момчета. Момчетата пък не се занимават с друго, освен от сутрин до мрак да измислят противни игрички, а фактът, че порастват достатъчно на ръст, ни най-малко не им пречи да продължават с белите. Само че, когато се превърнат в мъже, белите им може да станат смъртно опасни.

— Хей, ти, стой!

Пипа чу гласа на Кейлъм в мига, в който долови и тропота на ботушите му по земята.

Въпреки мъглата, утринната светлина проникваше до земята на лъчи, пронизали като копия короните на дърветата. Ако той се приближи прекалено много, със сигурност ще я познае.

Затова тя побягна.

— Спри! — извика Кейлъм. — Моля те! Знаеш, че няма защо да се боиш от мен.

Пипа определено имаше защо да се бои от него — както и от самата себе си, когато е близо до него.

— Трябва да се прибирам у дома, сър — успя да изграчи тя с престорения си глас. — Моля ви, не ме бавете! Ще си загубя работата, ако закъснея.

— Струва ми се, че достатъчно играхме на тази игра — ръката му се отпусна върху рамото й. — Не сте ли съгласна, милейди?

— Да. — Тя замръзна на мястото си. — Вероятно дори нямаше нужда да идвам. Просто исках да съм сигурна, че глупостта, насрочена за тази сутрин, няма да има повторение.

— Не очаквах да те видя пак, и то толкова скоро… Пипа.

Бузите й пламнаха и тя остана с гръб към него.

— Добре — каза той, като бавно я обърна с лице към себе си. — Няма да говорим за последната ни среща… засега. Но какво, за Бога, би могло да накара херцога да рискува скъпоценната си чест, като не дойде на уречената среща?

Тя не знаеше какво да отговори, без да излъже.

— Нямам му вяра, знаеш ли — рече Кейлъм. — Извини ме, че говоря така за годеника ти, но не му вярвам. Всичко това е само за да спечели някакво предимство, което е сметнал, че няма да има днес.

— Не, не е така — без заобикалки призна Пипа.

— Той ще поиска удовлетворение по-късно. Само това ми идва наум. Умишлено се е опитал да изпробва нервите ми. И загуби. Можеш да му го кажеш.

— Не той ме прати тук — рече тя с немощно гласче. — Той загуби честта си. И ти спечели, Кейлъм. Ако херцогът се опита да твърди противното, ще е достатъчно само да повикаш приятелите си и те ще докажат заедно със Сейбър Авенал, че ти беше тук, а херцогът не дойде.

— Изглеждаш много сигурна. — Той стоеше твърде близо до нея. — Ами писмото, което даде на Авенал?

— Сигурна съм. — За писмото не спомена нито дума.

— Обсъдила си го с него.

— В известен смисъл, да.

С показалеца си, облечен в ръкавицата, той внимателно повдигна брадичката й.

— Моля те, довери ми се! Аз не съм твой враг, Пипа. Мисля, че и двамата отлично знаем това. Обясни ми какво става тук.

Гласът му, толкова дълбок и нежен, достигна като нещо топло и гъделичкащо до стомаха й.

— Пипа?

Не бива да го поглежда в очите.

— Всичко е такава досада! Такава глупост! Аз се чувствам толкова глупаво!

— Недей.

— Никога не бих прибягнала до подобна глупост, но просто не знаех какво друго да сторя. За миг, когато ти беше с мен снощи, се надявах, че ще се съгласиш да… Да. Добре. Наистина вярвах, че ще ми се размине, без да ме разкриеш, ако говоря бързо и си тръгна веднага.

— Но Авенал провали представлението ти, това ли искаш да кажеш? Имаше късмет. Ако той не се чувстваше толкова зле, което беше очевидно, несъмнено щеше да те познае, както те познах и аз.

Най-сетне Пипа вдигна поглед към черните му очи.

— Не ми допада да се отнасят с мен като с досадно дете, Кейлъм. Ако обичаш, подбирай тона и думите си, когато разговаряш с мен. Ако въобще някога отново имаш повод да разговаряш с мен.

Ето на, каза му го, и то с пълно самообладание. Ръката му се стегна върху рамото й и й попречи да се обърне и да се отдалечи, както бе възнамерявала.

— Приятен ден, сър.

Тя погледна решителните му устни с винаги леко извитите нагоре ъгълчета и почувства, че самообладанието й е станало на пух и прах.

— Денят не е приятен — каза Кейлъм. — Този ден започна като един от най-лошите дни в живота ми. Макар че вече се забелязват някои признаци на подобрение. Би ли се постарала да ме наричаш Кейлъм, а не сър? Поне когато сме сами?

Тя долавяше силата, мощния живот в тялото му. Той я караше да иска да го докосне! Пипа събра кураж, изправи рамене и отвърна:

— Радвам се, че си толкова оптимистично настроен. — Тя умишлено не използва никакво обръщение.

— Ти си тази, която направи деня ми по-светъл, скъпа — каза той съвсем ясно. — Откривам, че когато те гледам, чувствам в себе си сили да преодолея всяко препятствие. Наистина вярвам, че бих могъл да участвам и в няколко дуела наведнъж само заради теб.

Сърцето й сякаш се преобърна и спря. Да, бе напълно сигурна — сърцето й бе спряло да тупти.

— Странна работа — продължи Кейлъм. — Не си спомням друг път да съм се чувствал точно така. Какво означава това ли?

Тя преглътна, потрепна, помести се от крак на крак в ботушите, които очевидно бяха принадлежали на Сейбър Авенал, когато е бил момче и които бяха прекалено големи за Пипа. Поне Сейбър не бе показал някакви признаци, че разпознава собствените си отдавна омалели дрехи.

— Кажи, как мислиш? — настояваше Кейлъм. — Моля те да ми помогнеш да поставя диагноза на състоянието си.

— Станал си прекалено рано — предложи тя. — Или пък въобще не си си лягал. А може и да си гладен. Закуси ли?

Той не отвърна на предположенията, а просто смъкна цилиндъра й и я загледа с килната на една страна глава.

— Херцог Франчът направи грешка с този дуел — рече тя. — Така той създаде едно отчаяно положение. Пълна досада. Всичко, което сторих аз, бе да се справя с това положение. Така съм свикнала, нали разбираш — да се справям с досадните положения по разумен начин.

— Нима?

— О, да. Наложи се да се науча да го правя. Баща ми винаги е бил много зает човек. Разбира се, затова много го харесвам, но той никога нямаше достатъчно време, за да се разправя с женски глупости, затова аз просто трябваше да се науча да не позволявам да се стига дотам. Не мога да търпя женски глупости, а и въобще всяка глупост в себе си или в околните.

— Впечатлен съм.

— Не е кой знае какво.

— Колко си скромна!

Тя кимна.

— Баща ми винаги е вярвал в скромността. Затова много го харесвам.

Ръката му се сключи около нейната ръка, притисната към стомаха й.

— Не мога да забравя целувките ни, скъпа моя Пипа. И вчера сутринта, и снощи. Ти бе така топла, където те докосвах… и толкова гореща, струва ми се, където не съм те докосвал. Все още.

Пипа се опита да въздъхне, но не можа да си поеме дъх. Пламнала, поруменяла, тя се сепна, когато Кейлъм вплете пръсти в нейните и притисна ръцете й плътно към бедрата й. Лицето му люлееше нейното, драскаше кожата й със своята кожа, така различна от нейната. Мъжка кожа, малко груба там, където брадата му се отъркваше в нежната й буза.

Устните му се разтвориха — съвсем лекичко — разтвориха се така, че само връхчетата на зъбите му докоснаха чувствителната вътрешна част на долната й устна. И тогава езикът му потърси същото местенце, много внимателно, много нежно.

Имаше и нещо повече.

Съвсем близо, но някъде отвъд, където тя не можеше да го достигне. Защо той не знаеше какво иска тя? Защо ли и тя не можеше да му каже?

— Какво има, Пипа?

Тя не можеше да му каже какво иска, защото и самата тя не знаеше.

Кейлъм пусна ръцете й и я прихвана около кръста.

— Онзи мъж е глупак — рече той.

Тя не разбра думите му.

Кейлъм поклати глава и поднесе пръстите й към устните си, после ги целуна един по един много съсредоточено.

— Това не е достатъчно, знаеш ли?

Пипа вдигна поглед към върховете на дърветата. Мъглата почти се бе разсеяла. Тук-там се виждаха късчета ясно небе.

— След днешния ден повече никога няма да се срещаме.

— О, напротив, ще се срещнем, моя скъпа лейди.

— Аз трябва да се омъжа.

Той погали шията й и спря палци под брадичката й.

— Наистина.

— Няма да можеш да забравиш целувките ни, знаеш това. Нито пък аз.

— Но трябва. Аз не съм… искам да кажа, не бях на себе си. Заради напрежението е, след събитията тази сутрин… а и снощи, в градината.

— Ако не си била на себе си, то тогава смятам да ти помогна да не си на себе си по-честичко.

— Моля те, сега ме остави, Кейлъм.

— Сама? В Хайд Парк, и то когато нощните разбойници все още се промъкват наоколо? За нищо на света — и той хвана лакътя й.

— Дай ми дума, че ще стоиш далеч от мен — рече тя и затича. Кейлъм продължи да се движи редом с нея, като просто удължи крачките си.

— Защо искаш подобно нещо?

— Защото ми харесваш — каза тя, преди да успее да се спре. — Исках да кажа, защото не искам да ти се случи нещо лошо.

— Благодаря ти, мила моя. — Той я накара да спре и я обърна с лице към себе си. — Искаш ли да се омъжиш за този човек?

Тя просто не можеше да си поеме дъх.

— Била съм сгодена за него още при раждането си.

— Това вече си ми го казвала. Искаш ли да се омъжиш за него?

— Това се очаква да сторя. — Сърцето я болеше.

— Пипа, искаш ли да се омъжиш за Франчът? Той трябва да престане! Тя скри лице в ръцете си.

— Баща ми винаги…

— Да — прекъсна я той веднага. — Да, ти харесваш баща си за това, че винаги е решавал кое ще е най-добре за теб, а и така е редно. Но аз те питам и те моля да ми отговориш съвсем честно, желаеш ли този брак!

— Не! — Тя отстъпи крачка назад. — Не, не, не!

Той я притегли към себе си така яростно, че тя се препъна. Кейлъм я прихвана и я сгуши в прегръдките си.

— Милата ми! Какво чудо си ми ти! Само ако можех да ти кажа… — и той зарови лице в косите й.

— Да ми кажеш какво? — успя да промълви Пипа.

— Ти ще ме видиш отново — каза Кейлъм. — Отново, и отново. Писано ни е да бъдем заедно, разбираш ли?

— Не… да, може би.

— О, да. Съдбата ни е отредила да преминем заедно през живота. И аз ще направя живота ти много хубав, сладка моя. Точно както и ти ще направиш моя живот такъв, какъвто трябва да бъде.

Пипа не разбираше.

— Ще сторя това, което трябва, Кейлъм.

— Да. — Но той изглеждаше щастлив! — Ще сториш това, което трябва. Това, което винаги се е очаквало от теб.

— Никога не бих разочаровала баща си.

— Та как би могла да разочароваш, когото и да е? — Като хвана ръката й, той я поведе бързо между дърветата до един кон, който тихичко пасеше оскъдната трева. — Ще те отведа у дома — рече той и я повдигна на гърба на коня, после скочи зад нея на седлото.

— Нали ще изпратиш да ме повикат, ако се нуждаеш от мен? — попита Кейлъм, като наведе глава до нейната. — Не се съмнявай, че незабавно ще дойда при теб.

— Няма да се нуждая от теб.

— Тогава ще дойда веднага щом приключа с това, което трябва да бъде сторено.

Той бе такава загадка!

— Ще те оставя тук — каза й той, като спря едрия си кон. — Но ще те наблюдавам, докато влезеш в къщата.

— Трябва да вляза откъм градината — рече тя.

— И така да е.

Ръката му се стегна около нея и той се приготви да слезе от коня.

Без да го е искала, Пипа сграбчи гривата на коня в едната си ръка, а с другата стисна ръкава на Кейлъм. Искаше й се да прокара ръце по тялото му. По цялото му тяло. Да обходи с ръцете си — и с устните си — цялото му тяло и искаше да го стори, когато е без дрехи. Без абсолютно никакви дрехи. Чисто гол.

— Тогава довиждане, Пипа. Засега.

— Да. Довиждане — и тя се затича. — Довиждане!

Явно беше съвсем полудяла. Единствено луда жена би могла да роди подобни греховни мисли, а тя разбираше, че са греховни, защото и малкото, което й бе обяснила вдовицата за интимното поведение между съпруга и съпругата, макар и да звучеше доста странно, й подсказваше това.

Луда, луда, луда!

Греховна, плътска душа. Ами да, вдовицата й бе казала, че всички мъже имат греховни, плътски души, които изискват женското тяло да се жертва, за да утоли апетита на плътското им начало. Вдовицата бе казала с тон, сякаш ставаше дума за обедното меню, че дълг на жената е да лежи неподвижно, само по дрехите, които съпругът й позволи да остави върху себе си, докато той прави с нея, каквото иска. Намекът беше — или поне така се бе сторило на Пипа, — че каквото иска би могло да включва доста докосване, и то с различни части на мъжа. Тя си представи влажните устни на Франчът и също така влажните му длани и потръпна от отвращение.

Още преди да успее да обуе пантофките си, вратата към оранжерията се отвори. Разтреперана от вълнение, тя набързо се обу и се обърна, за да натъпче палтото и ботушите на Сейбър в шкафа.

— Пипа! — пресипнало прошепна Жюстен. — Слава Богу! Толкова се страхувах, че няма да се върнеш, преди някой да е тръгнал да те търси! Наложи се да накарам горкичката ти прислужница да си легне и да кажа на икономката, че е болна.

— Защо? — попита Пипа, сериозно разтревожена.

— Защото направо се поболя да се тревожи за теб, разбира се. Както и аз. Какво си им сторила?

Пипа затвори вратата на шкафа, съдържащ уликите за приключението й, и едва тогава се изправи с лице към Жюстен.

— Планът проработи. Няма да има дуел.

— Разбира се, поне днес — яростно каза Жюстен, но красивата й уста затрепери. — Не мога да повярвам, че се забърках в това! Сякаш това не съм аз.

Пипа тръсна глава.

— Напротив, струва ми се, точно това си истинската ти. Такава, каквато си родена да бъдеш.

— Сега няма да обсъждаме това. — Жюстен мушна ръка под лакътя на Пипа и закуца редом с нея към салона. — Трябва много внимателно да те вкараме в стаите ти. Цялата къща е на крак, хората търчат наляво и надясно. Докторът идва и остана няколко часа.

— Ще оживеят — рече Пипа, но наистина се чувстваше малко гузна. — Ами вдовицата?

— Баба също се оттегли в стаята си. Каза, че няма да слезе, докато не приключи цялата олелия.

— Много разумно. Може би е най-добре да вземем пример от нея.

Един предпазлив оглед на вестибюла отвъд салона потвърди предположението й, че във Франчът Хаус цари пълна бъркотия.

— Въобще няма да ни забележат — отбеляза Пипа, размишлявайки на глас. — Ела, ще идем в моите стаи заедно.

И наистина бе права. Слугите тичаха нагоре-надолу по стълбището. Носеха сгънати чаршафи или пък димящи кани с гореща вода и почти не поглеждаха към двете жени.

Стигнаха до внушителните покои на Пипа, влязоха и Жюстен моментално подпря юмручета върху слабите си хълбоци, за да сгълчи бъдещата си снаха:

— Така! — започна тя. — Стори ми се, каза, че ще използваш някое безобидно средство, за да постигнем целите си. Искам да ми кажеш какво точно си дала на брат ми и на приятелите му.

Пипа неопределено махна с ръка.

— Всъщност нищо особено. Просто приложих едно-две от лекарствата, които дойката ми използваше върху мен, когато бях малка. Листата от сена бяха за онези случаи, когато това, което влизаше в мен, не искаше да излезе в приемлив срок.

Страните на Жюстен пламнаха и тя прошепна:

— Пипа!

— А също и ипекакуана. Дойката ми прибягваше до това средство, когато поради твърдоглавието ми вътре в мен попадаха някои неща, които не биваше да попадат там и които тя имаше желание да извади.

— Пипа!

— Хм. Човек трудно забравя подобни моменти. Както и да е, за да съм сигурна, че моят годеник, както и приятелите му, ще бъдат напълно… ъ-ъ… изпразнени от нежелано съдържание, аз добавих съставките към последните им четири бутилки бяло вино. Както и към двете бутилки коняк, с които приключиха гуляя си. Какъв късмет за тях, че ги спасих от ужасното главоболие, което иначе щеше да ги мъчи днес.

— О, Пипа! О, Божичко, но те са толкова… зле!

— Сигурна съм, че са зле — отбеляза Пипа доста прозаично. — Сигурна съм и, че надали знаят къде е горе и къде долу, така да се каже.