Стела Камерън
Омагьосана (6)

5

Стаята отвъд вратата се оказа изненадващо обширна и, изглежда, заемаше по-голямата част от приземния етаж на къщата. Кейлъм бе виждал достатъчно заведения от този вид и въпреки слуховете в подкрепа на противното, не очакваше да види нещо повече от няколко повехнали проститутки, занимаващи се с мъже, неспособни да си позволят по-първокласно заведение.

Но това съвсем не бе сборище от похабени уличници, нито пък от мъже с тънки портфейли.

— Божичко — измърмори Струан, като кимна към компанията от бляскаво облечени мъже и жени. Кейлъм разпозна и някои от гостите на бала в Чандъс Хаус предната вечер, които се излягаха, отпуснати в пиянството си, върху подредените в кръг дивани. — Не е ли онова…? Мътните го взели, той е! Нашият любезен домакин от снощи, негово височество принцът.

— Въобще не очаквах подобно нещо — рече Кейлъм, когато няколко души от компанията забелязаха тяхното пристигане, познаха ги и им кимнаха за поздрав със заговорническо изражение. — По дяволите, това е ирония! Бих се обзаложил, че Франчът съвсем не е непознат тук. А и мога да се обзаложа, че той направо ще се гръмне, ако разбере какво знаят хората, с които дойдохме да се срещнем точно в тази къща.

— Настанете се удобно, господа — дрезгаво прошепна госпожа Лъшботам. — Тъкмо сега започва следващото ни представление.

Струан тръгна напред към един незает диван, сравнително близо до вратата. Едва седнаха, и две руси красавици изникнаха иззад един прикрит със завеси ъгъл, за да правят компания на новодошлите.

Някъде иззад гърбовете им госпожа Лъшботам каза:

— Камил и Дафне ще се погрижат да получите всичко, което пожелаете. Приятно прекарване.

Още преди Кейлъм да успее да реагира на услужливите действия на Камил или Дафне — както и да се казваше пищното създание, което се зае усърдно да разхлабва връзката му и да му разкопчава жилетката, — един музикант влезе в стаята и седна с кръстосани крака на пода. Облечен в златисти дрехи и с тюрбан от същия плат, мургавият мъж засвири странни мелодии на дървена флейта, каквато Кейлъм досега не беше виждал.

— Благодаря, не искам — каза той на компаньонката си, когато тя се опита да разкопчее панталоните му. Жената веднага престана и коленичи до него на дивана, усмихвайки се така, сякаш на света нямаше по-привлекателна гледка от Кейлъм Инес.

Той се опита да не й обръща внимание. И само след минута това вече съвсем не беше трудно.

От ъгъла със завесите се появиха две жени, облечени в еднакви бели роби. Черните им коси бяха спретнато сплетени в плитки, завити като коронки около главите им. Ръка за ръка, те преминаха от ъгъла до средата на кръга и застанаха там, мълчаливо оглеждайки тълпата, която вече тръпнеше в очакване.

Кейлъм погледна към Струан, който повдигна вежди, докато хващаше здраво китките на назначената му компаньонка в голямата си ръка. Кейлъм забеляза, че връзката и ризата на приятеля му вече висяха свободно.

Един по-нетърпелив господин подвикна:

— Хайде, я да видим какво можете!

Но останалите присъстващи му изшъткаха да мълчи.

Чернокосите момичета застанаха една срещу друга, привидно отпуснати, докато едната от тях внезапно сграбчи деколтето на другата и започна да къса дрехата й. Само за миг привидното спокойствие изчезна. Поощрявани от окуражителните подвиквания, както на мъжете, така и на жените от публиката, двете изпълнителки дърпаха и късаха взаимно облеклото си, като постепенно се разголваха все повече и повече. Плитките им се разплетоха и се разпиляха на вълни по голите им рамене. След едно по-силно дръпване, последвано от звук на разпаряща се материя, гърдите на едното момиче, високи и заострени, напълно се разкриха.

Чуха се дрезгави викове и една дама от публиката бе лишена от бюстието на роклята си по същия начин от двамата мъже, седнали до нея. Като се кикотеше, тя се заизвива с очевидно удоволствие, при което двамата й придружители обявиха решението си да си поделят изобилните дарове и се заеха всеки да смуче по една гърда, а гърдите й действително бяха изобилни. Дамата сгуши главите на двамата си любовници и застена в екстаз.

Дори и когато Кейлъм почувства и собственото си либидо да взима надмощие, той хвърли един поглед през рамо. Госпожа Лъшботам все още стоеше на поста си до вратата. На Струан каза:

— Това е чудовищно! Надминава всички граници. Всички са дошли точно за това представление.

— Прав си — съгласи се Струан. — И жените изглеждат не по-малко доволни от мъжете.

Боричкащите се жени в средата бяха паднали на пода и скоро вече бяха съвсем голи. Телата им бяха предварително намазнени и сега лъщяха в белотата си, а зърната на гърдите им бяха начервени.

В музиката вече се усещаше някакво мистично ориенталско звучене. С извисяването и снижаването на мелодията борещите се момичета започнаха да се извиват, разтваряйки краката си, за да разкрият и най-интимните си части, като току подвикваха на зрителите да се присъединят към тях. Скоро един млад самец се отзова и се включи в боричкането, а панталоните му вече бяха смъкнати около коленете и членът му стърчеше.

Сякаш по уговорен сигнал, едно от момичетата се престори, че притиска и задържа към земята другото, докато нетърпеливият зрител нахлу в нея, надавайки вик като човек, който пронизва друг в разгара на битка.

Жената до Кейлъм в този миг сграбчи пениса му, и той едва не загуби контрол. Блъсна я по-силно, отколкото възнамеряваше, но грубостта му, изглежда, само я разпали повече. Гледката към сношаващите се тела на пода бе скрита от голите й гърди, направо притиснати към лицето му, а когато той се опита да я изблъска встрани, момичето успя да вмъкне ръка в панталоните му.

Следващото му блъсване я изпрати на земята до дивана, но вместо да се ядоса, тя показа само още по-разпалена сексуална ярост. Като се отказа от него, тя се примъкна до един диван наблизо, на който седеше един от мъжете, присъствали и на бала у Естерхази, заедно с някакво пищно облечено създание, което опипваше чатала му и едновременно с това жадно поглъщаше с поглед представлението на пода. Жената, която бе оставила Кейлъм, сега издърпа нагоре брокатените поли на възбудената жена, при което разкри белите й пълни бедра, голи над дантелените чорапи. Когато втората жена се престори, че се опитва да се прикрие, проститутката издърпа надолу обшития с мъниста корсаж на роклята й.

Вместо да се възпротиви, дамата се люшна напред и силно изпищя, докато дърпаше дрехите на русата красавица.

— Мили Боже, Струан — успя да възкликне Кейлъм. — Никога не съм виждал подобно нещо!

— Онова красиво момиче е някъде тук — отвърна Струан. — Искам да я отведа от това място.

— Не ставай глупак!

Разнесоха се нови викове на въодушевление, когато един великолепен младеж, все още почти юноша, бе представен пред очите на публиката. Жените, които бяха започнали представлението, сега бързо приготвиха момчето, като го разсъблякоха и го галеха, докато той се възбуди и на свой ред се нахвърли върху тях. Но те все му избягваха. Тогава, без предупреждение, една разчорлена зрителка — очевадно вече изгубила всякакво чувство за мярка — се излегна пред него на килима и протегна умоляващо ръце, докато момчето не я облада.

Безумните крясъци от удоволствие съвсем обтегнаха нервите на Кейлъм и той се изправи.

— Това е по-грозно, отколкото мога да понеса — каза той на Струан, който също така бързо стана от мястото си. — Предпочитам да чакам моите заклинатели на улицата.

Струан кимна, но продължи да наблюдава стаята.

— Забрави я — настоя Кейлъм. — Всичко това е просто представление, не разбираш ли? И тя е една от тях. Част от всичко това. Лъжлива девственица, с която само парадират заради още някоя пошла сцена. Тези хора са от един дол дренки. Ако не греша, всички редовно идват на тези оргии. Тук всичко е предварително планирано. Гостите очакваха да се включат.

Кейлъм се извърна, но Струан хвана ръката му.

— Не — промълви той. — Не, тя не бива да остава тук.

Кейлъм проследи загрижения поглед на Струан. Водена от госпожа Лъшботам, Елла, все още облечена в черното кадифено наметало и със завързани очи, колебливо влезе в стаята. Сякаш леден вятър повя въздуха и гърченето на пода постепенно замря. Участниците в оргията бавно се отделиха един от друг и като започнаха да пооправят облеклото си или това, което бе останало от него, се отдръпнаха от мястото в центъра на кръга.

— Надяваме се, че сте харесали нашето малко забавление — рече госпожа Лъшботам, а лишената й от устни уста се разтегна в нещо, което трябваше да представлява усмивка. — А сега ви предлагам нещо много специално, преди да ви изпратя да си лягате. Някои от вас вече очакват този момент. Нямах намерение това да се случи тази вечер, но… — тя погледна право към Струан. — Наистина вярвам, че е крайно време да започнем с наддаването.

— Наддаване? — повтори Струан под носа си. — За Бога, та тя смята да продаде момичето на търг!

— Сигурно разбирате, че в никакъв случай не ми е приятно да се разделя с моето най-голямо съкровище. Но пък времената са трудни и се налага да съм практична. Моля тези от вас, които се интересуват, да напишат размера на интереса си, и то в подробности, на своите визитни картички и да ги оставят в кристалната купа, която се намира до входната врата.

Отново настана пълна тишина.

— Елла — рече госпожа Лъшботам, като махна превръзката от очите на момичето, — време е да свалиш наметалото.

Златистото лице на момичето, с големите й очи с форма на бадем, сега видимо пребледня. Тя притисна наметалото още по-плътно към себе си.

— Елла е девица — обяви госпожа Лъшботам с ясно доловима наслада в гласа. — Цяло съкровище! Съблечи наметалото си, дете.

Момичето се поколеба още миг, после разтвори кадифеното наметало и го остави да се свлече от раменете й.

Всеобща въздишка се надигна от цялата стая, като тук-там се дочуха и благоговейни възклицания, както от мъжете, така и от някои жени.

Под наметалото й се разкри скромно скроена рокля, която постигаше точно този ефект, за който е била създадена. Ушита от прозрачен като паяжина червен муселин, вместо да прикрива удивителното тяло под нея, ефирната рокля придаваше някакво розово сияние на златистата кожа. Навлажнената тъкан прилепваше към извити нагоре зърна, които се бяха втвърдили под погледите на тълпата. Гърдите на момичето бяха съвършено заоблени и предизвикателно заострени при връхчетата, което накара много от присъстващите мъже жадно да се заоблизват.

Над стройните й бедра ясно се виждаше триъгълникът черни косъмчета.

Когато Елла напразно се опита да се прикрие, госпожа Лъшботам я извъртя така, че да покаже и заобленото й задниче. Струан яростно пристъпи напред. Кейлъм го задържа и прошепна до ухото му:

— Нищо не можеш да направиш. Чуй какво ти казвам. Нищо няма да се случи. Онази стара вещица е добре обиграна в номерата си. Смята да стори точно това, което каза. Предложенията ще достигнат главозамайващи стойности, докато тя реши да продаде уж недокоснатите прелести на тази Елла.

— Ще платя всичко, което поиска!

Кейлъм простена.

— И ще платиш за нещо, за което са плащали отново, и отново. Послушай ме, моля те! На този свят съм видял и препатил повече от теб.

— А откъде знаеш колко съм видял и препатил аз самият? — възрази Струан, а Кейлъм не за първи път остана озадачен от непривичното отчуждение, което долови между себе си и своя приятел от детинство.

— Може би — най-сетне рече Кейлъм. — Обаче сега това явно няма значение. Тя си тръгва. А аз предполагам, че от време на време изнасят все същото шоу и то винаги носи на онази жена цяло състояние. Забрави момичето! Тя би могла да се махне оттук, стига да иска. Помни го.

— Ти си наивният в случая — каза Струан. — На тоя свят има и неща, за които нищичко не знаеш.

Кейлъм не искаше да спори, че очите му са видели достатъчно като за мъж, живял на същия този свят вече тридесет и четири години.

С оттеглянето на Елла оргията отново се разрази и Кейлъм, последван от Струан, с радост се измъкна в преддверието.

Госпожа Лъшботам излезе от някаква врата зад стълбището, приближи се и каза:

— Не се и съмнявам, че ще оставите своята визитка, сър. Само много щедър мъж може да спечели моята Елла. Помнете това, когато обмисляте предложението си. Вашите хора се върнаха, господин Инес.

Кейлъм се намръщи, после последните й думи достигнаха до съзнанието му.

— Много добре. Ела, Струан, време е. — Изминал бе повече от час. Само с един поглед към лицето на приятеля си Кейлъм разбра, че ги очакват много неприятности, ако не успее да го убеди да забрави сочното предложение на госпожа Лъшботам.

Струан се изкачи по стълбището до последния, пети, етаж доста мълчаливо. Може би в крайна сметка щеше да си възвърне здравия разум по-бързо, отколкото се опасяваше Кейлъм.

Вратата, която търсеха, се намираше в дъното на тесен коридор, където таванът под покрива се снишаваше дотолкова, че трябваше да се наведат, за да минат.

Кейлъм почука и подскочи, когато вратата рязко се отвори и той се озова лице в лице с приведената белокоса фигура на Майлоу, Мистичният лечител, Откривателят на болести, Носителят на забравени сили. Кейлъм бе виждал тези титли по боядисаните табели на каруцата на Майлоу и сестра му, Миранда, с която пътуваха от панаир на панаир из цяла Англия, Шотландия и Уелс.

Майлоу се вторачи в Кейлъм изпод надвисналите си рунтави вежди, бели като косата му.

— Пак ли ти — каза той, а устата му се изви в негодувание. Опита се да затръшне вратата, но Кейлъм вмъкна ботуша си така, че да му попречи. — Казахме ти да не идваш пак — рече Майлоу. — Можеш да ни навлечеш големи беди, а ние повече с нищо не можем да ти помогнем.

— Той ли е, Майлоу? — попита раздразнен женски глас откъм тъмния ъгъл на стаята зад гърба му. — Детето ли е?

— Спи — нареди й Майлоу и свирепо се намръщи на посетителите си. — Махайте се. Веднага! Сестра ми е изтощена. Нашият живот не е никак лесен. Не ни трябва да се бъркате и само да го влошавате още повече.

— Миранда болна ли е? — попита Кейлъм, като почувства и известни угризения, че загрижеността му произтича най-вече от възможността да загуби единствения си сигурен източник на информация.

— Уморена е, това е всичко — рече мъжът. — Махайте се.

— Червенокосия? — извика жената. — Ти ли си?

— Да — рече Кейлъм, като си проби път покрай Майлоу. — Ела, Струан, и се запознай с приятелите ми Майлоу и Миранда. Те пътуват из страната заедно с панаирите и понякога с трупите на странстващи артисти. Приготвят чудодейни еликсири, които помагат при всякакви болести, а където и да идат, хората с надежда ги очакват. — Той забеляза как изражението на Майлоу се посмекчи и се приближи до тясното легло в далечния край на малката стая.

— Значи си ти — рече жената в леглото. За разлика от брат й, тя имаше пясъчноруса коса, която още не бе започнала да посивява. Изглеждаше все още млада, макар че по-отблизо по красивото й лице се забелязваха множество бръчици. — Кой е с теб?

— Това е… — Кейлъм се поколеба и погледна към Струан.

— Аз съм Струан, виконт Хънсингор — представи се Струан без колебание и учтиво се поклони на жената. — Кейлъм ми разказа за вас. Аз поисках да дойда с него. Той ми разправя, че знаете нещо за мястото и обстоятелствата около раждането му.

— Не им казвай нищо повече — на висок глас рече Майлоу и се примъкна до леглото на жената. — Казах ти, Миранда. Нищо не им казвай, иначе ще бъдем наказани. Тя ще ни накаже.

— Мина много време — каза Миранда, като направи опит да се изправи. — И е време да се поправи стореното точно както винаги съм си знаела.

— Тя искаше да си мълчиш — настояваше Майлоу, докато кършеше кокалестите си ръце.

— Мълчи — нареди му Миранда, но се усмихна нежно. — Никой не я е виждал, откак… Не и откак замина.

— Но са виждали Гуидо и той твърди, че още била жива и само искала да забрави.

— Значи е трябвало добре да помисли, преди да извърши такова престъпление — рече Миранда. — Има злини, за които нямам власт да помогна. Но е време да поправим този грях. Чувствам го. Почувствах го още когато детето ни откри.

— Детето? — повтори Струан, очевидно озадачен.

— Детето, което бе донесено в лагера под хълма, на който се намира замъкът Франчът — рече Миранда.

— Язви — внезапно рече Майлоу, а гласът му се извиси до стенание. — Гнойни рани и циреи. Костите ни ще се трошат само като ги докоснеш. Ноктите на ръцете и краката ни ще изпадат при първия полъх на вятъра. Очите ни ще ослепеят. Така ни прокле тя, ако някога нарушим мълчанието.

— Рейчъл вече я няма! — остро рече Миранда. — Не са я виждали от много години, още откак момчето се разболя и тя го занесе някъде да търси помощ.

Рейчъл. Кейлъм чу името и го запечата в съзнанието си.

— Казвам ти, че не е мъртва — заяви Майлоу с отчаяние. — Казвам ти, че ако нарушиш мълчанието, тя ще ни открие и ще ни измъчва. А има и други, пред които дори и Рейчъл отговаря, и те ще довършат започнатото от нея.

— Гуидо ли го казва? — попита Миранда.

— Да — заяви Майлоу с някаква окончателност в гласа. — Сред актьорите вече се говори, че момчето, което било оставено в Шотландия, не е умряло и… — Той притисна ръка към устата си, а по пергаментовата кожа на слепоочията му изпъкнаха сини вени.

— Момчето, което било оставено в Шотландия — повтори Кейлъм, поемайки с мъка въздух в болящите го дробове. — Какво за това момче? Миранда ми каза за едно бебе, което са донесли в лагера ви близо до замъка Франчът в Корнуол. Тя каза, че бебето се появило скоро след като херцогиня Франчът родила и само дни след раждането починала. И после Миранда не искаше да ми каже какво е станало. Моля ви! Кажете ми всичко, което знаете. Няма да намеря покой, докато не разбера всичко.

— Ние не можем да ти помогнем — рече Майлоу. — Върви си и ни остави на мира.

— Смяташ, че аз съм бил това бебе, нали? — Това отчасти вече почти бе признато. Сега Кейлъм искаше пълно потвърждение. — Аз ли бях доведен в лагера от жената на име Рейчъл?

— Не казвай нищо повече — умоляваше Майлоу сестра си. — Стореното е сторено.

— Ще трябва да помисля — рече Миранда и се отпусна върху възглавниците. — Бях болна от треска. Сега трябва отново да възвърна силите си.

— Кажи ми, донесла ли е тази Рейчъл едно бебе в лагера ви в Корнуол преди тридесет и пет години?

Миранда затвори очи и немощно отвърна:

— Да. А сега ме остави.

— Вървете си — настоя Майлоу.

— Защо смятате, че аз съм херцог Франчът?

— Няколко години детето живя заедно с актьорите и панаирджиите — каза Миранда. — Порасна силен и щастлив хлапак. Всички се грижехме за него. Той обикаляше с тигана из публиката и те щедро хвърляха в него монети, защото ги разсмиваше.

Кейлъм се извърна настрани. Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове. Миризма на дим и прашене на искри. Костюми, които се вихрят, червени и жълти, и златни. Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. Смях. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми“. „Виждате ли го? Държи се като принц, който се перчи сред поданиците си, а не като просяче сред господари.“

Образите и гласовете не навестяваха често съзнанието му, а и никога не бяха се явявали така живи, както в този кратък миг.

— Пътували сте до Шотландия, нали, Миранда? И момчето е пътувало с вас.

Тя се замята неспокойно в леглото.

— Не виждаш ли, че е изтощена? — каза Майлоу и Кейлъм чу искрена загриженост в гласа на този старец. — Оставете ни, умолявам ви, че да мога да се погрижа за нея.

— Позволете ми да помогна — предложи Кейлъм. — Нека ви намеря по-удобно място. И по-хубава храна и топлина.

— Тук ни е достатъчно топло — възрази Майлоу. — Благодаря. Мога и сам да се грижа за болната си сестра.

Кейлъм подозрително погледна в ясносините очи на Майлоу.

— Отговори ми само на още един въпрос, и ще си тръгна. Засега. Едни хора в Шотландия ми казаха, че едно момче било видяно с пътуващи артисти близо до село Къркълди. Там не ги очаквали, но избрали да спрат в това селце, защото един от тях бил много болен.

— Не мога да говоря за това.

— Болно било именно момчето — настояваше Кейлъм. — И то било заведено до замъка Къркълди и оставено пред конюшните, защото се страхували, че умира. Някой го обичал достатъчно, за да се надява хората в замъка да го приберат и някак да го спасят.

— Не.

— Това било същото дете, което дошло в лагера близо до замъка Франчът пет години по-рано, а Миранда има причини да смята, че той е бил наследникът на тогавашния херцог Франчът, но са го откраднали от люлката.

— Не, казвам ви!

— Да — слабият глас на Миранда долетя иззад Майлоу и всички се обърнаха към нея.

— Кажи ми — молеше я Кейлъм.

— Бебето може и въобще да не е било от благородно потекло — рече Миранда. — Но точно това бебе беше момчето, оставено до замъка Къркълди.

— И това момче съм бил аз — заяви Кейлъм, като сви ръце в юмруци до бедрата си. — Моля само да ми се даде възможност да разбера със сигурност кой съм. Може би тогава ще намеря покой.

— Или то ще е началото на търсене, което може да струва живота ти… ако не го загубиш още утре сутринта — обади се Струан, като прокара пръсти през косата си. — Моля те, сега ела с мен, Кейлъм. Тази нощ ще ни излезе солена и на двамата.

Кейлъм знаеше, че приятелят му вижда пред очите си една мълчалива тъмнокоса красавица, но все пак не можеше да мисли за друго, освен колко близо се намираше до истината за това, кой е той в действителност.

— Сега трябва да си вървите — рече Миранда, а гласът й стана по-силен. — Казах ти, че ще си помисля, и ще го сторя. Ако сметна, че е благоразумно… и безопасно, ще ти помогна.

— Кога? — отчаяно попита Кейлъм.

— Това ще зависи от много неща. Трябва да разберем със сигурност дали животът ни ще бъде застрашен, ако ти кажем повече.

— Къде е Рейчъл?

— Ех — рече Миранда, като леко се усмихна. — Разбрал си значи, че тя е ключът. Но не мога да ти кажа къде е и дали въобще е някъде. Първо, ако е още жива, може никога да не дойдем при теб. Ако пък не е, нашето идване при теб може и да е съвсем безполезно за търсенето ти. В крайна сметка единствено Рейчъл може да докаже дали наистина си този, който предполагаш.

— Но няма ли нещо, което можете да сторите, за да ми помогнете без нея?

— Има едно нещо, което Рейчъл не би посмяла да унищожи. Може би ще успеем да го открием. Може да е достатъчно доказателство, а може и да не е. Но сега не настоявай повече.

Кейлъм вдигна очи към мръсния таван.

— Кое е това нещо?

— Не мога да ти кажа.

— Добре тогава. — Той просто нямаше повече сили да се бори, не и тази вечер. — Кажи ми едно нещо, само едно, и ще си тръгнем.

— Не — извика Майлоу. — Махайте се!

— Едно нещо — съгласи се Миранда.

Кейлъм се вгледа напрегнато в ясните й очи.

— Вярваш ли, че аз съм законният херцог Франчът?

Устните й се разтегнаха и за миг му се стори, че тя няма да отговори. Тогава Миранда промълви:

— Да.