Стела Камерън
Омагьосана (12)

11

Пипа подскочи, когато икономът затвори вратата на салона зад гърба си — и тя се озова затворена в стая, която въобще не приличаше на това, което си бе представяла за стаите на Кейлъм Инес.

Но пък и това не беше неговата стая.

Нито пък неговата къща.

Пък и самата тя нямаше никаква причина да иска да знае какви стаи би си избрал Кейлъм Инес… ако той въобще си избираше стаи.

Пипа погледна в огледалото с позлатена рамка над камината, боядисана в тюркоазно синьо и видя отражението на десетки свещи в пищен бронзов полилей.

Кочияшът на Франчът бе инструктиран да застане някъде, откъдето да вижда входната врата. Веднага щом тя се появи, той трябваше да я откара обратно на „Пал Мал“. А Жюстен — след като в крайна сметка се убеди, че не може да разубеди Пипа и се бе погрижила кочияшът да си мълчи за това нощно излизане.

Защо ли Жюстен — тихата, изискана, предпазлива Жюстен — проявяваше толкова явно съчувствие спрямо интереса на Пипа към Кейлъм Инес, и то след като бе сгодена за собствения й брат?

Това бе неприлично и просто не беше в реда на нещата.

Пипа обви синьото наметало по-плътно около раменете си, решително си пое дъх и се замисли как да излезе от къщата, без отново да срещне внушителния иконом на Стоунхейвън.

Звукът на отварящата се входна врата, последван от мъжки гласове, я накара да изпадне в абсолютна и неконтролируема паника.

Пипа се завъртя с лице към прозорците. Дали да не отвори някой от прозорците и да се измъкне навън, преди някой да влезе и да я открие?

Гласовете бяха затихнали за известно време. Сега отново се чуха, след това последва още една пауза.

После вратата се отвори и се появи Кейлъм Инес, обрамчен от светлината.

— Пипа? — Той влезе и затвори вратата. — Пипа, скъпа моя, какво се е случило?

Той бе толкова… Това лице, неговото лице, тя нямаше никога да забрави. В този миг Пипа разбра, че където и да отиде и каквото и да стане с живота й, красивото лице на Кейлъм Инес ще е винаги с нея.

— Ъ-ъ, нищо не се е случило. Абсолютно нищо. Просто бях… тоест, реших да поизляза с каретата…

Кейлъм поклати глава и едната му тъмна извита вежда се повдигна.

— Не, Пипа, не си решила просто да поизлезеш с каретата.

— Аз съм много разумна, уравновесена жена. Не ми е присъщо да взимам прибързани решения. Още по-малко пък да действам прибързано. Всъщност ако някой има проблем, за решаването, на който е необходим трезв разсъдък, той спокойно би могъл да се обърне към мен.

— Би ли могъл?

— О, да. Предполагам, че съм наследила тези черти от баща си. Той също ги притежава, нали знаеш, и аз винаги съм…

— Си се възхищавала от тях?

— Точно така.

— Седни, Пипа.

— Ами… не, благодаря. Трябва да тръгвам.

Кейлъм се приближи към нея.

— Та Спрингър те е посрещнал само преди няколко минути!

Пипа се пресегна да вдигне качулката си и изпусна чантичката си.

— О, каква досада! — Наистина, нейната непохватност бе истинско мъчение.

Още преди да успее да се наведе за чантичката си, Кейлъм я вдигна и я окачи на китката й. Стори й се, че се усмихва — само лекичко. Е, нека се смее на непохватността й.

— Часът е изключително късен. Би могло дори да се каже, че е изключително ранен. Една млада дама не излиза навън сама в подобен час, без да има причина за това. Не мога да те пусна да си тръгнеш, преди да си ми казала защо си дошла.

Да му каже бързо — да го помоли да разбере бързо, и да стори онова, което бе сигурна, че е абсолютно наложително заради собствената му безопасност — бе единственият й изход.

Трябваше да почакам, докато се уверя, поне дотолкова, доколкото е възможно, че никой няма да забележи излизането ми. Затова се наложи да изчакам да стане доста късно, нали виждаш.

— Виждам, че си изпаднала в голяма беда. — Като се намръщи, той се изправи пред нея. — Сигурно знаеш колко непредпазливо постъпваш, като оставаш сама в компанията на мъж, в усамотението на това жилище, и то без по-възрастна придружителка?

— Повече от непредпазливо. Постъпката ми е направо скандална и би могла да доведе до съсипване на репутацията ми. — Сега вече той трябваше да разбере, че тя не е глупаво неопитно момиче, което не знае как стоят нещата в този свят.

— Но въпреки това си дошла — каза той по-тихо. — Затова трябва да сторим всичко по силите си, за да се погрижим за репутацията ти?

Няма да се случи подобно нещо — отвърна тя с увереност. Кажи му и си тръгвай!

— Толкова ли си сигурна?

— Естествено. — Как можеше да се съмнява, че тя предварително е обмислила всичко много внимателно? — Ти си джентълмен.

— И затова ми имаш доверие?

Пипа откри, че не може да диша.

— Разбира се.

— И нищичко в теб не ти подсказва, че ще е по-добре, ако мъничко се страхуваш от мен? Особено в светлината на онова, което се случи между нас при… я да видим… — Той присви очи и се престори, че брои наум. — Три случая? Точно така. Три пъти.

— Ами… не. — А дали бе така? Несигурността се спотайваше тук и там из нея, на мънички парченца, но тя нямаше да й позволи да нарасне. — Много по-вероятно е ти да се страхуваш от мен. — Тя бързо притисна с пръсти устата си, ужасена от онова, което току-що бе намекнала.

— Нима? — Сега вече той наистина се усмихна и подпря юмруци върху стройните си хълбоци. — И как така, мила? И ти ли имаш навик да отправяш предизвикателства за дуел? Да ме си дошла въоръжена с пистолет?

Тя се разсмя.

— Няма да потрябва пистолет, за да се пазя от теб, Кейлъм.

Той се обърна с гръб към нея толкова рязко, че Пипа трепна изненадано.

— Мисля, че сте в много по-голяма опасност, отколкото подозирате, лейди Филипа.

Нещо ново се бе появило в гласа му, нещо непознато и стаено. А ето, че тя вече бе лейди Филипа, но пък може би така беше по-добре.

— Имам причина да дойда тук тази вечер… Кейлъм.

Онова тягостно, горещо усещане отново се появи дълбоко в Пипа, пареше някъде ниско в нея и пораждаше странна тежест между бедрата й.

Тя разпери длан върху гърба му и го погали — съвсем лекичко.

— Не вярвам, че проявявам глупост, като ти се доверявам. — Жестът й щеше да бъде сметнат за прекалено дързък. Тя махна ръката си.

— Недей — рязко каза той. — Моля те, докосвай ме, Пипа. Точно както правеше.

Почти без колебание тя стори онова, за което я молеше. Кейлъм бе топъл и напрегнат. Пипа разтри един очертаващ се мускул. Ако можеше, щеше да облекчи това напрежение, което изопваше тялото му.

— Твърде слаб съм, Пипа.

И другата й ръка се присъедини към първата. После тя облегна буза много внимателно между ръцете си.

— Ти беше права — тихо рече той. — Наистина трябва да се страхувам от теб.

Тя не го разбра.

— Ако можех, а и ако ти би ми позволил, много бих искала да се грижа за теб, Кейлъм Инес.

Тя мислеше за него — единствено за него.

— Животът ми не ми принадлежи — каза тя, без да е искала да му казва подобно нещо. Като здраво стисна очи, тя реши да му признае и останалото. — Аз съм една обикновена жена, с обикновени нужди и мечти. И аз имам мечти, естествено. Но те са да бъда полезна… и обичана. Наистина искам да бъда обичана. Бих искала да имам свои деца, които да обучавам, но дотогава, много бих желала да продължа да уча децата, които иначе нямат възможност да ходят на училище — и тя замълча, за да си поеме дъх.

— А защо да не можеш да имаш всичко това? — Погледът му обходи лицето й и се спря върху косите й, при което той отметна качулката й. — Сигурен съм, че херцогът смята да му народиш деца.

Дълбоко в Пипа се появи някакво треперене, което тя не можеше да овладее.

— Да. Казвал ми го е. — Ако стегне коленете си, може би ще успее да спре треперенето, за да не го почувства Кейлъм.

— Ето на! Значи всичко е наред — каза той. Светлината струеше иззад гърба му и лицето му се криеше в сенките.

Тя не можеше да му каже нищо повече. И без това пече бе споделила твърде много.

— Точно така. — Пипа се усмихна и изправи рамене. — Но всичко това няма нищо общо с причината за това посещение, което вероятно ти се струва много странно. И то наистина е странно. Боя се, че понякога действително се поддавам на импулсите си и действам необмислено.

— Съмнявам се, че е била по-тежка за теб, отколкото беше за мен.

Пипа реши да сложи край на този разговор и да поема пътя.

— Бих искала да те помоля за нещо, Кейлъм. Не идвай в Корнуол.

Той се втренчи в нея.

— Послушай ме, моля те, и остани в Лондон. Или иди, където искаш. Само не и в замъка Франчът.

Очите му се присвиха.

— Защо?

— Послушай ме. Имам основателна причина.

— В такъв случай я сподели с мен.

Пипа се опита да се отдръпне само за да открие, че ръцете на Кейлъм, които лежаха привидно отпуснати върху раменете й, бяха изключително силни.

— Не си играй повече с мен, милейди. Обясни мотивите си.

— Не зная как да ти обясня. — Всяка дума й се струваше все по-трудна. — Аз съм… аз съм удивена от себе си. Страхувам се за теб и се страхувам да не… Зная, че за теб ще бъде фатално, ако приемеш това пътуване до Корнуол. Моля те, послушай ме и не разпитвай повече.

Той бавно поклати глава.

— О! — възкликна тя, когато той разгърна наметалото й, и се вкопчи в китката му. — Не! Наистина трябва да вървя.

Наметалото се плъзна от раменете й на пода.

— Не одобрявам цветовете, в които се обличаш — рече той и… да, наистина, гледаше я някак особено. — Прекалено приглушени са. А дрехите ти са…

— Твърде скучни — довърши тя, останала без дъх. — Зная. И аз не ги харесвам, но вдовицата смята, че подобават на положението ми, а аз трябва да правя това, което ми се казва. Винаги съм правила това, което…

— Което ти казват?

— Точно така.

— Сториха ти се приятни?

Тя не усети кога се облегна на него, нито пък кога вдигна лице и затвори очи, докато устните на Кейлъм се прилепиха до нейните. Дъхът му бе свеж и чист, устните му леко солени, точно както ги помнеше. А езикът му, когато докосна меката вътрешна част на устните й, гъделичкаше точно както си спомняше.

Когато устата му се отдели от нейната и се плъзна по бузата й, тя изви лице, следвайки движението му, но той пое меката част на ухото й между зъбите си и леко я захапа — и тогава някакви мускулчета в стомаха на Пипа се стегнаха от неподправено удоволствие.

— Ето — каза той, а дъхът му леко галеше чувствителната кожа зад ухото й. — Виждаш ли? Няма нужда да ти е неприятно, скъпа.

— Да. — Тя изви шията си. — О, да!

Кейлъм разпери пръсти върху нежната извивка на гърдите й над деколтето и в същия миг очите на Пипа сепнато се отвориха.

Той й се усмихна, и отново целуна устните й, този път някак по-настойчиво. Със свободната си ръка обви кръста й и я притегли към себе си.

Онази част от него съвсем ясно се усещаше. Много интересно, реши Пипа през мъглата на сетивата си, които, изглежда, бяха твърдо решени да се зареят нанякъде върху вълни на едно изгарящо желание. Наистина интересът й към онова нарастваше все повече след всяка тяхна среща.

Отново това неясно желание. Какво точно искаше тя?

Кутрето му се плъзна под деколтето й и Пипа окаменя. Вкопчи се в ризата на Кейлъм и се втренчи в него с широко отворени очи.

— Какво има, миличка? — Погледът му беше трескав. — Не искаш да те докосвам… тук? — Галещите му пръсти дръзнаха малко по-дълбоко в деколтето.

Пипа събра кураж.

— Там… боли. — И отново алена руменина обагри страните й.

Пипа вече здравата трепереше. Кейлъм изцяло вмъкна ръката си в деколтето на роклята й, за да обхване и повдигне едната й гърда.

— Не бива! — каза му тя.

— Напротив — промълви Кейлъм през стиснати зъби. Бели бразди се бяха появили около устата му. — Трябва да сторя това, а и много повече.

За миг той я пусна, но само колкото да плъзне тесните ръкави на роклята от раменете й и да ги смъкне надолу. Заедно с тях се свлякоха и корсажът й, и бялата й долна риза. Тя почувства хладния въздух върху гърдите си и засрамена, рязко извърна глава.

Но онова, което почувства след това, окончателно я съсипа. Устата на Кейлъм се прилепи към едното й зърно, а с пръстите си той нежно подръпна другото, при което коленете й съвсем омекнаха.

— О, сладката ми, колко си неопитна — промълви той и я прихвана, когато тя едва не падна. Като я вдигна в прегръдките си, Кейлъм я занесе до малкото тапицирано канапе и я постави на него. После коленичи до нея и смъкна роклята й надолу, чак до кръста.

— Не — замаяно изрече Пипа. И се отпусна назад върху канапето. — Искам… Искам!

— Кажи ми какво искаш! — Той издърпа полите й нагоре, разтвори краката й и се настани между бедрата й така, че да може да целува и смуче гърдите й, докато й се прииска да извика — този път от непоносим екстаз.

Кейлъм се поизправи само толкова, че да смъкне палтото си и да го захвърли настрани. После издърпа припряно вратовръзката и ризата си и Пипа отново ахна. Тялото му бе точно толкова мускулесто и силно, колкото си го бе представяла… и тя наистина желаеше да го докосва цялото.

Преди той да се заеме отново с щедрите си ласки, тя освободи ръцете си от възпиращите ги ръкави и го погали. Усети твърдостта на тъмните косъмчета, които покриваха гърдите му и се стесняваха до тънка линия, която изчезваше под панталоните. А там, където кожата му блестеше върху яките мускули по раменете и ръцете му, той бе стегнат и загорял. Около врата му висеше талисман, изработен от кожа, вече много износена на вид и със златен надпис, вече толкова избледнял, че тя не успя да го разчете.

Пипа докосна кожената висулка.

— Какво е това?

— Просто нещо, което винаги съм носил — рече той и протегна ръце към нея. — Талисманът ми за късмет.

Погледът й се насочи към очите му и тя откри, че той й се усмихва с едва забележимо учудване.

— Докосваш ме така, сякаш това ти доставя удоволствие, Пипа.

— Така е. Толкова ми е приятно! Никога досега не съм виждала мъж без риза. Всъщност въобще не съм виждала мъж, който да не е напълно облечен.

Кейлъм обви в шепи гърдите й и тя сведе очи, като отново се изчерви. Върху загорялата му кожа нейните малки гърди, заострени и извити нагоре при бледите ореолчета, изглеждаха съвсем бели. Докато ги гледаше, той бавничко я засмука, първо едната гърда, после другата. Някакво силно пулсиране се зароди между краката й. Ето, и това пулсиране бе нещо, което тя никога досега не бе усещала.

— Ти и твоят талисман сигурно сте ме омагьосали — най-сетне рече тя, когато ханшът й се плъзна напред върху канапето. — А аз искам да остана в плен на тази магия завинаги.

— Завинаги би убило и двама ни — рече той, а устните му теглеха гърдите й по-силно и настойчиво.

— Не. О! — Тъкмо когато тя си мислеше, че той просто не би могъл да я накара да се чувства по-съсипана, той откри онова пулсиращо местенце между краката й и с палеца си погали, напред и назад, някаква малка пъпчица плът. — Не мисля…

Тя просто не можеше да мисли. Онази пъпчица се превърна в пулсиращ пламък, който се разпалваше все по-ярко, и по-ярко. Пипа сграбчи китката на Кейлъм — но не за да я отмести, а за да я задържи.

Пламъкът се разрази в пожар, който я погълна цялата, все по-ярък и по-горещ. И тогава, бавничко, той избледня, разпилян на хиляди искрящи вълнички по цялото й тяло. А когато вече го нямаше и мъжът с парещи черни очи погали още веднъж гърдите й, целуна още веднъж устните й, каза й още веднъж колко е красива, тя разбра, че ако това е възможно, тя ще се връща при него отново, и отново.

— Сещам се какво ми казваше вдовицата: че жената просто трябва да изтърпи съпругът й да прави каквото си иска. Възможно ли е това да означава ами… което току-що се случи между нас?

— О, да. Между нас винаги ще е… — Той затвори уста, преди да продължи: — Ако ти и аз бяхме съпруг и съпруга, то щеше да е както сега, а и повече.

— Нима има повече? — Струваше й се невероятно, освен като помисли за онова друго… за онова. Много й се щеше да има възможност да разгледа онова.

— Ще ми помогнеш ли да разбера защо не бива да отивам в замъка Франчът, Пипа? — Дори и докато говореше, той галеше гърдите й, проследяваше ребрата, наведе се бързичко да мушне език в пъпчето й. — Сигурен съм, че в края на краищата искаш да дойда.

— Не — заяви тя с пълна увереност. Сега повече от всякога беше убедена, че Кейлъм не бива да идва там.

— Ще трябва да ми дадеш по-добро обяснение от това.

— Зная, дори съм по-сигурна, отколкото, преди да дойда тук тази нощ, че в никакъв случай не бива да пътуваш до Корнуол заедно с херцога и приятелите му.

— Не звучи убедително. Това е заповед, а не обяснение. — Той, като че ли се опитваше да всмуче цялата й гърда в устата си и Пипа се задъха. — Пробвай отново — нареди той.

— Ако дойдеш, негова светлост ще намери повод да те предизвика на дуел. Ти си по-силен, но той пък има по-голям опит по отношение на тези ужасяващи, смъртоносни срещи.

— А ти не искаш аз да умра?

Безпомощна, тя се изви към него.

— Ако умреш, и аз ще умра.

— Не говори така!

— Остани в Лондон.

— Кое ще даде повод на херцога да ме убие?

— Това — простичко рече тя, плъзна се на пода и коленичи между бедрата му. Още преди той да е отгатнал намеренията й, Пипа започна да опипва и мачка онази част от него.

Кейлъм простена гласно и гърдите му се падишаха от внезапното сепнато вдишване.

Не бива да го правиш, сладката ми — каза той, но не се опита да я спре. — Ако продължаваш, може и въобще да не те пусна да си тръгнеш.

— Колкото до това, разбира се, че няма да ме спреш. Ще си тръгна, и то съвсем скоро. Но просто се опитвам да ти обясня какво имах предвид. Херцогът не би търпял да ме свари как правя подобни неща с теб.

Дълбока бръчка на удивление се очерта върху челото на Кейлъм.

— Да правиш подобни неща?

— Ами да — отвърна тя, свела поглед, докато изучаваше формата и дължината на онази част. Стори й се внушителна и в двете отношения. После бързо я пусна, прокара ръце нагоре по бедрата му и се наведе напред, докато успя да достигне и обхване стегнатия му задник. — Всичките тези неща.

Той се разсмя, но моментално стана отново сериозен.

— Нима искаш да кажеш, че си склонна… имаш предвид, че би могла, по всяко време, да ме докосваш интимно?

— Определено. — Тя се погрижи лицето й да изразява сериозността на положението. — Дълбоко заинтригувана съм от онова. — С единия си пръст тя докосна въпросната част от него, и тя моментално подскочи. — Улавям се, че я гледам, че те гледам целия, и ми се приисква да те докосвам. Да те докосвам и да те вкусвам, и да те прегръщам. А и желая да бъдеш гол, когато го правя.

— Наистина ли? — гласът му звучеше сподавено.

— О, наистина. И съм сигурна, че ако херцогът ме свари заета с подобни занимания, ще те предизвика моментално на дуел, и толкоз по въпроса.

— Толкоз по въпроса?

— Това ще бъде краят — сериозно заяви Пипа. С голямо нежелание тя се изправи и започна да облича роклята си. — Малко вероятно е херцогът да разбере, че всъщност аз искам да правя с теб каквото си искам.

При тези думи Кейлъм сякаш напълно изгуби дар слово. Много добре, ето че бе успяла да му покаже колко сериозно е положението.

— Ето на — каза тя, когато най-сетне се облече подобаващо. — Значи се споразумяхме.

— Така ли?

— Да. За да те предпазя от моите… неестествени наклонности, ти ще изпратиш писмо на Франчът, в което ще откажеш на поканата му. — Тя извърна поглед. — Ще мисля за теб, Кейлъм. Много често. Но не мога да позволя да бъдеш изложен на неловките ситуации… както и на неизбежната опасност, до които ще доведе поведението ми, когато съм с теб. Затова приеми извиненията ми.

— Ти си уникална!

Тя все още пулсираше там, където бе пламтял онзи пожар, и то толкова скоро.

— Наистина ще ми бъде трудно да те забравя.

— Никога досега ли не си изпитвала тези… желания! С никой друг мъж?

Сега беше ред на Пипа да се намръщи.

— Разбира се, че не.

Той сви рамене и се изправи, но не направи опит да се облече.

— Просто питам, защото ми се струва невъзможно една страстна жена като теб да изпитва подобни особени копнежи всеки път, когато срещне, ъ-ъ, мъж, който й допада.

Слисана от подобно невежество в един уж опитен мъж, Пипа изчака той първо да намести наметалото около раменете й и да й подаде чантичката, преди да му обясни положението, колкото може по-ясно.

— Ако внимателно обмислиш въпроса, Кейлъм, ще разбереш, че подобно нещо е невъзможно — човек да изпитва такива чувства спрямо повече от един мъж.

Той наметна качулката върху косите й и застана пред нея с палци, притиснати един до друг под брадичката й.

— На света има един-единствен мъж за всяка жена.

— За всеки мъж и за всяка жена ли? — попита Кейлъм. Красивата му уста вече не се усмихваше.

— О, да! Тъжното е само, че най-често те така и не се срещат.

— Но ние двамата сме такъв мъж и такава жена?

— Знаеш, че е така.

Кейлъм вдигна поглед към тавана.

— Пипа, ако вярваш в това, а аз знам, че вярваш, може би въобще не трябва да си тръгваш. Може би трябва да останеш с мен и никога да не се връщаш при Франчът.

Тя отпусна ръце от двете си страни. Той сигурно се шегуваше.

— Аз не съм богат човек — продължи той. — Но имам достатъчно голяма издръжка, оставена ми от моя настойник, а и опитът ми в управлението на имения винаги може да ми осигури надеждно положение.

— Нима ме питаш дали… Не, не е възможно!

— Възможно е и наистина те питам. — Той протегна ръка към нея. — Вече те помолих веднъж. Напусни го, Пипа. Зарежи Франчът.

Пипа чувстваше, че може всеки миг да умре, разкъсана от отчаяното желание да каже: „Да, да!“ А и от толкова силен страх, че й се струваше, че ще се задуши.

— О, Кейлъм! — възкликна тя. — Благодаря ти.

Той я гледаше безмълвно.

— Не мога. — Точно както и не можеше да събере смелост да му каже, че се страхува да не би годеникът й да е съвсем луд, да не би, ако го напусне, ако го пренебрегне и публично го опозори, той да тръгне да преследва Кейлъм и да го убие. А Франчът, тя не се и съмняваше, би убил и двама им.

— Защо? — най-сетне попита Кейлъм.

— Защото понякога, дори когато родените един за друг мъж и жена наистина се срещнат, те може и да имат и други отговорности.

— Които не бива да изоставят?

Пипа го погледна намръщено.

— Знаеш, че не бива. Просто не може. Аз съм обещана на херцог Франчът и ще стана негова жена. Още от деня на раждането ми се е знаело, че аз ще стана херцогиня Франчът.

— И това… е по-важно от всичко друго?

— Не това, което аз искам, е важното, Кейлъм.

— Така ли? А за мен не може да има нещо по-важно от това.

— Правиш всичко толкова сложно! — Сложно, защото тя за първи път в живота си чувстваше, че самата тя, Филипа Чонси, представлява награда сама по себе си. — Тук става въпрос за онова, което се очаква от мен.

— Тогава промени очакваното — каза той, а по лицето му се бореха силните чувства. — Промени бъдещето, вземи това, което ти предлага настоящето!

Тя поклати глава.

— Не мога да понеса мисълта, че ти отричаш собствените си желания.

Пипа знаеше, че не бива да се разколебава сега. Ако го стори, щеше да бъде изгубена.

— Татко никога не ме оставяше да се съмнявам какви са моите отговорности и аз му се възхищавам за това.

Кейлъм измърмори нещо, което приличаше, но просто не би могло да бъде ругатня. Протегна ръка, после бавно я отпусна.

— Много добре — тихо рече той. — Трябва да се преклоня пред желанията ти. В такъв случай ти пожелавам лека нощ, милейди.

Пипа откри, че устата й е прекалено пресъхнала, за да произнесе думите. А очите й лютяха — от умора несъмнено. Кейлъм се бе обърнал настрани.

Тя се приближи към вратата, препъна се в една гънка на килима, но успя да възвърне равновесието си, без да се изложи отново.

— Не съжалявам, че те прегръщах и целувах, Кейлъм Инес. Ако някога се сетиш отново за мен, моля се да е с топли чувства.

— Ще мисля за теб.

— И аз ще мисля за теб. — Тя щеше да мисли за него непрекъснато. — Кочияшът ми ще ме очаква. Сама ще намеря изхода.

— Лека нощ — рече той, все още обърнат с гръб към нея. Пипа също промълви едно „Лека нощ“, отвори вратите на салона и избърза вън от къщата.

Когато най-сетне отново бе в каретата на Франчът, тя обърна очи към къщата на Стоунхейвън и помаха, макар че никой нямаше да я види.

И никога повече нямаше да види Кейлъм Инес.

Пипа тихо заплака.