Генадий Гор
Изваяние (8)

8

Тя свали превръзката от очите ми и аз видях светлина, червения огън на светофара.

Стоях на кръстовището на нощната улица, недалеч от същия този канал, където честичко се разхождахме с електронния Спиноза.

Металният стълб, който се издигаше до самата вода, започна да ми намига със своето червено електрическо око. Металният стълб имаше почти човешка ръка. И с тази ръка той ме подмами, поканвайки ме да се приближа.

— Ти какво, не знаеш ли езика на пътните знаци? — попита ме той с хрипкавия, пресипнал глас на уличен пияница. — Или си се възгордял и не искаш да бъдеш комуникативен? Напразно. Но ако не знаеш символиката на знаците, аз ще поговоря с теб на вашия несъвършен и неточен човешки език. Аз съм вещ. Разбираемо ли е за теб това? Аз съм вещ, но съм по-мъдър от теб. Виждам, че не си съгласен. Не си съгласен с мен и бързаш да отминеш? Но аз ще те задържа. Това е мое задължение, да задържам онези, които прекалено бързат. Свят дълг. Обикновено малко ме интересува кой и за къде бърза. Едни бързат за среща с приятелка, други към себе си, за да си починат или да се развличат. Ти бързаш на среща със смъртта. До сутринта остават само няколко часа. А на сутринта трябва да те разстрелят. Между твоя разстрел и теб стоя аз със своето червено око. Аз ти мигам, аз не те пускам, аз ти говоря: „Почакай! Почакай!“ Заради мен ти можеш да закъснееш за разстрела. Колчаковите палачи не подозират къде си сега. Те мислят, че си в затвора и доспиваш последните си часове. Доспивай! Доспивай! Спи! И мисли, че сънуваш сън. В съня ти с теб разговарят пътните знаци. И пътят, на който стоиш, ни води към продължението на живота ти, а не към края до тухлената стена, в глухата задънена уличка, където те очаква, потръпвайки от студ, отделение войници, неволни твои палачи. В паласките им има патрони. И във всеки патрон е завършекът на твоята съдба. Но не примигвай, не примигвай, моля те, и не трепери. Аз те задържам за твоята екзекуция и може да се случи така, че да закъснееш. Ще дойдат за теб, но на затворническата постеля няма да те намерят, сякаш си преминал през стената. Не бързай! Не трябва никога и за никъде да се бърза, още повече към своята собствена екзекуция. Защо мълчиш? Кажи ми няколко думи. Намигни ми, разсмей се и разбери, че на този свят няма нищо по-важно от символите, от знаците. Аз съм знак. Аз живея на пътя. Благодарение на мен пътят става жив. Не бързай! Нека бързат твоите палачи. Ние ще ги измамим и ще оставим празни ръцете им, които се протягат към шията ти. Сега ще ти кажа стиховете, които бе написал един необикновен поет: „Своето съществование прекъснал, в чужд живот да влезе се стремеше и само следващата страница понякога ще значи интервал…“

Аз погледнах фенера. Сега вместо яркочервено той светеше яркозелено.

— Върви — каза той тихо. — Пътят е открит.

И аз се събудих.