Генадий Гор
Изваяние (24)

24

Тъгуваше ли, отчаяна ли бе Офелия, погребвайки своя величав и знаменит мъж, своя мил и добър Тициан от Василевския остров? Кой би могъл да знае за това? Богините рядко плачат, дори ако тези богини са издялани не от мрамор, а от материал, чиято тайна не ни е известна.

Тя нямаше време да се отдава на мъките на отчаянието. Тя просто нямаше нито една свободна минута.

Прояви бурна, неуморна дейност, отначало на погребението, а после на помена, където присъствуваха почти всички знаменитости на града и където дойде дори британският консул в празничен „ролс-ройс“, голям познавач и любител на руската живопис, както и на руската водка.

Но истинските грижи и главоболия настъпиха седмица или две по-късно, когато дори и песът затихна и сякаш малко се успокои, разбирайки, че със своя жалостив вой няма да върне този, който лежеше вече в земята под прясното хълмче, покрит с живи и метални цветя.

Песът затихна и се успокои, сам в огромния дом, очакващ нелюбимата и най-вече неразбираема и загадъчна господарка, която много приличаше на мраморната статуя, стояща в кабинета на господаря — статуя въпреки всякаква логика, — и човешка, и кучешка, надянала на себе си рокля, чорапи, модна шапка и изведнъж изпълнила се с енергия.

От сутрин до вечер Офелия бягаше по учрежденията. Сравнително бързо тя успя да издействува да сложат мраморна плоча на стената на къщата. На тази плоча беше изсечено със злато името на художника и цифрите, показващи годините, които той бе преживял тук. А тук той бе прекарал мафусаилово време, надживявайки много пълководци, царе, вдовици и сираци и събития от различни епохи, здраво свързани с неговия продължителен живот.

Да, плочата вече беше поставена. Тя привличаше погледите на минувачите, които не знаеха за кое повече да му завиждат — за славата или за дълголетието. Но ето че старанията й домът на Тициан от Василевския остров или почти Тициан да стане музей, засега не се увенчаваха с успех.

Всички тези секретарки и машинописки, пазещи вратите, зад които трябваше да се проникне, имаха такава интуиция, каквато притежаваше и осиротелият пес. Те веднага се досещаха, че тя по-скоро е въображаема, отколкото действителна, и се съмняваха бил ли е покойният й мъж Тициан, а ако е бил, то това трябваше да се докаже не с думи, а с хартии с много печати.

Пък и действително беше ли той велик, или само изглеждаше такъв, кой можеше да гарантира за това? Времето? Но твърде малко време беше минало, за да се установи неговата истинска величина и да се определи има ли той право на дом-музей. Нека отначало минат поне десетина години и тогава времето ще каже достигнал ли е, или не е достигнал величието. А ако не е достигнал, също не бива да се огорчаваме. Нали той даваше големи надежди, но по силата на разни субективни и обективни причини не беше могъл да ги оправдае.

За всичко това на Офелия й говореха понякога ясно, а по-често мъгляво и пред вратите, и зад вратите, когато й се удаваше да проникне там.

Всички се позоваваха на авторитета на времето, без да подозират даже, че молителката сама беше част от времето и можеше да се разпорежда с него не по-лошо от някаква си бивша Мнемозина. Но това беше особен случай, изискваха се подписи и печати и обратният ход на времето с нищо не можеше да й помогне, защото кой ще повярва на хартийката или документа, доставен от бъдещето? Пък и самата молителка даже не намекваше за такава странна възможност.

В края на краищата Офелия разбра, че си е поставила непосилна задача. От всички тези грижи и главоболия тя отслабна. И колко издръжливост и хладнокръвие трябваше да притежава, за да доказва някому, когото не вижда, но чува добре по телефона, че мъжът й е велик, и като не вижда даже изражението на лицето, да изслушва отказа, понякога вежлив и съчувствен, а понякога и насмешлив, пълен с чисто мъжка иронична отрова. Славата на покойния й мъж ли я безпокоеше повече, или съдбата на квартирата? Но случаят беше такъв, че трудно можеше да се отдели едното от другото.

Добри хора я посъветваха да се обърне към една пробивна личност, към критика и изкуствоведа Артур Семьонович Мудрий, който точно тези дни си търсеше удобно и несъздаващо много грижи място на директор на малък музей.

Злите езици говореха, че Мудрий, макар и да не обича и дори тайно да презира изкуството, въпреки това си беше избрал професията на изкуствоведа, която му се струваше много интелигентна, даже светска, а главно му оставяше много свободно време, което той много ценеше. Мудрий се зае с работата, като предварително уговори с Офелия правото да стане директор на бъдещия музей и да се разпорежда с експозицията и хранилището, разчитайки само на неговия, на Артур Мудрий, вкус и компетентност, без вмешателството на роднини и странични лица.

Като прегледа всички заявления и молби, съставени от Офелия Аполоновна, Мудрий заяви:

— Забравете тази дума „почти“! Заради това „почти“ сте получавали отвсякъде откази. М. е бил велик художник. Тази версия е чисто официална. Казано неофициално, той не е бил такъв. Но ако си говорим откровено, аз не съм уверен, че дори Леонардо или Рафаело са били велики. В действителност велики художници са били тези, чиито имена човечеството никога няма да узнае. Хората от палеолита, изрисували стените на пещерите. Те не са наричали себе си художници и не са знаели тази пошла дума „изкуство“.

Офелия заплака. Тя плачеше от обида, от безсилие, от унижение. Тя искаше да изгони Мудрий, но вместо да го изгони от дома си, да го изгони незабавно, тя изтри сълзите си с копринена кърпичка, ухаеща на скъп и нежен парфюм, и се усмихна съвсем по детски, както би се усмихнала гръцка богиня, превърнала се в жива мила девойка. В края на краищата не бива да се обижда на човек, който не признава величието не само на покойния художник М., но и на самия Леонардо, оставяйки правото на такова само на безименните живописци от ранния палеолит.

— Кажете — попита тя, — това ваше искрено убеждение ли е?

— Това е моята концепция — отговори важно Мудрий, — за която аз се боря вече много години. На тази тема пиша философско-естетическо изследване.

Офелия се усмихна. Мудрий свали бомбето си. В целия Ленинград, ако не се смята градският равин, холандският консул, величавият просяк, който живееше край Казанската катедрала, и трима осемдесетгодишни старци-денди от края на миналия век, които ежедневно ходеха във вегетарианския ресторант на проспект 25 Октомври (бившия и бъдещ Невски проспект) да ядат пудинг с ябълки и разбита сметана, изобщо ако не смятаме всички изброени от нас лица, Мудрий единствен носеше бомбе.

Той свали бомбето си, а след това отново го надяна, поклони се и излезе.

В къщи той смени бомбето си със сив работнически каскет и прегърбен и треперещ, побягна към култур-просветата.

Той бягаше не с празни ръце и не с унижено-молителна усмивка на набързо и неумело избръснатото лице. Неговото лице изразяваше увереност и твърдост, а в ръцете си имаше хартийка, подписана от всички крупни художници и известни изкуствоведи на града, която потвърждаваше, че знаменитият художник М. има голям принос в световната художествена култура и този принос не трябва да бъде разпръснат по разни места, а е задължен да се пази, макар и в неголям, но специален музей.

Този, който умее да се домогва, той постига.

За откриването на дома-музей вече известяваха множество разлепени по целия град афиши и малката статия в „Красная газета“.

Мудрий донесе от Москва утвърден бюджет, „избивайки“ — по негово собствено изказване — две платени длъжности — на директор и екскурзовод — за себе си и щатна длъжност за машинописка за Офелия Аполоновна, която по съвместителство щеше да заменя и счетоводителя.

Той веднага скри в склада всички хубави работи на М., като остави в експозицията само леко подсладените пейзажи в огромни рамки и полусалонните „ню“ — разсъблечените дебели тела на хавански венери, умерено идеализирани, приличащи едновременно на светици и на наивни гретхени (нали М. беше учил в Мюнхен), и на циничните госпожици, които се разхождаха по Лиговка, представящи се за безработни.

За мъдростта на Мудрий и предвидливия практицизъм все още не се досещаха много хора.

Що за човек беше това?

На този въпрос не биха могли да отговорят свястно нито Офелия Аполоновна, нито песът и едва ли и сам Артур Семьонович Мудрий, който слагаше ту нелепото биещо на очи бомбе, ту измачкания сив каскет, и макар намерил мястото си в административно-стопанския смисъл на тази дума, не го намираше в духовния.

Както се изясни, той страдаше от безсъница. В свободните часове (такива часове се събираха достатъчно много) пишеше философски труд, работа, която той не разчиташе много да печата в близките години, а имаше намерение да пази в бюрото си, докато не й дойде времето.

Избързвайки напред с много седмици и даже месеци, ние ще си позволим да разкрием тайната на този още недовършен ръкопис, защото това беше направил самият автор, прочитайки няколко глави на Офелия Аполоновна.

Това беше духовно изтънчено и оригинално съчинение, което никак не приличаше на самия Мудрий, и учуди Офелия със своята неочаквана искреност и даже страстност — съчинение, което се опитваше да разбере и проследи произхода на мисленето, явно свързано с възникването на езиковите знаци, довели човека до могъществото и в същото време до явна загуба на органическата връзка с природата — загуба, която все повече се увеличаваше и приемаше по мнението на автора трагичен обрат.

В работата собствено ставаше дума и за загубите, и за това, че едното без другото е невъзможно в нашия свят, заставящ човека да плаща за всичко.

Мудрий четеше, а Офелия слушаше и напразно се опитваше да съедини несъединимото: този пробивен, вулгарен човечец със смачкана физиономия и неговата духовно изящна, почти музикално-прозрачна мисъл. И беше странно и загадъчно, необяснимо, че този шмекер и дребничък гешефтар (почти мошеник), безсрамен и нахален в навалицата на живота, оставайки сам със себе си в тишината на кабинета, се превръщаше в деликатен, необичайно искрен мислител, опитващ се да проследи еволюцията на духовното израстване на човечеството и да разбере спорните страни на това развитие.

Но ние избързахме напред. А отначало всичко изглеждаше доста ежедневно и просто. Мудрий се мотаеше, Мудрий бягаше по учрежденията, Мудрий стоеше пред пейзажите и „ню-тата“ и обясняваше на домакините или фабричните работнички какво е искал да предаде художникът М., когато е ловил изгревите и залезите или е заставял да се разсъбличат дебелите модели и да пренебрегват правилата на лицемерното еснафско благоприличие.

Песът, синтезираше и анализираше миризмите на своя нов господар, макар и да опитваше да почувствува неговата личност, не бързаше с изводите си и продължаваше да души, да пробва, не се решаваше мислено да каже нито „да“, нито „не“.

Веднъж до дома-музей спря старичък автомобил и от него излезе наркомът А. В. Луначарски.

Мудрий го посрещна, разведе го и му показа експозицията и склада. А след това между наркома и директора на малкия музей възникна спор и той се касаеше не за живописта на художника М., а за един малко отвлечен и философски проблем — за самата същност на музея, тази типична за нашето време форма на пропаганда и опазване на художествените ценности.

Като си отиваше от музея-квартира, наркомът каза:

— Спорни мисли изказвате вие, другарю Мудрий, но интересни. Бих ви посъветвал да напишете статия за това.

— Докато се наканя, Анатолий Василиевич — усмихна се Мудрий, — мислите вече ще загубят своята спорност. Просто е невъзможно да се надбягвам с времето, така бърза всичко.

— Довиждане. Аз също бързам — каза наркомът.

Музеят-квартира на художника М. беше отворен само в сряда и неделя. Тогава в квартирата се появяваха много непознати хора, ходеха безцеремонно от стая в стая и разглеждаха масите, столовете, шкафовете, вазите и другите предмети, които бяха интересни и значителни с това, че бяха прекарали със знаменития художник М. много години, служейки му в ежедневните нужди, навици, вкусове и капризи.

И на Оферия понякога й се струваше, че от това, че обикновените и ежедневни, до неотдавна живи вещи от техния домашен бит се бяха превърнали в музейни експонати, номерирани и заприходени в специална ведомост, те бяха станали чужди, полувраждебни, мъртви и само песът беше жив. Той не беше заприходен и пронумерован.

В неработните дни при Офелия Аполоновна понякога идваха гости, приятели и близки, познати на покойния М. — художници и изкуствоведи с жените си, по-голяма част от които също изкуствоведки или художнички.

Изкуствоведките и художничките не блестяха нито с красотата си, нито с изяществото си. И като ги гледаше, Офелия си мислеше, че техните предани мъже принасят на любимото си изкуство прекалено голяма жертва.

Всички те, седнали на масичката за чай, дружно ругаеха Мудрий, но ругаейки го, всеки път кой знае защо понижаваха гласа си почти до шепот и се оглеждаха, сякаш Мудрий беше някъде близо до тях, затаен зад стената или шкафа, и тайно подслушваше какво говорят за него.

А какво ли не говореха за него! И това, че е дребен кариерист, шмекер и бездарник и че с него не е безопасно да бъдеш откровен, и че рано или късно ще му извадят кирливите ризи и ще го разобличат.

Офелия се плашеше и едновременно и вярваше, и не вярваше (като много повече вярваше, отколкото не вярваше). Мислено си казваше, че трябва да бъде внимателна, за да не се издаде, без да иска за своето минало, за това, по какъв незаконен и противоестествен начин и се беше появила на този свят.

Гостите пиеха чай от скъпите фаянсови чашки, изрисувани от художниците на XVIII век, от чашките в стил рококо, отдавна номерирани и заприходени във ведомостта, и Офелия мъничко се страхуваше да не би гостите да счупят тези чашки, които принадлежаха вече не на нея, а на вечността, олицетворявана от музея в цялата му същност.

Гостите седяха и тя им се радваше. От тяхното присъствие като че се променяше обликът и съдържанието на вещите. Те сваляха от себе си маската на формализма и безвремието, връщаха се в миналото, а заедно с тях се връщаше и Офелия и сякаш тук, в съседната стая, седеше мъжът й, художникът М., подстригващ или пръскащ с одеколон грижливо гледаната си брада или пък разглеждащ илюстровано списание с репродукции на една от своите хавански венери.

Гостите шумно се сбогуваха и си отиваха. И отново живата квартира се превръщаше в нещо студено и застинало, където всичко спираше, като започнеш от старинния немски часовник на стената и свършиш със златното часовниче на мраморната ръка на господарката, която беше забравила да ги навие навреме.

Със своята бърза лека походка Офелия отиваше в кухнята да нахрани песа, след това го извеждаше на Болшой проспект, където миришеше на кленове и конска урина и този вълшебен мирис довеждаше песа до състояние близко до бълнуванията на пушачите на опиум.