Генадий Гор
Изваяние (30)

30

Записки на Николай Фаустов

В един момент законите на Нютон загубиха над мен своята власт, вежливо се отстраниха и отстъпиха място на причудливата и гъвкава логика на Овидий и Гогол.

Ние с Офелия стояхме в Лятната градина в нотния час и чакахме кога луната ще се скрие зад плуващите към нея облаци и ще настъпи тъмнината. А след това Офелия превърна себе си в една от мраморните статуи, а мен в едно от най-нещастните същества в пушкинско-гоголевия Петербург.

Когато ние се уговаряхме за това незаконно пътешествие в миналото, Офелия каза, че ще ми се наложи често да се променям, като се превръщам ту в познати на Гогол, ту в персонажи от неговите петербургски повести и категорично поиска от мен да се запася с търпение и издръжливост.

Обземаха ме съмнения и аз бързах да ги облека в думи.

— Гоголевите персонажи, скъпа, при цялата си живост са все пак само мисъл.

— Ние ще въплътим тази мисъл — пошегува се Офелия — в действие, не по-лошо от самия Майерхолд. И не на сцената, а в самия живот.

И ето тук, в лятната градина, под театралната луна, нарисувана от бързащия декоратор — петербургското време, — тя се зае със своите новаторско-режисьорски-майерхолдовски истории, със своето формалистично-експериментаторско магьосничество, което никак не беше съобразено с придирчивата оценка на критиците и зрителите, а имаше друга научно-познавателна подплата.

Тя стоеше в градината и се бореше със законите на историята и природата, без да се бои, че ще я привлекат под отговорност или ще я уличат в опит да претвори суеверията в живота.

В кого ме превърна тя?

За да отговоря на този въпрос, е необходимо да напомня на читателя за слабоосветения епизод от живота на младия Гогол, постъпил на служба в семейството на богатата петербургска дворянка Александра Ивановна Василчикова, която в летните месеци живееше в Павловск в собствена каменна къща.

Александра Ивановна имаше малко обидено от съдбата чедо и неспособно да улови смисъла и да го скрие в обвивка от леко излитаща от езика дума. Синчето на богатата дама, охранено, кръглолико, румено същество, нагласено в дрехата на приказен принц, мучеше, викаше и жестикулираше, но не можеше да произнесе даже най-простата дума, заменяйки я с мътен и безсмислен звук.

Василчикова, изглежда, беше проницателна жена, тя се беше досетила, че Гогол е словесен маг, способен по-добре от безсилните лекари да помогне на бедното й дете.

Домът на Василчикови стана това място, където всекидневно бяха принудени да се срещат най-великият прозаик на първата половина на века и най-нещастният и глупавият от неговите съвременници.

В кого ме превърна Офелия — в нещастния учител или в още по-обидения от съдбата негов ученик? Вие вече се досетихте сами.

Гогол идваше сутринта, преодолявайки пътя от Петербург до Павловск с дилижанс. Сядайки зад бюрото, той разтваряше картинките с изображенията на домашни животни и говореше, кихайки и секнейки се ежеминутно.

— Ето това, душицо, е овен, разбираш ли? Бе-бе. А ето това е крава, знаеш ли, крава. Му-му…

При това писателят (все още начинаещ) се преобразяваше целия, доволен от това, че е затворил природата в междуметие, в примитивен, чисто детски звук.

Той влагаше наистина артистично майсторство във всяко движение, във всяка дума, за да оживи и одушеви мъничко своя добродушно-глупав ученик.

А аз, бидейки не само идиот, но едновременно и самият себе си (на химеричната Офелия по някакъв известен само на нея способ се беше удало да обедини него и мен в едно и също химерично същество, в някакъв психологически кентавър), аз подтисках своето искрено и силно желание да кажа:

— Николай Василиевич, всичко е безполезно. Дори и вие не ще успеете да направите умник от глупака.

Аз играех този юноша като мхатовски тип на сцената на театър, където декорациите се превръщат в ярка действителност, изгонвайки всякаква условност заради пълната илюзия, стократно повече реална, отколкото самият живот.

От всички живеещи в тези колоритни години, приличащи и на малките картини на Павел Федотов, и на огромните платна на Брюлов (зная, не ме поправяйте, той се е появил по-късно от описвания от мен период), само аз единствено поех неблаговидната роля на тъпанарче и полуидиот, знаех, че пред мен седи велик писател. Нали гледах на него не само от настоящето, но и от бъдещето или, по-точно, от няколко бъдеща, събрани заедно съвсем не по правилата на елементарната аритметика.

Аз дадох дума на Офелия да не нарушавам логиката на историческите факти, дадох тази дума още тогава, когато седях с нея в моята малка стаичка в комуналната квартира №16, предварително мислено подготвяйки се за парадоксалното пътешествие в Гоголевия свят, не по майерхолдовски условен, а съвършено реален, макар и не по всичко съгласуван със законите на Нютон и Айнщайн, отбелязан в безчислените документи, пазещи се в архивите и запечатан в главите на литературоведите и историците.

— Не, не! — заплашваше ме тя тогава със своя дълъг античен, но все още не мраморен пръст. — По никакъв начин! Ти ще ме подведеш, пък и себе си също. Ще останеш за цял живот в Гоголевото време и заедно с него ще станеш страница на отдавна прочетена от всички книга.

Тя толкова упорито настояваше за това време, сякаш то беше точка от този договор с Хронос, който тя непресметливо и лекомислено беше подписала, без предварително да се посъветва с опитен юрист.

И ето аз се бях превъплътил в инфантилния глупак, мамейки Гогол, и което е още по-безнравствено — бедната майка. Истинският глупак беше пренесен извън скобите на времето и превърнат в някакъв незначителен предмет, край който се плъзга невнимателното око на слугите, оправящи големия господарски дом с множество стаи, напълнени с вещи. Може би беше по-добре това идиотче да си останеше предмета, в който го бяха превърнали, за да пробута вместо него мен. Но тогава щеше да ми се наложи да остана вечен дубльор, подменяйки него — не е ли прекалено висока цената за това, — да виждам Гогол, скоро оставил тази съвсем съмнителна и малко подходяща за неговата природа длъжност.

Но по онова време Гогол все още идваше, като отдаваше за неголямо заплащане и времето, и енергията си, всичко, което впоследствие човечеството беше оценило толкова високо, защото никога не знае предварително от кого ще излезе гений и заставя непознатия гений да се занимава с унижаващо неговото човешко достойнство дело.

Но в същност нямаше на света такова дело, което да не подхожда на Гогол. И даже тези противни часове и минути, когато седеше срещу нещастния глупчо, развличайки го с картинки и междуметия, Гогол умееше да изпълня със смисъл. Тези часове и минути се превръщаха в напрегнато като музика битие, приличащо по нещо на най-добрите сцени на Майерхолдовите спектакли.

Ако някой би могъл да спре времето, както го беше спрял Гогол в „Мъртви души“, изземвайки своите дивно-пластични герои от епохата и пренасяйки ги във вечността… Моето „аз“, причудливо слепено с „полуазът“ на нещастния син на Александра Ивановна, пробивайки през полусумрака на неговото полусънно съзнание, се опитваше с всичка сила здраво да хване мигновението и ако и да не го спре, то поне в краен случай да го задържи. Не се ли чувствува така нашето съзнание в затихналата кинозала, когато на пробляскващия екран се появява фигурата или лицето на героя от филма, с когото се е сляло битието на актьора и при това се е сляло така вълшебно.

Гогол играеше самия себе си. Ето той се спря пред голямо огледало и се огледа в него, забравяйки, че може да има свидетели на тази насмешлива среща със себе си. Той направи гримаса на собственото си отражение в огледалото, след това, като надяна на подвижно-хумористичното си лице неподвижната маска на домашен учител, с характерната си походка на човек, прекрачващ през само нему виден праг, тръгна вече на по-малко приятната среща с мен.

Той седна зад масата, отделяща го от мен. Минута или две тежко въздишаше и се секнеше, като с усилие на волята се заставяше да приеме ситуацията, в която трагичното беше слято с комичното почти така органически, както в неговите още ненаписани повести.

Пред него стоеше предмет в обвивката на юноша. И той, Гогол, трябваше да извърши чудо. Но чудото не му се удаваше и това го измъчваше, както впоследствие го измъчваше необходимостта да чете в университета лекции по световна история като отплата за присвоеното му звание и длъжност на адюнкт.

Как ми се искаше да му помогна, но не смеех, помнех за предупреждението на Офелия и се боях да не остана завинаги в този станал ми толкова скучен господарски дом.

Гогол показваше поредната картинка и вече не с весел и жив, а с някакъв отсъствуващ глас говореше:

— Това е котка, котка.

Но думата не пораждаше в главата на неговия ученик образи. Аз мълчах, като наблюдавах как на лицето на неудачния педагог се изписваше отчаяние.

— Мен скоро ще ме изгонят оттук — каза Гогол, толкова тихо, че да не могат да го чуят и стените.

Времето вървеше. До определен момент му заплащаха, но трябваше да мисля не само за Гогол, а и за себе си. Човек рядко бива доволен, даже когато се изпълняват неговите заветни и неизпълними желания. На мен ми беше досадно, че един от най-гениалните писатели, творецът на най-изтънчените и смели художествени концепции, разговаря с мен само с помощта на междуметия като с кон или куче. Заради това ли рискувах да наруша узаконите на физиката, за да стоя като истукан, без да смея за нищо да попитам този, който толкова малко беше успял да разкаже за самия себе си и за своята тайнствена връзка със същността на думите, от които можеше да вае като бог и живото, и мъртвото.

Та нали той (действително няколко години по-късно) извая от думи сякаш от плът колежкия асесор Ковальов, който обичаше да се нарича майор.

Колежкият асесор Ковальов — това беше моята втора роля, която ме застави да играя Офелия и също не на сцената, а в конструирания от нея свят, който едновременно напомняше и сцената, и живота. Ковальов, както е известно, живееше на „Садовая“ и ходеше на Вознесенский проспект при бръснаря Иван Яковлевич, за да се приведе в този стегнат вид, който подобава на годеник, търсещ богата невеста.

В същност моето ново битие, битието в облика на майор, започна в този момент, когато бръснарят Иван Яковлевич (фамилията му е загубена и даже на фирмата му, където е изобразен господин с насапунисана буза и надпис „И пускат кръв“ — не беше показано нищо повече), когато Иван Яковлевич с миришещи на лук и пресен хляб пръсти хвана носа ми и започна ловко да движи бръснача на съвсем близко, заплашително разстояние от този изключително необходим предмет.

В огледалото се отразяваха гърбът и тилът на Иван Яковлевич и нечия насапунисана физиономия, едновременно съвършено чужда, странична и в същото време като че ли сляла се с моята.

В гимназията нерядко ми се случваше да участвувам в любителски спектакли и да залепвам под носа си мустаци. Преди да изляза на сцената, аз се поглеждах в огледалото, всеки път с измамната надежда да видя вместо себе си някого другиго, вълшебно всмукал в себе си цялата моя сивичко-банална личност с всичките й подробности.

Не ставаше ли сега точно това с помощта на мазилото, ръцете и замъгленото огледало, което отразяваше моята или чуждата физиономия? Всичко ставаше като насън, където няколко образа и съзнания се сливаха, преследвайки някаква своя неясна за спящия цел.

Но скоро ми стана ясно, че твърде забавеният ритъм на времето едва ли би могъл да съответствува на по-бързото темпо на съня и освен това в миришещите на лук пръсти на бръснаря и докосването на бръснача до бузата бяха детерминирани в къде-къде по-силна степен, отколкото в неустойчивите възможности на бълнуванията или съновиденията.

Пръстите на лявата ръка на Иван Яковлевич все по-здраво и по-здраво стискаха моя нос, докато в това време дясната му ръка не по-малко реална, отколкото лявата, покриваше брадата ми със сапунена пяна. Темпът на времето беше по-забавен не само като за сън, но и даже за наяве в XX век, когато ръцете на бръснаря бързаха, подгонвани от опашката, която седи в залата и се стреми по-скоро да отбие порядъчно прозаичния и делничен ритуал.

Не, съдейки по това, с каква бавна, истински артистична страст Иван Яковлевич насапунисваше бузата ми вече за втори, ако не за трети път, обредът още не беше загубил дори частица от своята значителност, което свидетелствуваше, че човечеството беше със сто години по-младо и умееше по-благоговейно да се отнася с достиженията на цивилизацията.

Когато бръснарят най на края завърши своето свещенодействие над лицето на колежкия асесор и като се отдалечи на две крачки започна да гледа своята работа, както художникът гледа току-що завършената картина, аз за част от секундата почувствувах несъвпадението си с тази личност, която от самия начален ход на събитията беше вплетена в тъканта на друга, чужда епоха.

Вместо себе си в огледалото аз виждах солиден господин в костюм, сякаш взет под наем от театралния гардероб, и физиономията на този господин (синтез от наглост и смущение), повторена от отражението, също оценяваше работата на майстора, действително не толкова удовлетворена и много по-придирчиво. И изведнъж аз чух гласа си, излизащ от вътрешността ми, но съвсем несвойствен за мене — господарски, нисък, игрив, с покровителствени нотки:

— А не ме ли одраскахте, Иван Яковлевич, като миналия път? И защо от пръстите ви излиза прекалено неделикатен мирис?

След това ръката на колежкия асесор (моята ръка) бръкна в джоба за портфейла.

И тук се случи това, което понякога се случва на провинциалната сцена или в любителски спектакъл. Актьорът за минута беше загубил нишката, която го свързваше с образа на персонажа в разигравания спектакъл.

Моето „аз“, разбира се моето, а не азът на Ковальов, забрави колко плащат за бръснене в първата половина на XIX век.

Аз или колежкият асесор (същият този майстор), в тези минути по-скоро аз, отколкото човекът, свикнал да се бръсне при бръснаря на Вознесенский проспект, стоеше с разтворен портфейл, като се стесняваше да попита бръснаря колко му се полага за изпълнената работа, сякаш Иван Яковлевич можеше да заподозре, че пред него не е колежкият асесор, който изискваше от всички да го наричат майор, а неизвестно същество, неумело изпълняващо своята роля.

Аз си спомних, че в бръснарския салон на ъгъла на Средния и Шеста линия, където рядко ми се налагаше да се подстригвам, оставях на касата петнадесет или двадесет копейки (допълнителното петаче беше за одеколон).

Ръката на майора извади от портфейла две старинни десетачета и ги протегна на бръснаря. Върху лицето на Иван Яковлевич, неведнъж изпитал на гърба си извънредната спестовност на педантичния ерген, се изписа уплаха, смесена с радост. Той неловко се поклони и каза:

— Благодарим. Премного съм задължен. Ще заповядате ли да ви очаквам следващия четвъртък?

Майорът, който в четвъртъците ходеше при Пелагея Григориевна Подточина — щабс-офицерша, която имаше прехубавичка дъщеря, — прие подобаващ вид и отново хвърли поглед към своето отражение в огледалото. Красивият нос, леко подчертан от черните мустаци, приветливо го гледаше от огледалото, без никак да е пострадал от докосването на дебелите миришещи на лук пръсти на Иван Яковлевич.

Майор Ковальов излезе от бръснарницата и зави към страната на Невския проспект. Моето „аз“ все по-тясно и по-тясно се сливаше с това франтски-контешко същество, влагащо във всяка направена от него крачка еластичната енергия на пълнокръвния, добре охранен, изключително доволен от себе си човек.

Краката бързо ме носеха по „Садовая“ край Апраскин и по-нататък към Гостинния двор, а после ме изнесоха на Невски, който приличаше на гравюра от първата половина на XIX век. Гравюрата беше оживяла. Къщите бяха приели напълно веществен триизмерен вид, както се полага на къщи, които засега стояха честно на стабилен фундамент и като че ли нямаха намерение да влизат в заговор с една от мраморните статуи на Лятната градина.

Край домовете крачеха същите такива напълно доволни от себе си личности като майора. Някои от тях водеха подръка твърде хубавички госпожици или дами, като им нашепваха на ухото нежни глупости и комплименти. По проспекта летяха коне, носеха се карети, където на капрата стоеше, лукаво поглеждайки пешеходците, казаче или възрастен лакей.

Майорът помисли с известна тъга, че си няма собствена карета, но ако успее да уреди замисления брак, то може би впоследствие ще се появи и карета. Сивите расови коне ще бягат изящно и ще вдигат високо копита, лакеят ще стои отзад, а кочияшът ще вика:

— Давай! Давай!

Точно в тази минута размишленията на майора бяха прекъснати от вика на кочияша. Но викаше не неговият бъдещ кочияш, а чужд и крещеше на майора, който твърде невнимателно пресичаше небезопасния Невски проспект. В подвикването имаше нещо снизходително: къде се намираш, моля ти се, дребно асесорче, когато аз возя знатна персона.

Майорът, разбира се, не съобрази, че в тази карета пътува неговият собствен нос. Той беше уверен, че носът му е на мястото си, където спокойно и тържествено си стоеше винаги и ще стои и занапред, знаейки, че е длъжен да изпълнява тази функция с безусловна точност.

Когато стигна до книжната лавка на Смирдин, майорът се учуди на нищожеството на някакви лошо облечени личности, които разглеждаха книгите, изложени на прозореца. Майорът не беше любител на книгите и на вестниците, четеше само обявленията в „Северная пчела“ и удостояваше с вниманието си само прозорците на Гостинната или Апраскинската чаршия, където бяха изложени къде по-интересни и значителни предмети.

Но постепенно крачките му ставаха все по-малко еластични и уверени. Минувачите хвърляха към лицето му кой удивен, кой изплашен, кой насмешлив поглед, сякаш виждаха нещо нередно там. Да не би Иван Яковлевич да е отрязал единия му мустак?

Майорът влезе в сладкарницата, за да се погледне в огледалото. В сладкарницата нямаше никой. Момчетата метяха и нареждаха столовете. Огледалото, което се отличаваше със завидна, но прекалено жестока правдивост, разкри на майора защо минувачите отделяха изключително внимание на лицето му. Липсваше носът.

Като прикри с носната си кърпа мястото, откъдето беше изчезнал носът, майорът тръгна към Лятната градина. В неговата цялостна, прекалено цялостна здрава натура отново настъпи психическо раздвоение. Той се състоеше от две половинки: от себе си и от мене. Но с всяка крачка все по-малко и по-малко оставаше самият той, като оставяше на мен всичко, с изключение на изчезналия нос.

Краката ми ме отнасяха към Лятната градина, където стоеше Офелия, която дублираше една от мраморните статуи. Аз прикривах лице с носната кърпа, за да не привличам вниманието върху себе си.

Аз вече споменах: с всяка крачка моето същество ставаше все повече мое, загубвайки свойствената на майора увереност в стабилността на света, къс от който беше той самият.

Ритъмът на живота пак започна да прилича на сън. Улиците, по които вървях, ми се струваха призрачни. Изглеждаха ми декорации, слепени с късове от реалното минало, и поради това още по-химерични и неправдоподобни.

Що се касае до Лятната градина… Лятната градина беше действително по-млада с цели сто години. Дъбовете и кленовете сега бяха значително по-тънки и по-изящни, отколкото когато ги оставих на това място, навивайки с помощта на Офелия часовника си със сто години назад. Само статуите изглеждаха същите. Коя от тях беше Офелия? Бях забравил това. А лицата на всички статуи бяха еднакви.

За щастие в градината нямаше много хора. Няколко бавачки с децата. Млад французин-гувернант с момченце. Пийнал чиновник с орден, сякаш от картина на Федотов.

Като прикривах лицето си с кърпата, аз се приближавах подред към всяка мраморна статуя и шепнех:

— Офелия! Офелия! Чуваш ли ме?

Но нито една статуя не откликна на моя зов, страхувайки се може би да не привлече вниманието на публиката. Те всички бяха еднакви, всички неподвижни, скрити от мен в своя мъртъв мраморен свят.

И ето че усетих мъката на самотата и изоставеността, каквато дотогава никога не бях изпитвал в такава силна степен. Теглеше ме към къщи. Но къде беше моята къща? Майор Ковальов живееше на „Садовая“, изглежда, в близост до Вознесенския проспект. Но в чий дом? Аз си спомних думите, които той обичаше да повтаря: „Квартирата ми е в «Садовая»; само попитай тук ли живее майор Ковальов — всеки ще ти покаже.“

С труд се добрах до „Садовая“ и попитах две старици, които клюкарствуваха до къща, боядисана в яркосин цвят:

— Кажете, моля ви, къде живее майор Ковальов?

И изведнъж познах стариците. Това бяха същите онези старици, които живееха в моя дом на Василевския остров. И те също ме познаха, въпреки моя колежо-асесорски облик.

Как бяха попаднали в XIX век? С трамвая ли бяха пристигнали? Но тук още не е прекарана нито една трамвайна линия. Внезапно усещането, че съм затворен в някакъв странен, приличащ на лош сън свят, ме застави да се облея със студена пот.

Стариците бяха същите и аз бях същият. Но светът беше гоголевски. И все пак това не беше на сцената на театър, а в действителност.

Да, това наистина беше „Садовая“, но тя беше по-млада от тази „Садовая“, която аз познавах.

И само двете старици не бяха нито по-млади, нито по-стари.

Те стояха мълчаливи.

Аз се огледах, чувайки нечии крачки. Към мен идваше кварталният.