Генадий Гор
Изваяние (20)

20

В тези мили и наивни години наивно беше и изкуството, и като че най-инфантилно от всички изкуства бе киното. То беше още нямо и целомъдрено като мимиката на неандерталец, който още не умее да говори, но се опитва с бързопроменящото се изражение на лицето и жестовете да изрази цялата гама от своите преживявания и временни чувства, още неопаковани в словесна обвивка, но от това съвсем не по-малко силни.

Аз си купих билет за кино „Мълния“, където даваха американска няма комедия с участието на Бъстър Китън.

На празното кресло до мен седна някакъв човек. Не успях да го разгледам, защото в залата веднага загасиха светлината. Не със зрението, а с нещо друго вътрешно и проницателно аз изведнъж прозрях, полуотгатнах кой е моят случаен съсед. Засега това беше само догадка, но действителността вече беше започнала да ме човърка със своя свредел, като че съседът ми (резултат на статистическа игра на случая) беше не някой друг, а щабс-капитан Артемий Фьодорович Новиков, купил си за тридесет копейки най-острата и парадоксална от всички възможни, но непредвидени нито от него, нито от мен ситуации. В ръката ся той държеше билет, без да подозира истинската стойност на тази синя хартийка с номера на реда и стола, все едно че това беше обикновен номер, а не този, с който лесно можеш да загубиш всичко, в това число и живота.

Пробляскващият екран, където Бъстър Китън живееше своя полуефимерен, мъждукащ живот, постоянно преследван от враговете, вече не ме интересуваше. Нетърпеливо и с трепет очаквах кога в салона отново ще стане светло и аз ще мога да хвана за ръката този, който толкова много дълги дни и нощи ме беше изтезавал, без да бърза, като полека-лека ме избутваше към гроба.

Моето чувство, изглежда, бе толкова силно, че се предаде и на него. Той също поглеждаше сега не толкова към екрана, колкото към мен.

Между нас имаше ивица тъмнина, тъничка ивичка тъмнина и тишина, емоционално поле, невидима мина, заредена с ужас. И въпреки всичко това аз приближих главата си до главата на своя съсед и с дружелюбен шепот попитах:

— Вие не сте ли случайно Артемий Фьодорович Новиков?

— Не ми пречете да гледам филма — отговори той също с шепот, но съвсем недружелюбен, — да се наслаждавам на играта на Бъстър Китън. Аз исках да се разсмея, а вие ми попречихте със своя глупав въпрос.

Изглежда, моята подозрителност все пак ме беше измамила. Ивичката тъмнина и тишина престана да бъде ивица на отчуждението. Някой вече беше успял да разреди невидимата мина, заредена с ужас, и сега тя бе станала така мирна като пепелника, направен от артилерийски снаряд.

Постепенно започнах да влизам в ритъма на валса, изпълняван на раздрънкания роял от някаква побеляла старица, навярно от бившите фройлайни. Започнах да следя действието, като се поддадох най на края на великолепната игра на американския киноактьор, на несравнимото му умение да се поставя в най-разнообразни и даже необичайни ситуации. Слушах непрекъснатия смях в залата. Постепенно и мен ме овладя навяното от играта и искрения комизъм възбудено-весело настроение. Но всичко си има край. А финалът на хубавата комедия прекалено много прилича на събуждане от сън.

В залата вече бе станало светло. До мен креслото беше празно. Моят тайнствен съсед беше изчезнал.

Публиката бавно плуваше към изхода, над който светеше червена светлина. А аз все още седях и гледах празното кресло, както тогава в съблекалнята гледах таса с гореща вода, в който миг преди това бяха примирали от удоволствие рунтавите маймунски крака на бившия белогвардеец. Маймунските крака не бяха изменили на своя собственик и този път. С някаква почти факирска ловкост той беше съумял да стане невидим и безшумно да се скрие така, че никой да не забележи.

Унило се помъкнах по улиците на Петроградската страна, като се вглеждах във фигурите на пешеходците, все още без да загубя надежда да видя този, когото два пъти бях изпуснал. Какви бяха подбудите ми? Едва ли само желанието да разоблича и улича скриващия се враг. Имаше нещо друго, всъщност — доста странно, да не кажем, метафизично. Измъчваше ме желанието да завършим незавършения и прекъснат разговор. Незавършен. Ако гледаме истината в очите, трябваше да завърши с моята смърт, разстрела, към който той ме водеше бавно, като ограничаваше хазарта с пресмятане.

Кой знае защо ми се искаше да продължа тази игра, но в друга обстановка, съвършено безопасна за мен и смъртноопасна за него. Беше ли това прекалено елементарното желание да отмъстя за всичко, което понесох? Едва ли. Всичко беше много по-сложно. Аз се нуждаех от него като от свое отрицание, отрицание диалектическо, и затова намекващо за някакво разкъсано от обстоятелствата единство.

Големият проспект по Петроградската страна беше решил да ме подразни, а заедно с това и да позабавлява минувачите. Нещо приличащо на мираж, на оптическа измама, свойствена на пустинна местност, се яви тук в това вечерно многолюдие. Ту тук, ту там внезапно изникваше фигурата на бившия щабс-капитан или на неговия двойник и моментално се превръщаше в друг човек, който нямаше нищо общо с него.

Аз се мятах ту тук, ту там, ловейки празното пространство сред минувачите, които като че играеха на жмичка с мен, докато не махнах с ръка и не скочих в полупразния трамвай.

И точно там го видях.

Той седеше, като че нищо не се бе случило, и замислено гледаше през трамвайното стъкло уличните огньове.

Аз седнах срещу него, убеден, че оптичната измама е пренесла действието си от улицата в трамвайния вагон. Не вярвах, че това е той. Но неговото лице или видът му не бързаха да променят своята прекалено пластична форма, както това ставаше допреди малко на Големия проспект. Той продължаваше да гледа някъде край мен.

Във вагона освен нас седеше още една двойка: мъжът — старец със сиви мустаци, приличащ по всичко на интелигент, и неговата жена. Едва ли те биха могли да ми помогнат, ако се опитах да задържа Артемий Фьодорович.

А в това, че беше Артемий Фьодорович, сега вече аз почти не се съмнявах.

Тази съпружеска двойка и старата кондукторка, дремеща в ъгъла, нежно прегърнала своята кожена чанта. Това бяха всички.

Трябваше да се надявам на следващата спирка да се качат няколко здрави юноши студенти или работници, които да ми дойдат на помощ, ако той реши да се съпротивява. А какво друго решение можеше да вземе при тези не съвсем благоприятно стичащи се за него обстоятелства?

Сега той гледаше вече не край мен, а в мен. Безобидният артилерийски пепелник отново се превърна в мина, заредена с ужас.

— Артемий Фьодорович? — попитах аз.

— Да — отговори той. — Ако искате да поговорим, нека излезем. Тук не е съвсем подходящо място за нашата беседа.

Гласът му звучеше спокойно и изключително деликатно, както там, когато си играеше с мен на викторина, за него приятна, но не и за мен.

— Защо да излизаме? — отговорих аз. — Тук също никой няма да ни попречи.

— Не, не — отговори той. — При това аз бързам. И не ми се ще да мина покрай това място, където ме чакат.

Последните думи от тази кратка фраза той зареди с нещо многозначително-двусмислено, като че тези, които го чакаха, бака могли да чакат и мен.

Като каза това, той, без да бърза, се надигна от мястото си и се насочи към изхода. Движенията му бяха пълни със спокойствие, увереност и подчертано уважение към собствената особа. Междувременно той се огледа, като въртеше очи, сякаш ме подканваше да тръгна след него и същевременно намекваше, че би било по-добре за мен да остана във вагона, в обществото на стареца и неговата съпруга.

Още минута и той щеше да изчезне. Аз тръгнах след него към площадката. И тук стана това, което трябваше да се очаква. Той скочи в движение, скочи ловко като гимнастик или циркаджия, изпълняващ за стотен или хиляден път един и същ номер. И в същото време трамваят ускори хода си, като че ватманът също вземаше участие в играта. Аз погледнах в тъмнината. Но тъмнината беше скрила фигурата му.