Генадий Гор
Изваяние (29)

29

Но освен мита — уви — съществува и битът. Всичко вървеше изотдолу и незабелязано. Офелия се сля с този бит, влезе в него, изпълни се с него и се чувствуваше така, както много други красиви жени, принудени да печатат на машина, да варят обяд и един път в седмицата да ходят на фризьор, където на витрината стоят восъчни, шикозно сресани и накъдрени дами, също приличащи мъничко на богини, но не богини на паметта или поезията, а светици на пошлостта и безвкусната реклама.

Разходите растяха. Аспирантската стипендия (същата тази стипендия, която предизвикваше негодуванието на стариците, оплакващи щедрата хазна, която заплаща на безделника за безделието му) стигаше точно за една седмица. През нощите Коля пишеше научно-популярни статии и се занимаваше с най-унизителната работа на тоя свят: бягаше по редакции. Той, разбира се, беше скрил своето срамежливо-сконфузено лице зад удачно, както му се струваше, избрания псевдоним, разчитайки, че тази бутафорна картонена маска ще го направи невидим и знаменитият учен Колцов заедно с елегантния ерудиран професор Филипченко никога няма да узнаят кой е бил авторът на тези сензационно-крещящи статийки, които нескромно рекламираха достиженията на най-скромните и честни биологически науки — генетиката и цитологията.

Нужни бяха пари. Ах, колко бяха нужни! Офелия си намери приятелки. Ходеше по магазините и театрите. И от Психея, Мнемозина и Евридика бързо започна да се превръща в доста обикновено и суетно дамско същество (защо да крием), в нашия прозаичен век съвсем лишено от онази загадъчност и тайнственост, която е съществувала не само във века на Джокондата, но даже в епохата на Пушкиновите татяни и Толстоевите наташи.

Коля започна да се сърди. И веднъж не издържа и каза това, което не трябваше да казва, помнейки мъдрия и лукав съвет на Тютчев.

И в този ден (докато Николай седеше в Публичната библиотека и четеше този път подвелия го Плутарх), Офелия изчезна. Къде? Това остана неизвестно. Кога? За това доложиха всезнаещите старици, които бяха видели как тя бяга по стълбата отново боса, отново несресана, отново в своята предишна изпокъсана басмена рокличка.

Ах, колко доволни бяха двете старици. Носовете им направо блестяха от щастие, а набръчканите смеещи се цепнатини по изведнъж станалите добри лица показваха на Коля венците им.

Търсенията продължиха около три седмици. Коля ходеше по дворовете, носейки със себе си в джоба на сакото карта на огромния град и неговите околности. Той можеше сега да напише цяла книга за ленинградските дворове, така ги беше изучил за тези три седмици. Всичко свърши с това, че в един двор, в дъждовен и сумрачен ден той чу ридаещ женски глас и думите на древната сага, създадена от скалдите в епичната епоха на викингите.

С голям труд той уговори Офелия да се върне, унизително измолвайки от нея прошка пред очите на зрителите и слушателите, току-що платили за представлението, което неочаквано за всички се оказа с доста оригинално продължение.

Когато най-сетне я уговори и измоли прошка, той я отведе в стаята си, в която, обезличена и обезпредметена за тези три седмици, без нея беше просто невъзможно да се живее.

Офелия свали своята овехтяла рокля, облече друга. Сега тя изглеждаше действително като Евридика или героиня от сагата, сътворена от древните скалди.

А няколко дена по-късно, като оставиха на съседите бележка, че са заминали с купена от тях карта на юг и платиха за стаята за два месеца напред, и двамата изчезнаха.

Почивната карта, с която заминаха (сменяйки не толкова пространството, колкото времето) беше по-особена, близка до тази, която се разпореждаше със съдбите на много философско-фантастични герои, в това число и Фауст.

Но за това ние ще разкажем в следващата глава. Впрочем по-добре вместо нас да разкаже самият Коля.