Генадий Гор
Изваяние (47)

48

За моето предстоящо завръщане най-рано от всички кой знае защо се досетиха вещите. Те явно разчитаха, че ще ги взема със себе си — накуцващият стол, купен някога оказион, синият емайлиран чайник, току-що прочистеният с игла и весело горящ примус, старичкият шкаф, кушетката, етажерката с бамбуковите крачка и, разбира се, стативът, който поглеждаше отвисоко към другите предмети и не без основание се считаше за любимец на господаря си.

Все още се намирах в това столетие, в което вещите не се бяха превърнали в пъргав и умен слуга и бяха още част от забавеното съществуване, постоянно напомняйки на човека, че те не са продължение на самия него, а само привични негови желания, получили за всеки случай материално битие.

Ненапразно натюрмортът — великото създание на холандците — се беше опитал да измести от живописта другите жанрове, намеквайки за странната особеност на светоусещането на много поколения, когато човек сред съзерцаваната на платното вещ се е опитвал да осъзнае света и самия себе си в този свят.

Вещите бяха още вещи, а не облечени в топлоустойчиви молекули функции-съперници на човека и в материалната, и в духовната сфера, заменили и мускула, и интелекта, наистина не заради самите себе си, а за прогреса на техниката и науката.

Да, във вещите имаше още нещо много наивно-интимно и трогателно, на което първи бяха обърнали внимание същите тези холандски художници, умеещи да уловят скритата поезия на домашното огнище и да ни обяснят що е това уют.

В моята разхвърляна стая нямаше нито уют, нито поезия, нито ред, но все пак аз бях свикнал с вещите си и вещите също бяха свикнали с мен. Бях им винаги верен и когато се местех в нова квартира по обявление за смяна във „Вечерная красная газета“, винаги наемах камион, за да ги пренеса здрави заедно с рамките и платната, на които не им се беше удало да проникнат нито в частни колекции, нито в музей. Аз не пробутвах вещите на вехтошаря даже в дните, когато нямах с какво да си купя салам или брашно, за да сваря на примуса каша, защото разбирах, че кашата няма да ми замени загубената вещ и че вместо с каша аз мога да мина с чашка чай и парченце ръжен хляб, изгризано през нощта от тихата и деликатна съседка — мишката.

Макар в никакъв случай да не бях холандски бюргер от XVII век, все пак между мен и обкръжаващите ме вещи съществуваше непосредствена връзка, която нямаше нищо общо с гнусната страст на скъперника рицар, а по нещо напомняше любовния поглед на живописеца, който поставя вещта отначало в душата си, а после на добре грундираното платно.

И вещите, сякаш чувствувайки това, безмълвно ме молеха да дойдат с мен там, където от тях нямаше да има никаква нужда. А аз не можех да им обясня, без да знам техния език, че моят удивителен транспорт все пак не беше експрес Ленинград — Бъдещето с вагон за багаж в края на дългата композиция.

Щях да взема със себе си само това, което щеше да се побере в моята стара, ушита от брезент чанта, взета сякаш назаем от счетоводителя на райтребсъюза, и да оставя тук всичко, в това число даже и картините, които, ако струват нещо, разбира се, щяха да се доберат до бъдещето и без мен.

Брезентната чанта с голямото мазно петно от забравен и размазан някога сандвич веднага забрави за своя скромен провинциален облик и не можа да скрие своето самодоволство не само от натъжените напускани от мен стени, но даже и от мен. От всичко движимо и недвижимо, което ми принадлежеше, само тя единствена беше избрана за толкова необичайното пътуване в бъдещето, за да представлява света на вещите, останали в далечното минало. Тя явно започна да важничи, като разтваряше не много охотно своята утроба, за да приеме някакви там хартии, удостоверение с множество печати от адресните регистрации и на края ръкописа на романа, създаден от мен в съавторство с Офелия, и непретендиращата за авторски права руска природа, винаги безвъзмездно помагаща на писателите, художниците и поетите.

Брезентната чанта започна да важничи и като всички горделивци беше наказана за това. Дойде Офелия, видя чантата и попита надменно:

— Да не би да искаш да вземеш със себе си тази некрасива, грубо ушита вещ?

— А в какво ще пренеса романа?

И в същата минута в Офелия се събуди капризната съпруга на покойния василеостровски Тициан, който умееше разкошно да украсява не само огромните платна, но и своя живот, сякаш след него не е имало нито Коля, нито дворът-кладенец, нито нередовната и лошо платена работа на машинописка, нито миришещата на котки стълба, вечно потънала в полумрак, описан в старите петербургски къщи още от Достоевски.

— Я купи малко куфарче от крокодилова кожа или елегантна пътна чанта. По тази брезентна чанта ще съдят за двадесетте години, които толкова гостоприемно ни приеха.

— Нека си съдят — категорично заявих аз. — Точно такава чанта носеше селският лекар, който ме изправи на крака след побоя на кулаците. Искам да запазя спомена за този лекар и за селската интелигенция — скромна, проста и сърдечна, както обкръжаващата ги природа и вещи. Но природата за съжаление не мога да взема със себе си.

Офелия не продължила спори с мен. Не продължи да спори, но погледна със съмнение моята брезентна чанта с голямото маслено петно до закопчалката.

И представете си: заради тази малка брезентна чантичка едва не стана голяма неприятност. Когато ние с Офелия се отправяхме в нашия далечен, доста позабравил ни век, се случи непредвидено задържане и вместо веднага да се окажем там, ние заседнахме край огромен и празен стадион с твърде причудлива архитектура, чиито издигащи се към облаците скамейки стояха на самата граница на две епохи: още неотминалото настояще и още ненастъпилото бъдеще. Офелия дишаше тежко, сякаш току-що беше пробягала по огромния кръг на този стадион, гонейки рекорд. Изглежда, товарът й беше тежък: аз, порядъчно затлъстял, с моята здраво натъпкана чанта и този куфар, който тя беше взела със себе си и го беше напълнила с рокли, поли, блузки, чорапи и други подробности на дамския тоалет.

— Разбираш ли — каза тя, — ние, изглежда, сме превишили нормата. Понякога един излишен грам може да погуби цялата работа.

— Но там тази гара, от която тръгнахме — възразих аз, — нямаше кантарджия с кантар, за да претегли багажа ни.

— Ще се наложи да оставиш тук твоята брезентна чанта.

— А може би по-добре твоя куфар с тоалетите? В чантата товарът е от духовно естество, а в куфара…

— Не, не — размаха ръка Офелия и на лицето й се изписа същото онова изражение, което бях видял, когато наминавах към квартирата на василеостровния Тициан, посрещан всеки път от лая на огромния къдрав пес. — Не! Не! Куфара няма да хвърля. Та аз нося в него това, към което съм привикнала за толкова години.

— Значи, ще се наложи да изхвърлим ръкописа на нашия роман. Освен него там има документи, пачка писма, дневник и някаква преводна книжка, която взех за всеки случай, ако се наложи принудително кацане.

— Ето, изхвърли тази книжка на частно издателство, предназначена за еснафския вкус. Понякога работата опира до един излишен грам.

Аз извадих от чантата доста омърляна книжка с печат на библиотеката на Василеостровния район. Това беше знаменитият в тези години роман на Пиер Бенуа „Атлантида“.

— Това е всичко — весело каза Офелия, — сега се чувствувам по-леко. Да летим!

И ние потеглихме по-нататък.