Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Изваяние, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Сребрина Талева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Генадий Гор. Изваяние
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №28
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Сребрина Талева
Рецензент: Агоп Мелконян
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Съветска — руска, I издание
Дадена за печат на 25.VIII.1981 г. Подписана за печат на 20.XI.1981 г.
Излязла от печат 22.XI.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1496
Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.
Страници: 334. ЕКП 95363 5617–55–81
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Сребрина Талева, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
Генадий Гор. Волшебная дорога
© Издательство „Советский писатель“, 1978
История
- — Добавяне
5
Синеусов… С това име го наричаше следователят и така беше обозначено в протокола. В края на краищата той призна, че е Синеусов, бивш матрос от Черноморския флот, който се крие под различни прякори и се занимава с дейност, за която му е съдено да бъде разстрелян. Признавайки се за Синеусов, той подписа протокола. Предпочете смъртта пред безсмъртието, което остана там, в другото време, в бъдещето, така странно и парадоксално, оказало се за него само минало. Впрочем не е ли все едно за човека, когото утре ще отведат, за да го поставят до тухлената стена. Времето в същност е безкрайно и колко нищожен изглежда този кратък промеждутък от раждането до смъртта!
Той можеше да изпита тази безкрайност, да се слее с нея, нали науката и обществото му бяха предложили безсмъртие. Но се отказа и сега чакаше своя край.
Засега беше тук. Чувах гласа му и виждах лицето му, които скоро трябваше да изчезнат, и той продължаваше да ме гледа с интерес, като че не той, а аз бях загадката.
Мълчах. Той също мълчеше, навярно мислено оглеждаше своя живот, а може би и съжаляваше за своя избор. Или ако говореше, то бе само за най-незначителни неща, с които е по-леко да се разделиш, напускайки завинаги света на предметите, явленията и формите. А после настъпи нощ и той заспа, или само се преструваше на заспал.
Аз също заспах. И може би сънувах, а може би се обърна страницата на странната книга, в която някой ме беше заключил и загубил ключа. Страницата се обърна и аз отново се оказах в това свое съществование, в което не искаше да повярва следователят и скептикът Артемий Фьодорович Новиков. Аз отново стоях в градината, а до мен беше Красавеца Стронг. Той държеше в ръка разтворения чадър. Ръмеше дъжд. На две крачки от мен беше момичето. То стоеше под дъжда в лека лятна рокля.
— Вие книга ли сте? — попитах аз момичето.
— И да, и не. Но това няма значение. Аз ви помогнах да попаднете в килията на томския затвор, но това е своего рода изпит, който сте длъжен да издържите. По време на вашето пребиваване на звездите тук, на Земята станаха известни промени. За вас е още рано да узнаете за тях.
Тя стоеше под дъжда. А този чудак Стронг държеше чадъра, като че можеше да закрие с него леещото се върху нас небе.
Лееше се, лееше се, лееше се. Капките дъжд струяха по лицето на момичето, сякаш тя беше скулптура.
Тя стоеше под дъжда, а до нея стоеше електронният Спиноза или високомолекулярният Хегел с чадър в ръка. И аз помислих отначало, че всичко това ми се присънва — дърветата, оживялата скулптура и изкуственият Хегел с разтворен чадър в ръка, но дрехите ми бяха съвсем мокри и започна леко да ме втриса.
— Защо съм тук? — попитах аз Офелия.
— А защо трябва да бъдете там? Виждам, че горите от нетърпение да се върнете в своята килия!
— Как попаднах там? Защо? Не съм се отказал от безсмъртието, както съседът ми по килия Синеусов. За какво бях заточен в друг век?
Лицето на момичето бързо започна да се променя, особено очите, и започна да ми се струва, че до мен стои вече не тя, а светофар, светофар в лека лятна рокля. В едното голямо моминско око се запали червена електрическа светлина, а другото се затвори. Червеното око ми намигна.
— Вие не трябва да знаете за това — достигнаха до мен тихите думи. — Още не му е дошло времето.
А дъждът се лееше ли, лееше. Чуваше се звън и плясък. А ние стояхме на едно място — електронният Спиноза със своя чадър, приличащата на оживяла статуя Офелия и аз.
— Нима тук, поя дъжда, е по-лошо — попита Офелия, — отколкото там, в килията, която сега е вече единична? Вашия съсед го разстреляха.
— Не, тук все пак е по-добре… Но нима аз няма повече да се върна там?
— Вие скоро ще се върнете. Дъждът ще свърши и вие отново ще се озовете там. Затова молете съдбата дъждът да продължава.
— Колко ли може да продължава? — попитах аз. — Вие сте съвсем мокра. Жал ми е за вас.
— Съжалявайте по-добре себе си. Мен няма нужда да ме съжалявате. Аз съм книга.
— Вие сте книга? А аз кой съм?
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Защо?
— Защото е много сложен. И във всичко това няма логика. В някои часове вие сте човек, а в други — знак.
— Знак?
— А защо пък не? Щом като се превърнахте в един от персонажите на книгата — значи, станахте символ. Нима актьорът, който е изпълнявал роля в старинен театър или кино, не е ставал символ, знак? Впрочем нека не се впускаме във филологически тънкости. Как ви харесва щабс-капитанът?
— Щабс-капитанът? Тия дни ми заяви, че има намерение да публикува моите показания от свое име като научнофантастичен роман. Омръзнало му да работи в контраразузнаването. Не ме отпращайте при него, оставете ме тук.
Погледнах Офелия. Тя започна да се променя като в приказка, като заприличваше все повече и повече на Клава, която беше очаквала моето завръщане на Земята и така и не го дочака.
— Вие действително ли сте книга?
— Колко пъти вече ме питахте?
— Но щом като сте книга, значи, не сте човек?
— На този въпрос може да отговори не логиката, а само чувството. Какво ви говорят вашите чувства, като ме гледате?
— Говорят ми, че сте прекрасна. Вие сте реалност и съновидение. Но защо наричате себе си книга? Книгата е вещ, предмет.
— Мислите и чувствата не трябва да бъдат наричани предмети.
— Нима вие сте само мисъл? Та вие сте живо момиче, късче смееща се плът. Мисълта е безплътна. А вие имате сини, насмешливи очи, закръглени ръце, вирнато носле и устни, нагласени в усмивка.
— Ту ме няма — каза тя, — ту ме има. Аз съм като приказка. След няколко секунди ще изчезна и вие отново ще се озовете в хиляда деветстотин и деветнадесета година в град Томск.