Генадий Гор
Изваяние (34)

34

Дали Коля не зае прекалено голямо място в повествованието, където съвсем не трябваше да му бъде предоставена главната роля? Но нищо не може да се направи. На всички събития и факти (в явно нарушение на композиционните закони) им се наложи да се постеснят и придвижат, за да не му бъде тясно, а наопаки — на Коля да му бъде просторно в тази книга, която не беше просто книга, а и жена, и при това много капризна. Тя беше предпочела Коля пред този, който се беше появил на първата страница, и явно се загуби на тази, на която започнаха похожденията и превъплъщенията на Коля, за негово щастие още неизвестни на научните му ръководители и институтското началство. Едва ли щеше да им хареса, ако бяха разбрали, че техният аспирант, разбира се, за много кратък период от време беше изпълнявал задълженията на евенкийско^[1] богче, живеейки в шатрата на шамана.

Сега е време да напомня на читателя и за себе си.

Аз също дишах, живеех, работех. И тъй като Офелия беше заета с Коля и съвсем беше забравила за мене, моят живот не излизаше от рамките, в които бе затворен животът и на всички други обикновени хора, свързани със закона за земното притегляне и единството на времето и пространството.

Страдах ли от това? Никак. Стремях ли се да попадна в някаква друга епоха и да се превъплътя в друга личност? Съвсем не. Напълно ме удовлетворяваха обстоятелствата, с които аз бях слял себе си, избирайки професията на художник.

Тази професия имаше едно несъмнено достойнство. Човекът, избрал я по призвание, се поставя в особени отношения със света на предметите и явленията. Той като че става посредник между света и хората, своего рода преводач от езика на вещите на общодостъпен език, разбираем за всички смъртни.

Всеки художник се утешава с надеждата, че ще съумее да събуди хората от тяхната вечна дрямка и ще им помогне да видят света в цялата му красота. С тази мисъл аз ставах сутрин, изпивах чашка кафе, вземах етюдника и излизах, за да прекарам насаме с града.

Градът ставаше личност. В същност аз рисувах не отделни пейзажи, а неговия портрет. Той беше един с всички улици, трамваи, пешеходци. Той не се състоеше от отделни части, а беше едно цяло. И ето това цяло аз се опитвах да уловя и да придам на платното единството, което буквално ме опияняваше.

Силуетите на дърветата на Мойка. Бягащата перспектива на домовете на „Моховая.“ Умореното лице на минувача, връщащ се в къщи от работа. Малкото момиченце, скачащо на един крак в Лятната градина. Но как да се слее това в едно цяло, за да стане поема?

Защо ми са на мен други епохи и времена? Най-скъп от всичко ми беше този миг, който се опитвах да закрепя на платното. Това вечно и непостижимо настояще, което е редом с теб и в теб.

Няколко мои картини бяха изложени в Дома на печата на Фонтанка заедно с работите на другите членове на дружеството „Круг художников“.

Мои картини, нарисувани в типично круговски, малко ескизен маниер, бяха откупени от саратовските и казански музеи. Аз разчитах, че ще се окажат в експозициите, но те веднага и, струва ми се, завинаги попаднаха в склада.

Складът… По-късно много често чувах тази дума от Коля. Той влагаше в нея особен абсолютен смисъл, подобен на този метафизичен смисъл, за който беше намекнал великият Данте, разказвайки на безчислените поколения за своето удивително пътешествие.

Пътешествието на Коля също си струваше да бъде разказано. Но Коля не обичаше да бъде смешен. А безжалостната Офелия, удовлетворявайки безмерната му любознателност, току го поставяше в смешно и жалко положение.

Наистина Коля се изпусна, че в следващото пътешествие тя му обещала да го превърне в някакъв гений от далечното минало или така далечното бъдеще, ако тя, разбира се, не се отучи да манипулира с време-пространството от непрекъснато стърчене в тази глупава кухня и от клюкарствуване със съседките по стълба какво масло е по-полезно: слънчогледовото или новото от кедрови орехи?

— А какво ще бъде, ако тя ви превърне в Шекспир?

— Не искам — отговори Коля.

— В Балзак?

— Не искам.

— В Хегел?

— Откъде-накъде? Той е идеалист.

— В Леонардо да Винчи?

— Ще си помисля.

Тук аз не издържах:

— Вас са ви разглезили, Коля. От вас са направили… — Аз не довърших какво са направили от Коля. В стаята влезе Офелия.

Тя влезе, внасяйки със себе си своето многослойно битие на богиня, която сега е принудена да се занимава с домакинство, обслужвайки своя мъж-аспирант, да икономисва всяка копейка и да стърчи в кухнята, където току-що някой е повредил водопроводния кран и където е изгоряла електрическата крушка.

Тя влезе и като ме видя, изведнъж се спря. На лицето й се появи досада и недоумение. Тя ме гледаше с такъв вид, сякаш съм дошъл да изисквам от нея незабавно да ме върне в XXII век, където ме очакваше моят наставник електронният Спиноза и цитолозите, чието задължение беше бързо да ме приобщят към вечността.

— Това си ти? — попита тя.

— Това съм аз — отговорих аз на нетактичния й въпрос.

— Ти си още тук?

— А къде мога да бъда? Аз попаднах в този век с твоя помощ.

— И не съжаляваш ли за това?

Тя разговаряше с мен с такъв тон, сякаш ние току-що се бяхме запознали.

— А ти знаеш ли къде бяхме с Коля?

— Знам — казах аз.

— Откъде ти е известно?

— Първо, аз съм абониран за „Вокруг света“. И, второ…

Коля ми намигна. Неговото дясно око изведнъж се затвори и се отвори отново, като ме предупреждаваше, че съм длъжен да мълча.

И аз замълчах. Какво друго ми оставаше? Аз мълчаливо се приближих до прозореца и погледнах в двора-кладенец. На дъното на двора в тази минута стояха двете старици и клюкарствуваха за нещо.

— Това същите старици ли са — попитах аз, — които бяха заедно с Коля в гоголевския Петербург?

— Да. Те са — отговори Офелия. — Тези същите.

— И те държат в тайна такова странно събитие? Страхувам се да не усетят репортьорите на „Вечерная красная газета“. В това отношение те са големи майстори. Наистина такъв род репортажи не се ценят много в нашия твърде трезв и разсъдлив век. Но не се безпокой. Те ще измислят за своя материал такова заглавие, че всичко ще мине под формата на научна загадка.

— Може би ти ще ги насочиш към следата? — попита Офелия.

Тя погледна към мен. По посока към мен, а не в мен. Само тя единствена умееше да гледа така, тя и Венера Милоска също, за която целият свят се делеше на нея самата и нейните съзерцатели.

Тя погледна към мен. И аз веднага се почувствувах съзерцател, стоящ пред велико произведение на изкуството.

А Коля отново отвори и пак затвори своето дясно око. Затвори и отворя. Отвори и затвори.

Съдейки по всичко това, той беше изцяло в нейните мраморни ръце. Мъж под чехъл! А отгоре на това иска да стане велик учен.

Мимическата сцена продължи толкова, колкото продължава паузата на сцената на любителски спектакъл, когато изпълнителят или изпълнителката са забравили своята роля и чакат суфльорското подсказване.

Но невидимият суфльор мълчеше.

— Защо си дошъл? — попита Офелия.

— Първо, за да ви видя и да се информирам за здравето ви. И, второ…

— Не обичам тези „първо“ и „второ“. В твоя век не се изразяват така.

— В моя век ли? А нима той не е и твой?

— Замълчи! Ти не трябва да се докосваш до тази тема. Я го виж ти, Ахасфер!

— А с какво съм по-лош от Ахасфер?

— Ахасфер не е ходил на жактовски събрания, не е прал мръсни чорапи в легена, не е бил абониран за списанието „Бегемот“ и не е рисувал посредствени картини, подражавайки на постимпресионистите.

— А ти откъде знаеш, че Ахасфер не е прал мръсни чорапи? Да не би да си била там?

— А защо не? Аз съм негова роднина. Ние и двамата сме митове.

— Митове! — казах аз. — Митовете живеят в съзнанието на хората и върху страниците на книгите. А ти? Погледни се. На лявата буза имаш сажда от примуса. А твоите бивши мраморни пръсти са се напукали от миенето на съдове. Ти си бивша богиня. Ето коя си ти. Отменена Венера, Мнемозина в оставка. Евридика, която скоро ще обвинят във вредителство.

— Замълчи, моля те! Замълчи!

Тя явно беше развалила характера си в тази комунална квартирка. И ще настъпи време, помислих аз, когато тя ще забрави, че е книга. И тогава какво ще стане с Коля, с мен и главно с нея?

Изглежда, тя още не се беше отучила да чете чужди мисли, като проникваше през чуждото чело толкова леко, както през чуждите стени. И отгатвайки за какво се тревожа, побърза да ме успокои:

— Виждам, че ти е омръзнало сред художниците и картините и ти си затъгувал за бъдещето, което някога беше твое минало и скоро ще стане твое настояще.

— Сред картините ли? — възразих аз. — Напротив, аз искам да нарисувам твоя портрет за моята персонална изложба, която урежда политехнически институт.

Сърдитото и недоволно лице на Офелия едва-едва се разведри.

— Отучила съм се да позирам — кокетно каза тя. — Пък и не съм уверена, че ще ти се удаде. Ти рисуваш в прекалено ескизен маниер. А ескизният маниер, заимствуван от импресионистите, е годен да хване явлението и веднага да го изпусне, сякаш това е слънчев лъч. Не, недей да спориш. Моля те, недей да спориш с мен, класицизмът ми е по-близък.

— Та аз ще те нарисувам в класически маниер. Студено. И даже малко академично. Устройва ли те? Ако те устройва, утре ще дойда. Определи удобен за теб и за Коля час.

— А какво общо има Коля с това? — попита тя.

— Аз не искам да преча никому.

Тя определи часа. И аз си отидох. На двора видях двете старици, които чудно приличаха една на друга. Двете носести старици, слабограмотни, незнаещи, но запознати с това що е време и по-добре от Айнщайн.

— Здравейте — казах аз. — Аз съм кореспондент на „Вечерная газета.“ Ако имате време, разкажете ми, моля ви, къде сте били?

— На пазара бяхме — хорово отговориха те, — на Андреевския пазар.

— Разбирам. На пазара. Но в какво време?

— Сутринта.

— О, не! Не ви питам за това. Аз искам да знам как успяхте да попаднете в онзи Петербург…

— В кой Петербург?

— Е в онзи. Вие сами знаете в кой — казах, като изведнъж понижих глас.

Стариците също понижиха глас.

— На пазара бяхме. Сутринта. Купихме картофи. Зеле купихме. Копър. И три луковици.

— А кога! Кога?

— Сутринта. Когато портиерът премиташе двора.

— Но и тогава портиерите също са премитали дворовете. На пазара също е можело да се купи зеле, копър и три луковици. Колко платихте за трите луковици?

— Петнайсет копейки платихме.

— А-ха! А-ха! — заплаших ги аз с пръст. — Говорете истината, не бива да ме лъжете. Аз съм кореспондент. Тогава цените са били други.

И аз извадих от страничния джоб бележник и го разтворих. Като видяха разтворения бележник и тънко подострения молив, стариците направиха крачка назад. Те отстъпиха още една, още две крачки, само няколко нестабилни старчески крачки, за да има между тях и мен поне мъничко разстояние.

Но аз не ги пусках, не им давах да си отидат от двора-кладенец, който ставаше все по-тесен и по-тесен.

— Значи, вие бяхте там? — попитах аз тихо.

— Къде?

— В стария Петербург? Преди сто години?

— Не сме били — отговориха хорово стариците.

— Говорете истината. За лъжа мога да ви привлека под отговорност.

Стариците започнаха да се кръстят. Да се кръстят и да отстъпват. Да отстъпват и да се кръстят.

Стана ми жал за тях. Затворих бележника си.