Генадий Гор
Изваяние (23)

23

В онези години паважът в Ленинград беше още дървен. На Василевския остров тук-там между дървените блокчета зеленееше нежна тревичка, възпявана неведнъж в лирически стихове.

Впрочем за стихове молеше всичко: и неведнъж възпетите сфинксове, които стояха срещу Художествената академия, и синьото избеляло небе (което поетите кой знае защо наричаха „басмено“), и файтонджиите, очакващи лениво клиентите си — понякога честен чиновник с брезентна чанта, леко пийнал майстор от Трубочния или от Козицкия завод, понякога разхитител, който хвърля наляво и надясно монети, и само много рядко нападател, който, бързо скочил в бричката, Гоголева конструкция, на старинни ресьори, с кожено покривало, със зловещ шепот предупреждава:

— Давай по-бързо! Иначе ей сега ще отидеш в рая.

Разхитителите и нападателите умееха да се шегуват, чувствувайки, че под краката им започва да се изплъзва почвата и Непът изживява последните си дни.

На Василевския остров беше тихо. Даже още по-тихо, отколкото на Петроградската страна и сфинксовете на крайбрежния булевард, потънал в гранитна тишина, можеха да общуват със столетията, без да пречат на редките минувачи.

Художествената академия — това бе особен свят. И прозорците, и вратите й изглеждаха така, както по времето на Пушкин и Гогол, макар че от тези врати сега излизаше вече не елегантно-величественият Брюлов, а скромните Петров-Водкин и Карев.

Знаменитият художник М., когото, съвсем не за да принизим, ние нарекохме Тициан от Василевския остров, никак не приличаше на Петров-Водкин, а още по-малко на скромния Карев, макар също да преподаваше във величественото здание, приличащо на застинала, облечена в камък класическа поема, от която времето беше иззело консервативния дух.

Тициан от Василевския остров доста често седеше на скамейката в Славеевата градина във величествено-съзерцателна поза и мечтаеше за нещо. Обикновено до него седеше Офелия — пълна, но все още много красива дама — само че не с кученце, а с един много голям, охранен, къдрав пес.

Песът бягаше около кленовете и дъбовете, облизваше кората. За разлика от своя величав господар, живеещ в средата на оптично-цветовите впечатления, песът живееше в света на миризмите, като със своя свръхчувствителен нос ту отделяше един мирис от друг, ту ги съединяваше в музиката на ароматите, които пронизваха цялото негово жизнерадостно и безкрайно наивно същество, още неотделено от природата, от земните клетки, корените на тревите, облаците и Нева, бавно влачеща своето замътено битие към морето, където димяха английски и немски параходи.

Наивният пес обичаше, но съвсем мъничко и презираше своя величествен господар, който обикновено стоеше пред статива до платното, изпънато на миришещата на свежо дърво рамка, и лениво движеше четката. Но тези мъртви бои, неприличащи на яркото слънце, небето и синята вода, нищо не значеха за живите и нетърпеливи очи на песа. Ако той, песът, умееше да предава света, той би предал същността му с помощта на миризмите, къде по-силни от зрителните образи, с помощта на миризмите, пронизващи до костите цялото му здраво същество.

А и величественият господар също се състоеше от миризми. В тези миризми се криеше нещо неповторимо, отчетливо, самобитно, което го отличаваше от всички други хора, срещнати на улицата или отбиващи се в просторния им дом. Но господарката не миришеше на нищо. Затова песът дълго време не можеше да свикне с нея. Душеше я, търсеше нейната особеност и не я намираше. Той дълго време се плашеше от нея и с всички чувства усещаше парадоксалността на нейното призрачно пребивание, като че зад тази безплътна плът се криеше нищото, да, нищото (нека ме извинят читателите за това философско понятие, което употребявам, без да зная с какво да го заменя). Присъствувайки, тя отсъствуваше и отсъствувайки — присъствуваше. Може би за да измами бдителността на песа, тя започна да се парфюмира със скъп парфюм от красив флакон, поставен на тоалетната масичка от карелска бреза. Но от това тя в същност не се променяше, само заприличваше на флакон с парфюм.

Постепенно и неохотно песът все пак привикна (ако неволното примирение със загадъчното и непонятното може да се нарече привичка) към нея и вече не я душеше, не търсеше нужните миризми, за да състави от тях нейната личност. А какво е това личност, песът чувствуваше къде-къде по-силно от познавачите и специалистите-изкуствоведи, които нерядко посещаваха тази гостоприемна квартира и обичаха да разсъждават за това, що е портрет — това удивително постижение на индивидуалното, неповторимото.

Отскоро господарят беше замислил да нарисува кучето си, като се опита да проникне в личността му (без ни най-малко да се съмнява, както не се съмняваме и ние, че кучето също има лично начало, а не само родово за разлика от другите, по-малко очовечени животни), затова го беше заставил да лежи неподвижно на специално избран декоративно-източен килим, без да променя позата си.

Кучето разбираше своята роля. Нали беше виждал десетки модели, които се измъчваха в една и съща поза или я изменяха по заповед на господаря си. Кучето лежеше тихо и търпеливо, може би желаейки да разбере как под вълшебната четка на господаря му ще стане раздвоението на неговото същество и неговата жива мъхната плът. Една част ще остане с него, а другата ще се окаже на платното като в огледало, но не временно, а завинаги.

Песът виждаше как се събличаха и обличаха моделите, равнодушно поглеждайки своите двойници, оставащи на статива. Понякога тези модели се прозяваха, разбира се, без всякакъв умисъл, съвсем без да искат да обидят художника.

Песът не споделяше съвсем тяхното равнодушие, макар че ги разбираше и им съчувствуваше. Не е лесно да стоиш, лежиш или седиш в една и съща поза без дрехи и да потреперваш от студ, да чакаш кога забравилият за всичко художник най на края ще положи на мястото си палитрата, а заедно с това ще скрие миришещата на бои четка.

Песът беше по-търпелив и от най-опитните професионални модели. Той лежеше, без да сменя позата си. Но на него не му беше необходимо да се преобразява, да сваля от себе си отначало шубата, после роклята, чорапите, сутиена, за да се покаже, както майка го е родила. Със своята мъхната одежда той беше в по-пълно и интимно единство, отколкото хората, без да се изключва даже и самият господар, който въпреки своята почтена възраст губеше много време за тоалета си, защото вечно изпускаше на пода изплъзващите се копчета за ръкавели и с труд закопчаваше твърдата колосана яка на белоснежната риза.

И ето кучето лежеше на килима, а господарят хвърляше алчни и нетърпеливи погледи ту към него, ту към платното.

Художникът беше възбуден. С него в последните години това не се случваше често. Като оставяше четката настрана, той дълго гледаше своя пес и си мислеше за нещо, а после отново започваше трескаво да нахвърля боите върху платното. Може би той искаше да пренесе върху платното не само косматата глава на кучето, неговите предани, живи, потъващи в къдравата козина очи, неговите крака и опашка, но и своята любов към кучето. Може би освен кучето си господарят не обичаше никого? А господарката?

Кой знае. Може би господарят вече не чувствуваше загадъчността на нейното странно същество, което само се усещаше от всички, а в действителност липсваше. Тя имаше нещо общо с изображенията на хората върху картините, песът беше забелязал това отдавна. От изображенията миришеше на охра, кармин, белило, лазур и дърво. От нея на скъп тънък парфюм, пазен в здраво затворени флакони върху тоалетната масичка. Тя, също като портретите, рисувани от господаря му, беше и от едната, и от другата страна едновременно досегаема за очите, но изплъзваща се за чувствата, като че играеща с тях на криеница.

На господаря не му се удаваше напълно да предаде с помощта на боите и четката моделите, дърветата, поляните, ливадите, пътищата, улиците, павилионите за бира, симфонията на миризмите, самата същност на света. Създавайки картини, господарят винаги бързаше, като че се боеше, че непредвиденото ще му попречи да ги завърши в набелязания срок. Но може би това, което не му се бе удавало по-рано, щеше да му се удаде сега, когато той рисуваше своя любим пес, рисуваше, без да бърза, без да определя срокове, като отдаваше на работата най-хубавите, най-слънчевите часове на своя ден.

А дните като че нарочно бяха слънчеви, изключителни за вечно мрачния и дъждовен Ленинград. Слънчевите дни идваха без дейното участие на кучето, което изпълняваше този път ролята на модел и служеше на господаря си не така, както са призвани да служат кучетата, които пазят квартирата от крадци и плашат със сърдит лай тези, които не заслужават нищо друго освен лай.

Работата вървеше бавно и песът се умори от дългото лежане на килима. Той пропускаше веселите слънчеви дни и с нетърпение очакваше разходки по Болшой проспект или по крайбрежната улица „Точковая“, където Нева миришеше на нещо свежо и на смола от дървените баржи и където водата се люлееше, разбудена от минаващ катер или моторна лодка.

Господарят сега рядко излизаше на разходка със своя пес. Той забележимо се отпусна. С песа излизаше господарката. Външно тя приличаше на всички красиви и елегантно облечени жени, срещани по улиците и булевардите. Но само външно. На нея нещо не й достигаше и беше странно, че хората не го забелязваха. Впрочем хората способни ли са да забелязват много неща? Та те почти не усещат миризмите. А светът без миризми е все едно дърво без листа или фенерен стълб без фенер.

Господарят все още продължаваше да рисува песа. Той беше недоволен от фона и много пъти го прерисуваше. Не беше доволен от очите и дълго се мъчи, докато не съумя да предаде сходството на очите от платното с тези, които гледаха с изконно кучешка доброта, дълбоко скрити в гъстата рошава козина, едва-едва миришеща на куче.

На края картината беше готова и като я свали от статива, господарят небрежно я постави на пода на ателието, подпирайки я на стената, постави я и отиде в кабинета си да полежи, да почете вестник, да попрелисти илюстровано списание.

Песът се приближи до своето изображение и го помириса. Миришеше на бои и рамка, на нищо друго. И вероятно, за да помогне на своя господар, песът вдигна крак и пусна тъничка жълта струйка върху своето изображение. И то изведнъж оживя. Замириса на пес, започна да се долавя цялата кучешка същност.

Влезе господарят, видя стореното, страшно се разсърди — и което не беше се случвало никога, болезнено ритна песа със старческия си, но все още тежък и силен крак. След това се наведе и започна да бърше платното с парцал, но за щастие миризмата не изчезна, макар вече да не беше толкова остра.

Изображението изгуби част от своята земна и действителна реалност, но само част. След това картината изчезна. Купи я колекционер, човек с голям, остър и некрасив нос и постоянно примигващи мънички очички, от когото миришеше на лекарства, като че беше аптекар или фармацевт.

А песът не обичаше аптеките и миризмата на лекарства, макар че разбираше необходимостта им.

Сега миризмата на лекарства започна все по-често и по-често да раздразва кучешкото му обоняние. Човекът често боледуваше. Но борейки се с болестите и старческата немощ, продължаваше да работи.

Той вече не рисуваше подобни на жена дебели брези и прекалено натурални ели, и не хвърляше по платното изгревите и залезите, стараейки се заедно с това да предаде неспокойното течение на горските реки и безметежното спокойствие на езерата, едва подсладени, съвсем мъничко, така че да не се хвърля в очи на опитните познавачи и придирчивите изкуствоведи, но много да се харесва на неизкушената публика, която всеки път приемаше за истинска красота това, което беше далече от действителната, неразкрасена истина.

Той вече не рисуваше облечени и разсъблечени модели, видимо бе изгубил интерес към налятата с жизнен сок женска плът, до неотдавна пречупвана от него през трепета на двусмислената тайнственост, на възкръсналия в него гимназист, прилепил се до ключалката, за да види събличащата се камериерка или дебелата готвачка, плашейки се от тази своя внезапна страст и презирайки се заради нея.

А нали този скверен и срамен трепет, с усилие на волята едва скриван от моделите, му помагаше нерядко да изобразява плътта и при това така, че тя да може да превърне възрастния и солиден зрител също в гимназист. Не, сега не се проявяваше в него жалкият гимназист, нито пък нищожният майстор от академичен тип, който гледа на живата природа със студените очи на крояча и обмисля как по-акуратно да изреже късче природа и по-празнично да го постави в багетова рамка, така че рамката да прилича на прозорец, който да вземе със себе си някой търговец на кожи от Андреевския площад, популярен адвокат — майстор на юридическите тънкости и клопки — или бивш непман, устроил се към някой псевдокооперативен комерчески артел.

Едва сега в него се събуди истинският майстор и художник. Той поставяше статива до огледалото и дълго гледаше своето отражение, изведнъж с ужас разбрал и почувствувал, че пребиваването му и тук в квартирата, и въобще на земята приближава към своя край.

Не, сега той не мислеше за богатите колекционери, за празнично-шумните вернисажи, за антикварните магазини и илюстрованите списания, а само за това, че смъртта приближава и скоро ще го отнесе от този удивителен и непостижим свят.

Всичко ще остане на мястото си: сфинксът, трамваите, гръмогласните кондукторки, файтонджиите, портиерите и професорите, моделите и синьото небе, дъждовете и сънливата вестникарка в павилиона на ъгъла, а него няма да го има. Глупаво е всичко това, подло, но не можеш да го вземеш със себе си и никак не можеш да излъжеш, за да останеш, да се задържиш, само да се задържиш още една или две години.

Сега той често, много често разтваряше албума с репродукции на Рембранд, донесен още в 1912 година от Мюнхен, и дълго се вглеждаше в това чудо на умението, да слееш себе си със своето изображение, така необикновено да го слееш, че да останеш на платното, като живееш там живота на сменящото се мигновение, отъждествяваш се с това трагично мигновение и разкриваш смисъла на най-непостижимото от всичко, което съществува на тоя свят — единството на човешкото лице с горчивината на преживяванията и радостта на убягващата секунда, която вечно бърза да смени следващата.

Колко такива секунди, минути, часове, дни, недели, месеци, години му бяха подарени на него — художника М. — от съдбата му, от изключителното му здраве, а за какво ги беше пропилял? За създаване на безкрайно множество посредствени, лъжекрасиви и псевдозначителни картини, които почти винаги имаха шумен успех в пресата и насърчаваха леко поддаващото се на самоизмама и илюзия тщеславие на художника. Сега той молеше съдбата само за едно — още поне за две или три години, за да може да завърши работите си.

Като превъзмогваше болката и слабостта, той завърши един свой автопортрет и започна друг. За първи път през всичките тези дълги години той се опитваше да слее себе си и своите съкровени чувства с изображението си, най на края да премахне огромната дистанция, която винаги беше съществувала в неговата работа между вещите и техните подобия.

Да се превърне в подобие без остатък, да отдаде на подебието всички сили, цялата внезапно възникнала у него страст и да превърне подобието в душа, намерена от него най на края след толкова години самодоволно равнодушие, най на края открита от него, почувствувана и разбрана до самите й основи. Това не беше бог знае каква дълбока и правдива душа, но тя все пак съществуваше.

Изкуството трябва да бъде духовно или изобщо не бива да съществува!

Но така ли е наистина? И някакъв невидим скептик, разтворил се в топлия въздух на ателието, питаше с чисто мефистофелска ехидна разгорещеност:

— Ами Рубенс със своите пищни венери, а Реноар със своите твърде плътски красавици, а Иля Машков с виртуозно полираните натюрморти? Нима те подлежат на изгнание и отмяна?

Той и по-рано беше задавал както на себе си, така и на другите този въпрос (той сам, а не мисленият събеседник-изкусител), задаваше го на младите и нетактични хора, които не скриваха своята презрителна усмивка на вернисажите и дори в неговото ателие, и недвусмислено му намекваха за отсъствието на всякаква духовност в пейзажите му и особено в „ню“-то (като че толкова много бяха на този свят художниците, които умеят да одухотворяват този по своята същност и предназначение плътски, земен, греховен и чувствен жанр!).

Но както вернисажите, така и дискусиите, срещите с любителите и познавачите на живописта свършиха много отдавна поне що се отнася до самия него. Той не излизаше от къщи, работеше, а след изнурителния труд лежеше с полузатворени очи и цялото му минало минаваше през съзнанието му като сянка.

Последните работи му се удадоха, действително му се удадоха. Това чувствуваше даже песът. Ако по-рано върху липата на ценителите — познавачите и художниците, които идваха в ателието на художника М. и оглеждаха неговите картини, — ако по-рано върху тези лица лежеше неестествено фалшиво и лицемерно изражение, то сега техните лица ставаха напрегнато-сериозни, учудени, даже смутени. И не те разговаряха с картините, а картините разговаряха с тях. И имаше повече правдиво мълчание, отколкото излишни ласкателни думи, не винаги мамещи даже самия М., който беше свикнал с ласкателството и го обичаше.

Силата на такова мълчание е велика и на нейното обаяние се поддаде и песът. Сега, когато гледаше рисунките на художника, му се струваше, че чувствува и миризмите на своя господар, тези неповторими миризми, които се бяха слели с платното и бяха станали същност на изобразеното.

И песът от удоволствие въртеше опашка. Радваше се за своя господар, макар че какво толкова имаше, за да се радва? Все по-често се появяваха хората с бели престилки, понякога и през нощта, пристигаха с голям закрит автомобил, който издаваше тревожни сигнали.

Хората в бели престилки вкарваха в тялото на господаря дълга игла с течност или поднасяха към устните му гумена възглавничка със свеж въздух, който болният жадно гълташе.

Като виждаше тази гумена възглавница, напълнена с остър и чист зимен въздух, който преминаваше край устата на болния и струеше край кревата, песът изпитваше мъка и с цялото си същество, с целия трепет на своето голямо, рунтаво тяло чувствуваше, че животът на господаря му малко по малко си отива като този въздух от гумената възглавница.

А когато отнесоха господаря, отнесоха го завинаги, песът зави. Господаря вече го нямаше, но останалите след него миризми дразнеха обонянието му и това беше непоносимо: те само напомняха за този, когото вече го нямаше и никога нямаше да го има.

Песът виеше, но сякаш не той, а самата природа виеше жално: реките, облаците, дърветата и горските пътища — всичко, което беше останало тук, но бе загубило всякакъв смисъл, защото беше изчезнал този, когото песа обичаше с цялата си кучешки безкрайна и предана същност.